Под игото” Бойчо Огнянов ( Иван Краличът, Графа, Русиян)

- Рада Госпожина е нежна девойка, унижавана и обиждана от чуждите хора. Сираче от дете, тя търси обич, добро отношение и закрила. Героинята крие в себе си изключителна морална сила. Готви се за монахиня под покровителството на Хаджи Ровоама и преподава на момичетата от местното училище. Рада възприема идеята за въстанието под въздействието на любовта си към Бойчо и като резултат от високо нравствените народни принципи, които носи в себе си. Тя открива сърцето си с чувство на възхищение и уважение както към човека, така и към революцията.

- чорбаджи Мичо Бейзадето – поддържа българския дух, отявлен русофил, вярва, че само Русия ще ни освободи;

- Кириак Стефчов – чорбаджийски син, родее се с чорбаджи Юрдан, жени се за Лалка; с всички сили поддържа властта на турците, ненавижда своите и преследва революционерите;

- Други представители на интелигенцията в града са: имената на Климент Белчев (главен учител с добродушно лице, богослов, изкусен оратор), Николай Недкович - руски семинарист - добродушен, непрактичен, Франгов (взаимоучител, гореща глава), Ганчо Попов, буен и разпален, приятел някога на Левски, сънува и наяве комитети, революционни чети, член на комитета), псалтът Стефан Мердевенджиев ( отрицателен образ, заради клопката, която залага на Бойчо с вестника, подтикван от Стефчов, когото Соколов смята за шпионин , интригант и подло човече.
Живописен образ е дядо Мина – представител на онова поколение даскали, които първи отварят килийните училища. На 70 години, побелял, плещест, широколик, доживяваше тихо своята старост. Пее в черквата, радва хората с мъдрите си разкази.
Образът на "интелектуалец", когото Вазов прехвърля от "Чичовци" е Иванчо Йотата - дребничък,с голямо честолюбие, ученолюбив и привърженик на йотата, бъбрик, сплетник, по-младите си години е прекарал в литературни занимания,

неуморно трудолюбие, води се все с учени хора, взима участие във всички сериозни въпроси - по черковния и за външна политика. Изразява се книжовно, чете дамаскин и житиета, но е много страхлив. Един ироничен образ на интелектуалец е Михалаки Алафрангата. Придобил слава на умен човек само защото беше обул панталони преди 30 години в града и продумал френски. Неговия френски се състои от няколко думи, Кандов е младият студент, дошъл от Русия, идеалист по натура и мечтател. Ученик на модерното и прогресивното учение наречено социализъм в Европа.

- Към групата на интелигенцията принадлежат и свещениците, които заедно със своя народ застават на страната на бунта:

- отец Йеротей- величествен 85- годишен старец, гологлав, с бяла брада до пояса, който доживява тихо и просто в манастира . Минава за скъперник, но в случая със "зелената кесия" проявява неподозирания от други патриотизъм. Той бе готов да помогне с каквото може за България, която обича много- в завещанието си, което той показва на дякон Викентий е записал,че парите му отиват за подпомагането на български ученици и в Одеса,и в Пловдив, и в Клисура.

- Дякон Викентий е младеж, който се готви постъпи в руската семинария. Той е бъдещето -приютява Бойчо Огнянов, крил е крил и Левски.От идеята за добро дело посяга към кесията на благодетеля си Йеротеи, след това адски се разкайва, засрамен дори избягва в Клисура. Но точно тогава осъзнава, че не иска да оставя България, ще се бори за нея и ще умре за свободата й.

-Други образи от манастира са поп Натанаил,чието място е по скоро в Балкана като войвода и отец Гедеон- една двойка, която наподобява Дон Кихот и Санчо Панса.

- -В метоха господства сестрата на един от омразните чорбаджии в БялаЧерква чорбаджи Юрдан- калугерката Хаджи Ровоама- макар да се числи към "интелектуалците" като божи човек не прави нищо добро..

- Поп Ставри и поп Димчо - подпомагат комитетите; поп Йосиф от село Веригово (председател на комитета, избран за войвода, крие знамето между свещеническите одежди в черквата) и поп Никодим и неговите одежди и сини очила, които неволно стават единственото спасени на Бойчо от предрешената смърт в църквата.

„ЧИЧОВЦИ”

B повестта “Чичовци” писателят представя бита, нравите и взаимоотношенията на едно малко градче, запознават ни с поредица живописни герои. Това е истинска“галерия от типове и нрави”. Вазов рисува “чичовското” общество в църквата и в кафенето-двете главни места , където се изявява общественият живот. Трудно е да се определи кой от героите заема централно място, тъй като повестта няма сюжет в истинския смисъл на това понятие. Главен герой са “чичовците”,взети вкупом като колективно явление.Сюжетното действие не зависи от Копринарката и Селямсъзът, Хаджи Смион и Иванчо Йотата, Мирончо, Мичо Бейзадето, господин Фратю,но без всеки един картината не би била пълна.

