Планиране в екологията и реновация на пристанищата в България



страница1/3
Дата09.01.2017
Размер0.51 Mb.
#12359
  1   2   3




ПЛАНИРАНЕ В ЕКОЛОГИЯТА И реновация на пристанищата в България

ЕМАНУЕЛ БУН


Department of Human Ecology, Vrije Universiteit Brussel, Laarbeeklaan 103

B-1090 – Brussels, Belgium

E-mail: eboon@vub.ac.be

Резюме


През последните десетилетия, стана все по-очевидна сложната връзка между планирането и социално-икономическо развитие, екология и здраве. Подобряването на качеството на живота е основната социално-икономическа цел във всички държави по света. Повечето страни се стремят към него чрез разработване и прилагане на планове за развитие без да положат сериозни усилия да ги съчетаят с проблемите на околната среда. Планирането в сферата на екологията и околната среда става императив с растяща важност в така бързо глобализиращата се световна икономика. То цели да гарантира, до приемливо ниво, влиянието на човешката дейност върху функционирането на живото-поддържащите системи или естествените екологични процеси. В работата се прави преглед на концепциите за планиране и околна среда. Подчертава се необходимостта от подходи за екологично планиране. Прилагането на екологичното планиране за пристанищните райони в България несъмнено използва резултатите от стратегическото управление. В работата са дискутирани елементите на стратегическото управление като ефективни репери за интегриране на екологичното планиране в управлението на пристанищата. Тези ключови елементи обхващат екологичното обучение, укрепване на институционалния и човешки капацитет, разширеното участие, кооперирането, партньорството и оценка и мониторинг на пристанищните дейности, с цел да се установят и смекчат негативните въздействия. Накрая е разгледан пример от практиката на пристанищата в Гана.
Ключови думи: Образование по въпросите на околната среда, Планиране на околната среда, Изграждане на институционален капацитет, Мониторинг, Процедурно планиране, Стратегическо управление, Устойчиво развитие.

1. Въведение
Въпреки, че тези, които извличат природните ресурси имат различни подходи да защитят своите дейности, продължаващото намаляване на оскъдните земни ресурси е проблем с все по-нарастваща сериозност. Различните действащи лица, които експлоатират и използват тези ресурси често гледат много едностранно на околната среда и виждат само тази част, която засяга тяхната сфера на дейност и/или интерес. Поради тази късогледост различните човешки дейности често работят една срещу друга. Факт е, че въпросите на околната среда са много комплексни, изпълнени с неизвестност и силно политизирани [Bardwell, 1991]. Следователно, трябва да се отделя повече внимание на планирането и изпълнението на различните човешки дейности, за да се гарантира движение в посока на устойчиво развитие (УР).

Въвеждането на системи за управление на околната среда на национално ниво в много страни, както и на изискванията те да доведат до реално намаляване на замърсяването и до възстановяване на уврежданията на околната среда - ясно показва голямата важност на екологичното планиране за предвиждането на бъдещи увреждания и за предпазване от последващи негативни последици. Не е учудващо, че икономическа политика, която не е интегрирана с планиране в сферата на околната среда или не адресира адекватно темите по опазване на околната среда, води до замърсяване на околната среда. Огромните негативни последици, причинени на околната среда в много страни поради дългогодишната експлоатация на ресурси като гори, минерали, земеделски земи, и водни обекти, са белег за липса на добро планиране в сферата на околната среда. Още повече, че планирането на социално-икономическото развитие и доброто състояние на околната среда са взаимно свързани. Например, ако една зона загуби своята продуктивност, то стандартът на живота в нея ще спадне, а когато тя загуби своята красива околност ще паднат драстично и цените на недвижимото имущество. Поради това е ясно, че планирането в сферата на околната среда следва да се прави и да се прилага като един интегрален подход на всички нива: местни общности; регионално, национално и международно ниво. У. Розенбаум (1974) е идентифицирал препятствията, които затрудняват ефективното екологично планиране:

...в миналото, националните правителства бяха един много мощен експлоататор и разрушител на околната среда, защото техните планови специалисти разглеждаха неблагоприятните последици за околната среда с политиката „вторичен ефект” – незабелязано, не планирано и рядко споменавано ... Дали поради безразличие, незнание или политическо прибързване, държавните органи, без да уважават екологичните ценности, учредяваха много стабилна формална и неформална политика, която пренебрегва създаваните екологични проблем ...”
Друг много сериозен екологичен проблем, пред който е изправен светът днес е фактът, че замърсяването на околната среда не признава националните граници. Във все по-голяма степен една нация е и създател и жертва на замърсяване, следователно е невъзможно да се запази околната среда чиста, без наличие на регионално или международно сътрудничество.

Повечето развиващи се страни са в неблагоприятно положение поради ограничените ресурси от специалисти, работещи по планирането и административните въпроси. Често тяхната възможност да планират добре е застрашена от съществуващата бедност (понякога крайна бедност), ниско ниво на обществена осъзнатост, слабо или липса на обществено участие и граждански безредици [OECD, 1995a]. Отсъствието на ефективно законодателство и административни процедури за включването на екологичните данни в процесите на вземане на решение е още една голяма трудност при ефективното планирането и управлението на околната среда.

Подходът „отгоре надолу”, който е прилаган в повечето от развиващи се страни е довел до „значителна централизация в планирането, струпване на големи ресурси за отделни браншове, но без наличие на адекватни връзки между секторите; както и концентрация на социално-икономически дейности в малък брой урбанизирани зони”. D. Slocombe (1993) добавя, че негативните социални и екологични последици от мега-проектите, предградията и нарастването на урбанизацията са известни отдавна, но от сравнително кратко време екологичните им проблеми са предмет на планиране. D. Devuyst (1993) с право подчертава, че „екологичната загриженост в развиващите се страни следва да бъде характеризирана с решимост за достигане на устойчиво развитие по екологосъобразен начин”.

