Подобията в отношението между половете Жак-Ален Милер

в отношението между половете

Да поговорим отново за подобията. Този път за това как са включени в отношенията между половете ¹.

Къде са мъжете спрямо подобията? Може би те са по-запленени от подобията, в сравнение с жените, а жените може би са по-близо до реалното, така че когато говорим за „жените и подобията“ мъжете са на мястото на подобията.

Расата на жените

Хезоид изглежда е бил първият, който в своята Теогония – матрица за огромно количество митове – говори за расата на жените – genos gynaicon. Тръгвайки от него, в античната гръцка литература след това се говори за жените като ikelon, което означава копие, подобие, dolos, което означава хитрост, и pema, което означава бедствие. Това идва да ни покаже, че оклеветяването на жените е започнало много отдавна.

Семонид, от сполучливо наречения град Аморгос, вече е бил написал стихотворение, наречено lambe, в което той не говори за genos gynaicon, а за племена от жени. В своята поема, наскоро преиздадена в Англия, той изброява жените. Тази поема е каталог – изготвен, както се подразбира, без познаването на Дон Жуан от Моцарт - който изброява типовете жени, които той нарича не genos, а phyla, видове. Първата дума в неговото стихoтворение е koris, която се превежда от страната на, но от Лакан насам си даваме сметка, че това трябва да се превежда не чрез единица, а чрез разнообразие. С тази дума Семонид започва своята поема.

Едно от нещата днес е да поема риска да добавя един тип жена към този каталог, с която ще се запознаем през следващия час.

Споменатите цитати са достатъчни, за да си помислим, че формулировката на Лакан – Жената не съществува, има само жени – е нещо, което отдавна е било добре познато, поне от гърците насам. Днес формулировката на Лакан е достатъчно добре позната на публиката, за да можем да я използваме като отправна точка.

Жената не съществува не означава, че мястото на жената не съществува, а че това място по същество остава празно. Това, че мястото остава празно, не пречи там да се срещнем с нещо. На това място се срещат само маски, маски на нищото, достатъчни да оправдаят връзката между жените и подобията.

Нищото, свенливостта и уважението

Какво наричаме подобие?

Ние наричаме подобие това, чиято функция е да покрива, да забулва нищото. Воалът е първото подобие. Както свидетелстват историята и антропологията, човечеството постоянно се стреми да покрива, да забулва жените. Без съмнение ние покриваме жените, защото не можем да открием жената. Остава ни само да я изобретим.

В този смисъл ние наричаме жени субектите, които имат същностна връзка с нищото. Използвам този израз предпазливо, защото всеки субект, по определението на Лакан, има връзка с нищото, но по някакъв начин тези субекти, които са жени, имат една по-близка, по-съществена връзка с нищото.

Фройд е мислел за тази връзка на жените с нищото, изхождайки от анатомичното, телесно нищо. В своя статия от 1932 година той изброява някои психически особености на женското съзряване, както той се изразява, между които откроява свенливостта, която идва според него от едно първоначално намерение да се забули отсъствието на гениталния орган.

Тук се срещаме с парадокса на свенливостта. Според Фройд тя едновременно забулва отсъствието и конституира това отсъствие като нещо, т.е. актът на покриване създава, поражда.

Историческите промени в свенливостта ни го показват – тя е изобретение, което със своето местоположение привлича погледа. Бихме могли да кажем, че тя фалисизира тялото. Не липсват свидетелства от мъже, било то в литературата или в клиниката, за които свенливостта се появява в нейната фалическа стойност. Булото на свенливостта наистина може да придаде стойност на фалос на която и да е част на тялото, както би се изразил Фройд, и това именно доказва, че боравенето с булото, с покривалото е фалисизиращо.

Малко е разстоянието между свенливостта и уважението. Уважението означава, че има нещо, което не трябва да се вижда, не трябва да се докосва. Както и свенливостта, уважението се цели в кастрацията. Това да уважаваш може би винаги ще означава да уважаваш кастрацията. Да изискваш уважение, да уважаваш дистанцията с бащата например. Какво се уважава у бащата, ако не, както каза веднъж Лакан, това че той е един ветеран? Когато има уважение, нищото е винаги в действие, а успоредно с това и оскърблението. Откъдето разбираме, че обидата може да придобие еротична стойност.

