Планинските масиви на тян шан

Фокусът на моето внимание е държавата Киргизстан, която е изцяло в планинските вериги на Тян Шан и неговите малобройни плата и долини. Най- високият връх на Тян Шан е Победа със 7439 метра височина, който се намира в тази държава. Вероятно не е безинтересна информацията за тази високопланинска страна в нейния съвременен и исторически аспект.

Държавата Киргизстан е разположена върху 198500 квадратни километра земна площ с население между 5 и 6 милиона. Столицата на Киргизстан е Бишкек (преименувана от Фрунзе след разпада на СССР) с население около един милион. Други по- значителни градове са: Ош с около 250 хиляди, Джелал Абад и Наринск с около 50 хиляди всеки и Талас с около 40 хиляди. В етническо отношение населението на Киргизстан се състои от: 70% киргизи, 14% узбеки, 12% руснаци и украинци и 4% други етноси. Официални езици са киргизски и руски, при което киргизски се счита и за държавен. От населението около 71% са мюсюлмани (сунити), 8% са християни (православни), 14% са атеисти и 7% са от други религии.

Предполагам, че тази суха статистическа фасада започва да очертава в общи линии физическите контури на тази високопланинска средноазиатска страна. Понятието планинска държава каквато и да е тя и където и да е тя винаги предизвиква в моето съзнание нещо „особено и необикновено”. Започвам да пояснявам какво имам предвид, с което ще открехвам входа към чувствените страни на понятията за планини, реки, морета, равнини в контекста на разположените в тях градове, села и паланки. В случая става въпрос за планини, в които имах честта да се родя.

Нека да се опитам да изясня по някакъв начин това мое усещане за „особено и необикновено” свързано с планините. Винаги смятах и смятам, че при равни други условия, потенциалът на планинските държави е в пъти по- голям в сравнение с тези разположени в равнини. И ето защо. Първо, ако се разгънат планините по хоризонтала на длъж и шир, то ще се получи в пъти по- голяма площ.. Второ, енергийният потенциал на планините е по- висок в сравнение с други земни образувания. Трето, по- труднодостъпните терени на планините винаги са крепости за оцеляване на местното население от всякакви агресивни набези.

Планините обикновено акумулират много повече валежи в сравнение с други земни терени. Валежите образуват поточета, изворчета, рекички и реки. Това е огромен биопотенциал и особено в съчетание с подходящ климат за земеделие и животновъдство. Разбира се, земните площи в планините са ограничени, но винаги ги има. Оползотворяването им зависи вече от хората, от техния интелект, воля и постоянство. За съжаление киргизите, които са основното население на тази страна, от доста векове живеят, така да се каже, под своите сили и възможности. Основното им занимание е животновъдство с прекален уклон към овцевъдство и коневъдство. Имам усещането, че в главите на киргизите времето тече някак си по- бавно в сравнение с други нации. В детството ми дочувах приказки, че някога в тези планини са живели други етноси и народи, които имат коренно различен подход към живота. Доказателство за това са следите от многобройни мелиоративни съоръжения, които отвеждат водата към подходящи за земеделие склонове и към по- равни планински места. Това са мои вероятни предположения, базирани на мълви и легенди (верни и неверни), излъчвани не толкова от хората, а от самите планини с техните скални и земни елементи. Като дете израснало между зъбери, плата, поточета, изворчета, реки и гори долавях това тайнствено нашепване за по- древни обитатели на тези планински пространства. Представях си ги като някакви човешки загадъчни поселения с техните морални разбирания за справедливост, за добро и зло, за любов и омраза, за труд и почивка. Тогава не са съществували „класически” и „некласически” религии или секти, силови кохорти (армия, полиция, следователи, прокурори, съдии). Всичко е първично и справедливо от морална гледна точка.

Всичко това продължава до деня хикс, когато ордите на Чингиз Хан и други монголски предводители нахлуват в този планински свят. Той е буквално стъпкан и облян в кръв от конските копита, от сабите и копията на завоевателите. Монголските войници са нечовешки жестоки. Те никога и никого не взимат в плен, а избиват всичко до крак от новородено до остаряло без да правят разлика между мъже и жени. Понятията като пощада и милост не са допускани в съзнанието на монголците. Всеки, който прояви някаква милост към победените, незабавно е убиван по особено жесток начин. Провиненият е поставян на колене, счупват му гръбнака и го оставят да умира мъчително пред погледите на войнишката маса.

