Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)

Пламен Пенев

…Виждах тогава Спасителя прекрасен, нетелесен в райски злак като майска зора в чисто небе; виждах го в сънищата си и не се учудвах, че за него са построени толкова черкви, манастири и скитове, че го венцехвалят попове, дякони и патриарси и пред него ничком припадат царе и боляри. А като се взирах в брадатите им лица и слушах гласовете им, тия люде ми изглеждаха нечестиви и мазни. Те кадяха тамян, изричаха молитви и правеха метани на Исуса Христа от страх пред неговата чистота и красота, но всичко това ставаше безполезно, защото не можеха да се спасят и вече бяха осъдени. Имаше тогава детската ми душа всепроникващи очички – всичко виждаше, пък нямаше думи да го изрази. От пръв поглед долавяше лъстта, лукавството, лицемерието в пламъчетата на очите, в движенията на устните, в извивките на гласовете, в смеха и още от най-ранно детство ме обхващаше страх от възрастните…”

Това е прекрасното начало на „Антихрист” от Емилиян Станев.

Всъщност, поразително е обединителното преминаване през и над всички видими физически разделения и времена на тази неизменна дълбинна тоналност на истинното и правдиво будно човешко и творческо съзнание. И винаги, от едната страна са гласът и очите, възприемащи по такъв начин нещата, поместени и съотнесени спрямо видимото „лице” именно на същия небосвод около/над себе си, а към другата „изначална” страна са „осъдените люде”; но които, въпреки и да знаят тайно и явно своята последваща участ, бидейки тук, натворяват чрез болните си безсъдържателни умове единствено всички онези редове от години, изпразнени, изяли самия свой нероден, непросъществувал смисъл. И все пак, не ние сме и ще приемем ролите на достатъчно извисените и търпеливите, за да имаме силите и последваме докрай предписанието – да им простим и не ги съдим, защото те не знаят какво вършат. Защото, макар и да са с бледи мисли и с бедни, нещастни, блуждаещи умове, изпълнени с отчайващ, безграничен недостиг и „отсъствия”, и приживе да е по силите им само това „животинско” размиване на съзнателния контрол над дълга около висшите промисли, около неизгубването сред посоките от преди и след в битийните низини, - остава отговорността пред всеки за извършеното от него принизяване/сриване на високите задължения на гордата своя свободна човешка природа. И понеже отговорността за пропиляното време е твърде голяма, за да бъде пропусната просто така, незабелязано, както е ясно, че нищо не може да бъде върнато от това изтекло, изначално и свисше дадено само да се ползва най-пълно и угодно на отредилия да е така,в което пропиляване е и едно от големите непростими, невъзвратими престъпления/…/.

След като очертаната екзистенциална и мирогледна рамка е с основните свои белези на несъстояването и на нейната цялостна деструктивна основа, остава да се примирим, че сме зависими от идейната представа и подчинени на едно доминиращо основно отношение към съвременната действителност, във всичките й измерения. Антиестетичните, вътрешни представи за свят и жизнена среда, рамкирани от принизената човешка природа, обуславят и противоестествените, безидейни изяви в съвременната урбанистична екстериорика. Ясно е, че има твърде малко място за завършената философски представа за тази среда в настоящата действителност, която тук е не функция на стилизираната идея, на която централен стойностен маркер е човекът, а е следствие на множеството съображения, произхождащи от профанно-вулгарния, провален обществено-исторически първичен модел на капитализъм, който следваме. Няма как да се случат нещата различно от това, освен както те са проявени в реалния наш „сценарий”. Протичането на колективните обществени енергии и процеси е с категорично обратен знак на естествения и желания. И ето тук, като конкретен представителен и точно визуализиращ образ на така очертаната жизнена среда, и характеризирана в дълбочина обусловеност на нейната проблематика, идва не да изненада, а за съжаление да потвърди с този случай в една възприела се като „незначителна” провинция от югоизточния край на географския и културен ареал Европа, в едно действително успешно внушило си „посредствеността” „малко” място от северния лимес на Римската империя. А иначе и то, незнаещо доколко се е врязало необратимо в това свое комплексирано безидейно лунатично реене на погледа през голямата река, - със забавено-дремлив времеви поток, (стилистично наподобяващ виждания/интерпретиран саркастично и гротескно от възрожденските ни автори, между Раковски и Ботев, сладникаво-предразпаден османски период в българските земи от втората половина на .ХІХ. век). Поглед, парадоксално и комично очакващ сякаш идването на варварите (по Кавафис), но без да е с европейско културно съзнание, в очакване на Годо, но без да е на същите битийни основи и равнопоставен на това идейно-естетическо развойно ниво.

По този начин е допълнително помирено, гарантирано и защитено разделителното „пространство” между подземните нива на героите и най-високата точка - на кръста, които осмислящо освещават своята саможертва, състояла се в линейния (профанен) исторически хронотоп, чрез това негово синтезирано пречупване и семантично преобразуване с изнасянето и идейното движение „нагоре”.

Към всичкото това, като интересен и художествено издържан, допълващо-хармониращ елемент от така представената цялостна идейно-семантична архитектурна концепция, е и „ефирно-изтънченият” скулптурен елемент на замисления паметник в площадното пространство пред сградата на Пантеона. Неговата предпоставена, търсена стилистика, със символно-лапидарен характер на идеята и посланието, ненатрапено постига своето „полупрозрачно” присъствие и силно внушение, кореспондиращо с цялостната интересуваща ни структура от смислово-естетически и архитектурни измерения. По този хармониращ начин „паметникът” не претоварва площадното пространство и едновременно допълнително, по един крайно премерен, балансиран начин, го изпълва с допълнителна художествена и културно-историческа стойност.

Като такива са разумните съображения по темата, но, както беше споменато тезисно в предходните мисли, така наречената наша съвременна действителност никак не се интересува от представянето на този логичен порядък от разсъждения. Тя има други, ”по-високи”/”висши” цели и съображения в своята всеобщо-деформирана, бедстващо-дебилна реалност и преобладаващи уклони на „постъпателно развитие”.

Кръгът се затваря – от обобщаващите черти на скверното ни време, до „частния” и знаков случай с „паметника”, представителен за това колективно и социокултурно битие, с всичките си детайлни подробности. От горестно-апокалиптичните интуиции за „родното” и страната, до концентрирания като семантичен маркер образ-символ на смазващия, пустинно-блатен, неизменен привкус, властващ/състояващ този град и философията за урбанистично пространство, - философията и за съвременност, реалност и общностен живот на народността като градивно духовно понятие и еволюционен интелектуален порив в контекста на „голямата история”. От една страна е безразличието, бездарието и примирението, пребиваването само в това отмиращо постоянно наше „днес”, без поривите, желанията и мечтите за нашето „утре”, без потребностите и стремежа към „красивото” в днешното наше пространство на съществуване и човешко състояване, - а от друга е изчистената идея и чисто творческо присъствие на разглеждания скулптурен замисъл, без злобите на деня, придружени с преходен характер съображения и неговото „неприемане”/несъвместяване с проекциите на властващата културно-обществена среда и нрави. Противопоставянията, непримиримите ценностно, етично, естетически и цивилизационно-антагонистични принадлежности са твърде огромни, за да не могат да имат друго име и лице освен това на поглъщащото всичко градивно „абсолютното нищо” на бездните, на гибелта, катастрофична и губителна за всяко светло, богоподобно и хармонично начало в белия свят и дните ни!…

„СПАСЕНИЯТ ЕЗИК” НА ЕЛИАС КАНЕТИ

Винаги, когато съм преминавал през извисените сводове на старите русенски къщи, ме е завладявало непреодолимото усещане, че са въздигнати и обитавани от някаква раса на други люде, раса от различно дишащи и живели в една отминала епоха на големите, поместени, очертали космоса на хармоничното и цялостно човешко обитание, отмахнато от днешното някъде далеч назад в царственото и забравено, непотребно минало битие. Канети идва от там и пренася всичко това с всеобщия си смисъл на човешко-етично обаяние и творческа същност: