До 7 стр
Осъзнаване. Търсене на истината
Пьотър Успенски
Предговор
Пьотър Демянович Успенски (1878-1947) е централна фигура в духовните търсения на XX в. В неговите трудове окултизмът намира вероятно най-логичното си изложение, въпреки целия скепсис, който той поне външно демонстрира към традиционния езотеризъм. Успенски е роден в Москва и още като млад се интересува както от съвременната му наука и литература, така и от езотеричните учения. Едва на шест години когато започва да чете Тургенев - недвусмислено ранно свидетелство за необикновен талант. На дванайсет години вече е погълнал цялата му достъпна литература по въпросите на естествознанието и психологията. На шестнайсет години по собственото му признание той се отказва от всякакви образователни дипломи и се концентрира върху изследване на всички аспекти на знанието, които стоят встрани или над традиционните научни дисциплини. "Професорите убиват науката - казва той - по същия начин, по който проповедниците убиват религията." Той чувства, че никоя от утвърдените науки не навлиза в другите измерения, които непременно съществуват, всички те спират пред това, което Успенски нарича "бялата стена". Пътува из Европа и на Изток, където се запознава с индуизма и йога. Резултатите от ранните му търсения са събрани в книгите "Tertium Organum" (публикуван първо на руски още през 1912, след това преведен на английски и многократно преиздаван) и "Нов модел на вселената".
Съдбовна роля в развитието му изиграва срещата с големия духовен учител и визионер Георгий Иванович Гурджиев (1915-1818) и неговото учение за "Четвъртия път", което не
изисква непременно отказ от активен социален живот. По думите на Ю. Антонов, преводач на тази книга, Гурджнев представлява една странна и нелишена от лукавост комбинация между достигналия просветление мистик (суфи) и типичен кавказки търговец на килими, който непрекъснато иронизира християнството, но винаги носи със себе си икона на св. Георги. Според Гурджиев човек е не особено съвършен механизъм, който трябва да осъзнае механичността си и да си потърси машинист, т. е. гуру. Едва тогава той би могъл да се освободи от механичността.
Взаимоотношенията между двамата преминават през сложна еволюция и накрая те се разделят. Успенски, който не приема източната пред става за отношенията между ученик и учител, доразвива учението, което при него има по-европейски облик. Той се съсредоточава върху върху практическото изследване на методите на самоосъзнаването, изложени в "По следите на чудодейното. Фрагменти от едно неизвестно учение", "Психология на човешките еволюционни възможности" и "Четвъртият път". Навсякъде Успенски често се позовава на наученото от Гурджиев, който обаче след раздялата никъде не споменава името на бившия си ученик. В това отношение настоящата книга е изключение - името на Гурджиев липсва в текста. Отново според българския преводач това се дължи на американските съставители, и насочването към определена публика, която не познава делото му. Успенски е оставил и няколко белетристични опита - романа "Странния живот на Иван Осокин" и два разказа, публикувани като "Разговори с един дявол".
Когато пристъпваме към кой да е от печатаните трудове на Успенски, от " Tertium Organum " до предлаганата тук подборка от по-къси негови произведения, непременно трябва да помним, че самият Успенски не се е доверявал на записаното слово като главен метод за достигане до Истината. Не че "О" (както го наричат помежду си неговите най-близки последователи по първата буква на името му, изписано на английски -Ouspensky) презира ученолюбието или желанието да се узнае познанието. Напротив, той е страстен, но разхвърлян читател. Последователно отстояваното нежелание на Успенски да се довери на записаното като средство за предаване на познанието се базира на два важни постулата от неговата системата. Според първият е особено важно работата върху саморазвитието на един индивид да се извършва в школа или в някаква структурирана група. Философията на Успенски се основава на представата, че човекът е машина, която преминава през съществуванието си в съноподобно, механично състояние, и че за да започне да използва целия си потенциал, човек трябва да се пробуди чрез целенасочено усилие за "спомняне", за да може напълно за осъзнае себе си и своето време. "Спомнянето" е трудно и изисква серия от стъпки в определен ред, който могат да се осъществят със съдействието на школа; крайната цел, която се достига чрез самоизследването, самоконтрола и преобразуването на негативните емоции, е постигането на обективно самосъзнание. Това е състояние на пробуденост, в което човек, освободен от състоянието на сомнамбулизъм, ще има възможност да види висшата реалност ("езотерично знание"), която е недостъпна за него в обикновеното, неразвито ниво на съществуване. Ключът към всичко това естествено е работата в школа, работа, която се основава на принципа, според който развитието на познанието и израстването трябва да се извършва едновременно с правилното разбиране.
За разлика от много други, системата Успенски не предполага индивидуално съзерцание, нито упражняване на интелектуалните възможности. По тази причина Успенски през целия си живот подчертава, че "системата не може да бъде научена от никоя книга". Въпреки че отделни глави от "По следите на чудодейното" понякога са четени на глас пред по-напредналите членове на лондонската му група, те са използвани не само за да породят дискусия, но също и за да илюстрират нивото и интензивността на работата в по-ранната руска група. Всички книги на Успенски трябва да се разглеждат по-скоро като въведение към работата според системата, отколкото като "пътеводители", които ни я разкриват.
Втората главна причина за съмненията на Успенски в книгата като учебно пособие е неговият огромен респект пред силата на словото. Като забележителен журналист в предреволюционна Русия Успенски си изкарва прехраната със словото и добре познава както ефикасността му, така и неговата не-проницаемост. Една страница добре подредени думи може да разкрие мисли, които обикновената реч не е способна да изложи; от друга страна, поради двусмислието си някое не напълно съвършено изречение може да замъгли повече неща отколкото е разкрило. Успенски отделя такова внимание на точната дума и подходящия й контекст, че непрекъснато редактира ръкописите си, понякога и години след като ги е написал. Типичен пример е романа "Странния живот на Иван Осокин", написан през 1905, но публикуван едва през 1915 г. Някои от книгите му никога не са били публикувани от него. Така например ръкописът на "По следите на чудодейното" е завършен още през 1925 г., четен е в лондонската група през 30-те години, преминава през няколко редакции и остава непубликуван до смъртта на Усненски.
Хора, които са познавали добре Успенски и които са присъствали на неговите беседи, често си спомнят за вниманието, което той е отдавал на избора на точната дума, която да предаде определено състояние, нежеланието му да използва религиозен или философски жаргон, както и ясното съзнание, което той е имал, че всяко твърдение губи смисъла си, когато бъде откъснато от контекста. Един от неговите ученици подчертаваше, че ако някой започнеше въпроса си с "господин Успенски каза миналата седмица...", то той го е изслушвал и след това обикновено питал "Но в какъв контекст съм казал това?" Учениците му си спомнят и уважението му към доста страховития авторитет на отпечатаното слово - т.е перспективата една философия, веднъж уловена в книга, да бъде погребана в нея, да стане обект на безкрайни дискусии, да бъде възприемана като Евангелие и да се мумифицира като законите на древните перси. Успенски се отнася крайно предпазливо към възможността да види своя труд затворен между кориците на книга.
Успенски владее както устното, така и писменото слово. Той е на първо място учител и петте негови произведения, включени в този малък том, са дело не на кабинетен изследовател, а на учител, обясняващ своите възгледи, които могат да бъдат наистина разбрани, и то постепенно, само чрез обмислените въпроси на неговите слушатели, благодарение единствено на искреното им желание да учат. Цели двадесет и шест години (от 1921 до 1947) Успенски изнася беседи пред слушатели, които имат желание да работят според системата му, те първо изслушват лекция по някакъв основен проблем, а след това си го изясняват, като задават подходящи въпроси (тяхното точно формулиране е важна част от самодисциплината, изисквана от Успенски). Както си спомня един от приближените на О:
Той изнасяше лекциите си пред около шестдесет-седемдесет души веднъж седмично в продължение на три месеца. Събирането траеше приблизително два часа; през първия час Успенски говореше, след това приканваше слушателите да му задават въпроси и им отговаряше лично... На повечето събирания се водеха стенографски записи и след смъртта му те бяха обединени и публикувани през 1957 г. в книгата "Четвъртият път". Много неща могат да се научат от нея... но златото се извлича трудно.