В аналитичните групи се забелязва понякога едно налудно уважение, за което ни съобщава Лакан – твърде настоятелно изискване на уважение от страна на старите членове или на тези, които се поставят в тази позиция. Това очевидно е свързано с факта, че аналитикът не съществува. Именно защото аналитикът не съществува, уважението и докачливостта заемат прекомерно място в една аналитична група, дори когато това е една Школа.

За „женските клинични прояви“

Фройд, за разлика от Лакан, се е ограничавал с анатомичното различие на жената, считайки че по силата на това тя е белязана с нещо по-малко, че кастрацията е ефективна. Но ако приемем тази конструкция, която ни води към уточнението, че това по-малко е факт, остава въпросът за субективизацията на този факт, т.е. какъв смисъл придобива за субекта неговото да нямаш. Фройд предлага това, което той нарича завист към пениса, като основно значение на това да нямаш; Penisneid, завист към пениса, е името, което Фройд дава на това да нямаш.

Така се отварят вратите за това, което бихме могли да наречем „женски клинични прояви“. Без никакви претенции за изчерпателност, можем да говорим за женски клинични прояви тръгвайки от нашата концептуализация на това по-малко, на минуса. В тази глава за женските клинични прояви, ние бихме могли да говорим за мястото, което заема чувството за несправедливост, една тема, която може да запълни цели аналитични сеанси. Бихме могли да говорим за фундаментален фантазъм за несправедливост. Бихме могли дори да кажем може би – и това би било забавно – че произходът на самото понятие за справедливост може да се открие в жалбата, оплакването на жената. Бихме могли също така да говорим за широтата, честотата и обичайното постоянство на чувството за омаловажаване (обезценяване), което е свързано с онова, което най-грубо можем да опишем като чувство за непълноценност. Задръжките например се проявяват по специфичен начин в клиничните картини на мъжете и на жените. Не става дума само за задръжки по отношение на знанието или на ученето, а за нещо, което в сърцевината си е свързано с това да нямаш право на знание. Да нямаш се сублимира в да нямаш право на това, т.е. на една незаконност, която не присъства със същата тежест в клиничните прояви на мъжете.

Фройд акцентира върху допълненията, притурките, които субектът може да срещне или да изобрети, за това свое фундаментално по-малко,с което субектът е във връзка според него. За целта той отвежда аналитичното изследване чак до имуществените блага, които да запушат дупката от това, което е в минус, което е по-малко. Той поставя акцента върху това да придобиеш, да притежаваш. Всъщност и Лакан е очарован от това да покаже измерението на буржоазност, което в разговорния френски език може да използва за назоваване на съпругата – ma bourgeoise (моята буржоазка). Това означава по-специално, че на нея й се пада да се грижи за парите на семейството.

Детето според Фройд попада в тази поредица и в известен смисъл самото майчинство може да бъде разглеждано като част от женската патология. Да се превърнеш в майка, в Другия на заявката, означава par excellence да се превърнеш в тази, която има.

Въпросът остава открит. Да се превърнеш в майка, това ли е решението по отношение на позицията на жената? Това е решение от страната на това да имаш, и не е сигурно, че Фройд е разработвал друго решение за жените освен това, което е от страната на това да имаш.

И все пак има друго решение или по-скоро друг регистър на решение, който е от страната на това да бъдеш. Решението, което от страната на това да бъдеш, се състои не в това да запълваш дупката от това, което по-малко, а да я преработиш, да я повториш по различен начин и да бъдеш дупката, т.е. да изработиш своето същество с нищото. От страната на това да бъдеш се разкриват други женски клинични прояви, свързани с липсата на идентичност, чиято интензивност при жените изобщо не може да се сравнява с това, което се наблюдава при мъжете. Така сме почти задължени да говорим за същество на нищото и за специфичната болка, присъща на това същество на нищото. Към липсата на идентичност се добавя липсата на консистентност (устойчивост), за която свидетелства чувството за фрагментация на тялото. Това може да стигне до там, че да напомня за психоза, и да ни принуждава да правим диференциална диагностика. В същата глава можем да открием и липсата на контрол -афектът, чрез който чувстваме, че ни убягва владеенето на тялото. Сред женските клинични прояви са и свидетелствата за психична болка, свързани с преживяването да не бъдеш, да си нищо, както и моменти на отсъствие за самата себе си. Както и свидетелства за странна връзка с безкрайното, която може да се прояви и спрямо това, което не е завършено, т.е. на нивото на чувство за пълна (тотална) незавършеност, непълнота.

