Пламен пенев дневник от другия ден
Изтегляне 0.98 Mb.
|
| ПЛАМЕН ПЕНЕВ
ДНЕВНИК ОТ ДРУГИЯ ДЕН На Камен Обрешков с благодарност и признателност – Завинаги! Авторът Второ издание, „Литературен клуб”, www.litclub.bg, 2009 Първо издание, Пламен Пенев, автор, 2009 ИК „СТИГМАТИ”, С., 2009 София, 2009 Виж съдбата на всички живи неща Красива вода висока и чиста на телата с планинския въздух безмълвно лъчисти пурпурни плащове и знамена по празничните бойни редове от идващи победни утрини Една изящна светлина непоклатима от там до тук завинаги с обрата на живеещото време и годините Всеки човек в лъжа изоставен а някъде там далечни гордите звуци с победната битка последна Все някога свършва самотният разказ на тази душа всичко прощава и сбира едната река след здрача в безкрайна тъга победния край и начало И кой от жреците с живота живян без смисъл и ясно значение не ще изостави забравил забравен своите род потекло и съдба Зидарите отхвърлили камъка Граничните кули са пусти В средата на дните каменни зидове Преумножените ничии наши тъжни пристанища нито студени нито горещи хладни са всички лица тържествено вечни изправени под знамена и небета не наши а негови Отнасят нанякъде себе си земи брегове спомени време вечност вселени души имена ручеи нежни под птичия глас в нощна гора Здрач в далечните граници с тази всевечна звезда и вътрешни изгреви залези Сред земна вечна равнина ронливи брегове не ще забравим никога своя род и потекло Духът във древен разговор за църквите до свършека на времената пастир на всички живи сънища И да запишем за своите братя тези видения от целите приземни и страдалчески владения на всяка наша днешна и предишна Анатолия и ако има друга следваща с църквата от Ефес в средината с обрата на годините и времената Няма и безсловна слепотата с идващото ново откровение Конете на златистата съдба и конете на мрака - обхождат света през кални стърнища планински пътеки В безкрайни хоризонти обрядът на невинната кръв Добрите в стенеща тъга злите с фанатични смърти Сънят е ден на всички наши нощи И свои редове по лабиринтите на вятъра в зелени и крайбрежни равнини подрежда Птица прелетна душата жива само в други времена Каква безкрайна нощ и вечна тишина Безспирно шествие от падащи звезди над всички златни звездопади светове и векове От небесата цветните сияния – час на забравени мечти признания над океан от дишащо мълчание изящно слязла тишина сред падащите сребърни звезди Прозрачен въздух стълбищни реки от слънце с меката зелена пелена от звуците победни и гранични сива и далечна - дъждовната завеса на света Пред дверите високи – бели брегове в зелени слънчеви безкрайни светещи полета Няма друга земя на която да вярваш Не останаха нито животът нито смъртта И ето ти виждаш прехождат през теб звездопадът и белият свят Останаха толкова тъжно-далечни онези прекрасни и топли лица и души и крила и всяка далечна висока звезда която над свода небесен - дори когато вълната е навсякъде и сякаш винаги в едната гибелна и пепелна земя все същите онези ручеи през пръстите станали на минало в пределите на беден разум обвит унесено и унизено в наметалото на ветрове през него южни и щастливи и само там във междината която никога за нищо не говори Дали ще ни споходи и остане трепетната утрин под дървото свежо и зелено там на хълма през мъгли и нежни пориви Тогава неусетно всичко си отива Изпроводени пресечените улици в живота тъмно е когато тънките пътеки водопади на душата винаги загадъчни преливат и невидими Не спираш тук до нас ти своя полет И накъде и на кого в неволни чужди думи сред земния покой на незаселения тук живот и идващите утрини сънувани завинаги отложени където нищо никога не тръгва и не идва От началото до края едната утринна сълза сърце на всичките неща и смисъла по дъхави листа блести искрящи нежни утрини когато те подобно сън преминат и за миг са вече топлина висящо осезание и спомени Кленови листа тихи разговори по сипеите на душата Духове на бродеща печал в свои сини светещи сияния изгнания свещени и покой Небесни тържества далечни и зачудени над равнина унесена бленувана В сияйни сводове тържествено и чудно - понесена и жива спящата сънувана земя Навсякъде врази и бесни кучета разхожда лудостта в центъра на болната душа и призрачните