Настоящият том е съставен от пет кратки беседи, които са публикувани за първи път в Южна Африка между 1952 и 1955 г., след смъртта на Успенски и преди съставянето на "Четвъртият път". Те са отпечатани първо само за частно разпространение в не повече от 300 екземпляра, не са продавани и остават недостъпни за широката публика.
Подобно на "Четвъртият път" и тези пет брошури са съставени от беседи на Успенски. За разлика от обемния том те са съсредоточени върху някой важен елемент от системата, така че да е по-лесно да се извлече златото на смисловото им богатство. Стойността на настоящото синтетично изложение е в това, че, взети заедно, беседите покриват практическата психологическа страна от системата на Успенски; от друга страна всяка от тях е самостоятелен текст, който може да послужи като ключ към богатството на по-пространните книги на Успенски. Съставителите на тома много грижливо са записали, разчели, подбрали и подредили беседите, като почти навсякъде са се придържали дословно към думите на Успенски. Трябва разбира се да си даваме сметка, че става дума за беседи, изнасяни в продължение на близо тридесет години, през които Успенски разширява, задълбочава и уточнява своите мисли. От друга страна пълното разбиране на някои термини, зависи от познаването на цялостната му система. Тези читатели, които биха желали да навлязат в нея, могат да се обърнат към "Нов модел на вселената", "По следите на чудодейното" и "Психология на човешките еволюционни възможности". Всички те са издавани на английски и руски, а последната книга -и на български през 1996 г. Подбраните тук беседи са изнасяни пред новопостъпилите и образуват въвеждащия курс, изнасян в продължение на четири до шест месеца. Той се смята за незаменим при навлизането в идеите на автора. Въпреки всички възможни възражения, любознателният читател не трябва да се колебае да навлезе в предлаганите беседи, тъй като всеки, който долавя, че съществуването е нещо много повече от това, което ни предлага ежедневния живот, ще научи много от предлагания труд. Да си припомним думите на Успенски от беседата "Памет":
Всеки човек има своите случайни мигове на самосъзнание, но не умее да ги контролира. Тези мигове ни спохождат и отминават под натиска на външни обстоятелства или случайно появили се асоциации и емоции. Ето че възниква следният въпрос: може ли човек да контролира тези мимолетни моменти на осъзнатост, за да ги предизвиква по-често или да ги задържа по-дълго, а защо не и да ги превърне в свое постоянно състояние?
След Втората световна война интересът към човешкото съзнание чувствително нараства. Но не на съзнанието, представяно от медицинските науки, а към осъзнаването и усещането за света над и отвъд нашето съществуване. Непрекъснато се появяват нови техники, целящи да издигнат нивото на осъзнаване или "битие" - от използването на психотропни вещества, до частично или изцяло възродени древни източни религии. Към това може да се прибави, че така наречената официална наука се обнови и започна сериозно да изследва области, които доскоро бяха отбелязвани с етикета "окултно": екстрасенсорни възприятия, парапсихологически феномени, другоизмерни светове, обратно биозахранване, телепатия и други сфери от царството на шарлатаните и гадателите. Може да се каже, че целия делничен свят се връща към забележката на Хамлет, казана преди четири века: "Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашата нещастна философия не е дори сънувала."