Познаваме решението, с което можем да се срещнем в този случай и което се състои в това да бъдеш тази дупка, но по отношение на Другия; сякаш, за да избяга от този недостиг на идентичност, субектът го измества към Другия, атакувайки пълнотата, завършеността на Другия. Това се изразява в това да си мислиш, че на Другия, на мъжествения Друг, му липсва дупка и да се заемеш да въплътиш тази празнота. Този вариант на това да бъдеш липсата на Другия като я позитивираш, познат под израза да бъдеш фалоса, е принос на Лакан към клиниката.

Трябва да отбележим, че изразът да бъдеш фалоса вече предполага известно обезценяване по отношение на имането на мъжествения Друг, свеждане на това имане на Другия до подобие.

Актът на „истинската“ жена

Лакан не само казва, че жената не съществува. Той казва освен това, че съществуват истински жени - израз, който ни създава проблеми.

Не че не разбираме как жена и истина могат да имат нещо общо, доколкото истината е различна от знанието, има структурата на фикция така че зависи от подобието. Също така разбираме, че жените могат да бъдат открити като истината на един мъж, доколкото те свеждат мъжките сублимации до лъжи и въплъщават неуспеха на неговата идея (понеже жената не съществува).

Каква би била истинската жена?

Можем да дадем един много прост отговор. Истинското у една жена, според Лакан, се измерва чрез нейната субективна дистанция от позицията на майка.

За една жена това да бъдеш майка, да бъдеш майка на неговите деца, е избор да съществуваш като жената. Да направиш така, че да съществуваш като майката, означава да направиш така, че да съществуваш като жената, която има.

Кога възкликва Лакан , че Това е една истинска жена?

От една страна, именно по този начин трябва да си служим с този израз (една истинска жена), защото не става дума за това да конструираме понятието за „истинската жена“. Истинската жена може да се назовава само една по една и само по даден повод, защото не е сигурно, че една жена може да се задържи в позицията на истинска жена. Този израз може само да бъде попадение, като възклицание на изненада, било от очарование или от ужас, и може би само когато можем да видим и да докоснем дупката, която майката не е запълнила в себе си. Това е свързано с жертването на благата и може би една жена заслужава това възклицание точно когато тя се съгласява с присъщата на кастрацията й модалност. Съжалявам следователно, че не мога да предложа модел на достатъчно добра майка, както прави Уиникът, или модел на съпруга за подкрепа и поддръжка.

От друга страна, следвайки указанието на Лакан, искам да кажа няколко думи за един персонаж, който може да ни помогне да проумеем - чрез един безспорно краен модел, с който не трябва да се идентифицираме - възклицанието „Това е една истинска жена“. Той говори за него много по-дискретно от мен, но понеже много време измина оттогава, ми се струва, че днес можем да представим Медея.

Медея е направила всичко за своя мъж, Язон. Тя е предала своя баща, своята страна, убедила е дъщерите на Пелиас да го убият и по тази причина живее в изгнание с мъжа си и с децата си в Коринт. Това се разказва в началото на пиесата на Еврипид, където експлицитно се казва, че тя се съгласява с всичко, което пожелае Язон. Нямало никакви разногласия, тя била съвършената съпруга и майка. Мало престъпница, малко вещица, но като съпруга и майка е съвършена. Тогава Язон й обявява, че иска да се ожени за друга, за дъщерята на Креон. Както казва Медея, това е тежка обида. И тогова тя изпада в депресия, както бихме се изразили ние днес. Казано с нейни думи, тя е загубила радостта от живота, тя е жертва на сълзите, и ето тази нейна така хубава песен – От всички същества, които дишат и притежават съзнание, никое не е повече за оплакване от нас, жените.

