„платон поздравява роднините и съмишлениците на дион” (седмо писмо) платон

Калина Лазарова, магистрант по Философия (СУ, ФФ)

2013–2015 г.

От останалите политически диалози на Платон Седмо писмо се различава в няколко отношения – като жанр, като стил на изказа и като форма на поднасяне на посланията, без това изброяване да изчерпва всички отлики. Докато в другите текстове се среща една по-силна степен на непримиримост, стремеж да се променят социалните структури и управление чрез средствата на философията и философстването посредством диалогични битки между главните действащи лица, тук има история, разказана под формата на писмо от житейски опитен човек, който се опитва да постигне следното:

• 
  да даде своята гледна точка за събитията в Сиракуза, довели до убийството на Дион;
  
• 
  да се „оневини” пред роднините и съмишлениците му, че с поведението си по никакъв начин не е повлиял решително на обстоятелствата, предшестващи неговото убийство;
  
• 
  да ги приобщи към основните философски ценности, които изповядва.
  

Следва кратко ретроспективно описание на етапи от живота на Платон, който признава: „Когато бях млад, с мен се случи същото както с мнозина други: мислех: веднага щом стана господар на самия себе си, да се заема с въпроси за благото на полиса”. После подхваща разказ за агонията на едно привидно добро държавно устройство, започнало с управлението на 51 държавни мъже, от които 30 стават „архонти автократори” и вместо да водят полиса от „несправедлив към справедлив начин на живот”, се отдават на нечестни и недостойни дела, като се опитват да въвлекат самия Сократ в тях. Това е единственото позоваване на Сократ в това писмо и неговото присъствие е, така да се каже, задочно. За Сократ се говори малко по-долу в същия параграф: „убиха човека, който не пожела да бъде съучастник в безбожните дела от онова време”. Продължава се с описание на всеобщото погиване – „писаните закони и нравите се разрушаваха”. Още по онова време Платон изразява смело своята позиция, като възхвалява „правилната философия, понеже тя прави възможно да се съзре всичко, което е справедливо и за държавата, и за отделните хора”.

С това приключва въвеждащата част към основната история и Платон преминава към своето първо пътуване до Италия, като предходното описание на събитията с негово участие пресъздава вътрешната нагласа, с която той пристъпва към новото. Италия го посреща с т. нар. „блажен живот” – изпълнен с безкрайни гощавки, сърдечна компания всяка нощ, включително и всички други привички, съпътстващи подобен начин на живот. Но той не оставя изкушенията да замъглят правилната му преценка и обвързва тези житейски нрави с държавната структура, като казва: „Неизбежно е тези полиси непрестанно да сменят тирани, олигархии и демокрации, а властниците в тях да не търпят, дори и да чуват думите справедливо и равноправно държавно устройство”. Тук се проявява една много характерна черта за цялото писмо – Платон обрисува разяждащата мощ на порока, излишествата и крайностите в тогавашното общество и я транслира в описание на начина на функциониране на самата държава.

След това той продължава с разказ за дружбата си с Дион, когото обрисува като „схватлив” младеж, който се вслушва „проницателно и усърдно” в напътствията на Платон, „обиква добродетелта повече от насладата” и пожелава „да живее различно от повечето италийци и сицилийци”. Става ясно, че Дион не просто е възприел нов начин на мислене и живеене, но отива още по-напред, като се опитва да помогне и на други като него, в които забелязва стремеж към доброто и справедливото, като ги насочва към Платон, а самият него към тях, за да им окаже подкрепа. Сред тях е неговият племенник Дионисий, тиран на Сиракуза. Дион е убеден, че едно общуване с Платон е в състояние да превърне тиранина в управник-философ, а самото му управление да придобие по-умерен и справедлив характер. Тук може да се направи аналогия с „Държавата”, където цяла глава е посветена на философите като най-подходящи управници на една държава. Тази идея се проявява и в Седмо писмо, като тук Платон отново използва друго лице, което да вербализира идеята. В „Държавата” това е Сократ, а тук – Дион.

Явно Дион е много убедителен, защото и Дионисий отправя покана към Платон да го посети в Сиракуза „възможно най-бързо”. Платон се отзовава на поканата, като за основен мотив за това си решение посочва, че „ще съм постигнал в достатъчна степен всички блага, ако убедя само едного”, имайки предвид философията като носител на добродетелите в живота.

Когато Платон пристига в Сиракуза, споделя: „намерих обкръжението на Дионисий пълно с раздор и клеветници на Дион”. След четиримесечен престой там, Платон, въпреки опитите си да защити Дион, става свидетел на неговото прогонване от Сиракуза по обвинение, че е съучастник в заговор срещу тирана. В същото време Дионисий възпрепятства всячески отпътуването на самия Платон и го задържа при себе си, като това е обрисувано по следния начин: „знаем, че молбите на тираните често са примесени с принуждения: той изкусно ми пречеше да отплавам, като ме отведе в акропола и ме настани да живея там”. Предвид обстоятелствата, че не може да замине, Платон прави всичко възможно Дионисий да пожелае живота на философ, но не успява в това си начинание.