Варлаам Копринарката, е на четиридесет и девет години и два месеца, с лице „дълго, мършаво и великопостно като на св. Ивана Коприваря”. Човек смирен, целомъдрен, женен и гайтанджия, свидетелство за което са вечно боядисаните му ръце. Той е въплъщение на благоразумие и скромност, “не пие ни вино, ни тютюн, левичар ,в черква ходи редовно, в кафене-рядко,на съдилище- отнюд”.Обича жена си и говори за нея „страстно - чувствително”. Варлаам знае „едно - що” от учение, защото някога се е готвил за дякон в Гложденския манастир и затова не може да се съгласи с Иванчо Йотата за правописа на думата „метода”.Речта му изобилства от черковнославянски думи, но най-характерно за него е склонността да се изразява с притчи и „издълбоко”, което кара дядо Постол да си мисли, че е чел Соломонията..Особено колоритни са разговорите му със съседа му Коно Крилатият, в които се докосва до философските въпроси на битието,, но всъщност разкриват ограничеността на героите.

Не е лош човек и Иван Селямсъзът. Образът му е изграден на принципа теза - антитеза и на принципа на противопоставянето с образа на Варлаам Копринарката. Той не е нито срамежлив, нито мълчалив. Обича веселието, песните, виното и е “разговорлив до уморителност”. Речта му е простонародна, изпълнена с турцизми и това е естествен резултат от робството Такъв човек също не може да бъде причина за жестоката свада. Едни го смятат го за стар и опитен човек, други – че е „проклет и в червата”. Външността на Иван Селямсъзът е коренно различна от тази на Варлаам Копринарката. Той е шейсетгодишен, „Висок, барачест, великан, почти Голиат”. Облечен е не според съществуващата мода. Целият му вид излъчва здраве и сила . Пълното му червендалесто лице, украсено с побелели рунтави вежди и мустаци, привлича вниманието на околните. Героят добре съзнава това и не пропуска случай да се покаже пред младите булки.

Вазов рисува двамата герои и чрез оценката на околните. Според едни те са „учени и почтени” хора и затова правилно са избрани за епитропи (училищни настоятели). Други пък са на точно противоположното мнение. Разпрата,озлобила толкова “тия наивни и добри инак хорица” е заради един съседски капчук.

За разлика от Варлаам , чиято къща е „всякога глуха” и тишината се нарушава само от котката, в дома на Селямсъза на почит са шумът, веселбите и песните. Обичта му към многобройната му челяд и към веселбите й песните е израз на неговото жизнелюбие и жизнерадост, качества, които правят образа жив и пълнокръвен, ярък представител на патриархалното българско общество в навечерието на Освобождението. Селямсъзът обича да лъже и обикновено лъжите му са насочени към Варлаам и целят неговото изобличение . Варлаам Копринарката е гайтанджия, Иван Селямсъзът се препитава от лозето и гюловата си градина, , а дядо поп Ставри, преди да стане поп, е бил семерджия, после тюфекчия.

Двамата герои живеят само в светлината на старата вражда за капчука, която се доразпалва и с боядисването в черно на котката на Варлаам и последвалото окачане на гръбнака от шарана на портата на Селямсъза. Увлечени от своите дребнави разпри, те остават недокоснати от патриотичните вълнения на Мичо Бейзадето, господин Фратю, Хаджи Смион и Иванчо Йотата, които наистина са твърде мимолетни и изчезват при вида на турските заптиета.

Впрочем прави впечатление, че с двама от героите авторът се занимава особено често. Но това не са новоизбраните училищни епитропи, а двамата вечни противници от компанията в кафенето – Хаджи Смион и Иванчо Йотата. Техните действия той следи като че ли с най-голямо желание, защото са най-яркото въплъщение на „чичовщината”.

-. Хаджи Смион е тип на хамелеон. Смята себе си за политик, но няма твърди убеждения и постоянно мени мнението си; живее със спомените си от пребиваването в Молдовата преди 20 години; за него преживяното някога е по-стойностно и скъпо от случващото се днес. За него авторът пише: „Нямаше нищо по-добродушно от физиономията на Хаджи Смиона. Глава длъгнеста и сплескана на ушите; лице сухичко, мършавичко и безобидно; поглед безстрастен, глуповат и вечно усмихнат.”;

- Мирончо, който предпочита радостите на свободния ергенски живот и чете „Горски пътник“ на Раковски и бай Мичо Бейзадето са малко по-различни, тъй като се вълнуват от по-съвременни проблеми,но и те не правят изключение от общия групов „портрет” на чичовския български нрав. Чорбаджи Мичо Бейзадето, фанатичен русофил, тълкува Библията в контекста на националната идея за свобода, като е твърдо убеден в неминуемата намеса на „руски генерали”. В предсказанията на славния Мартин Задека чорбаджи Мичо търси само политически откровения

- Колоритен герой е и гръмогласният весел поп Ставри, който на големи празници докарва четенето на евангелието към мотива на „Съня съм сънувала, мале ма“. . ..

Свободата вълнува „чичовците”. Те я чакат, макар и да се страхуват да говорят открито за нея. Тя е тяхна тайна, тяхно вътрешно бълнуващо преживяване Те са обсебени от магията на свободата, но са зависими от несвободата на нрава си в „турско време”. „Въздухът трепери”, когато г-н Фратю произнася реч за българската свобода, но още по-силно затреперват „чичовците” при вида на появилото се заптие. А г-н Фратю, който именно е забъркал цялата тая каша, високопарно заявява, че свободата иска жертви, и след това тихомълком се измъква, за да се скрие в сламника.

- В тази хумористична повест се мярка бегло образът на учителя Гатю, който има връзки с букурещкия комитет. Но верен на избрания художествен обект, авторът предпочита да се спре подробно не на него, а на неговия безгръбначен колега подидаскал Мироновски, който в панически ужас крие поверените му бунтовни книги и непрекъснато променя фамилното си име..

.