Язон й говори сладки приказки, дава й обяснения, успокоява я и я уверява в добрите си намерения – той ще се грижи за децата й, ще й плаща разходите …. Тя отказва даровете му. Тя ясно казва, тя вече е навлязла в територия, където това да имаш няма никаква стойност без този мъж.

Как тя разработва своето отмъщение? Тя не убива неверника. Тава би било твърде просто. Отмъщението й ще се изрази в това да убие най-ценното, което той има – новата му съпруга и нейните собствени деца. Каква е цената на тази крайност е показано по един възхитителен начин у Еврипид, който представя дълбоката обич на Медея като майка към децата й. Тя ни очарова с думите си за това какви са те, как те ще останат с нея до смъртта си, как тя ги е съпроводила до мястото, превърнало се в техен гроб. В този момент тя вече е готова да ги убие и – става дума за най-ужасяващото театрално произведение – тя го прави. Тя убива своите собствени деца, които са и деца на Язон, и жената у нея взема връх над майката. Не става дума за това да я имитираме, но тя ни дава един основен пример, че това да бъдеш жена е отвъд това да бъдеш майка. Чрез този акт тя излиза от депресия. Тя цялата е в този акт. Оттук нататък думите са излишни, тя решително излиза от регистъра, от царството, от означаващото.

Сега трябва да добавим нещо, макар и да не искам да го разгръщам, което присъства в цялата пиеса и това е знанието на Медея. Думата épistémè определено подхожда на Медея.

Веднъж Лакан се позовава на Медея във връзка със стихове, в които тя се проявява като мъдрец, като този, който знае, не без отглас към позицията на аналитика. Стиховете, които цитира Лакан, не са свързани с престъплението й, а с това, което тя казва на Креон – Когато дадеш на невежествения простак нови учени мисли, хората не казват, че си мъдър, а че си безполезен. От друга страна тези, които отдавана са убедени, че знаят, ще се обидят, ако хората смятат, че ги надминаваш.

Трябва също така да подчертаем, че тя действа с по-малко, а не с повече. В рамките на една ситуация, в която тя изглежда беззащитна, тя намира смъртоносен меч. Тя открива как да направи по-малкото свое собствено оръжие, оръжие с по-голяма сила и ефикасност от всички военни средства. Да добавим, че тя прави това за един мъж, във връзката с един мъж.

Лакан разпознава акта на Медея в акта на съпругата на Андре Жид. Бихме могли да осмеем тази девствена съпруга, протестантка, с дребно-буржоазен манталитет, жертва на разбиранията на своето социално обкръжение, която остава до Андре Жид в положението на неизменен и пожертван ангел. Това, което кара Лакан да се въздържи, е именно актът й да изгори писмата на Жид, които самата тя назовава като най-ценното нещо, което има. Това са любовните писма на Андре Жид до нея, дългогодишна кореспонденция, още от първата им среща. Той също ни казва, че те са били най-ценното му притежание, че никога вече няма да има толкова хубава кореспонденция, че това е детето, което никога не е имал. В този контекст Лакан казва по повод на Андре Жид – Горкият Язон, той не разпознава Медея. Той действително не разпознава Медея в ангелската си съпруга. – Горките мъже, които не могат да разпознаят Медея в своите съпруги! Тук няма златна среда, каквато иска един от персонажите на Еврипид. Тук няма договаряне. Има появяване на абсолютното.

В този случай, и при Медея и при Мадлен Жид става дума за реакция на предателството на мъжа, която идва като наказание.

Съществуват и други модалности, познати ни от Лакан, които подчертават това, че няма предел пред отстъпките от своето тяло, своята душа, своите блага, които една жена може да направи за един мъж. Да отстъпиш от означава да се откажеш. Това означава, че всяка жена е способна да стигне до там да няма и да се осъществи като жена в това да няма.

„Лаканианският“ мъж, такъв какъвто го откриваме в Семинарите и в Съчиненията, е точно обратното – едно същество натежало, смутено и озадачено от това да имаш. За него да имаш е притеснително и доколкото има нещо, което може да се загуби, той е осъден на предпазливост. Лаканианският“ мъж е в основата си страхлив, И ако той тръгва на война, то е за да избяга от жените, да избяга от дупката. Така мъжът не е без подобия, но това са подобия за защита на малкото, което има. Това не е собствено подобие, каквото е подобието при жената, което в точния смисъл на думата маскира липсата.