Поради това днес е много полезно да се върнем към съчиненията на философи като Успенски, смятани по-рано че стоят извън основните насоки в развитието на науката. Преди доста време Успенски твърди, че съществува "познание, което надхвърля обикновеното човешко знание и остава непостижимо за обикновения човек - но то съществува някъде и е достояние на някого". Архивът на Успенски, пазен в Йейлския университет, свидетелства, че той и неговите последователи са търсили път към това по-висше познание много преди подобно търсене да се превърне в мода и дори преди да започне да се възприема като допустимо. Следването на "Четвъртият път" не предполага парични дарения, взимане на опиати, нито дори рабско придържане към тезите на Успенски. Един от неговите ученици си спомня: "Той настояваше да не възприемаме никоя идея, която не е потвърдена от практиката." Това, което наистина е необходимо, е готовността да се разбере собствената механичност и липсата на обединяващо съзнание и да се положат целенасочени усилия те да бъдат преодолени и да се достигне до самоприпомняне. Читателят, който се чувства объркан от противоречащите си твърдения и методи на много от популярните днес култове и философии, ще се почувства удовлетворен, когато се изправи пред яснотата на целите на Успенски, формулирани в първото изречение на "Повърхностната личност": "Целта на тази система е пробуждането на съвестта."
Читателят разбира се ще се обогати повече, когато прочете тези пет беседи, а не когато чете за тях. И все пак няколко предварителни обяснения също ще са му от полза.
ПАМЕТ. Идеята за този раздел бе да се съберат някои неща, казани и писани от Успенски за паметта, самоприпомнянето и преизживяването. Само по себе си, съдържанието на "Памет" не бива да се приема като завършена, самостоятелна творба, а само като допълнение към онова, което Успенски вече е написал по същите теми в " Tertium Organum" и "Нов модел за Вселената". Без съответните препратки до тези книги и без някакви познания за системата на Успенски относно изучаването на Четвъртия път, "Памет" не би могла да бъде разбрана.
Първите четири части на тази книга могат да бъдат намерени в малко по-различен вариант в "Психология на човешките еволюционни възможности". Петата представлява откъс от "По следите на чудодейното". Част шеста и седма представляват възстановки по записки от някои лекции на Успенски в Лондон и Ню Йорк. Не винаги са използвани точно същите думи, защото дословното предаване на въпросите и отговорите би отнело твърде много място. Постарахме се по никакъв начин да не изменяме смисъла на казаното от Успенски, нито да го допълваме.
ПОВЪРХНОСТНАТА ЛИЧНОСТ. Студия за имагинерния човек. Тази глава е съставена изцяло от неща, говорени от Успенски между 1930 и 1944 г. Някои несъществени промени са направени единствено при добавените въпроси и отговори, обсъждани в определен контекст. Читателят ще се натъкне тук и на някои термини, които имат специфично значение в границите на системата за Четвъртия път, която Успенски преподава. Те не са пояснявани тук, пълното им изяснение може да се открие в "Психология на човешките еволюционни възможности".
ЗА СВОЕНРАВИЕТО. Тази глава обединява отговори, които Успенски дава на различни въпроси в Лондон и Ню Йорк между 1915 и 1944 г. Отделните изказвания са подредени не хронологично, а тематично, като някои повторения се дължат на точното предаване на думите на Успенски при различни случаи.
ОТРИЦАТЕЛНИТЕ ЕМОЦИИ. Тази глава обединява публични изказвания на Успенски, допълнени от някои обяснения, взети от частно отпечатаните негови "Психологически лекции".
СЪВЕТИ ЗА РАБОТА. Тази глава обединява три по-малки есета, оформени тук като подраздели.
На места в текста са включени пояснения на английския издател на книгата. Те са оградени в квадратни скоби. Българският превод следва точно английското издание, като прави опит да намери по-адекватни съответствия на авторовата терминология, съобразени както с днешния език, така и с традицията.
Издателят
Памет
1
В обикновения език думата "съзнание" се използва най-често като еквивалент на "интелект" (в смисъл на "умствена дейност") или като негова алтернатива. В действителност съзнанието е вид "осъзнатост" у човека: самосъзнание, т.е. да осъзнаваш кой си, какво чувстваш, какво мислиш или къде се намираш в момента.
Според нашата система възможностите на човека обхващат четири степени на съзнание. Това са: сън, будно състояние, самосъзнание и обективно съзнание. Въпреки че и четирите са в неговите възможности, на дело човек се ограничава само с две от тях: част от живота му преминава в сън, а останалата - в нещо, което хората наричат "будно състояние", но, реално погледнато, то се различава твърде малко от съня.
Колкото до нашата обичайна памет или моментите, които помним, ние всъщност запомняме само своите съзнателни мигове, макар и да не си даваме сметка, че нещата стоят именно така.
Какво конкретно разбирам под "памет", ще обясня по-на-татък, а сега искам от вас да насочите вниманието си към собствената си памет и да се опитате да я наблюдавате, Скоро ще видите, че помните различни неща по различен начин: някои - съвсем ярко, други пък - съвсем смътно, а има и такива, които изобщо не си спомняте. Просто знаете, че са се случили и толкова.
С други думи ако знаете, например, че преди известно време сте ходили някъде, за да разговаряте с някого, вие най-вероятно ще си спомните две-три неща от самия разговор, но затова пък може би изобщо няма да си спомните как сте отишли или.как сте се върнали оттам. Но ако ви попитат дали си спомняте как сте отишли и как сте се върнали, ще кажете, че си спомняте отлично какво сте правили, макар да знаете само, че нещо сте правили, знаете и къде сте ходили, но в паметта ви не изплува нищо друго, като изключим отделни смътни проблясъци.
Наистина ще се изумите, когато разберете колко малко помните. А е така, защото запомняте само моментите, в които сте съзнавали какво вършите. Ще разберете по-добре какво имам предвид, ако се опитате да се върнете мислено в миналото си - към детството или към някое събитие, станало преди много години. Ще видите отново, че нещата, които действително си спомняте, са съвсем малко — за сметка на онези, за които знаете или просто сте чули, че са ставали.
Та колкото до третата степен на съзнание, мога само да кажа, че всеки човек има своите случайни мигове на самосъзнание, но не умее да ги контролира. Тези мигове ни спохождат и отминават под натиска на външни обстоятелства или случайно появили се асоциации и емоции.
Ето че възниква следният въпрос: може ли човек да контролира тези мимолетни моменти на осъзнатост, за да ги предизвиква по-често или да ги задържа по-дълго, а защо не и да ги превърне в свое постоянно състояние?
2
Първият или най-низшият стадий на съзнанието е сънят... Човек е обкръжен от сънища... Едни чисто субективни образи - отражения на отминали събития или отражения на някакви смътни възприятия за момента, като например звуците, които достигат до спящия човек, усещанията от собственото му тяло, леките болки, сигналите за някакво напрежение - прелитат през ума ни, оставяйки само бледа сянка в паметта, а най-често отшумяват безследно.
Вторият стадий на съзнанието настъпва с пробуждането. Този втори стадий, на който се намираме всички ние сега, т.е. състоянието, в което работим, разговаряме и си въобразяваме, че сме съзнателни същества, обикновено се нарича "будно състояние" или "прояснено съзнание", но, реално погледнато, би трябвало да се нарича "сън наяве" или "относително съзнание".
В стадия на съня е възможно да получим проблясъци на относително съзнание. В състоянието на относително съзнание може да получим пък проблясъци на самосъзнание. Но ако желаем да имаме не само проблясъци, а и по-продължителни периоди на самоосъзнатост, ще трябва веднъж завинаги да разберем, че не бива да оставяме тези моменти да идват от само себе си. За целта обаче се изисква волеви акт, което на свой ред означава, че честотата и продължителността на тези моменти зависи от контрола, който упражняваме върху самите нас. И още: съзнанието и волята, ако не са идентични, то поне представляват два аспекта на едно и също явление.
