а/ първа публикация на разказа – 1924 година в сп. „Златорог”
1926 година – разказът влиза в сб. „Последна радост”, който по-късно Йовков преименува „Песента на колелетата”
б/ събирателен за Йовковата „философия”
човекът и неговото битие са представени чрез централните за Йовков ценности – красотата и доброто
смисълът на човешките преживявания, търсения, страдания е открит в идеала на хармонията
Особености на Йовковото повествование в „Песента на колелетата”
в събитийно отношение – сюжетът е опростен /овдовялата дъщеря на майстора на круци Сали Яшар се жени повторно за нощния пазач Джапар, чиято любов е отхвърлила някога/;
Истинското събитие се оказва проглеждането на Сали Яшар за себапа – „доброто дело”, което може да направи на хората – това е неговото откритие за красотата и доброто, на които той е способен;
Образът на Сали Яшар
а/ проблемът за самопознанието на героя, за помиряването му със собственото си битие, осмислянето на всичко, което му се случва, като част от някаква безкрайна и хубава хармонична цялост
това търсене е подсказано и от детайлите в представянето на персонажа
той е „мъдрец” – „...правеше каруци, но имаше вид на мъдрец...” – в началото на разказа, а в края – „Мъдрец наистина беше Сали Яшар”;
есенцията на тази мъдрост е събрана в извода: „...с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората” – аналогия с възгласа на Моканина от „По жицата”: „Боже, колко мъка има на тоя свят, боже”;
символни ситуации в сюжета – в тях може да бъде открита митично-приказната логика на развитието на героя: ритуалната смърт преди инициацията, преди „прераждането” му за нов живот, преди преминаването му в по-висш етап на битието:
героят от началото на разказа – обречен на своите спомени, на своето пребиваване в миналото и настоящето;
„себапът” изглежда невъзможен – той не може да реши дали това да бъде чешма, кладенец, мост, хан;
следва осъзнаването на доброто: Джапар разказва на Сали Яшар как жената и децата на Чауша, когото всички мислели за мъртъв, познали, че той се завръща, по песента на каруцата му;
идва голямото откритие, което възцарява мир в душата на майстора: „...каруците, дето ги правиш, себап са...” – казва Джапар;
б/ красотата, доброто, хармонията – различните лица на житейския смисъл, който Сали Яшар търси – постигнати са чрез централната тема на разказа: дарът
талантът на майстора е „божа дарба”: „Сали Яшар беше се издигнал над всички по божа дарба, появил се беше случайно, както случайно се появяват по селата ония прочути знахари, които лекуват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с върха на нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много умиращи.”;
дарбата на Сали Яшар е сравнена с дарбата на лечителя, връщащ болните към живота – така и е придаден смисъл, който далеч надхвърля естетическото удоволствие от песента на колелетата т.е. радостта за душата е същото, което е здравето за болното тяло;
дар е и красотата на Шакире – и за нея самата, и за другите;
дар е и любовта на Шакире към Джапар – под нейно въздействие той, който е решил да не се жени, излиза от мъката и самотата си, защото „има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората”;
дарбата е осмислена в текста и на едно по-високо равнище, отвъд естетическото: тя е чудо и прави чудеса;
в този план майсторът вижда и законите на собствените си живот и смърт: „Той не умира, защото, както сам казваше, смъртта не дохожда, когато я чакаме, а когато най-малко и се надяваме”
