Плодовете на лешника са известни на хора та в Европа още от дълбока древност. В днеш

та в Европа още от дълбока древност. В днеш-

ни дни, освен отличните им вкусови качества,

са установени и техните важни за организма

биологично ценни компоненти. Ядките са от-

личен източник на есенциални (незаменими за

човешкия организъм) мастни киселини, както

и на вещества с антиоксидантно действие (Kornsteiner

et al., 2006; Shahidi et al., 2007). В до-

пълнение, лешниковите ядки са богат източ-

ник на микроелементи, които са жизненоваж-

ни за нормалното протичане на биологичните

процеси в човешкия организъм. Установено

е, че при ежедневна консумация на 50 грама

лешници се поемат около 6% В, 9% Со, 19%

Fe, 9% Ni, 16% Zn и малко над 100% Se, Cr,

Cu от необходимите, препоръчителни дневни

дози за тези елементи (Simsek et al., 2007). Ос-

вен за прясна консумация, лешниковата ядка

е основна суровина за сладкарската и шокола-

дова индустрия с постоянно търсене и сигурен

пазар.

Анализ на хранителната стойност на леш-

никови ядки е направен и от сортове, отглеж-

дани в България. Установено е, че лешниково-

то масло съдържа над 70% мононенаситената

олеинова киселина, което го прави много под-

ходящо за кулинарно приложение с термично

третиране (Blagoeva et al., 2011). От изследвани-

те три лешникови сорта Ата баба се отличава с

по-ниското си (с около 6%) съдържание на оле-

инова киселина, за сметка на малко повече ли-

нолова киселина в маслото от Ран трапезундски

и Тонда джентиле. Установени са промените в

липидния състав по време на узряване, преди

и след беритба на лешникови ядки от различ-

ните сортове (Taneva et al., 2013). Определени са

и оптималните условията за съхранение на яд-

ките за запазване на хранителната им стойност

(Momchilova еt al., 2017). Определен е съставът и

съдържанието на фосфолипиди в лешниковите

ядки (Angelova-Romova et al., 2013).

В диетата на българите, за разлика от тази на

народите от Средиземноморския регион, консу-

мацията на лешникови ядки все още е ниска -

от една страна поради липсата на традиции и

познания в това отношение, от друга - поради

липсата на земеделска политика, насърчаваща

отглеждането им. Сред орехоплодните култури,

традиционни за България, до неотдавна леш-

никовата култура заемаше последно място по

разпространение. Първите насаждения на мал-

ки площи са създавани през 30-те години на 20

век, когато са внесени и първите сортове леш-

ник (Iliev & Zdravkov, 1962). След 1970 г. увели-

чаването им до промишлени лешникови масиви

е поставено като държавна задача. Най-вероят-

ната причина за това решение е бил недости-

гът на лешникови ядки като суровинна база за

производството на изделия на развиващата се

захарна промишленост у нас. Въпреки това до

1980 г. площите с лешникови градини в стра-

ната са не повече от 150 ha, заемащи предимно

слабо продуктивни и наклонени терени (Nedev

et al., 1976). Средногодишното производство за

периода 1980 – 1990 г. под 100 тона лешници,

като само половината от това количество е по-

лучено от промишлени насаждения (FAOSTAT,