Можем да говорим за субективизиране на гениталния орган при мъжа под заглавието „Да имаш“ – да имаш като чувство, което му дава превъзходството на собственик, но и предполага страха, че могат да му го откраднат. Мъжкото малодушие контрастира с женското без-граници.

Да имаш е очевидно свързано с мастурбацията. Фалическото наслаждение е собствено наслаждението на собственик. Значи субектът не дава на никого ключа от касата и понякога стига и до импотентност, за да се защити, и това му носи задоволство. И когато в крайна сметка се случва той да даде, то сякаш той е жертва на насилие, и то до такава степен, че съхранява мастурбирането като нещо свръх това, като убежище на едно наслаждение за самия него – веднъж за нея, веднъж за мен.

Струва ми се, че не само за разлика от Фройд, но и в противоречие с Фройд, Лакан смята, че за жената не съществува решение от рода на това да имаш и че то може да доведе само до фалш и неискреност.

Какво означава да живееш под значението на имането? За да се приближа към отговора, ще ви представя внимателно един персонаж – жената с перуката (la femme à postiche).

Жената с перуката

Жената с перуката е тази, която прибавя допълнително и по изкуствен начин това, което й липсва, винаги при условие че тя го е получила, тайно, от един мъж. При жената с перуката това да изглеждаш е най-важното, доколкото то трябва да изглежда като нейно, нейна собственост.

Нека изясним двусмислието на понятието за фалическата жена. Трябва да разграничаваме фалическата жена като жена, която се конституира около това да има, и която аз наричам жената с перуката, от фалическата жена, която се конституира да бъде фалоса. Те нямат нищо общо, дори и когато ги срещаме разделени в една и съща жена.

Жена, която се конституира да бъде фалоса, приема своята липса на имане. Тръгвайки от приетата (призната) липса на имане, тя успява да бъде фалоса, който липсва на мъжете. Точно обратното, другата крие своята липса на имане и парадира, представя се за собственик, на който не липсва нищо и никой. Тя остава жена и това се забелязва в излишъка от хубрис (гордост) в начина, по който защитава своето имущество, което разкрива дивата й природа. Другата жена, която е в плоскостта на това да бъдеш, показва липсата си. Пред погледа на мъжа, една истинска жена, в смисъла на Лакан, му позволява да се прояви като желаещ, доколкото тя приема по-малкото и подобията, които разиграват по-малкото. За разлика от нея, жената с перуката разобличава мъжа като кастриран и нерядко по този начин се допълва с мъж, в чиято сянка да стои.

В края на пиесата на Еврипид, когато Медея полита на огнената си колесница, тя е жената с перуката, възможно най-консервативния субект, който не иска да бъде доближаван и изисква огромно уважение – необходимата дистанция, за да изглежда перуката истинска. Жената с перуката изисква уважение като нещо, което й се дължи, по един абсолютен начин. Една истинска жена, обратно, показва на мъжа, че да имаш е смехотворно. В известен смисъл това е разоряване на мъжа. По-спокойно е да бъдеш двойка с жената с перуката, за да можеш да депозираш своето собствено притежание в сейф. Жената с перуката не изглежда да е кастрирана, не заплашва мъжа, защото тя не изисква от него да бъде желаещ, и така тя получава уважение и си отдъхва от кастрацията.