За да илюстрира своята безпомощност да помогне, а и да изтъкне факта, че е положил максимални усилия за това, Платон прави аналогия, от една страна, с болния, който, за да оздравее, трябва да послуша този, който го съветва да промени начина си на живот, а от друга – с полиса, където, за да се реформира държавното устройство в конструктивна и правилна посока, трябва този, който е начело, да се вслуша в думите на своя съветник. С този паралел Платон съвсем откровено заявява, че Дионисий не желае да следва неговите съвети, нито разполага с надеждни хора, на които да се довери – „беше беден на приятели и верни хора”. От друга страна Дион, дори и изгнаник, продължава заедно с Платон съвместните им усилия да насочват тирана по прав път.

Уви, резултатите са точно противоположни и „Дионисий се съюзи с тези, които клеветяха Дион и твърдяха, че прави всичко, което правеше по това време, понеже крои заговор срещу тиранската му власт”.

На това място от историята Платон временно излиза от хронологическото повествование, за да се посвети на размишления от по-общ характер и да изложи своите възгледи за това какви опасности трябва да се преодолеят и как да се управлява справедливо и добре една държава. Започва с думите: „Обикновено нищожни и недостойни за свободни хора душевни нрави се стремят да грабнат тези изгоди, без да знаят нищо добро и справедливо, достойно за богове и хора, спрямо бъдещето и настоящето. Първо се постарах да убедя Дион, сетне – Дионисий, а трети - сега вас”. Това са предизвикателствата пред Платон и неговото послание към роднините и съмишлениците на Дион, както и към всички останали, до които достигне това писмо. Той отново акцентира върху необходимостта „философия и власт наистина да бъдат събрани ведно”. Макар че по-рано заявява своята съпричастност, балансирана с подходяща доза умереност към реализирането на по-радикални идеи за промяна „обещавам, че ще участвам, ако имате същото мнение и желание като него (Дион), ако пък не – че често ще ви съветвам”, през цялото време в Седмо писмо Платон се опитва да внуши своята роля на безпристрастен съветник. Привлича вниманието към тези, които биват победители и към условията, на които трябва да отговарят, за да се превърнат в умели и мъдри държавници. На първо място те трябва да бъдат на възраст и да имат „вкъщи деца и жени и възможно най-многобройни, добродетелни и именити предци”. След това се подчертава необходимостта от закони (тук може да се направи аналогия с диалога „Закони”). Да, на много места в текста се връщат основни теми, разглеждани от Платон в предишни негови диалози. Вече стана дума за аналогии с „Държавата”, „Закони”. Може да се направи препратка и към „Федон” (смъртта на Сократ) във връзка с физическата смърт и безсмъртието на човешката дума, когато в
Седмо писмо се прави съпоставка между Дионисий, който не слуша неговите съвети и живее недостойно, и Дион, който е следвал напътствията му и е загинал достойно. В частност Платон казва: „Винаги трябва истински да вярваме на древните и свещени слова, които ни известяват, че душата е безсмъртна”. Той използва тези си думи, за да обоснове правилността на това да се живее справедливо, макар такъв живот да е изпълнен с опасности и да води понякога до гибел, вместо да се отдаваме на безчестие и порок, защото душата „получава наказания и търпи най-големите възмездия, щом се отдели от тялото”.

С това приключва първото пребиваване на Платон в Сицилия, по време на което той не успява даде съвет на близките и съмишлениците на Дион.

„След като бе сключен мир, той (Дионисий) започна да ме кани чрез пратеници”, продължава разказа си Платон. Естествено е в действията на всеки един тиран да има уловки и тази покана към Платон е обвързана с условието, че след една година и самият Дион ще може да се върне. Платон приема поканата с убеждението, че така най-добре би помогнал и на Диосиний, и на Дион. Това му пътуване също е и възможност да се увери дали „в действителност Дионисий е запален по философията като от огън”, както са се носили слухове в Атина, или е като тези хора, които са неблагородни и „изпълнени с дочути знания”. В действителност се оказва, че Дионисий съответства на втората категория, защото заимства свободно чужди идеи и знания (вкл. и от Платон), които впоследствие представя за свои, като в нито един момент не отдава дължимото уважение или признание на тези, от които е придобил знанието. В същото време и това използва за средство, с което се опитва не само другите, но и сам себе си да убеди, че знае и може много, а посредством това да заздрави властта си. Това провокира Платон да се отдаде на размишления за петте елемента или фактора, чрез които може да се достигне до познание, след което ги изброява:

• 
  дума;
  
• 
  словесно изражение;
  
• 
  образ;
  
• 
  знание;
  
• 
  „самото нещо”.
  