Политически и организационни пречки спъват възможността на правителствата да формулират по-добри системи за управление на околната среда [Carley и Christie, 1992]. Също така, при повечето малцинствени общности има остра липса на квалифицирани управленски кадри на почти всички нива, а това е едно от най-големите препятствия за достигане на социално-икономическо развитие. Невъзможността на управляващите да се справят успешно с бързите промени или комплексните взаимовръзки между организациите, предприемачите и обществото са коментирани като "ограничители на управлението”. Сложните взаимодействия между отделните институции и отговорностите им, водят до неясноти по въпросите на околната среда и още повече намаляват способността на правителствата да постигнат устойчиво развитие.

Два други критични проблема, които затрудняват ефективното планиране на устойчивото развитие - и в развиващите се и в развитите страни – са фрагментирането на политика и институции, и напрежението, потенциално или реално, възникващо между централната, регионална и местна власт. Правителствата често преследват противоречащи си цели. И на политиците, и на обществото липсват сили, воля или мотивация да окажат натиск върху власт-имащите. В името на опазването на околната среда те трябва да предприемат трудната посредническа мисия между противоречащите си социални, икономически и екологични цели.

Друга трудност при екологичното планиране е причинена от международната конкуренция. Тя създава напрежение в международните отношения и трудности при кооперирането между нациите. Типичен пример за това е растящата пропаст между богатите и бедните страни, която често е критичната тема на всички дискусии за вземане на решения по екологични въпроси, планиране и управление на международно ниво. Фактически, развиващите се страни са определили проблемни области, които изискват незабавни действия за иницииране на коопериране в сферата на екологичното планиране и управление. G. Daneke (1982) илюстрира ситуацията така:

Стимулите, корпоративното планиране да взаимодейства с анализаторите на социалната и екологичната политика, несъмнено се определят от желанието за намаляване на несигурните инвестиции, въпреки че такава атмосфера на взаимно коопериране, с цел да се намери жизнеспособен икономически екологичен компромис, се достига трудно.”
2. Разбиране на околната среда
Ясно е, че добрата околна среда и устойчивото развитие изискват пълно разбиране на екосистемите и на политическото, организационно и управленческо функциониране на модерното общество, т.е. изучаването и разбирането на взаимодействието между околната среда и обществото е важна предпоставка ефективно екологично планиране и управление.

Околна среда се състои от много под-системи, процеси и от субекти, които ги извършват. Основните под-системи са: физическа, биотична, екологична, социална, политическа, икономическа и технологична. Те имат много невидими, и видими, естествени или създадени от хората, елементи. Местните общества, държавните агенции, професионалните асоциации, предприемачите, собствениците и обществото като цяло са действащи лица в процеса на вземане на решения, касаещи околната среда.

Често вземането на решения е силно повлиявано от различни поведенчески и културни фактори и поради това те могат да бъдат специфични за съответния регион или страна. А от друга страна, нарастват сериозните глобални проблеми, които биха могли да бъдат решени само при условия на международно коопериране и сътрудничество. Намаляването на озоновия слой, парниковият ефект и намаляване на биоразнообразието са основните глобални проблеми на нашето време [Field, 1994]. Множество проблеми, свързани с увреждане на човешкото здраве и селско-стопанските култури, се дължат на повишените нива на озона в приземните слоеве. Парниковият ефект е отговорен за промяна на климата, която пък от своя страна води до широка гама неблагоприятни последици. Биоразнообразието е нарушено до алармиращо тревожни нива и вече са застрашени функциите на много глобални екосистеми, жизнено важни за здравето и благоденствието на хората, и доброто състояние на околната среда като цяло.

Предвид комплектността на околната среда и увеличаващият се брой проблеми, породени от човешките дейности, става ясно, че приемането на холистичния подход за изучаване и разбирането й е задължително. Екологичните под-системи и респ. техните елементи трябва да бъдат структурирани по начин, който улеснява комуникациите и разбирателството между заинтересованите страни и всички участващи в процесите. Това означава, че е необходимо да бъдат приети и въведени форми, които позволяват интелигентен дебат и вземане на решения, както и минимизиране на неразбирателствата и конфликтите между различните страни. Подходът за разбиране на цялостната система и нейните под-системи трябва да бъде базиран на анализи на причинно-следствените връзки и взаимодействията между под-системите, съставните им части и самите участници в дебата. В допълнение може да се каже, че е нужна методология, позволяваща да се опростят и елиминират повторенията и припокриванията на съществуващите системи. Но следва да се признае, че крайният продукт от процеса на вземане на решения зависи от екологичните ценности, приети от обществото. В този контекст, Българските пристанища както и всяка друга общност, са уникални и имат своите уникални ценности, породени от уникалното възприятие и отношение към околната среда. За това уникалността на всяко общество трябва да бъде принципна детерминанта как трябва да се oпазва или променя околната среда.


3. Тенденции в планирането
3.1. Определение и важност на планирането

Планирането е дейност, провеждана на различни нива, държавно, регионално, градско селско, институционално и др. Деликатната природа на планирането е призната и описана в литературните източници [Smith, 1993; Wildavsky, 1973]. Спорно е дали планирането може да направи всичко за всички – да даде възможността да се контролира бъдещето чрез настоящите действия, да се прилагат каузални знания, или е форма на политическа власт, а също и въпрос на вяра. G. Benveniste (1989) разглежда планирането като „изработване на рамка от свързани програми, предназначени да постигнат определени цели ... и ... процес на планиране на набор интервенции и други дейности, предприети по време на изпълнение на един план”. Може да се каже, че планирането е рационална методология. Тя включва определяне на проблемите, определяне на планираните цели, идентифициране на предположенията, на които се базира плана, търсене и оценка на алтернативни дейности, избор на определена дейност за изпълнение [Compton, 1993].