На този етап е важно да разберете, че първото препятствие, на което се натъква човек по пътя си към самоосъзнаване-то, е неговото собствено убеждение, че вече има самосъзнание или че в краен случай може да го има винаги, когато поиска. Много трудно ще убедиш когото и да било, че той няма съзнание и не може да осъзнава по собствено желание. Допълнителни затруднения създава и фактът, че в подобни ситуации самата природа ни скроява доста коварен номер. Ако попитате някого дали притежава съзнание или пък ако направо му заявите, че няма, то този човек моментално ще ви отговори, че не само има съзнание, ами и че е абсурдно да го убеждавате в противното, тъй като ви чува и разбира. И ще е напълно прав, макар че в същото време дълбоко ще се заблуждава. Ето в това се състои номерът на природата. Прав е дотолкова, доколкото вашият въпрос или забележка са пробудили за момент някаква смътна осъзнатост у него. Разбира се, тази осъзнатост ще се разсее още в следващия миг, но затова пък той ще запомни какво сте му казали, ще запомни какво ви е отговорил и по всяка вероятност ще продължи да смята, че е съзнателно същество.
В действителност постигането на самосъзнание изисква дълъг и упорит труд. Кой обаче ще се съгласи на подобно дело, ако е убеден, че вече притежава онова, което му се обещава само след "дълъг и упорит труд" ? Явно не само че няма да го направи, но дори и през ум няма да му мине, че би могъл да извлече полза от това, докато в един момент не се убеди, че той не притежава никакво самосъзнание, а още по-малко пък някое от нещата, които самосъзнанието предполага - интегритет или индивидуалност, постоянен "Аз" и воля.
3
[За да схванете смисъла на следващия параграф, ще трябва да се разделите с онази популярна представа, според която всеки човек има само един ум. В действителност, нервната система се дели съобразно функциите на тялото и всяко нейно деление притежава собствен "ум". Успенски влага доста по-различен смисъл в понятието "център", което се използва и от днешната наука, тъй като при него то включва не само даден контролиран "интелект", но и съответните нервни разклонения и клетки, свързващи го с останалите части на тялото].
Нека сега потърсим причината, поради която не можем да се развиваме по-бързо, ако не сме преминали продължителен период на обучение. Знаем, че когато изучаваме нещо, ние събираме нов материал в паметта си. Какво представлява нашата памет? И какво значи "нов материал"?
За да разберем това, първо трябва да свикнем да възприемаме всеки свой център като отделен самостоятелен механизъм, един вид "машина", направена от някаква много чувствителна материя, напомняща в чисто функционален план онази, от която се произвеждат грамофонните плочи. На тези наши "плочи" се регистрира всичко случващо се с нас, всичко, което виждаме, чуваме, усещаме и усвояваме. Тоест, всяко външно и вътрешно събитие се "отпечатва" по някакъв начин ш "плочите". В случая популярният термин е много подходящ, защото нашите впечатления са "отпечатъци" в буквалния смисъл на думата. Тези отпечатъци могат да бъдат дълбоки или| плитки, понякога са само бегли зрителни възприятия, които тутакси изчезват безследно. Във всички случаи обаче отпечатък има. И тези отпечатъци върху "плочи" са всичко, с което разполагаме. Всичко, което знаем, научили сме или сме преживели, е там, върху нашите плочи.
Това определя и начина, по който протичат нашите мисловни процеси, изчисления и разсъждения. В основата на всички тях е съпоставянето на записите върху плочите, периодичното им прослушване, опитите ни да вникнем в тях, като ги подреждаме, сравняваме и т.н. Не можем да измислим нещо, ако то не фигурира в нашите записи. Също така не можем да кажем или да направим нещо, ако то не съответства на наличните ни записи. Няма как да ни хрумне напълно непозната мисъл, както не можем да измислим и някое напълно непознато животно - всичките ни представи за животните са изградени върху собствените ни наблюдения на реално съществуващи животни.
Сподели с приятели: |