След това повествователно отклонение, Платон се завръща към разказа си от момента, в който тиранът не дава възможност на Дион да владее реално над своите имоти и да получава доходи от тях. Това се превръща в основен пункт на противоречие с Дионисий, и Платон, обезверен, че би могъл да постигне каквото и да било в подкрепа на Дион, взема решение да си тръгне от Сицилия въпреки увещанията на Дионисий. В този момент тиранът прави изненадвщ ход, като заявява, че прекратява този спор с Платон и решава, че е редно Дион да вземе своето имущество и да заживее в Пелопонес, „но не като изгнаник, а така че да му е позволено да пътува и дотук”. В замяна на това иска от Платон самият той, приятелите и съмишлениците на Дион да му станат гаранти при такъв развой на събитията, което включва и уверението, че Дион няма да заговорничи срещу него. Тези думи на Дионисий не са преразказани в писмото, а са дадени като цитат от самия Платон. По този начин пред нас като читатели се разиграва действителният диалог между двамата. Платон внимателно обмисля предложението на тирана и преценява, че по-скоро би бил полезен на Дион, ако остане в Сицилия и продължи да разобличава интригите на Дион, отколкото ако се опитва да избяга. Когато му съобщава за намерението си да остане и след като всички кораби в пристанището, с които Платон би могъл да замине, отплават, тиранът изведнъж се отмята от думите си и съобщава, че половината от имота на Дион принадлежи и на сина му, затова ще го раздели на две части, които ще разпродаде, след което ще даде на Платон половината от събраната сума, за да я отнесе на Дион.

По същото време Дионисий предприема рискован ход към намаляване на заплатите на по-старите наемници, противно на обичаите на баща си. След разбунтуването им срещу тази несправедливост той се уплашва и отстъпва пред исканията им. Скоро след това се разпространява слух, че зад всичко това стои Хераклид и тиранът заповядва той да бъде хванат. Самият Хераклид се укрива, а Платон, заедно с приятелите му, се опитва да договори с Дионисий да му позволи „да отплава за Пелопонес с жената и сина си, да живее там без да вреди на Дионисий и да получава доходи от своето имущество”. Тиранът привидно се съгласява, но още на следващия ден отново се отрича от думите си и когато Платон му го казва в очите, това води до разрив в отношенията между двамата. От този момент нататък, Дионисий използва всяка една възможност, за да прояви публично враждебно отношение към Платон, след което намира подходящ предлог, за да го отпрати и от акропола – смята, че Платон го обвинява в разпиляване на имуществото на Дион, както и че е по-голям приятел на Дион, Теодот и Хераклид, отколкото на него, откъдето следва, че е негов враг. До Платон достигат слухове, че пелтастите се канят да го убият, поради което започва да търси начини да се измъкне от Сицилия. Изпраща писмо до Архит и останалите си приятели в Тарент, които „си намират подходящ предлог за пратеничество от името на полиса” и успяват да убедят Дионисий да го пусне. Що се отнася до разпродажбата на имуществото на Дион, Платон добавя: „а от парите на Дион нито аз изисквах нещо, нито пък някой върна”.

След благополучното си избавление Платон отива в Пелопонес, за да се срещне с Дион и да му разкаже за ситуацията в Сицилия и случилото се от момента на неговото пристигане там. В отговор на тези новини Дион започва да се готви за отмъщение и призовава Платон да се присъедини към него, но той изтъква възрастта си като пречка за това и добавя „ако искате да сторите нещо добро, ще дойда като ваш помощник, а докато искате злини, викайте други хора”. Отново от конкретния случай Платон се насочва към по-глобални изводи, а именно, че ако Дионисий беше върнал имушеството на Дион, всички последващи злини е нямало да се случат, после добавя, че споделя с Дион убеждението, че човек „като бъде на власт и заема почтени длъжности, (трябва) да бъде благодетел в най-важното сред най-важното”.

Последната част на писмото е посветена на изказване на почит към Дион, който „въпреки че постигна пълна победа над враговете си, претърпя несполука ...”. Когато говори за него, употребява думи като „благочестив, умен и умерен човек, като цяло никога не би излъгал в душата си”. В същото време неговите врагове са носители на „невежество и други видове порочност и ненаситност”.

Последният параграф е логически обвързан с началото на писмото – Платон отново се връща към съветите си до роднините и съмишлениците на Дион, а именно, че „сиракузците трябва да са свободни, като живеят според най-добрите закони” и още веднъж подчертава, че именно поради „нелепостта и безсмислието на станалото” е предприел писането на това писмо, с което обяснява причините за второто си пътуване до Сицилия. Изречението, с което текстът приключва, е изключително безпристрастно и звучи, сякаш е изказано от историограф: „Ако казаното сега се е явило на някого като разумно и ако някой реши, че то съдържа достатъчно основания спрямо случилото се, то казаното би било достатъчно и умерено за мен”.