Може би по-важно е да се подчертае факта, че развитието, или човешкото благоденствие, е от първостепенно значение при планирането. А самото развитие се определя и измерва чрез социални и екологични параметри. То може да се разглежда и като увеличаване на избора на хората, вкл. достъпност на възможности за работа и приходи, образование, здравеопазване, чиста и безопасна околна среда. M. Carley и I. Christie (1992) също признават значимостта на широкото приложение на планиране на развитието:

... повечето страни ... имат икономически планове, планове за развитие, за туризъм, промишленост, услуги и т.н. – както и за селско и селскостопанско развитие. Всички тези планове си взаимодействат и се припокриват, а могат да бъдат и в конфликт ... при опита си да хармонизират икономическото развитие и секторните си цели... Поради това е много важно да се извършва планиране на земеползването ... като рамка, в която правителствата, предприемачите и индивидите могат да оперират ...”


Baldwin (1985) предпочита да разглежда планирането в по-широк контекст на управление на ресурсите като „иницииране, трансформиране, разпределение и обезвреждане на ресурсите по начин, по който може да се поддържа човешките дейности с минимално нарушаване на физическите, екологическите и социалните процеси”. За Slocombe (1993), “планирането е събиране и анализиране на информация с цел служене на обществения интерес чрез изпълнение на широка гама икономически дейности и дейности, свързани с развитието”.

Друг значителен аспект на планирането е нуждата от запазване на културните различия, като същевременно се полагат усилия да се предостави на хората околна среда, която поддържа техния стил на живот. Хората от различни култури и традиции имат много различни мнения относно това, какво означава задоволителна за тях околна среда. Поради това хората, които планират трябва да са запознати с тези мнения, в критичен случай може да се добавят нежелани „социални разходи”, ако е създадена околна среда, която възмущава и отблъсква хората.


3.2. Подходи за планирането

Има много подходи за планиране, включително обектно-ориентирано и процедурно планиране. Обектно-ориентираното планиране се фокусира върху предметната страна на планирането, или обекта на планирането. Процедурното планиране, наричано също класически модел на плановия процес [Faludi, 1973; Cayer и Weschler, 1988], е средство за въвеждане на икономически растеж чрез прилагане на рационални процедури за мислене и действие. Процедурното планиране се състои от следните взаимосвързани стъпки [Cayer и Weschler, 1988]:



  • идентифициране на нуждите;

  • определяне на количествени и качествени цели;

  • разработване на алтернативни начини за постигане на всяка цел;

  • оценяване на разходите за постигане на всяка алтернатива;

  • избор на най-обещаващата алтернатива(и).

Darke (1983) поддържа интегрирането на обектно-ориентираното и процедурното планиране. Той счита, че процедурното планиране е само частичен подход за обясняване на процеса на планиране, понеже то е вътрешно свързано с консервативната политическа философия, която разглежда социалните дейности от стриктно функционална перспектива. Още повече, че ролята на държавата като агент на промяна не е взета предвид при процедурното планиране, нито има анализи на база социална класа, пол или политическа идеология. За теориите на процедурното планиране се казва, че те имат ограничена методологична база и са ограничени от тяхната привързаност към възгледите за рационалност. Тези слабости на подхода му пречат правилно да обхване по-голяма социална среда. Коментира се, че съдържанието на планирането не трябва да бъде разделяно от плановия процес.

Hudson (1979) е предложил още един подход за планиране, базиран на пет типа планиране като: нагледно планиране; модел на планиране с нарастване; транс-активен подход на планиране; подкрепящо планиране; радикално планиране. Други подходи за планиране са тип “отгоре на долу”, “отдолу нагоре” и смесено планиране.

На микро ниво планирането включва учредяване на политика, процедури и програми за тяхното изпълнение. Обхваща и определяне какво е нужно да се направи, откога, докога, за да бъдат изпълнени отговорностите. В други думи, това е планиране за създаване на предварително определен курс на действие при съгласувана политическа рамка. Обичайно рамката се определя като стратегическа, тактическа или оперативна и може да е на ниво индивид, работна група или функционална сфера на организацията. При планирането на „индивидуално ниво” се очаква принос от извършването на определени задачи. На нивата „работна група” или „функционално ниво” се разглеждат целите, възлагане и приемане на задачи, поемане на индивидуални отговорности, координиране на дейности, нараснало съгласие за постигане на групови цели и многостранни комуникации.

H. Mintzberg (1994) дава отличен обзор върху различните дефиниции на понятието планиране и техните интерпретации. За някои планирането е свързано с мислене за бъдещето и вземането му предвид, а за други – контролиране на бъдещето. Казано по-детайлно, планирането е процес на вземане на решения, съзнателно предприемане на курс за действие за постигане на цели, една формализирана процедура за достигане на измерим резултат под форма на интегрална система от решения.

Има много причини, поради които една организация има нужда от план. Една от тях е нуждата да се гарантира координиране на дейностите, имайки предвид бъдещето, чрез подготвяне за неизбежното, намаляване на нежеланото и контролиране на контролируемото. Организацията трябва да планира, за да бъде „рационална”. Процесът на планиране предопределя също позицията на планиращия специалист и до каква степен да бъде включено и обществото [Slocombe, 1993].



4. Конценция за планиране в сферата на околната среда
За нещастие, планирането е предимно сфера на икономисти, както и специалисти по градско и регионално планиране. А екологичното планиране остава като че ли една отделна реалност за еколозите, мениджърите по околна среда и други видове специалисти, планиращи разпределението на ресурсите. A. Beer (1990) разглежда ролята на експертите по планиране като форма на обширно мислене, при която се разглеждат начините как да се поддържа или създаде една околна среда, така че да се гарантира благоденствие за хората, при отчитане на социално-икономическите ограничения и условия в обществото, както и да се уважава възприемането им за околната среда. С други думи, планиращите трябва да транслират отношението на обществото към околната среда в стратегия и политика. Нарастващата загриженост за качеството на околната среда, както и запазването и опазването й са се превърнали в основни цели на планирането. С това се подчертава нуждата от интегриране на екологичните и здравните аспекти в процесите на вземане на решения на национално ниво.

A. Faludi (1987) разглежда екологичното планиране като ”обща сума от всички държавни екологични мерки, които екологичните власти биха могли да предприемат”. Съгласно неговото мнение, планът за околната среда, който е документ(и), използван за ръководство при оперативното вземане на решения относно обществените мерки - се явява резултат от обществените дебати. W. Westman (1978) разглежда екологичното планиране като измерване на стойността на земните ресурси и предсказване на промените, настъпващи в следствие на нарушаването им. Т.е. обхващат се социалните, икономически и екологични взаимоотношения, породени от човешките дейности, вида на програмите и плановете за действие за подобряване на социалното благоденствие и добрата околна среда. Той набляга на важността на планирането:

...Вече е ясно, че ако ние искаме да запазим за бъдещите поколения поне някаква форма на биологичен ред от отминалия свят, и ако се надяваме да подобрим влошаващите се стандарти на нездравословната градска околна среда, то тогава екологията и еко-технологиите трябва много бързо да поемат водеща роля при проектиране на утрешните социални и промишлени структури ... Предвиждането на въздействията може да формира част от задачите при екологичното планиране и проектиране, управление на ресурсите и приложната екология...'
Поради това екологичното планиране включва мерки, вземани при различни обстоятелства, като някои от условията не са известни предварително. Процесът на планиране подтиква държавните органи много активно да алармират правителствата и да сигнализират относно тези икономически сфери, които се управляват предимно от частните интереси. Националните правителства трябва да създадат списък с приоритетите за опазване на околната среда, да изчислят и да създадат „начини за размяна”, често с компромис между опазването на околната среда и националните цели. Те трябва да планират използването на ресурсите и опазването им за няколко поколения напред. В допълнение може да се каже, че плановете за управление на околната среда трябва да поставят еднакви ударения върху националното социално-икономическо развитие и качеството на околната среда.

Много е важно националните правителства да са по-чувствителни към екологичните последици от тяхната политика и да имат добрата воля да пожертват други цели в името на екологията. Ако това не се прави или се отлага, то нациите не само ще платят висока екологична цена, но може и да заплатят и твърде висока политическа и социална цена, което да доведе до кризи. Създаването и правилното прилагане на ефективни екологични планове зависи от способността да се изготви вярна и точна оценка на предполагаемите въздействия върху околната среда.

Целта на оценяването, чрез процеса на ОВОС, е двустранна: от една страна - да се направи опит да се определят функциите на определени ресурси, които ще бъдат променени от алтернативните сценарии. На второ място - да се направи опита да се предскаже достоверността на вида и размера на резултантните промени, породени от различните алтернативни решения или в сравнение със ситуация, при която не се предприемат никакви действия. От своя страна, оценяването с измеримите стойности е последователно изследване на размера на промените, причинени от действията и съответните им последици. Подходът при планирането на околната среда следва да бъде широк, на база на монетарни и не-монетарни мерки, за което са необходими добри интердисциплинарни умения. Планиращите трябва да могат да разграничат добре ОВОС от „оценяване с измерими стойности”.

Faludi (1987) предполага, че планирането трябва да зависи от контекста, в който се прави – „планиране на околната среда”. Ryding (1994) предлага два различни, но близко свързани подхода на планиране на околната среда и на вземане на решения, които са подходящи за пристанищни райони:



  • институционален подход, използван при социалното планиране (вкл. селско-стопански, горски, общински и транспортен сектори), при който мерките за възстановяване на околната среда са често законови разпоредби, данъци и такси;

  • търговски подход, използван при бизнес планиране (вкл. енергиен, промишлени и търговски сектори), при който мерките за възстановяване на околната среда могат да бъдат под форма на нерегулативни, доброволни инициативи за подобряване на процесите на третиране, разработване на нови екологосъобразни технологии и продукти, минимизиране на отпадъците, и/или подобряване на логистиката, транспорта, съхранението и продажбите на продуктите.

Обобщеният модел на планирането и вземането на решения за всички аспекти на околната среда е показан на фигура 1. От нея могат да се направят три съществени извода за екологичното планиране. На първо място е мултидисциплинарната природа на планирането, включваща икономически, социални, екологични и технически характеристики. Втората и третата характеристика се отнасят до участието на обществото при вземане на решения и до систематичния подход към процеса, започвайки от определяне на целите до изпълнение на програми за възстановяване, оценяване на резултатите и постоянен механизъм за обратна връзка.

В процеса на общото планиране и вземането на решения се залагат данни от съществуващите приоритети в търговските и промишлени подходи, както и резултати от анализите на потенциалните последици (елементи от анализа приходи-разходи). По време на планирането трябва да се отчита следното:


  • темите, ориентирани към екологичните последици следва да се фокусират върху минимизиране на екологичните заплахи от изпусканите замърсители;

  • технически-ориентираните теми следва да се фокусират върху достъпа на всички страни до най-добрите налични технологии;

  • икономически-ориентираните теми трябва да бъдат фокусирани върху потенциалните последици преди вземане на решенията, следва да има яснота относно програмите за финансова помощ и начините за трансфер на необходимите технологии.




Фигура 1: Обща последователност на планирането и аспектите на вземане на решение при изпълнението на програмите за възстановяване, [S. Ryding (1994), стр. 681].

