Писмо в бутилка калина Димитрова 7 а клас

Ще ви разкажа история за голям мечтател в малко тяло. Да ви предупредя, че тя не е измислица, а напълно реален случай (ако можете да си го представите).

Вълните нежно се плискаха, пясъкът беше горещ заради силното слънце. Чуваше се смях, глъчка. Жените се припичаха на плажа, докато невръстните им дечица се плискаха в морето. Сещате се, нали? Да, лятна ваканция.

Тони се затича към шарения чадър и затрупа с пясък майка си, която се печеше по корем. Тя се обърна бавно, погледна го, като свали слънчевите си очила.

- Тони, не виждаш ли, че ме засипа с пясък? – каза тя някак високомерно, но малкото момче не обърна внимание на въпроса и рече:

- Виж! Виж, какво намерих! – и протегна малките си ръчички, които държаха стара бутилка с писмо в нея.

- Не ме занимавай с детски глупости! – отвърна строго майката. – Иди при баща си. Той е на кея.

Тони не се обиди, че майка му нарече най-великото откритие ”детски глупости”, защото беше свикнал да не зачитат великите му открития. Всъщност, майката на Тони беше доста...Доста...Доста изгубила всичко детско в себе си. Интересуваше се само от последния писък на модата и фигурата си. Не пропускаше да сложи тежък грим и да си направи модерна, но безвкусна прическа. Дори всеки ден пред огледалото сякаш казваше:

- Аз не съм дете с въображение и усмивка! Такива хора според мен са за съжаление.

Но стига толкова за тази жена, нека се върнем на нашия мечтател – Тони. Чуха се ситни, бързи стъпки и малка детска ръчичка пипна по рамото мъжа, който седеше на края на кея и се взираше в морето.

- Тате! – чу се гласчето на Тони. Баща му се обърна, като остави въдицата до себе си.

- Виж! – извика момчето със звънлив глас и показа бутилката на баща си. Той прояви по-голям интерес към сина си и го попита за съдържанието на стъклената бутилка, а Тони със светнали от радост очи започна да разказва пламенно за своето откритие.

- Това, драги ми татко – поде тържествено рошавото момче, – е велико откритие. Това е писмо в бутилка!

- Ооо! – възкликна бащата и изръкопляска. – И какво пише в това велико писмо?

- Дата – отвърна спокойно Тони, – но не каква да е дата, а специална. Става дума за приключение, велико приключение, ако можеш да четеш между редовете, разбира се. Ти можеш ли?

- Боя се, че не – отвърна таткото. – Аз виждам само дата.

- Е, значи аз ще ти разкажа! – каза с възможно най-гордия си тон момчето, като се изпъчи. – Тук преди много време е било заровено съкровище, но не какво да е съкровище, а цял град. Градът бил Атлантида. Хората в него имали толкова много познания, че те били опасни за глупавите и обикновени хора и затова морето потопило целия град!

- И какви били тъй опасните познания? – с любопитство попита бащата.

- Ами, например познанието за магията. Те знаели, че магията е във въздуха. Няма я на други планети. Магията не можем да видим, защото още сме твърде глупави, за да я осъзнаем, но тя ни кара да обичаме, да сме състрадателни. Магията прави големите чудеса в ежедневието ни. Просто трябва да знаем къде да я търсим. Естествено, атлантийците знаели още много такива прости, но големи тайни.

- Колко интересно! – усмихна се бащата. - А ти можеш ли да ми покажеш магията?

Тони уви ръце около врата на баща си и го целуна по бузата.

- Ето! Магията! – рече величествено малкото момче. - А сега знаеш ли къде е Атлантида? Под този кей. Но може да я види само онзи, който вярва в нея. Всеки друг ще се удари в стените и и дори няма да я забележи. Ще ти издам една тайна. Това е защитата й, само който вярва – вижда.