проходи на времето в които абсолютното нищо Напразни са всички слънца унизената чест сломената гордост и топлата участ на хората с омайната сребърно-златна несвършваща нежна река Разлиства дъждът зелени корони - под сини свещени светли покрови покоят Кой е белият свят от тук и натам и нагоре С хилядите легиони дебнещи лица идва и изсипва призрачни заблуди утринта И не с междинен полет ще се носи светлеещият дух - спасителен покров над родна своя равнина в светлиците всевечни От край до край всецялата и обсадена жива светлина - на приливи и легиони битката далечна - магмени огньове през завесите на времето над всички сводове небета и сезони Напуснати разблудни сенки се разхождат наметнати от глупостта по тази южна пепелна земя Идват преминават и отнасят незнайно накъде разнасят ветрееща и своя разсипана тъга И някъде завинаги очаква нежното спасение в облачните сребърни рояци ангелски крила Една е къщата и дворът на толкова осъдени покриви и улици и гълъби Подвижни пясъци са времето звездите хората Дърветата растат над всичките течения и пориви а стъпките – понесени със себе си забравени и винаги под земните треви в крайъгълния камък на вселената някакво видение сред всякакви квартални улици и всички нароени безпросветни блудници с които времето напразно е направено И не е това което исках да разкажа Често трябва да четем по-иначе през отраженията в дните и годините в обветрени и трудни домове които свое бъдеще живеят и помислят С отворени или затворени очи посрещаме съдбата си Нощните реки утаеното кафе реката нощ - различни форми случайно и безкрайно носени от ветровете сред изгорели смърчове превърнати на пепел и спомен на съзнанието гаснещата свещ В окрайнините на живота в средината на душата моя болна песен есен ти ще донесеш смъртта обсадена пепелна и жива ведрина наоколо навсякъде и винаги Унесено летящи гласове и някъде през всичкото наоколо над нас всесветли и свещени Прекрасно и широко рояци някъде изящни на вълни без цвят без вкус сред други ширини Пристъпват толкова изящно и унесено мислещите гълъби в ранилата зора на парковете южни с тънки нишки към телата си привързват стъпващи слова Никой никога до нас не помни не разбира и не иска владеещия хлад Какво е всичкото навсякъде през светлия простор в пустеещи и блудни равнини когато всичко е забравено сред пепелната лудост без ничия душа в това неясно и натрапено сиво лъскаво мълчание безснежно и без никакви звезди Отдадени летящи гласове Пристъпват все така унесено мислещите гълъби в ранилите зори Недосегната изящна наоколо пронизва и виси храмовата светлина в светлика унизен над дните днешни Не са избродени известни са телата и лицата на живота а и какво да правим още тук когато ветрове несвестни сами и в прашни коридори са залутани Има пътища и цялата душа над нещото разпръсната тъгува прибрала всяко свое трепетно видение за да напусне и завинаги в нощта епична и последна Всичките са още тук и още вкоренени и все пътуват те към себе си и все тъгуват докато живеят в последните изтичащи течения и ветрове на сетнешните утрини в ранилата зора Има много думи и деца дела загадъчни пътеки и стаени в край далечен обитания облачни полета с всички свои небеса Птиците летят съсредоточено свещени - Онези колко махове напразни в несвястна дълбина пресичат и понасят в себе си някоя земя Защо сме още тук когато всичко толкова отдавна И само бледият светлик - странен бродник с избледняла и забравила луна И птицата пресичаща безкрая толкова завинаги красиво и свещено по хълмове когато все така под магмените облаци над пепелна земя Мечтата е зелена в полюшваната вечната трева от пориви невидими