Това е времето на монголците, на техните безмилостни нрави. Твърди се, че прародината на монголските орди са териториите на сегашната държава Монголия, Вътрешна Монголия в Китай, Алтай и Сибир. По всяка вероятност тогавашният климат в тези земи е доста по- благоприятен за невероятния бум за увеличаване на числеността на монголското население. По това време те успяват да покорят и да поставят на колене цялата Китайска империя, Източна Европа, Средна Азия и други знайни и незнайни кътчета на планетата Земя. Монголското владичество над тези земи продължава векове наред. Постепенно тяхното влияние започва да намалява, достигайки до почти тотален разпад на тази трансконтинентална империя. Причините за това са предполагаеми, започвайки от вътрешни раздори и достигайки до изменението на слънчевата активност. Независимо от това самоорганизиралите се части на тази империя съществуват и сега под формата на държави, автономни републики, области и райони. Според мен , това са държавите Монголия, Казахстан, Киргизстан и редица други автономни републики, области и райони в пределите на Руската Федерация, на Китайската Народна Република и на някои други държави.

Сега е съвсем ясна моята версия за образуване на държавата Киргизстан и за безследното изчезване на други неизвестни етноси и народи, живеещи на тези територии. Разбира се, чрез разкопки и други проучвания може да се изясни идентичността на тези изчезнали цивилизации. За целта са необходими финансови средства, които засега и в някакво бъдеще са просто илюзии, поради комерсиалната непривлекателност на подобен род действия и най- важно поради неизбежните спънки от страна на официалните власти.

Някой ще запита за природната справедливост и последствията от изминалите вековни жестокости на монголците. Вероятно има определени последствия и за киргизите, за които вече споменах. Те не са само от психологическо, но и от физическо естество, които предизвикват в тях чувство на хроническа малоценност. Това не са някакви расистки заключения, а мнения на самите киргизи, долавяни от мен в детството.

Моралът на киргизите се базира върху своеобразни езически вярвания, които са наследени от шаманите на монголските орди. Според оскъдни сведения, основно от китайски произход, може да се приеме, че киргизите са водили постоянни локални войни с узбеки, таджики и други древни средноазиатски цивилизации. Нещо повече, такива войни са водени и с техните събратя казахи на север и уйгури на юг. През 17-ти век в средноазиатските земи, включително и в планините на Киргизстан нахлуват турци, които с оръжия, огън и интриги налагат новия морал. Това е мюсюлманско (ислямско) сунитско вероизповедание, което е основно и до сега. Два века турците са пълновластни властелини и поробители на средноазиатските народи.

Разбира се, ислямското влияние е разпространено и далеч от Средна Азия и Казахстан. То достига и до народите на Поволжието и чак до сегашната автономна република Татарстан, влизаща в границите на сегашната Руска Федерация. Тази инвазия на исляма обхвана също така и многобройните етноси и народи на Кавказ, включително и татарите, живвеещи на Кримския полуостров. Тази огромна територия на народите приели ислямско вероизповедание някога е наричана Великия Хаганат.

Съществуват физически и генни различия между народите в този Велик Хаганат. За народите с монголоидни физически и генни черти е характерно това, че те са хора с така наречени „дръпнати” очи и със скулести лица. Всички народи от Кавказ и така наречените татари, чуваши, удмурти, мордовци, башкири са с европеидни черти. Съществуват предположения, че именно тези народи са изтласкани от териториите на сегашните монголоидни държави.

Названието на народите живели и живеещи в Република Татарстан и Крим като татари съвсем не е точно, а по- скоро е емоционално. То е налагано методично в процеса на историческото противопоставяне между руснаците и монголголските ханове и техните съюзници, които водят войни за надмощие. Към подобен статут на полутатари са отнасяни преди и народите в автономните републики Башкирия, Чувашия, Мордовия и Удмурдия, които са в състава на Руската Федерация. Всички те са с европеидни физически и генни данни и влизат преди (до монголското нахлуване) в състава на така наречената Велика Тангрия (Велика България). Тангрия е въведено от мен условно название, което произлиза от тяхната вяра в божеството Тангра. Смисълът на това тяхно вероизповедание, което е и техен морал, към днешния ден не е съхранен. Запомнени са отделни ритуали и то по- непривлекателни такива. Например, всеки неугоден за управляващите е умъртвяван по „желание” на техния бог Тангра и т. н. Доказателства за това предположение са множеството легенди за старобългари живели и в земите на Средна Азия. Даже вторият по височина връх на Тян Шан е наречен Кан Тенгри (7010 м.), който съществува в границите на сегашен Казахстан.