За българските пристанищни райони, планирането и подходът за вземане на решения могат да бъдат основани на следното:



  • първоначално оценяване на застрашените екологични области;

  • приоритетен списък от дейности;

  • план за действие;

  • процедура за действия, целящи възстановяване;

  • редовен одит.

За да се гарантира, че нито една важна тема не е забравена или пропусната, процесът на разработване на обща стратегия следва да бъде подробно разгледан и оценен чрез основните правила. Съкращението „ACTION” (от англ. език - действие) представлява набор от основните правила:



A. Очаква се участието/включването на всички заинтересовани страни и на обществото
като цяло в процеса на планиране на околната среда, както и в различните
екологични, технически и икономически последици;

C. Обобщава се най-правдоподобното икономическо и екологично развитие;

T. Показват се възможните предимства и недостатъци на всички потенциални решения;

I. Инициира се задълбочена оценка на предимствата и недостатъците на всички
алтернативни решения;

O. Избягват се малко полезните алтернативи и се подчертават предпочитаните
такива;

N. Преговаря се с всички заинтересовани страни за предприемане на предпочитаното
действие.

Общо казано, планът за околна среда се характеризира със следното:



  • всички заинтересовани страни и обществото като цяло следва да бъдат включени при определяне и дискутиране на екологичните приоритети;

  • планът трябва да бъде съответстващ на набелязаните екологични цели и в състояние да ги изпълни;

  • планът трябва да бъде оперативен и икономически ефективен на регионално и глобално ниво (от това произтича нуждата от разпределяне на екологични инвестиции и зад националните и регионални граници);

  • планът трябва да бъде реалистичен и осъществим.


4.1. Стратегическо планиране и управление на околната среда

Ефективното екологично планиране и реновация на българските пристанища изисква прилагането на концепцията за стратегическо планиране и управление на околната среда. е разгледана в тази част, заедно с темата как може да бъде осигурен дългосрочен успех на такива планове. В този контекст, елементите на стратегическото планиране и управление на пристанища включват:



  • определяне на ясни екологични цели и дефиниране на подходяща политика и програми за достигането им;

  • ефективно образование и обучение по въпросите на околната среда;

  • организационно и институционално израстване;

  • обществено участие;

  • сътрудничество и координиране;

  • хармонизиране на политиката;

  • оценяване, мониторинг и контрол.


4.1.1. Цели, планиране и управление

Управлението на околната среда има за задача постигане на зададени цели, които могат да са указани доста общо, като опазване и/или подобряване на околната среда [Compton, 1993]. Определянето на ясни екологични цели е важно за процеса на планиране в пристанищните райони, защото именно те ще подскажат каква специфична политика и дейности трябва да се разработят и предприемат за тяхното постигане. Важно е при екологичното планиране и управление на българските пристанища да се използват дългосрочни и реновиращи се стратегии. Целите могат да бъдат изразени и като набор от прецизни количествени постижения.

Стратегическото планиране е едно ефективно средство, което може да бъде използвано от всяка нация, вкл. и България, и всяка организация, вкл. и пристанищата, за оценяване на риска от определена политика или дейности, и така да подпомогне постигането на екологичните цели. На висшите нива на управление трябва да имат дълбоко концептуално разбиране на процесите, за да могат ефективно да прилагат това средство. G. Daneke (1982) вижда стратегическото планиране като “процес на определяне на качествени и количествени социални цели, и определяне на алтернативни сценарии или „пътни карти”, които стават база за съзнателен колективен избор”. Съгласно G. Steiner и J. Miner (1977) основните черти на стратегическото планиране са:


  • разглеждане бъдещите последици от настоящите решения и дейности;

  • изследване причинно-следствени връзки на истинските или очаквани дейности във времето;

  • изследване алтернативните насоки на дейностите, които могат да бъдат предприети в бъдеще, а когато вече е направен избор - как той би формирал база за настоящи решения;

  • отчитане бъдещите възможности и заплахи, задно със съответните данни, и така създаване на режим за управление и подобряване на настоящите решения, както и за изследване на бъдещите възможности, като се избягват появилите се трудности;

  • процесът започва с определяне на целите, както и на стратегиите и политиките за достигане на целите. Трябва да се разработи детайлен план за гарантиране, че са приложени точните стратегии за постигне на зададените цели;

  • процесът на предварителното решаване какво да се направи, кога, как и от кого е продължителен процес;

  • това е философия, отношение, начин на живот и разбиране, че планирането изисква действия, посветени на посрещане на бъдещето; решимостта да се планира постоянно и систематично като интегрална част от управлението; и

  • то може да бъде определено като структура от планове, която интегрира стратегическите планове с краткосрочни оперативни планове.

При отсъствието на задълбочено стратегическо планиране на околната среда и нейното управление, повечето страни и организации са под заплахата да платят висока социална цена в дългосрочен план. Проучванията на Програмата за развитие на ООН (UNDP (1995)) относно опита на някои страни при прилагане на национални стратегии за опазване на околната среда, национални планове за действие и национални Програми 21, са показали следните слабости:



  • стратегията не е приоритет на национално или локално ниво;

  • процесът е иницииран отвън, т.е. без локални ресурси и без конкретизиране на приоритетите;

  • набляга се на продукта (т.е. стратегията или плана за действие като документ), а не на самия процес;

  • не се включени всички заинтересувани страни, няма ясна собственост или конкретно приложение;

  • всеки доклад или стратегия са изолирани; няма кохерентност; няма събиране на информация и предшестващи дейности от миналото, които биха подпомогнали дейностите;

  • наличните локални управленски умения са незадоволителни, а понякога спорни.

В квадрат 1 са изброени критичните елементи необходими за създаването на успешни и работещи екологични планове в българските пристанища.