Високата трева е винаги красива вечен разказ мълви и не говори Но кой ще разбере незримите които винаги с всевечната вълна в прекрасни гласове възвишени предели Невидим бродещ конник под сребърна луна изпълнил цялата епоха своята земя И никой там не ще ни надживее между небето и пристигналото утро в утрини и облачни поля безкрайни и щастливи когато станем с най-високия живот духове и бранници митарстващи в съня на всички други живи вечна е високата трева Все същият стоя в безкрайна равнина на голата могила – самотен истукан безплътен и велик в изтичащо безсилие Зад мен морето зелена жива равнина и всички скитски племена с бели птици и вълни в пясъчна трева - вечно себе си и другите неща безплътно-леко засънували Кои са видимите знаци кои са другите поставени между началото и края на нещата за да не забравим и никой нас да не забрави пътища сме ние и странници по тези пътища и всички в похода летящи сребърни платна към звездна синева която винаги през нас ще свети Безсмъртно шествие по облачни полета в нощна езерна вода живеем с вековете и годините край залеза и целия живот на всичките вселени и планети Подвижни пясъци са времето звездите хората Дърветата растат над живите течения и пориви а стъпките – понесени със себе си забравени и винаги под земната трева до края на брега началото на океана Величави невидимите трели камбани сред гората незнаеми предели в бушуваща вселена безкрайни океани Кое е настоящето което притежаваме има толкова различни облаци гранитни знаци оставени по севера и пътя на годините - безславен бродник в равнина където пустата земя напразно ни преследва навсякъде е тя и всички ни отвежда Безкрайно шествие на облаците през сезоните от изгрева единствен в последна и невидима зора с порива понесен на всички мечти златокрили Колко са бели високите облаци прозрачни и нежни завеси в нощта и през времето През думи и полета залезна река с всички преходи сърца изтича и някъде все там е цялата замислена река от изпарения слова и светещи небета Всяка каменна стена - в проходите нежни с времето затворите са жалки и безсмислени в душата на планетата всички пеперуди на земята – чиста безгранична свобода Кой е белият свят под звездни простори далеч и безпризорна маранята тънка на живота през пластовете от годините Въздухът трепетна тъга себе си излива в своя слепота и някакво изящно свършено безсилие когато зрее толкова щастлива природната картина Но ще познаеш ли ти моя род и потекло владетелю на хиляди години и царства пренесен нежно с призрачни крила от вековете с бранни ветрове на пътища всевечни светли преди последната зора Ще ни посрещнеш ли когато звездната тръба между вселените и световете вечни безмилостно и строго призове Къде е нашето неземно и безвестно потекло на себе си оставено в забутани пътеки на тази толкова сънувана планета с неизбродени и странни брегове И си отива бавно вечерта с всеки ден сред вечността в стаена светлина със здрача слята и прегърната когато изоставени и раздробени умове текат през страници реки пътеки Навсякъде е времето и времената пристигат себе си отвеждат и достигат във всичките години обитания Завръщат се със всяко минало рождени приливи на хребета с диктуваните думи дъждове и образи чиста свобода и безгранична всички пеперуди с цялата земя в омагьосаната мрежа на годините което няма никога да разберем но то ще ни приеме и погуби Стенеща зора над себе си надвесени и поломени кърви и потоци в хълмове съсипани толкова са тук и толкова завинаги Леко е с мраморни крила изящни които прекосяват несвършващи редици имена лета земи и спомени на някакво мечтано и безкрайно величаво предстояще И ние сме все този въздух толкова единствен през сводове крайбрежни корени и викащи пустини винаги изписваме и те ще ни напишат Една е неговата воля когато се изсипват звезди с течащи ручеи към вечната река и памети и спомени където всичките вселени цялата земя Дали ще ни посрещне високата вълна на приливите южни Бавно се излива мъдрата река със залеза на някоя земя последна Под този свод сме всички странни и родени тъга на спомена живян и някъде натам завинаги напускаме избираме земи небета и вселени в тайната на цялата прекрасна нощ - крайбрежната вселена която е светът Облачни цветя и херувимски хорове победните тръби на цялото завръщане вселенско последен ден или навярно първи корони помечтани над една реалност с ладиите леки прекосяват в сините небета повече прозрачни Тържествено и пурпурно прииждат легионите победни в земя на здрач с изхода от утрини зелени и златисти Изтръпналата нощна видина през нашите очи поглежда кои са всички твои домове луна в беззвезден край всевечен с крила до тази земна твърдина на улицата нежна И цялата душа със сребърни одежди никой никъде тя не видя не посрещна от езера на хребета и светове насрещни Незнаен дом на толкова осъдени и всяка земна мрачина през себе си минава ветрове разхожда Трескави са тези залези в нощта едно невидимо вълнение през днешната тъга колесници впрягове свещени и ветровете вечни златни през нощта Навсякъде са враговете с всички земни територии лудостта подобно планина до целите предели - а в земните небета море от бяла светлина където някоя ръка грижовно ни отвежда Забавените стъпки на души и умове звезди и толкова надежди в спомена за сякаш изживени мигове на днес и вчера И няма никой нашата загадка да напише и разкрие когато е навсякъде и никъде с обрата на годините вселените реките и всички времена я имат Стаена е нощта трепетно разхожда себе си повежда цялата надежда тръгнала в цветна и прозрачна равнина на спомени и чувства в долините южни - и все онези светли градове свещено разположени по върхове златисти и мечти недосегаеми Каква изящна лунна мараня сред приливи лагуни и лъчисти пориви крила през пръските на бялата вълна в скали които винаги мечтаят и прохождат бавно в себе си изящно засънували тропическа гора море на южни спомени Древен старец в южни ветрове безлунни пориви когато всички той ни призове под траурните арки с последните космични ветрове и празника И толкова все повече далече е топлата изящна утрин в тези земни родни ширини нима ще разпознаем в околните стени и зидове наричани живот случайно и безвестно нищото на другото отвъдно и бездушно напразно е сега напразно сме били единствен порив неизтрит и неизчезнал бълнуванията последни и нещастни са останали на този осквернен и беден ум в обветрени и унизени равнини Една е тази кръв която все безкрайно ще изтича сред неизречени луни си братко мой и там е твоето обичане и там сме всички ние с живите заровени съдби През бездните на нашето вълнение видение отдадено на другите звезди натам навсякъде завинаги и залезите с всичките свещени дни Под този свод сме странници родени тъга на спомена живян и някъде натам завинаги напускаме избираме небета вселени земи в дебрите на цялата прекрасна нощ която е светът оставен - стопяване на здрач в утринната тайна загадъчна завинаги в залутаните сънища на някаква планета без време засънувала и себе си и световете - тъга на спомена над него - няколкото чужди препознати светещи луни ПОСВЕЩЕНИЕ Кой е белият свят от нас и нанякъде сякаш отдавна е тръгнал по лунни пътеки минаваме посадени са всички гори и цветя и сребърни нишки привързват цялото звездно небе с някаква своя позната далечна земя под друго небе което завинаги свети никога няма да знаем къде са нашите странни тела И тези светещи звезди неща са нашите и техни едни реки на мисълта толкова еднаква бяла участта в очите и пред всички погледи Завързаната линия между душите и телата едно небе пробудено и чуждо все изписваме и то в очите ни се вижда Коя е тази трепетна действителност в тела и световете светли винаги прозрачни и учудени Една вълна през всички територии Сред бродещи дървета и през камъни - живата усмивка в светещите стаи Безкрайни редове звезди от праведните армии Коя е святостта която ни спохожда през светли равнини и тихи пътища – стаени стъпки в спомнящи листа на цялата душа и величави бродници каква река по склоновете снежни висока е степта прозрачно-нежна в студения кристален вятър с утринта по склоновете с времето и всяка наша винаги висока нежност ОБИЧ Не тази е мълвата владение на целия живот сокол на снежното дърво до спомен неизменен - нашето обичане планинската река претежък вечно камък в свой живот и вярата последна мълви мигът и ние с него преминаваме завинаги колко много сняг невидим по спящата земя човекът е поезия мъгла свистяща бранни пътища Розови и бели облачни крила през изгрева на нашето небе изящен сън зове душата и само в сладостна мечта оставя нейното будуване зелени светещи полета са мечтите ни Дали ще се стопим безвестни непознати в сянката на някакви епохи без ничия душа и никаква луна през нежните листа на белите корони с онази величава синева над нас край нас която ни говори Толкова са цветни и шептящи всичките листа на тази спяща и сънуваща гора животът Сянката - невидима душа на тоя свят скритите села дълбокият живот в онези нежни планини на цялото обичане потайно и безбрежно Без никакви звезди ще свърши времето и всички вечни будни небеса и стенещи реки под нежната тъга онези духове красиви