Пейо Тотев Крачолов (Яворов) Да си припомним

Да си припомним

През първите десетилетия след Освобождението в българската литература се засилва критичното начало: Иван Вазов заявява „посока няма в наший път“ (стихотворението „Линее нашто поколение“); Алеко Константинов описва типа „Бай Ганьо“ – човека, за когото идеалите са празна дума, убежденията се променят, а единствено важни са келепирът, печалбата.

От друга страна, Пенчо Славейков заявява, че поезията повече не може да е слугиня, при това настанена „при крайно неблагодарни господари“; че не е работа на литературата да отразява врявата на деня, че изкуството е нещо много повече от тази врява, защото задава духа, вечното. На упреците, че не описва българското, той отговаря, че целта му е „да се извоюва човека в българина“. Акцентът, както се вижда, не е върху групата, общността, народа, а върху ЧОВЕКА, върху индивидуалното.

През последното десетилетие на 19. век и първите две десетилетия на 20. век в България битуват и двете виждания: че литературата трябва да отразява народния живот; че много по-важен от народния живот е животът на отделния човек, на индивида. Индивидуализмът в литературата съжителства с прояви на народничество, социално съчувствие и социален критицизъм.

През 1895 г. се появява стихотворението „Напред“ на неизвестния дотогава Пейо Тотев Крачолов. През 1901 г. излиза стихосбирката „Стихотворения“. Неин автор е Пейо Яворов. За пет години не просто Крачолов е станал Яворов. Неизвестният младеж от Чирпан се е превърнал в една от знаменитостите на България. Появил се е един от най-известните и физиономични български поети.

Да прочетем

Пейо Яворов – биографична справка

1. 01. 1878 г. в семейството на занаятчия в Чирпан се ражда Пейо Тотев Крачолов

1891 г. – отива в Пловдив, за да продължи образованието си, но бащата смята, че синът трябва да започне работа. Яворов остава с незавършено средно образование и с умения на телеграфист. Телеграфистите са били едни от интелигентните и образовани хора на времето си. Телеграфист е бил и един от апостолите на Априлското въстание – копривщенецът Тодор Каблешков

1893 – работи като телеграфист в Чирпан и Скобелево

1897 работи като телеграфист в Сливен, после в Анхиало (днешно Поморие). От Поморие праща стихове в сп. „Мисъл“.

1900 – неизвестният телеграфист Пейо Тотев Крачолов вече е в София. Да се премести в София са му помогнали редакторите на сп. „Мисъл“ – Пенчо Славейков и доктор Кръстьо Кръстев. Пенчо Славейков решава, че човекът, който пише такива красиви стихове, не може да носи грозната фамилия „Крачолов“ и го прекръщава на „Яворов“. Яворов е назначен за началник на телеграфна станция.

1901 – излиза първата стихосбирка на Яворов, „Стихотворения“

1902 – 1903 – Яворов на няколко пъти е с чета в Македония. През 1901 г. той се запознава с Гоце Делчев, един от най-видните дейци на движението за освобождение на Македония. Много от изследователите на живота на Яворов сравняват отношенията между Гоце Делчев и Яворов с тези между Васил Левски и Христо Ботев

1904 г. - излиза второто издание на „Стихотворения“ с предговор на Пенчо Славейков

1907 – Излиза „Безсъници“, втората стихосбирка на Яворов

1908-1909 – Яворов създава мемоарната книга „Хайдушки копнения“

1910 – Яворов издава „Подир сенките на облаците“, антологична стихосбирка, в която той подбира и подрежда своите стихотворения

1911 – на сцена е поставена драмата на Яворов „В полите на Витоша“

1912 – пише драмата „Когато гръм удари…“

1913 г., ноември - жената на Яворов, Лора, се застрелва след семеен скандал. Яворов стреля в главата си, но остава жив и почти напълно сляп

1914 г., 16 октомври, Яворов се застрелва, като преди това изпива чаша с отрова

Да научим

„Яворов – раздвоеният и единният“

Това име на сборник с критически изследвания за живота и творчеството на Яворов от далечната 1980 г. много добре описва личността на поета. Той започва да пише поезия в самия край на 19. век. Първите му стихотворения са посветени на социални проблеми: тежкият живот на селянина (стихотворението „Пролетната жалба на орача“, получило при втората редакция заглавие „На нивата“; поемата „Градушка“); участта на хората, останали без родина (Арменци“, „Заточеници“, „Бежанци“). Подобно на голяма част от своите съвременници, Яворов споделя социалистически идеи, разбирани най-вече като борба за постигане на един по-справедлив свят, свят, в който хората ще живеят по-свободно и по-щастливо.

Социалистическите идеи са насочени към колектива. Яворов обаче от най-ранните си години е бил определян като странен - наричат го „темерут“, „затворен сандък“, „неземен“. Немногобройните по онова време жители на Анхиало (Поморие) са му сложили прякора „Сянката“. Обичайното състояние на Сянката е било да се разхожда сам по морския бряг. По онова време (края на 19. век) Яворов пише стихотворението „Лист отбрулен“. Ето първите два стиха: Лист отбрулен… /Бог знай де го вятъра завлече.

Яворов споделя, че всяко от неговите стихотворения има своя история. В много голяма степен тази история е свързана с усещанията на поета, със събития и факти от неговата биография. Погрешно е да търсим пряка връзка биография – поезия. Но е видно, че отбруленият лист доста точно очертава траекториите в жизнения път на Яворов. Той има усещането, че никога не е на своето място и съответно го търси. Безуспешно. Търси и другите – също без особен успех. След като е работил една година като телеграфист в София, Яворов решава да се отдаде на каузата за освобождение на Македония. В лицето на Гоце Делчев намира приятеля и смисъла. Малко преди Илинденското въстание, през март, 1903 г. Гоце Делчев е убит. Смъртта му е тежък удар за Яворов. Другият македонски водач, в който Яворов се мъчи да открие чертите на Гоце, се оказва разочарование. Яне Сандански няма нито характера, нито харизмата на Гоце Делчев.

Яворов с чета в Македония

Друга траектория на отбруления лист е свързана с хората от кръга „Мисъл“. Пенчо Славейков и доктор Кръстев помагат за преместването на Яворов от Анхиало в София и го включват в редакцията на списанието. Четворката от „Мисъл“ е увековечена на снимка от 1905 г. На нея четиримата изглеждат непоклатимо единни.

Литературният историк Светлозар Игов обаче подозира, че завършилите различни европейски университети Пенчо Славейков, Петко Тодоров и доктор Кръстьо Кръстев няма как да чувстват като равен незавършилия дори средно образование Пейо Яворов. По-скоро той няма как да се чувства равен с тях. Отношенията допълнително се усложняват от връзката на Яворов с Мина Тодорова, сестра на Петко Тодоров. Няма как да пропуснем обаче факта, че доктор Кръстев е почти неотлъчно до Яворов в последната, най-нещастна година от живота на поета.

Третата траектория са любовите на Яворов. Две от тях – към Мина Тодорова и към Лора Каравелова са част от жълтите хроники на онова време. Понякога, и за съжаление – и на нашето. С Мина Тодорова Яворов се запознава през 1906 г. По онова време той е на 28 години. Тя – на 16. Той е син на чирпански занаятчия. Тя – дъщеря на чорбаджи Юрдан Тодоров, един от най-богатите българи по онова време. Логично е, че всички са срещу тази любов. Близките на Мина правят всичко възможно да разделят двамата. Тя е изпратена да учи в чужбина. През 1909 г. Яворов и Мина се виждат за последен път. През 1910 г. Мина умира от туберкулоза. Така описана, историята между Мина и Яворов прилича на тази на Ромео и Жулиета – по това, че любовта е разрушена от външни сили. Всъщност нещата се по-сложни и по-трагични. Нито Яворов, нито Мина виждат перспектива за своята връзка. В едно свое писмо Мина пише: „Не мога да си дам сметка що ще излезе от всичко това: аз съм толкова млада, а вие сте поет…“ Яворов слага тези думи като мото за свой цикъл стихотворения, публикувани през 1906 г. в „Мисъл“. Разразява се скандал, поетът е порицан е от всички – и от родителите на Мина, и от хората от „Мисъл“.

През същата 1906 г. Яворов се запознава с Лора Каравелова – дъщеря на Петко Каравелов, бивш министър-председател на България, и племенница на Любен Каравелов. През 1912 г. двамата сключват брак. Лора се е развела през същата тази година, има син, който след развода не е остава при нея. Лора е една от най-образованите и красиви жени на своето време. Светското общество обаче я определя като „разгалена жена“. Пенчо Славейков пророкува, че връзката на Лора и Яворов ще свърши зле – „Той не е за нея“. Оказва се прав. След семеен скандал, породен от сцена на ревност, Лора Каравелова се застрелва на 30 ноември, 1913 г. Яворов стреля в главата си със същия пистолет, но остава жив. Жълтите вестници разпространяват лъжата, че Яворов е застрелял Лора, а после е „изиграл“ своето самоубийство. Близките на Лора откриват съдебно дело срещу Яворов. На 29 октомври, 1914 г. Яворов стреля в себе си втори път. Предварително и изпил и чаша с отрова.

Има една легенда за поезията. Древногръцки тиранин измислил ужасен начин да убива своите противници. Затварял ги в корема на железен бик, а под корема подклаждал огън. Нещастниците бавно умирали в корема на желязното животно, издавайки предсмъртни викове. Но устата на бика била така направена, че превръщала виковете на умиращите в прекрасна мелодия.

Легендата като че е написана за Пейо Яворов. Още първите негови тълкуватели отбелязват, че страданието е единственият способ, чрез който той се свързва с действителността. Гео Милев пише: "Страданието, което е постоянна тема в поезията на Яворов, не е негово лично; защото не може да има толкова голямо лично страдание. То е колективното всенародно страдание на миналото – тъмно наследство в душата на поета.“ („Кратка история на българската поезия“ В: „Гео Милев. Пътят на свободата“, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2002) Логиката на Гео Милев е, че толкова голямо страдание убива. Биографията на Яворов потвърждава тази логика. И търся. И в страдание живот се изхаби,/ да търся - все страданието, може би. Последните два стиха от стихотворението „Аз страдам“ са достатъчно ясни: Яворов търси и намира страданието – в света около себе си и, което е по-страшно, в самия себе си.

„Арменци“

През 1894 г. Яворов е телеграфист на гара Скобелево, Хасковска област. Към края на годината в селото пристигат арменски бежанци. Те бягат от масовите кланета, на които са подложени е в Османската империя. В България пристигат около 50 000 арменски бежанци. Част от тях заживяват в Скобелево. Яворов ги е гледал в селската кръчма. Не е разбирал езика им, слушал е тъжните им песни, които те са подхващали, упоени и затоплени от виното. Спомените от 1894 г. изкристализират в написаното през 1899 г. в Анхиало стихотворение „Арменци“.

Да прочетем

Арменци

Изгнаници клети, отломка нищожна