По повод изложбата на Андрей Янев

Последната изложба на Андрей Янев в Галерия “Българи” – акварелни пейзажи, необичайни по размер за тази кавалетна техника, като че ли дава основание да дадем превес на отговора за стила в полза на чисто неговия начин на възприемане на света. Не бих отдала това предпочитание на факта, че познавам и следя развитието му близо 20 години, нито на изградената от него втора идентичност, в която малко или повече всеки от нас се спасява със собствено създаден паралелен свят. Наясно съм, че изкуството, особено след модернизма, не е спасение и все повече се превръща в лукс, предназначен за малцина с възможности. И въпреки това какъв художник е Андрей Янев и защо са подбрани точно тези стряскащи със своята тишина и прехласнатост по реалното пейзажи?

Отговорът е може би в това, че след изложбата “Тиха светлина”, която Андрей Янев направи, завръщайки се от Света Гора и в която успя да пренесе опиянението от общението с Градината на Света Богородица, в настоящата експозиция той извежда в най-синтезиран вид своето послание към всички нас.

Култът към успеха и богатството на всяка цена доведоха до елиминиране на емоциите, до нихилизъм, обреченост и предопределеност, до отегчение и преумореност, до притъпяване на сетивата. Неговите акварели напомнят, че съществува и един друг свят, не по-малко красив и стойностен, който обаче се изплъзва ежеминутно, като пясък между пръстите ни. Той е в неуловимите състояния на природата, в маранята след падналия дъжд, в застиналата красота на водните повърхности, в сфуматото на залеза, в сумрака на спускащата се вечер, в силуета на празните лодки, отдъхващи край брега след улова на риба, в топлите цветове, играещи по керемидените покриви на залязващото слънце, в процепа, през който пробива лъчът над смълчания бряг, в особената тишина и мълчание, в забравеното състояние на съзерцанието.

Акварелите на Андрей Янев са изчистени до минимализъм като композиция и колорит, всякаква бъбривост е избегната. Този съзнателно избран живописен скептицизъм извежда като висше състояние насладата на човека от общението му с природата. А природата при него е епична и ненакърнена, достолепна в своето величие, така че на човека не му остава нищо друго освен да спре своя дъх и да стане органична част от нея. Всъщност какво по-голямо послание към забързания незнайно къде в своя измислен свят виртуален човек. Какво отражение ще остави той след себе си?
Аксиния Джурова

1 февруари 2009 г.