и пустинни дали ще предадат земите толкова отдавна наследени и завинаги в своя мрак Тогава нищо и навсякъде - в спокойната земя през своя вечна пустота и леки мисли Какво са тези странстващи пасажи с които времето изписваме и то ни притежава Коя е ангелската кръв през всичките тела онази светлина когато всеки сетен дъх познае без думите за време едно последно и единствено бленуване - обширно е холандското небе през някаква изящна залезна земя което всякога си спомняме и всякога оставяме и то на своя ред ще ни прегърне и изпрати С очи през зидовете други и през тези провесените странни двойнствените кули видения във цветове отвъдни и телата ничии възвишени старинни здания които времето изрича и въздига Напразно ли е всичко в празничните утрини напразна ли е тази нежна стенеща усмивка В единствената утрин под снежна ангелска луна бял и топъл е снегът - покрива пепелта стародавната венчавка през омагьосващата снежна равнина И прекосява бавно леко всяка сребърна душа онази планина висока и далечна - сред маковете бледа толкова зелена долина и все където целият покой Завързаната линия между душите и телата изписваме едно небе пробудено и чуждо и то в очите ни се вижда Коя е тази трепетна действителност в тела и световете светли Една вълна през всички територии Сред бродещи дървета и през камъни е живата усмивка светещите стаи безкрайни редове звезди и праведните армии Коя е святостта която ни спохожда през светли равнини и тихи пътища - стаени стъпки в спомнящи листа на цялата душа единствена Каква река по склоновете снежни висока е степта прозрачно-нежна в студения кристален вятър с утринта по склоновете с времето летящи ангелски цветя Тънка паяжинна нишка на този ден с дъжда и толкова достатъчно ята от птици сред въздуха прозрачен изписани и други гласове облачни тела рояци сферите с неясните потоци в цялото прозрачно провидение от някой тъжен и спокоен ден единствен който винаги на своите неща някога говори Недородени в лабиринти безизходни какво са всичките разсеяни течения и блудни сенки в здрач измислен под бдящ и несломим светлик от смисъла единствен И само е една вълна приела болката и паметта привързаните изгреви и залези до нишките с душите будни най-нежна незабравена земя Преумножени сфери мрак непроницаем отразена светлина и тази тъжна смърт зараза през душите обсадени – Заблудите на бедните съзнания зловреден шепот на придворния добитък напразни фанатични притежания – Всички изроди са прокълнати още в своя първи и последен път Потъване пропадане потоп в далечен празен свят от сляпа плът в горчиво-тъжен мрак забравили и изоставени Кога ще придойде онази светлина от изгрев друг последен и единствен Но да възпеем когато стъпваме в незнаемите просеки на времето И само е това обичане като мечта в беззвезден ден красиво до някои видения за хора и души щастливи Къде са всичките кристални орбити от царствена позлата в пурпурни достойнства до похода на легиони с херувими къде са тези дни никога несрещнати и неродени Приижда и пресича утринта небесния покров невидим и ефирен не там когато хиляди тела разсичат светлината в изгубения съд на някаква земя Но да възпеем храмовите двери благословеното очакване за първата безкрайна и спокойна нощ – сън без сънища ронливи – човешките нозе когато са цветя изящни пориви към своето небе и пристани последни И все ще ни открият всички извори на пурпурни реки Ноев саркофаг през времето с онези ненавременни вечни обичи и чувства на нашето умиране когато целият живот е само символ с ангелски криле понесен в някакви предели неизвестни
когато другаде са онези живи гласове души и вещи През вечерните стълбища живота преминаваме Стеснени осезания тела и върхове с пролетни цъфтежи в нежните реки живеем и се вглеждаме в нас тихо разговарят през кучешки тела дървета всички богове на гълъбни и траурни криле понесени Над тези равнини постлана е безкрайната тъга с бавния живот на къщите в красиви свечерени светове и в толкова вълшебни времена на идващите звездопади
звездни знаци изписва и вещае Да живеем за лазурните гори без ветрове от страшна нищета край нежните прозорци с отворени врати и величави равнини под нашите нозе неземни
останат толкова забравени и в странстващи пътеки се посипят онези виолетови листа изящни и завинаги и нежни – от свои вехнещи и цветни течения на времето и тази старост в младостта всичко винаги забравени забравят – без никакво значение за утрините които следват с безпримерната светлина прозрачен въздух към другото безвестно – никога не смогнахме да го възпеем – треви тръстиките на тази нежност горските тела без време и без пътища към себе си минават когато вятърът спохожда всякакви неща тела станали по-леки от живота и смъртта край своите стени ронливи на някаква помислена река от младост и от старост и всички времена Душата е Нумансия отвъд последния й ден Орелът за да умре излита полетът – запомнен отпечатък в паметта на времето А после е това прекрасно трепетно движение крилете плискат нежни върхове в дъха която е луната от слънцето искрящи ветрове Генисаретско езеро на вечното обичане забравяне обичане Разкъсани звездите от мълчание в някаква мечта на своя залез Няма никога да се разкажат пристегнатите пръстени на дните невежи вечери безредни и пресити ловци от бисерните съзерцания с движение на просеки от спомена кристални птици Всичко е вода сенки на изплъзващи се риби от някаква протегната ръка понасят световете унеса в себе си и винаги и нищо повече от трескава мечта по свойта младост С разпаднати тела на книги и на нежни спомени в степен край приказна страна и приливни мотиви трева и дървеса от тази толкова забравена и непостигната мечта Потъват къщите стените и душите мислещите птици с очи открити по покриви искрящи в дъждове дълбоки без да живеят и умират вечни и завинаги В град на обсадени е светът и всички светове нанякъде към себе си от нищото открити Духът на мрака е във нас той винаги нашепва и говори и сякаш никога не си е тръгвал Сред нас витае толкоз гордо нежно умиление в пропасти и бездни на днешни фанатични вдъхновения в съзвездия от звездни страсти и безумие животът наш – унизен забравен с лудите които отминават Всички женски образи изящни са толкова далечни и оттатъшни Пробягва совата с крила през здрача на нощта над всички нежни профили и непосилните видения и никъде към себе си не слиза Защо е тази обич без лица нескончаема и непосилна Какво е поривът към толкова отдавна и забравена с високи брегове земя Не можем нищо никога да поберем в една душа а и какво е другото което ще разкажем с разсипаната летопис на дните отредени Кога ще се откажем някога от тази гледка в себе си от този ужас кладенец без брегове и непроницаем с прилепчивата младост на това умиране Ни бавно нито постепенно никога не ще погледнем лицето равно и открито очите на тъгата неизказана – вечно преминава толкова виси на раменете наши и някаква мечта от неизказаната своя младост които прекосяват странно тези размечтани дни и не остават в родни топли домове Да приласкаем всички скръбни и нещастни себе си повием и приспим с техните сълзи до някакво високо гордо умиление притоплило тела и тези бързащи нанякъде души по урвите на своето отиване и заточение прегърбени самотни по улици без хора и лица и никакви съдби с хлябове безбрежно тъжни в безсилни бродещи ръце когато вечната вода непобедена и несвършваща стаена горист е за нас безкрайна горда и безбрежна в нестихнала гора на вечни спомени Отдадедни на някоя мечта красива човеците които своите гори поливат – и винаги към своето видение щастливо за да израстат Все някога ще се издигнат и все натам ще полетят огледало с вечерна трева Изтърпете крепостни стени Нека полетим от своя двор без зидове сурови и не затваряме пътеките на никакво завръщане ведрината обсадена Всякога и всички тръгваме отнякъде блянове бленуваме в безгрижния безкрай родени в бездните на мрака познатите вселени раждаме в центъра на другия ни мрак Напразни жалките усилия с тази безпросветна тленност изпразнена от бъдеще и смисъл Не сме ни тук ни там висини над свят сред тези светове и твърде много думи по-хубави от тях Какво живеем мислим навръх липата насред сърцето сред острови зелени и треви разлистени в ленива вътрешност на някоя вселена край нейните далечни граници Очите разчертават и пресичат холограмни светове Не е това което виждаме през нашата безкрайна най-висока нежна и последна тишина непозната бяла птица в полет неизвестни близки върхове Нека други пишат за следите посмъртни живеят и умират във мрак – за всички тъмни тъжни заблуди на хората – поруганите тайни без милост – самотната власт излишна и чужда на белите извори богоподобен живот – за шепа безполезни злодеи неверници осквернили човека и човешкия образ Отминало време отминала власт През дъждовната нощ в небесни пътеки по стръмното слизане с реката в пролома Претежка е сметката към тоя живот в самота и роса в планини над стръмни скали тъжни изтичат годините Ясни са всички пътеки и пътища в дните да останем сред мравките смирени добри с тиха душа И за всеки обща е чашата на онази топла и нежна безпаметна кръв В древна гора привиден животът на времето – зрим и цветен в прозрачно смълчания лед и само душата отдава летежа на своята вечност отливи следващи смърти на мисли и спомени Всичко което има своя произход от тревите и тайните е тази странна зора на водната лилия с луната сестра на реката приела самотната същност господарският дом горските духове висяща звезда сред вечните бездни Задържан от стенание ледоходът през картините годините – на паметта се спуска с речното течение напред по времето – назад натам преди сега към вечно предстоящото стаено неродено посвещение А там очаква вечността – непроходена Отмина утрото потъна в болезнено неназованото кървящо Братко мой със себе си остана само да говоря и с тебе вечно да мълча до тебе в предстоящото сега докато се спуснем – с речното течение стаената смирена тишина ни обхване и прелее и ни посрещне топла нежна вечността Птиците над езерните ледове са нашите роднини припомнили с летежи и живот далечно потекло книгите с чудесни песни онези преходи в невидимия хладен въздух всички те и ние тайнствени вестители на някаква велика радост До сънищата от деня в измислени тунели без граница преди и след със стихнали и непотребни никому свадливи разговори за нещата от живота Археология е цялата деятелност и може би начало Океанът друга равнина реалност сред димни облаци на времето долина на тишината Такива златни бели върхове от залези далечни вишневи градини в езера очи цъфтящи нанякъде през себе си и всички светове Водопадни дъждове нашепнати до поднебесните градини по стълбищни пътеки вятър равнина съшито одеяние от милионни пеперудени цветя рояци разговори гласове Все в този ден и този сън надвесен и единствен сред пристана миражно-пуст изящни пясъчни крайбрежия нетукашни без фигурите на живота Над хребета световен стражни кули пропасти мистични в криле и поглед с нещо друго въплътени и поместени земя е и небе наситено мистично далечни непознати краища от ничий до сега живян живот С друга светлина на незапалени фенери обхождаме душата тя в нещо себе си разказва и живее онези слегнати тунели улици от неизвестните високи обитания релефи идващи към сетивата очертания Сякаш се завръщам стъпвам в моя някоя далечна тишина от светъл нежен мрак в която облаците дъждовете сенките са повече от мъртвата реалност на празни отчаяния блудстващи претенции и безпросветен здрач В кристални сфери мисъл преминават толкова познати осезания на минали живяни светове Преди звездите да си тръгнат в стаената гора заселена от сънища и сянката златистите крила по тънки мраморни простори от край с дишащи стебла борови ухания мечтаещи цъфтежи Не сме това когато себе си живеем с отразена светлина през храмови отвори проломи в неведоми вселени за да забравим всичките родени времена в недвижимата вечност с езерна вода – навсякъде натам преди сега и в паркове приоблачни трепетни души разхождат своето забравяне отминала съдба Дървото е дърво дъждът е дъжд невидими смирени гласове сребърни треви край отразена препозната родна сребърна река стаена в тези проломи на времето под облаците с вечен и прозрачен ромон в утринно небе преумножени толкова единни паралелни светове Една зора в небесата на света ни едно смрачаване в небето на окото послушай край морето тези тъмногласни птици преди душата да изстине всичко да забрави и смъртта без свое царство ще остане Потънали в кулата на думите долавяме през хоризонта и познатите подвижни редове дървета жени от думи духовете на децата в дълга върволица пряко парка звезден здрачът е препълнен с летежите на детски духове Мракът безкрайно дълъг път с най-сигурното което е незнайното в живота край брегове от величави гласове думи непознати езици неговорени И към какво зоват звездите кръжащи покрай кулите небесни едва дочуто ехо вятърът прелита като огън в безмълвния покой на острова дали да влезе непознатият приживе Невидима ръка с покров над жалостта тъй както и небето трепетно владее нека прокълнем зверските предели върху прохладен хълм от безпросветен селски ден безвестен и забравен – без цвете да поникне под пръските на вятъра вълните и дъжда край тези нереални брегове Ръцете нямат плачещи очи Невидима ръка спуснала покров над жалостта и всеки странен нежен епилог Една е спящата река през други равнини и времена от странстващи пътеки процепи и провидения Нашепва вятърът спомена на всяка предстояща живина С какви криле ще проискрят всичките неща отминали през настоящето кое е преживяло свойто днес и някъде стаено да остане в някое незримо минало Незнаема и странна междина ангелски и траурни огньове гласове звездни падащи порои трепетно гостуват и прииждат в привидната реалност пресекла най-случайно зелената прозрачна равнина от този ден последен и единствен Залязват непотребни вечно и завинаги мечтани дъждове под тайнстващия шепот на стаеното ръмене и толкова убежища в просторната гора от странстващите пътеписи – безвестно потекло неизписани души езици Твърде силно това съзнание в огледала разблудни изплетена загадъчна земя с налудни и ронливи спомени Забравена действителност прозрачни тъмни коридори цялото това пристигане на настоящето и всички странни оправдания за съществуване Чии са търсещите зрения през всяко свое обитание в нескочнаемата мрачина която винаги навсякъде и никъде Напразно видимата равнина е пагубна привидност досадно и излишно ли будуваме и разговаряме на този сипей когато залезите преповтарят в себе си разсеяни лица и форми В задуха на твърдите тела с отмиращо доволство където не задържа смислени значения още неживяни всичко е известно на онази гибелна проказа бавно сме към нещо нанякъде без нищо пожелали и неказали отдадени в стеснения ни свят на разговори незначителни и притежания В полузабравени пътеки до някакъв невзрачен край неясно преминаваме когато няма дом и никакво завръщане оставане с изпразнените стаи навици известни обитания без никакви завеси други и различни и нищо друго преповторено с втръсналите улици картини и лица Всичко е неясно и тържествено в сладка тъмнина обсипани кристални знаци мистична светлина присъстващият поглед над възвишенията звездни позната долина която е светът Светкавица над хълмовете нощни дъга неръкотворна необят е цялата душа вселената прозрачна Къде са всичките събития изворите с огнената нощ и необятен крясъкът когато тя е празна Безумстващи пиянства в забрава и несрета Дали ще предадем повярваме в отчаяната бедност и тази равнина в изгубените слаби умове по хълмове унило-безтържествени Не са за нас делата вън от всяка земна твърд и да оставим тази смърт по своите пътеки без ничии посредници Душите в бездни потопени и някога все някъде ще прокълнем с безверни гласове далечното самотно изоставено през кървавите преходи на времето привързани към хиляди съдби неща додето нашата светкавица над нощни хълмове дъга неръкотворни светове ехтения последна непревзета долина - .ІІ. – - ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ - далеч от светлите пристанища на времето и тази толкова красива неизказаност Какво е странстващият залез в несвършваща и призрачна гора до неизречена тъга далечна и заселена сред царствена позлата Никога докрай не ще живеем и разкажем в едни и същи светове на някакъв живот и своя празна младост Отдавна всеки миг е известен и толкова показан какво ще нарисуваме без нищо в себе си и целият светлик със другото да можем Нежни кълнове високи планини привързват осветяват преди сред нас да придойдат всички светли богове неща и хора дали в завършени пътеки са преминали техните съдби когато всичко е самотно изоставено в някоя мечта на свойта младост Беззвездни грехове животът обитава не можем никога докрай да се живеем и разкажем от беден и несвестен разум непобрани през призрачна умора и напразни знаци опозорена и несвършваща земя все някъде остава невидимо покълнало това изящно и последно умиление Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник) Изтегляне 0.98 Mb. Сподели с приятели:
|