Думата postiche (изкуствена коса във формата на конска опашка) се среща при Лакан на страница 825 от Съчиненията (Ecrits), докато той говори за отсъствието на пениса, което прави жената фалическа, когато Лакан почти съветва да се предизвика това отсъствие, като жената носи перука в карнавалния мъжки костюм (???). Това, което се вижда в обикновеното задоволяване на желанието на мъжа, съгласяване с неговото искане и следване на неговия фантазъм не е инициатива, идваща от жената. А този мъж е мъжът, който не се страхува от кастрацията, от женското да нямаш, защото лаканианската перука не е направена, за да го заблуди, че тя има. Точно обратното. Тази перука показва нейното „няма“; тя е сигнал, който указва на липсата у нея и дава доказателство за това. Лаканианската перука, доколкото с нея си служи мъж, се разкрива като перука. Това е перука, която казва – Аз съм перука. По същия начин, както в картината на Рене Магрит се казва – Това не е лула. Лаканианската перука е подобие, което си признава, че е подобие, докато перуката на жената с перуката е перука, която лъже. Това е подобие, което казва – Това не е подобие. Тя иска другите да й повярват. Оттук и значението, което тя придава на уважението, разглеждайки липсата на уважение като оскърбление. Можем да кажем, че жената с перуката обича уважението както обича самата себе си, връщайки се към казаното от Фройд за тези, които обичат своята налудност като самите себе си.Успоредно на това тя уважава мъжките подобия и ги възприема, докато истинското у жената, което е понякога скрито, е това, че тя не уважава нищо и никого и изобличава дори и фалоса като подобие спрямо наслаждението.

Предполагаемото знание на жените

Тръгвайки от женската сексуалност, както от никое друго място, можем да разположим собствено наслаждението, което надхвърля фалоса и все-означаващото.

Преди психоанализата Църквата е разпознала истинските жени. Църквата е разпознала в тях заплаха и решението, което е изработила, е да ги омъжи за Господа. Така и днес някои все още произнасят вечния обет за послушание, бедност и целомъдрие. Този обет очертава наслаждението отвъд фалоса. Той означава, че никой мъж не може да бъде на нивото на това наслаждение, и за това е нужен някой не по-долу от Господа. Женското да нямаш се приема с обещанието за бедност, както предлага Църквата.

Не случайно един автор католик като Леон Блоа е могъл да напише романа Бедната жена, за да намери мястото на основното в позицията на жената. Бихме могли също така, тръгвайки от това, да открием произхода на безкрайното във функцията на тайната.

Тайната като част от структурата на словото - доколкото има нещо, което не може да се изкаже, е тайна от страната на жените. Тайната за тях може да е условие за наслаждение и те могат да се наслаждават на тайната като такава и дори да конституират лъжата като обекта „малко а“ (а). Оттук и знаменитият въпрос за невежеството на жените, за това как те да бъдат обучавани и възпитавани, който преминава през историческите епохи и се стига до там, че понякога самите жени решават, че са невежествени. Случва се една жена, поради природата на словото, да въплъщава това, което не може да се изкаже, тайно, забулено познание и заради това у нея разполагаме субекта, за който се предполага, че знае. Целият шум около това, което трябва да им се преподава, не може да скрие мъжкото опасение по отношение на предполагаемото знание на жените.

Със сигурност жените понякога имат нужда от анализа, за да са наясно със знанието, което се предполага у тях. Тук се доближаваме до една от разнообразните причини, поради които можем да кажем, че психоанализата подхожда на жените. Психоанализата подхожда на жените, защото те въплъщават, както казва Фройд, субектите в културата, които се вълнуват от сексуалността, любовта, желанието и наслаждението. Тези теми на психоанализата са теми на жените. Мъжете започнаха масово да се ангажират с тези теми сравнително от скоро. Позицията на обекта „малко а“ също им подхожда, доколкото тя изисква гъвкавост по отношение на фантазма на Другия.

Във връзка с това може би можем да кажем нещо за жените в анализата, защото анализата от започването си им предлага известна почивка от подобието, отдих от това да бъдат уловени, в качеството им на обект „малко а“, във фантазма на мъжа. Да поддържаш себе си на това място е уморително. Така анализата предлага на жените почивката, до която води делегирането на тази позиция на аналитика. На жените им подхожда и да заемат позицията на белязания от загубата субект, който преживява своята липса на идентичност. В някои случаи жените са така слепени с ролята на обекта „малко а“, че не могат да отстъпят на аналитика, или пък до такава степен са свикнали с ролята на субекта, за който се предполага да знае, че не могат да го допуснат у другия.

Фантазмът според пола

Без да разгръщам тази тема, може би бих могъл да спомена, че ще бъде полезно да помислим за различната функция на фантазма при мъжете и при жените.

В мъжкото желание, чиито характер според Лакан леко подчертава перверзното желание – защото има известно съответствие с перверзното желание – обектите са включени в скоба към това, което се изписва Ф, за да се укаже на присъствието на воля за наслаждение, на която е необходим фантазъм. Лакан го е изписал Ф (а). Това е първият начин, по който той изписва мъжкото желание, в който фигурира обектът „малко а“ като частичен обект, обект на влечението.

Можем да изместим тази формула към изписването на формулата на фантазма, този път като фантазъм на мъжа, доколкото мъжкото желание се поддържа от фалосизирани подобия.

В анализата се преживява как от преминаването през различните нива на фантазма тази формула се концентрира и акцентира функцията Ф; т.е. преминаването през различните нива на фантазма и свеждането му до неговия скелет разкрива фалическата функция като още по-настоятелна.

Ако се обърнем към изписването на женското желание от Лакан, дори и след като той е казал много други неща по-късно, можем вече да прочетем връзката на това желание с А/, от една страна, и с фалоса от друга.



В пътищата на това желание не се появяват обектът на влечението, освен за да премине през А/, и предполагаемият генитален обект. Тези две формули ни посочват, че в момента, в който един мъж се среща с пътищата на своето желание, функцията на фалоса става по-настоятелна, докато когато пътищата на желанието й се разкрият пред една жена, тя има възможността да достигне до А/, т.е. до знанието, че Другият не съществува.

Женският цинизъм ни позволява да предусетим това понякога, когато той напомня на мъжете, че техните сублимации са нищо в сравнение с наслаждението и че те се заблуждават с техните подобия. Жените са тези, които напомнят на мъжете, че те са лъгани от подобията и че подобията не струват нищо в сравнение с реалното на наслаждението.

Жените са приятелки на реалното в по-голяма степен от мъжете и от тяхна страна достъпът до истината, че фалосът не е всичко и е подобие, е по-лесен, отколкото е за мъжете. В качеството си на субекти те очевидно могат да стигнат от страната на Ф, което е начин да изпишем перуката, и като субекти те искат да се впишат от страната на малкото phi, т.е. φ (x), играейки на всичко с перуката и въплъщавайки А/ в един кастриран мъж.

Анализата на женското желание, въвлечено в направлениета на тази крайност, може да достигне до анулиране, отмяна на А/ и да породи някакво чудовище, което казва – Аз зная всичко. Тогава се появяват въплъщения на големите фигури-оракули, каквата беше по нейно време гениалната Мелани Клайн, която не се съмняваше в нищо. Но ако се отделим от този път, можем да кажем, че желанието на жената ще я отведе естествено до А/, докато при мъжа функцията Ф възпрепятства редуцирането на фалоса до подобие.

По преценка на журито, преминаващият през тази процедура може да е достиганал или да не е достигнал до края на своята анализа. Що се отнася до неговата преценка, поне според френския опит, той се явява на процедурата когато според него той я е завършил. Той смята, че е минал през всичко, което психоанализата може да му даде, и има нещо, поне според нашия опит във Франция, което можем да наречем чувство за приключена анализа.

Това би бил един друг край на анализата. Трябжа ли да признаем като край на аналзиата тази модалност, при която в крайна сметка фалическата функция остава? В двете формули на Лакан за свързаните с пола мъжко и женско желание много добре виждаме, че то се свежда в крайна сметка до първия елемент от формулата. Въпросът би могъл да бъде: как се практикува анализа с функцията Ф? И тогава тя се практикува с ригидност понякога, но не без почтеност; понякога с бруталност или с каменно мълчание, които могат да имат положителен ефект. Трябва ли да приемем идентификацията със симптома като един друг начин на приключване на анализата?

Фройд добре е забелязал, че една обсесивна невроза продължава докато болестста не може вече да се разграничи от лечението. Фройд казва, че симптомите завършват като задоволство и че това значение постепенно става най-важното. Субектът търси своето задоволство в своите симптоми.

Най-типичното решение, идеалната процедура се търси със сигурност на нивото на А/, но трябва да кажем, че то е от страната на жената. Лакан е отдал предпочитание на женския начин на приключване на анализата, както е определил и позицията на аналитика по сходство с позицията на жената.

Последната дума би могла да бъде – Мъже, още едно усилие …… !