За средноазиатската държава Туркменистан също има слухове, че е прародина на сегашните турци. Някога в съюз с кюрди, араби и перси, турците отслабват византийската империя и постепенно я превземат. Впоследствие турците се обявяват за еднолични победители, изграждайки на тази основа Османската империя, която рухва частично към края на 18-ти век и напълно в края на 19-ти век и особено в началото на 20-ти век. Последните събития за детрониране на Султаната са ръководени от Кемал Ататюрк, който създава светска турска държава.

Ислямизирането на татарите, като част от Великия Хаганат, е улеснено от обстоятелството, че техните противници руснаците възприемат византийско християнско вероизповедание (християнско православие). Историческото противопоставяне между татари и руснаци съществува и до днес. Опасявам се, че това противопоставяне нараства. Причините, освен исторически, са и демографски, тъй като увеличаването на „татарското” население изпреварва значително това на руското.

По времето на СССР са правени какви ли не опити за намаляване и заличаване на това противопоставяне. В интерес на истината са постигнати големи успехи в това направление. Но тези надежди значително намаляват след разпадането на СССР. Пожелавам успешно приключване на казуса и за двете страни. Казусът е с повишена трудност, тъй като Татарстан, Башкирия, Удмурдия, Мордовия и Чувашия са разположени в центъра на Руската Федерация.

През Втората световна война кримските татари сътрудничат с Германия, за което са изселени в Сибир и Средна Азия. Подобна участ за подобни деяния претърпяват и някой народи от Северен Кавказ като чеченци, осетинци, карачайци, ингушци и други.Това е наказателно решение лично на Сталин, който до 1953 година е тоталитарен вожд на СССР с над императорска власт. Впоследствие, а по- точно след 20 години, друг тоталитарен ръководител Хрушчов отменя това наказание и връща провинилите се народи по родните им места..Някои историци наричат тези събития като велико преселване на народите в СССР. Като дете дочувах приказки, че изселването на тези хора е извършено с невероятна бързина в рамките на 48 часа. За превоз е използван железопътен и автомобилен транспорт, при което на хората е разрешавано да вземат най- необходимото като ръчен багаж.

За изселване са избирани труднодостъпни зони за да не може никой от наказаните да се премества. Самото им настаняване е също екстремно. Вероятно са предвиждани някакви помощи при пристигането им на новите места, но на практика са предлагани голи земни терени, които наказаните са приспособявали за живеене. Обикновено за жилища първоначално са оборудвани надземни землянки. При настаняването на тези народи неоценима е помощта на местното население. Всеки, според своите възможности и човещина, доброволно им помага с каквото може. Тези уникални събития за тези народи са екстремни във всяко едно отношение.

Към края на 18-ти и началото на 19-ти век Османската империя започва да отслабва и да изпитва затруднения при управлението на огромните територии и народи. Причините за това са много, при което основните са: вътрешни противоречия и борби за власт, стремеж на националните елити към самостоятелност и независимост, силов натиск от страна на световните сили. През този период нараства мощта на Руската империя, която печели редица локални войни със своите съседи, включително и с Османската империя. Успешните войни се водят на югозапад, юг, югоизток и изток. Разбира се, спечелените битки и войни за територии все още не са победи за руския елит. Необходими са и други решения и те са намерени. Това са мерки за привличане на европейски колонисти за заселване в завоюваните земи чрез предоставяне на определени привилегии. Успоредно с това са утежнени и ожесточени данъчните и други социални задължения, които принуждават бедното население от европейския център да се преселва на Волга, Урал, в Сибир, Далечния изток, Кавказ, Казахстан и Средна Азия.

Предполагам, че началото на този план за привличане е положено още по времето на царица Екатерина Втора и доразработван от следващите царе и техните управленски екипи. Успоредно с това за заселване са канени хора и от други европейски страни. Управляващият елит на Русия разбира, че предприетата от него политика може да бъде още по- успешна, ако в тези земи прииждат и преселенци от други европейски страни.

Изхождайки от своите далечни стратегически планове, Германия се включва съвсем активно в усвояването на тези земи. Германските колонисти се втурват към приволжските земи, в които живеят татари. Немските колонисти получават в Приволжието големи привилегии. Чрез тях руският елит се надява да противостои по- успешно на влиянието на „татарите”. Вторият район, към който се насочват немските колонисти е Средна Азия, в това число и планинския Киргизстан. Защо пък е предпочитан от немците и Киргизстан за мен остава загадка. Вероятно и тази територия е считана за подходяща за упражняване на своето влияние.

За немските колонисти Октомврийската революция през 1917 година в Русия е голямо изпитание. Съветската власт отнема всякакви техни привилегии, но това е преодоляно стоически. Бившите немски колонисти остават на невероятна висота. Техните производства, техните колхози са конкурентни и успешни и при съветската власт, което се оценява и от болшевиките. Те продължават старата царска политика, тъй като противопоставянето между народите остана и при социализма. По време на Втората световна война хитлеристката армия опитва, и то не без успех, да привлече приволжското немско население за превземане на тези земи. След поражението на хитлеристка Германия приволжските колонисти са депортирани в Сибир. Впоследствие голяма част от тези многохилядни немски маси успяват да се изселят от Сибир, като някои от тях се установяват в Киргизстан, поради което немското присъствие в Средна Азия има своето значение.

Спомням си разказите за руски, украински, беларуски и даже полски колонисти, които прииждат в Киргизстан от европейските райони на Руската империя. Средствата за придвижване са в съответствие с времето, а именно волски и конски каруци. Обикновено са се движели в колони, което спомага за тяхното обединяване. Така е по- безопасно и по- сигурно за тях. Определяни са охранители, които вървят отпред и отзад колоните. Успоредно с тези каруцарски колони, а често и с тяхна помощ, е построявана и първата железница, свързваща европейския център с Казахстан и Средна Азия. Не помня подробности от тези истории, но помня, не зная защо, легендите за хубавите кисели млека и по- точно как са пренасяни техните закваски. Пренасят ги в конопени торбички, при което закваските изсъхват, но запазват своите качества и свойства с месеци.

Руската държава строи в Казахстан и Средна Азия православни християнски храмове (църкви). В този смисъл 19-ти век е период на покръстване на тези земи. Естествено местното население се придържа към исляма и трудно се преориентира към християнството. Но все пак това население се примирява с новия морал, донесен с християнското вероизповедание. Независимо от това православните храмове са обграждани със стени като крепости, които при необходимост служат за убежище на християни от епизодични бунтове на местното население. Помня как дядо ми разказва за няколко случая, когато църковните стени са ги предпазвали от бунтовете на киргизите. Причините за тези бунтове са банални. Те са предизвикани от европейската динамика и законите, с които са превъзпитавани киргизите. Доколкото разбирах, бунтовете възникват спонтанно, предвождани от обикновени киргизи. При потушаването им винаги участва и киргизския елит, който разбира необходимостта от новите нрави и закони. Вероятно основната причина за това са техните интереси, които се преплитат с интересите на европейските преселници (колонисти).

На фона на тези съпътстващи събития интерес представлява информацията за моите прародители и родители и нещата, които си спомням за тях.

Започвам с моя дядо по бащина линия Павел Васильевич, когото имах честта да познавам сравнително добре. Това е защото живях в близост до него, а и някак си пасвахме. Като малък нямах детски играчки и го убеждавах да ми намери нещо интересно. Дядо се прави на замислен и измъква из под стрехите на помощните постройки някой ръждав гвоздей или някое колелце. Това ме правеше не само радостен, но и щастлив. Дядо ми е роден някъде към края на 19-ти век. Вероятно мога да установя с точност годината на раждането му, тъй като той от време на време напомняше, че е набор с вожда Йосиф Висарионович Сталин. Това винаги респектира неговите слушатели, но сега не е толкова важно. Родното място на дядо ми е Воронежска губерния. Сега тези територии образуват две области- Воронежска и Белгородска. Значителна част от Белгородска област граничи с Украйна и е предимно със смесено население руснаци и украинци.

Дядо ми нищо не ми е разказвал за неговото детство, а може би аз съм пропуснал тази информация. Зная само, че произхожда от многодетно семейство и че родителите му се занимават с частно селско стопанство. Друго, което си спомням е, че в началото на Първата световна война воюва с „мадярите”. Така той нарича унгарците, от които е ранен. След излизане от болница е изпратен в Ташкент за попълване на военния средноазиатски контигент. Този град по това време е център не само на Узбекистан, но и на цяла Средна Азия и Южен Казахстан. Още по време на службата си се замисля за цивилния живот. Пише писмо до родителите си и иска техния съвет. Отговарят, че в родното му място животът е труден и го съветват да потърси работа в Средна Азия.

След уволнението си от казармата търси работа в Ташкент. След известно лутане е нает да служи в православна християнска метрополия в една от църквите в този град, където работи упорито. Помня и една пикантна история от вътрешния живот в църквата. През време на един пост дядо ми заварва попа да похапва мазни и месни храни и да пие водка. Стъписва се и не знае как да реагира. Обаче, попа го почерпва и обяснява, че има повод за това, но да не казва за видяното на никого. От този момент дядо ми става атеист и не си спомням да ходи на църква. При завършване на работата, попът му дава съвсем скромно парично възнаграждение. Заедно с парите му дава и едно писмо до църковното настоятелство в гр. Джамбул в Южен Казахстан. Попът му обяснява, че църквата изпитва финансови затруднения, затова парите не са много, но писмото ще му помогне по- нататък в живота.

Доколкото си спомням, свещеникът, когото наричам поп и който дава писмо на дядо ми, в действителност е с доста висок ранг. Той е нещо от рода на владика (митрополит) или нещо в този смисъл. Така или иначе това не помня точно. Помня само, че писмото е адресирано до църковните власти в гр. Джамбул. По това време църквата е втора сила след губернатора и има влияние и власт по всички въпроси. За отбелязване е факта, че тогава не съществуват сегашните граници в Средна Азия. За Киргистан и дума не става, тъй като по това време това е дива територия заселена с киргизи.

Пристига моят дядо в град Джамбул. Отива по местоназначението, което е някаква църковна службичка и почуква на гишенцето. Гишето се отваря, той обяснява, че търси някаква работа в техния район и желае да се засели в тези места. От гишето дочува глас, че специална работа нямат, а за настаняване да се оправя сам. Втори път той чука на гишето, което се отваря отново. Вместо да обяснява, че по тези места няма роднини и познати, той направо подава в гишенцето писмото от метрополита. След малко вратата на канцеларията се отваря и го канят вътре. Извиняват се, че не са разбрали за какво става дума. Съвсем любезно му предлагат няколко варианта за работа. Дядо ми избира дивия край в Киргизия, където става лесничей.

Районът се намира в най- северната част на Таласката долина. В по- равнинните части на тази долина вече съществуват населени места с европейски преселници (колонисти). Разбира се местоназначението на дядо ми е извън тези поселения. Този район е по- далече в планината и е населен само с киргизи. За начало му дават някакво първобитно жилище, кон и пушка. Ето в такива условия дяго ми успява да въведе някакъв приемлив ред за ползване на горите. Между другото, Киргизия е много бедна на гори, тъй като планините са много високи и скалисти. Гори има само покрай планинските потоци и реки. Тези горски масиви са на около 50 до 100 метра от руслата на водните потоци.

Спомням си съвсем малки подробности от живота на дядо ми през този период от време. Мисля, че те не са от значение. Въпреки срещаната съпротива и различните екстремни ситуации, дядо ми оцелява. Естествено, научава перфектно киргизски език и успява, така да се каже, да заглади косъма. Става икономически самостоятелен и се премества в селище от европейски тип. Установява се в село Ивано- Алексеевка, което носи имената на първите двама европейски заселници в него.

Почти нищо не зная за другите мои прародители. Причината за това е, че почти не съм общувал с тях и не вниквах в разказите на моите родители и роднини по тези въпроси. Все пак нещичко помня. Баба ми по бащина линия се казва Евдокия и е второ поколение преселници. Нейният баща е украинец с фамилия Андрюшенко, а майка й е полякиня с фамилия Зелинская. Бях на 3 или 4 години, когато баба ми Евдокия почина, поради което не си спомням даже как изглежда. Казват, че е с лют характер, вечно се суети и бърза. В един лош за нея ден пада от стълбата, след което сравнително за кратко боледува и умира. Дядо ми я надживя с около 10 години. От техния брак е роден баща ми Петър, тримата му братя Михаил, Васил и Владимир и сестра им Мария.

За родителите на майка ми също не зная много. Разказваха ми, че дядото на майка ми сравнително е заможен човек, но обича хазартни игри на карти. Накрая пропилява цялото си имане и побягва от дълговете си първо в Приволжието, а после в Сибир. Доколкото успях да разбера той се жени след първото си местене на татарка. От този брак е роден бащата на майка ми Иван, който е моят дядо по майчина линия. За дядо Иван нищо не зная. Не зная нищо също така и за баба ми Варвара по майчина линия. Не зная дори нейната девическа фамилия. Останах с впечатление, че тя е от руско потекло. Родителите на тази баба Варвара са от наказаните някога за нещо и изпратени в Сибир. От техния брак се ражда майка ми Олга Ивановна. Тя е единствено дете в тяхното семейство. По- късно след смъртта на баба ми Варвара, дядо ми Иван се жени втори път. От втория му брак имат единствен син, когото въобще не познавам. Дядо ми Иван никога не е живял в родното ми място.