Пингвинчето и полярната звезда

През студените тайнствени дни то сядало на ръба на един ледник и разпростирало погледа си навред. Цялата околност изглеждала като стъклена, премигвала на малки точици под блясъка на Слънцето. Но пингвинчето намирало мястото за скучно, понеже приличало на безкрайна бяла пустиня – дълбоко в сърцето си малкото същество мечтаело да разбере какво има на другия край на небето и земята, понеже смятало, че там е по-красиво.

Един омаен ветровит следобед, седнало върху любимия си ледник, пингвинчето гледало замечтано в небето. Изведнъж от водата изплувала красива златокоса принцеса. Тя сияела чудно сред ледовете, водите край нея се превърнали в течно злато.

Пингвинчето се втренчило с учудени очи в принцесата.

- Коя си ти? – попитало то.

- Аз ли? – усмихнала се принцесата. – Аз съм Полярната звезда.

- Така ли? – потръпнало пингвинчето от вълнение. – Как успя да паднеш на земята?

- Знам за твоите копнежи към оттатъшния свят, пингвинче – звездата излязла от водата, изцеждайки роклята си. – Усещах ги през цялото време – те вибрираха звучно из широката звездна вселена. Преобразих се на падаща звезда за пред хората, гмурнах се във вълните и ето ме тук!

- Ах, звездиче – толкова се радвам, че дойде! Как ми се иска да знам какво има на Северния полюс, където нощем ти грееш – въздъхнало пингвинчето.

- Мога да ти разкажа интересни неща – затова съм при теб – казала златокосата принцеса. – Питай ме каквото поискаш, но да знаеш, че нямаме много време да си говорим – скоро трябва да си тръгна оттук, за да изгрея оттатък – останалите звезди ще ме чакат.

Пингвинчето се почувствало щастливо – трябвало да научи колкото се може повече за незнайния свят отвъд.

- Северният полюс красив ли е – какво има там? – попитало то.

- Ами, различно е – обяснила звездата. – Небесата оттатък понякога се обливат в чудни сияния заради слънчевите ветрове – на хоризонта можеш да видиш омагьосващи цветни вълни – зелени и сини, виолетови и жълти. Те галят и опушват нас, звездите, сякаш са дим. Обгръщат ни в цветните си тайнствени лъчи – приказна сцена! Играем танци и се веселим. Въздухът гали косите ни, изглажда ги като метални пръстени.

- Ах, колко интересно! – възкликнало пингвинчето и навело надолу глава – малката му човчица докоснала перата на гърдите.

Сърцето му се свило. Толкова много то искало да бъде на север – така чуден му се струвал тамошният свят. Станало му мъчно, че не можело да го достигне.

- О, и Луната е обърната с главата надолу – звънливо се засмяла принцесата от злато. – Ние много се забавляваме на това.

Но въпреки, че тя се усмихвала, пингвинчето прочело в очите й тъга.

- Ах, нали съм Полярната звезда… – въздъхнала принцесата, сякаш доловила мислите на пингвина. – Северният полюс е мястото, където нощем грея, та затова вечерите не мога да оставам тук, на Антарктика, макар че точно тук искам да грея.

- Но защо?! – учудило се пингвинчето. – Нали ако нощем оставаш на Южния полюс при мен, няма да виждаш Луната на обратно. Нито пък онези приказни сияния! И без това тук е толкова скучно...

По лицето на звездата се търкулнала златна сълза.

- Мило пингвинче, ти не знаеш, че… – принцесата се разхлипала. – На небето на Северния полюс нощем звездите светят по-слабо… Ние не сме така бляскави на север, както бихме могли да бъдем вечерите тук, на юг.

Полярната звезда заплакала горчиво.

- Не искам да си тръгвам от Антарктика! – викнала принцесата. – Ние затова живеем звездите – за да бъдем нощем красиви!  

Пингвинчето било твърде объркано. Искало му се да успокои звездата.

- Не плачи, звездичке! Та виж ме мен – аз хич не съм хубаво – сиво съм, неугледно. Не бих могло и да мечтая даже за частица от блясъка ти!

Звездата се усмихнала вяло на пингвинчето, изтрила златните си сълзи и потопила едното си краче във водата.  

- Трябва да вървя – казала тя. – Оттатък ме чакат!

Принцесата прегърнала малкото пингвинче и се гмурнала във водата, откъдето по-рано била изплувала.

Пингвинчето останало само. Вятърът пронизвал тялото му, но то било твърде замислено и тъжно, за да усети студа.

- Недей да тъжиш! – обадил се ледникът, върху който пингвинчето било седнало.

- Как да не тъжа?! – отвърнало пингвинчето. – Досега така исках да съм на север при Полярната звезда, от другата страна на Земното кълбо – та нали чу какви сияния има там и каква обърната Луна! Но като видях как златната принцеса страдаше, започнах да се съмнявам, че оттатък е по-хубаво, отколкото тук.

Ледникът въздъхнал.

- Ами че не виждаш ли как всички искат да имат онова, което нямат?

Пингвинчето навело човката си надолу към ледника и го погледнало въпросително.

- Ами така де! – продължил той. – Ти, както само каза, досега все искаше да си на Северния полюс, а пък Полярната звезда – гледай я – плаче, че нощем иска да грее тук, на Южния.

- За нея специално не знам, не я разбирам – тя е толкова красива! Аз съм грозничко, сиво едно такова в сравнение с нея… Как може да плаче? А и такива сияния има там...

- А ти как може да се смяташ за грозно? – ледникът скръстил недоволно ръце. – Я се виж! Огледай се на мен – аз съм като огледало, защото съм замръзнал.

Пингвинчето се огледало на повърхността на ледника и съзряло себе си така различно! Косъмът му бил загладен и лъскав, човката му – виолетова, а жълти отсенки лъщели по главата му –  приличали на корона.

- За един миг ти порасна, пингвинче! – продължил ледникът. – Когато някой се сблъска с истините, които досега не е познавал, пораства.

- Да, но порастването май никак не е щастливо… – добавило замислено пингвинчето.

- Това е защото си разочаровано – разбра, че и там отвъд, на Север, в онзи бленуван тайнствен свят, също има тъга и недоволство.

Мълчанието на белия сняг прониквало в сърцата на всички ледници, пингвини и звезди наоколо.