Квадрат 1. Критични елементи необходими за създаване на екологични планове
Подготовка на плана: Подготовката на плана може да бъде дълъг сложен и скъп процес както за пристанищата така и за другите заинтересовани общности. Управлява се огромно количество от данни, предложения и решения, постъпващи от включените заинтересовани общности и консултанти. Използването на добра управленческа техника е от съществено значение за максимизиране на ефективността, намаляване на закъсненията и координиране на постъпващите ресурси.
Структура на плана: Фундаментален въпрос е да се определи структурата на екологичния план още в началото на подготовката му. Сложната структура може да изглежда добра на теория, но на практика е трудна за използване и много по-скъпа при промяна.
Съдържание на плана: Обикновено планът съдържа множество от подкрепяща техническа информация, оформена в приложения, диаграми, таблици и карти. Съществуват множество техники, които може да бъдат използвани за целта.
Изготвяне на решения: Въвличането в процеса по изготвяне на решенията на организации като РИОСВ и местните власти е важна част от подготовката на плана. Процесът може да бъде затруднен от сложността на въпросите и неговата дълготрайност (често няколко години). Лицата привлечени по изготвянето на решенията трябва да са добре запознати с проблемите и законодателството.
Изготвяне на правилата: Изготвянето на правилата, които имат действието на регулатори е критична стъпка при изготвяне на плана. Изисква добро разбиране на законодателните норми и ясно фокусиране върху целите на всяко от правилата.
Алтернативни методи: С цел да се получи добър екологичен план, пристанищата трябва да оценят целия спектър от възможни подходи за постигане на добри екологични показатели. Те трябва да предоставят писмен запис на процедурите по оценяване.
Интегриране на плана: Интегрирането на екологичния план с политиката на други планове е едно предизвикателство. Екологичния план може да се интегрира с плановете на местните власти или със собствения (на пристанището) стратегически план, плана по безопасност и др.
Адресиране на плана към потребителите: Обикновено изготвените планове са огромни по размер и тежки за използване. Важно е да се използва подходяща техника за улесняване на тяхната четливост, разбираемост и ползване.
Оспорване на решенията: Оспорването на решенията е важен елемент, който се прилага от началото до края на процеса на изготвяне на плана. При разрешаването на спора, гледната точка на всяка от страните се приема за вярна, а задачата на плана е да осигури необходимото сцепление между тях.


4.1.2. Стратегическо управление на околната среда

Стратегическото управление е процес, при който организациите определят целите задачите и необходимите нива за постигане; определят действията за достигане на целите в подходяща времева скала и честотата на промяна на средата, прилагане на действията и оценка на резултата. Когато и където е необходимо действията може да се модифицират и променят. Величината на тези промени може да са революционни или еволюционни [Thompson, J.L., 1997]. Както е показано на фигура 2 ефективната система за стратегическо управление на околната среда може да служи като база за преодоляване на горе-цитираните недостатъци. Важно е управлението на пристанищата да осигурява творческа, изправяща грешките дейност, която им дава единство и кохезия и предоставя задоволително ниво на възвръщаемост на инвестициите. От друга страна, стратегията е една добре координирана рамка от програми за действия, които целят гарантиране на дългосрочно устойчиво преимущество. Поради това, стратегическото управление се счита за системно идентифициране и отговор за възможностите и заплахите, които произтичат от националния и международни пазари, на които фирмата функционира. Като един постоянен итеративен процес, базиран на реалните добри управленски практики, стратегическото управление се фокусира върху настоящата стратегия на компанията, чрез силата на наличните ресурси и силните страни на миналия опит. Също така се концентрира и върху създаването и изпълнението на стратегия, която би довела до успехи в бъдеще [Stahl and Grigsby, 1992]. Анализът на силните и слабите страни, на възможностите и заплахите, обикновено обхваща и вътрешната, и външната среда, в която фирмата се намира.




Фигура 2: Модел на стратегическо управление, [T. Wheelen и J. Hunger, 1995].


Wheelen и Hunger (1995) са предложили модел на стратегическо управление, показан на фигура2, който разделя различни дейности, които трябва да бъдат извършени при вземане на стратегическо решение в една организация Както се вижда, стратегическото управление включва формулиране, прилагане, оценяване и контрол на стратегическите планове. Също така се обръща внимание на това как една организация претворява своите политика, мисия и цели в конкретни резултати. Това може да се осъществи само, ако има правилно оценяване на вътрешната и външна околна среда.
4.1.3. Образование и обучение по въпросите на околната среда

Много ключова задача при управлението на околната среда в пристанищните райони е образоването и обучението на хората в необходимите умения за предвиждане на евентуалните резултати, причинени от човешките дейности на обществото като цяло и околната среда. Поради това, дискутираната по-горе концепция за стратегическо управление на околната среда, трябва да бъдат интегрирана в програмите за екологично обучение. Разбира се, засилената осъзнатост по екологичните въпроси е критична за успешното екологично планиране и управление [Buckley, 1991].

Ясно е, че всяко усилие за разработване на иновационна и продуктивна система за планиране на околната среда е невъзможно да успее без държавните служители, отговорни за управлението на националната околна среда, да развият в себе си екологично съзнание. Екологичното образование и обучение са най-добрите средства за образоване на държавните служители и други лица и институции, отговорни за околната среда, в основни умения на планиране и управление. В частност, екологичното образование би помогнало на еколозите от развиващите се страни да придобият базови умения за разбиране и използване на основни аналитични техники и средства като ОВОС, оценка на социалното въздействие и оценка на икономическото въздействие ([Clark, 1989]; [Jain и Hutchings, 1978]; [Welford и Gouldson, 1993]).

Екологичното образование и обучение дават на учените допълнителни знания по планиране и управление на околната среда. Както е показано на фигура 3, този процес е многомерен и изисква овладяване на задълбочени познания за околната среда.


Фиг 3. Пространствен подход за планиране, [Ryding, 1994].



4.1.4. Разширяване на участието

За W. Stohr и D. Taylor (1981) най-добрият подход за екологичното планиране е „отдолу нагоре” - планиране за хората и с хората. Както посочват M. Carley и I. Christie (1992), екологичните въпроси следва да бъдат интегрирани в социално-икономическото планиране и да включват обществено участие на всички нива – индивидуално, общност и глобално. A. Faludi (1987) също определя планирането като групова работа, в която дискусиите не трябва да бъдат сведени само до отговорните лица и политиците, а да обхващат всички сектори на обществото. Участието е и средство за критика, с което се увеличава броя на разглежданите алтернативи. S. Ryding (1994) също предполага, че на индивидуално ниво хората следва да подпомагат дейностите по опазване на околната среда чрез активността си в екологични организации. На ниво общество, екологичните въпроси трябва да бъдат интегрирани във всички сектори на обществото. А отговорността за опазване на околната среда на глобално ниво трябва да бъде споделена от всички страни – и бедни, и богати. Планирането без широко участие е неефективно, недемократично, патерналистично и обречено на провал.


4.1.5. Коопериране, координиране и хармонизиране на политиките и програмите

R. Chechile и S. Carlisle (1991) цитират новите екологични предизвикателства, които заставят различните лица и организации, имащи отношение по въпросите на околната среда, да променят техните отношения към екологичните теми. Тези предизвикателства включват висока степен на несигурност в дългосрочен аспект; комплексни взаимодействия на различни променливи и времеви ограничения; намаляване на разстоянията; разширяване на обхвата и културно разнообразие. Комплектността на тези фактори предполага, че екологичните политики, планове и програми на различните страни трябва да бъдат ефективно координирани и хармонизирани. Принцип 27 от Дневен ред 21 на ООН (1992) и Конференцията за устойчиво развитие от Рио наблегнаха на необходимостта от коопериране и партньорство за достигане на устойчиво развитие. ООН (2002) и Световния форум по устойчиво развитие в Йоханесбург (2002) също така, препоръчаха установяването на партньорство с цел улесняване на плана по прилагането.

Организацията за икономическо сътрудничество и развитие [OECD, 1995b] също признава, че екологичното планиране трябва да бъде ефективно координирано и хармонизирано на международно ниво, защото изискванията са многостранни и все по-комплексни. Поради това J. Morell (1995) предлага процеса на планиране да има две характеристични черти: (1) механизъм за широко разпространяване на решенията и информация; и (2) установена структура подпомагаща междусекторните дейности.

Ефективните пътища за комуникации са критични и следва да бъдат разработени с цел предоставяне на достъп до информация. Например съоръженията за видео- и ТВ- конференции могат да намалят разходите за взаимодействие, а в същото време да увеличат честотата на общуване между експертите. Могат да се разработят и мрежи за комуникации с цел улесняване на разбирането и изграждане на консенсус сред хората с различен опит, професии и културна среда.

Правителствените и екологични групи често могат да играят важна роля при гарантиране координирането и хармонизирането между екологичните политики, програми и дейности. Успешното прилагане на плановете за околна среда изисква координиране на всички нива, в частност всички страни, особено донорите и реципиентите да се разбират добре и да не работят в различни посоки. [OECD, 1995c]. Националните правителства следва да бъдат в сърцето на такива координационни дейности на следните нива:


  • между секторните министерства и техните организации;

  • между местни, регионални и национални власти;

  • между различни организации като агенциите на ООН, двустранни донори и международни организации.

Някой съвременни тенденции за подобряване на координирането включват следните аспекти:



  • по-добри информационни мрежи;

  • чувствителност към националните особености (култура, традиции и др.);

  • многопластово коопериране; институционално изграждане и средства;

  • координиране на секторно ниво като практическа стартова точка;

  • предоставяне на поощрения при координиране на индивидуално професионално ниво;

  • обучение на експерти в многосекторно планиране и приложение;

  • индикатори за устойчивост; предварително съгласувани индикатори за измерване на промените в природната и социалната околна среда, с цел определяне дали има устойчивост в изпълняваните дейности.


4.1.6. Институционалното и организационно развитие

Институционалното и организационно развитие също е критично за ефективното екологично планиране. Институционалното развитие се занимава със законовите и организационни ограничения на човешките ресурси, докато законовите институции подчертават важността на развитието и екологичния контрол [Carley and Christie, 1992]. Например контрола върху системите на собственост и земеползване са много важни фактори за селското и селскостопанско развитие или инициативите за запазване на околната среда. Но за съжаление, много често има програми, които не за взели предвид анализите на тези фундаментални системи. Законодателната система включва необходимите закони, регулации и екологични стандарти, както и правителствената рамка за прилагането им. Също така се обхващат и формалните договорености за централизация или децентрализация на планирането и прилагането му, и институционални договори на правителствено ниво.

В някои страни плановете за околна среда са създавани от няколко агенции. Такива „мулти-планиращи” агенции са сборна точка на свързани планиращи организации, с което се достига по-широко коопериране и координиране, [Faludi, 1987]. Целта на интер-организационното развитие следва да бъде създаване на нови, формални и неформални връзки между правителствените агенции, между правителството и бизнес средите, както и обществения сектор.

Понастоящем в развиващите се страни има огромна нужда от изграждане на институционални капацитети за устойчиво развитие. Поради това от критично значение за заздравяването на законовите и организационни структури е избора на инструменти за политиката и управлението на околната среда [Buckley, 1991]. Има три основни вида инструменти за прилагането на екологичната политика – технологични, регулаторни и икономически. Обучението на професионалисти и укрепването на институционалните структури са две важни сфери, в които финансовите донори биха могли да подпомогнат развиващите се страни [Buckley, 1991]. ОИСР [OECD, 1995a] приема, че хармонизирането и координирането на подходите на страните-донори при формулиране и прилагане на дейности, водещи до устойчиво развитие, са ключови фактори за подобряване ефективността, ефикасността и качеството на кооперирането. За подпомагане на координирането се предлагат мерки като поставяне на реалистични цели; по-добри информационни мрежи; обучение на персонала на донорите и страните-получателки на помощи; и оценка на координираните дейности като част от процеса на оценка на развитието.

Ключовото предизвикателство при хармонизиране на плановете за околна среда и изискванията за планиране е да се намери начин за взаимно признаване на важността на отделните планове и дори наличието на общите точки или сфери в тях. Необходимо е да се достигне по-добро разбиране как секторните стратегии се отнасят към цялостната рамка от различни планове. „Транслирането” на плановете, по подходящ начин в конкретни национални условия на база на опита, е важна мярка за налагане на хармонизирането. Например донорите, било то билатерални или мултилатерални, трябва да внимават, за да не изтъкват силно съществуващите проблеми на страните-получателки.

Интер-организационното развитие и мрежи (networks) могат да помогнат за улесняване обмена на информация и ресурси, нужни за вземане на екологични решения. Понеже мрежите действат като не-йерархични структури, те позволяват коопериране и взаимодействие в процеса на прилагане на проекти, насочени към устойчивото развитие. Например разработка на Y. Lee (1994) относно участието на обществеността в процеса на планиране показва, че с необходимата подкрепа, жителите на местно ниво могат да управляват сухоземни и водни пътища, системи за събиране и обезвреждане на отпадъци. Хората могат да развият и следват правила за достъп и взаимни задължения сред членовете на общество.

Съгласно M. Carley и I. Christie (1992) има 4 основни вида мрежи, които имат различни функции. Те включват и “политическите мрежи”, основани на основните функционални интересни на правителството. Такива мрежи се характеризират чрез стабилни взаимоотношения, приемственост между ограничен брой членове, споделени отговорности за оказване на услуги и изолация от други мрежи. “Тематичните мрежи” се характеризират с по-малка интегрираност, имат повече членове, но по-ограничени взаимозависимости. Някои се базирани на нуждата от техническа информация, а други – споделяне на обща загриженост, например за опазване на тропическите джунгли. “Професионалните мрежи” са пресечни сфери между политическите и тематичните мрежи. “Мрежите на производителите” са свързани с икономическите функции и връзки между частния и обществения сектор.

Инвестирането в нови способности на индивидите и екипа като цяло, е ключов фактор за постигане на иновационна атмосфера в организацията и за подобряване на процеса на управление. Това помага не само за личностно и професионално развитие, но и за укрепване на организационната, институционалната и законови структури. Поощренията са важен елемент за постигане на ангажираност. На по-високите нива, изграждането на мрежи за комуникации и постигането на консенсус трябва да бъдат толкова стимулиращи и важни за добрите процеси на вземане на решения, че висшите управляващи да не искат да останат извън тези процеси.


4.2. Пример за справяне с морското замърсяване в пристанищата на Гана..

Примерът за грижите за околната среда в пристанище Тема в Гана ясно илюстрира важността на систематичното екологично планиране в пристанищните райони. До скоро Ганайските пристанищни власти нямаха ясно документирана екологична политика. Съществуващата в момента екологична политика все още очаква одобрение от борда на директорите на ганайските пристанищни власти.

Пристанищните власти на държавата Гана, разположена за северното крайбрежие на Гвинейския залив, Африка, управляват пристанищата “Тема” (вкл. риболовен пристан) и “Такоради”. В следващата част от доклада е даден опита на пристанище “Тема” и съпровождащите го икономически дейности (търговско и риболовно пристанища, промишлени терминали) и представя техния принос към морското замърсяване и стратегии за преодоляването им. Всяка от съществуващите дейности има своя значителен дял от замърсяването и трябва да има принос и за преодоляването му.

Пристанището „Тема” е открито през 1962 г. и обхваща водна площ от 1 659 247 м2 и сухоземна зона от 3 904 754 м2. То има 12 многоцелеви пристана с максимално газене 9.6 м. Те включват и един нефтен терминал на Нефтена рафинерия „Тема”.

Около 80 % от общата международна търговия на страната се обслужва от тези две пристанища, като само „Тема” обслужва 66 %. А 85 % от вносните стоки преминават през това пристанище. Най-важните износни стоки са суров нефт, нефтени продукти и насипни товари, вкл. алуминий, катран и нефтен кокс.


Каталог: www systems engineerig laboratory -> Distance learning systmeng -> Distance Course 5 -> Lekcii Course 5 -> Lekcii Course 5 HTML
Lekcii Course 5 HTML -> 1. Кои са решаващите фактори за формиране на черноморската флора и фауна?
Lekcii Course 5 HTML -> Здраве и безопасност в пристанищни райони
Lekcii Course 5 HTML -> Цонка Консулова
Lekcii Course 5 HTML -> Инструменти за екологичен мениджмънт на пристанищни райони
Lekcii Course 5 HTML -> Програма за опазване и възстановяване на околната среда 2002 2005 г. Бургас, май 2002 г. Въведение
Lekcii Course 5 HTML -> Ролята на проекта арена в Глобалната Система за Наблюдение на океана и приносът му за пристанищата като крайни потребители на оперативна океанографска информация
Lekcii Course 5 HTML -> Българско и международно право за екологичен мениджмънт на пристанищни райони
Lekcii Course 5 HTML -> Състояние на околната среда на пристанище варна
Lekcii Course 5 HTML -> IX. план за действие атмосферен въздух
Lekcii Course 5 HTML -> Биография име : коста тончев донев народност : Българин


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница