Поемата „хаджи димитър” и одата „васил левски” Стихотворенията „Хаджи Димитър”



Дата25.02.2018
Размер206.55 Kb.
#58765




ПОЕМАТА „ХАДЖИ ДИМИТЪР” И ОДАТА „ВАСИЛ ЛЕВСКИ”
Стихотворенията „Хаджи Димитър” и „Васил Левски” са върхови творби в поезията на Христо Ботев. Затова в опитите за тълкуване на произведения от такъв ранг най-ярко изпъква ограничеността на литераторите. В това отношение е достатъчно да споменем дребнавите оценки на Иван Вазов в „Христо Ботевъ, критическа студия”, сп. Деница, 1891, и примитивните разбирания, изразени от Пенчо Славейков в статията „Жив е той, жив е ...”, сп. Мисъль, 1906.

Докато одата е разказно лирично възпяване на отделни събития и личности, поемата е разказно лирично възпяване на универсални ценности. При анализа на поемата възпяваща самоотвержената борба за свобода в подвига на първия български национален герой от новото време, най-дълбоко навлиза Никола Георгиев със статията „Ботевата балада „Хаджи Димитър” (опит за разбор)”, сп. Литературна мисъл, №3, 1974. Като отбелязва острия сблъсък в „борбата между робството и волния полет, между смъртта и духовното безсмъртие”, между „победата и поражението”, изразени още в първата строфа, Георгиев проследява множество измерения в неговия развой и откроява повторителността му във времето. Повторителност, изградена върху естествената смяна и противоборство между деня и нощта, разделящи и съпоставящи дневната и нощната картини на поемата, която в чудна хармония ни води към вечността на героичната борба. След това последователно разглежда многостранността на развоя на сблъсъка, сплитанията и преливанията между контрастни двойки и раздвоения във всяка от следващите строфи. По този начин очертава резките завои на падения и излитания на мисли и чувства, обособени във всяка от четирите триади на строфите, монолитно свързани и преминаващи едни в други построфно, потриадно и покартинно в едно незабравимо преживяване.

В края Георгиев характеризира статията си като „мълчалив спор” с „кажи-речи” всички „придирки” на Славейков към стихотворението, след което засяга проблема за отношението „между интуитивно и дискурсивно” при възприемането на литературна творба. Тези проблеми той обсъжда по-широко в статията „Жанр, херменевтика и един прочит на „Хадхи Димитър”, сп. Език и литература, №5, 1989, където са разгледани съвременните основания за литературна критичност, при което жанровата оценка на стихотворението е вече не само като балада, а като „контрастна двойка – одично и баладично”. В мащабното изследване „Художествена система на Ботевата поезия”, т.1, 2012, и „Песни и стихотворения” от Христо Ботев – структура, основни сюжети и символични образи”, т.2, 2012, Александър Панов полага много усилия да покаже „жанровата нерелевантност” (т.1, с.156) на Ботевата поезия. Защото от промените при развитието на жанровете през вековете Панов не успява да види съвременната им многостранна определеност. За справка всеки може да намери над двеста литературни жанра в List of literary genres в Интернет.

По-нататък накратко ще отбележа само някои от продължаващите изопачавания на оригиналните текстове на двете стихотворения. Във втората от цитираните статии на Никола Георгиев е изразено становището:

„Правата и обратната обвързаност на тази лирика с народа, народната песен и песенността изобщо отваря вратата за фолклорно отношение към нея – всяко поредно възпроизвеждане на творбата може да я променя и пригажда, – и за правото на националния литературен колектив да бъде сътворец на Ботев.”(с.13),

което и Александър Панов възприема „като един от важните конструктивни принципи на Ботевата поезия”. (т.1, с.75) Но като имаме предвид изтъкнатата неспособност на „възпроизводителя” и на епохата да отразят адекватно Ботевата поезия, трябва категорично да отхвърлим такова „сътворчество” под името на Ботев. Гавра е например да преправяме:

Той, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе ...

на

Тоз, който падне в бой за свобода,



той не умира: него жалеят

земя и небо ...

след като от контекста на предишната строфа:

... Ще да загине

и тоя юнак ...

е ясно, че в началото на следващата строфа „Той” се отнася за юнака, а не за всеки паднал в бой за свобода. Както знаем, песните и славата са за борците с изключителни заслуги. Да не коментираме привидната „сакралност” на диалектното със сръбски оттенък „небо”.

Други недопустими примери са преправките:

Жътва е сега ... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз рабска земя! ...

на

Жътва е сега ... Пейте, робини,



тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! ...

и

Кажи ми кажи, бедний народе,



кой те в таз рабска люлка люлее?

на


Кажи ми кажи, бедний народе,

кой те в таз робска люлка люлее?

В критичните бележки към автентичното издание на стихотворенията на Христо Ботев от 1919 г. д-р Кръстю Кръстев обръща внимание, че поетът не само отбелязва робското състояние на своя народ, но и остро го укорява за неговата смиреност и раболепие пред тиранията: „Така си обясняваме ний и жестокитѣ думи въ предпоследния стихъ. Ако го считаше само за робъ, той не би жигосалъ българското племе тъй безмилостно:

... И с вѣра въ туй скотско племе ...” (с.56)

За разлика от д-р Кръстев, А. Панов употребява изопачените „робска земя” и „робска люлка” не само при анализа на двете стихотворения, но и при други обсъждания в двата тома.

Едва след намирането през 1940 г. на личното тефтерче на Христо Ботев с неговата редакция на последните две строфи на варианта на стихотворението за Васил Левски, публикуван във в. Нова България от 12 август 1876 г., Михаил Димитров привежда този вариант в приложението към третия том на редактираните от него съчинения на поета. (Осъвремененият вид е мой.)


Начален вид Осъвременен вид
Дяконъ Василъ Левски. Васил Левски
О, Майко моя, родино свѣта! О, Майко моя, родино свята!

Защо тѫй горко, тѫй скрѫбно плачешъ? Защо тъй горко, тъй скръбно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклѣта. Гарване, и ти, птицо проклята.

Надъ чий тамъ гробъ тѫй грозно грачешъ? Над чий там гроб тъй грозно грачеш?


О, зная, зная, ти плачешъ, майко, О, зная, зная, ти плачеш, майко,

За туй, че ти си черна робиня; затуй, че ти си черна робиня;

За туй, че твоятъ свѣщенъ гласъ майко, затуй, че твоят свещен глас, майко,

Е гласъ безъ помощь, гласъ вовъ пустиня! е глас без помощ, глас във пустиня!


Плачи! Тамъ близо до градъ София Плачи! Там близо до град София

Вида азъ стѫрчи черно бѣсило. видя аз стърчи черно бесило.

И твоятъ единъ синъ Бѫлгарио, И твоят един син, Българио,

Виси на него. . . . Сѫсъ страшна сила виси на него . . . Със страшна сила


Зимата пѣе свойта зла пѣсень. зимата пее свойта зла песен.

Вихрове гонатъ трѫни въ полето Вихрове гонят тръни в полето

И студъ, и мразъ – плачъ безнадежденъ! и студ, и мраз – плач безнадежден!

Навѣватъ на тебъ, тебъ на сѫрдцето! навяват на теб, теб на сърцето!


Гарванътъ грачи грозно, зловѣщо, Гарванът грачи грозно, зловещо,

Псета и вѫлци виятъ въ мѫглата; псета и вълци вият в мъглата;

Старци са Богу молатъ горѣщо, старци се Богу молят горещо,

Жените плачатъ, пищатъ дѣцата! жените плачат, пищят децата!


Умрѣ той вече! Юнашка сила Умря той вече! Юнашка сила

Твойте тиране скриха въ земята! твойте тирани скриха в земята!

О майко моя, родино мила, О, майко моя, родино мила,

Плачи за него, кѫлни сѫдбата! плачи за него, кълни съдбата!


До намиране на тефтерчето в българската литература е обсъждан само наложилият се като официален варианта от първите събрани съчинения на Христо Ботев, издадени през 1888 г. от Захари Стоянов.
Начален вид Осъвременен вид
Обѣсвание на Василъ Левски. Обесването на Васил Левски
О, майко моя, родина, мила, О, майко моя, родино мила,

Защо тѫй жално, тѫй милно плачешь? защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване и ти птицо проклѣта, Гарване, и ти, птицо проклета,

На чий гробъ тамъ тѫй грозно грачешъ? на чий гроб там тъй грозно грачеш?


Охъ, зная, зная ти плачешъ майко, Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

За туй, че ти си черна робиня, затуй, че ти си черна робиня,

За туй, че твоя священъ гласъ, майко, затуй, че твоят свещен глас, майко,

Е гласъ безъ помощь, гласъ въ пустиня. е глас без помощ, глас във пустиня.


Плачи тамъ близо край градъ София, Плачи! Там близо край град София

Стѫрчи, азъ видѣхъ, черно бѣсило, стърчи, аз видях, черно бесило,

И твой единъ синъ, Бѫлгарйо, и твой един син, Българийо,

Виси на него съ страшна сила. виси на него със страшна сила.


Гарвана граче, грозно зловѣщо, Гарванът грачи грозно, зловещо,

Псета и вѫлци виятъ въ полета, псета и вълци вият в полята,

Старци са молятъ богу горѣщо. старци се молят богу горещо,

Жените плачатъ, пищятъ дѣцата. жените плачат, пищят децата.


Зимата пѣе свойта зла пѣсень, Зимата пее свойта зла песен,

Вихрове гонятъ трѫне въ полето. вихрове гонят тръни в полето,

И студъ, и мразъ, и плачь безъ надежда, и студ, и мраз, и плач без надежда

Навѣватъ на тебь скѫрбь на сѫрдцето. навяват на теб скръб на сърцето.


Още началният вид на първия вариант впечатлява с грамотността, смислеността и художествените качества на текста. Но най-поразителна е неговата композиция, която следва хода на класическото построение на древногръцката ода. Както е известно, тази ода се характеризира с приповдигнат поетичен език и изобщо е посветена на сериозен предмет. Състои се от строфа, антистрофа и епод, изпълнявани от хор. Обикновено строфата и антистрофата имат подобна метрична структура и римуване, за разлика от които еподът е с друга схема и структура. Строфата и антистрофата разглеждат предмета от различни, често конфликтни гледни точки, докато еподът се издига на по-високо равнище от тях или разкрива решение на проблемите. Строфата се изпълнява от едната половина на хора, антистрофата се изпълнява от другата половина на хора, а еподът се изпълнява от целия хор. Едно нагледно представяне на човешкото задълбочаване от тезата през антитезата към техния синтез.

Лесно е да се види, че в разглеждания случай първата половина на първия вариант на стихотворението представлява една начална ода, която повторно се разгръща в друга светлина във втората му половина, като отпев на първата. С две силни обръщения и два въпроса, обособени в четири отделни изречения, първата строфа показва голямата скръб, обвзела майката-родина и надвисналата прокоба. А обединените в едно изречение четири стиха на антистрофата търсят отговор в нейното отчаяно робско положение. Но страшната истина се разкрива в първия епод, пред вида на необикновения й син, увиснал на черно бесило. Потресът от това се подчертава с многоточието по средата на последния стих на епода. Оттук с прескок (анжамбмàн) между строфите започва описването на съзвучни с трагедията природни стихии в четвъртата строфа и продължава с възходяща градация на чувството, при посрещането й от животните и от хората в петата строфа. Структурата на тази втора антистрофа повтаря структурата на първата антистрофа. И наново, различната по схема и структура от двете предшестващи я строфи, шестата строфа обобщава техния смисъл, а заедно с това и смисъла на цялото стихотворение.

За разлика от коментирания начален вид на първия вариант, началният вид на втория вариант ни фрапира с неграмотност, на места с безсмисленост или с опростителско преиначаване на смисъла, както и с нарушаване на метриката, на ритъма и на римуването. Да не говорим за осакатяването от премахване на последната строфа и разменяне местата на предшестващите я две строфи, което променя смисъла на цялата творба и от изящно композираната двутактова ода остава само изопачената й начална част с обидния за Апостола завършек да натяга „със страшна сила” смъртоносното въже.

За съжаление, Михаил Димитров не е успял да види голямата разлика в качествата на двата варианта. При публикуването на първия вариант той чистосърдечно си признава, че вариантът от Нова България отдавна му е известен, но смятал „че един от двамата сътрудници на вестника – Вазов или Стамболов – е преработил познатото Ботево стихотворение и го е напечатал без подпис, повече да усили спомена у своите съвременници за геройски загиналия му автор”. Това, че нито Вазов, нито Стамболов биха могли от втория вариант да създадат първия за Димитров няма значение. Нещо повече, след откриване на тефтерчето и той вече признава първия вариант на стихотворението за редактиран от Ботев, обаче прави още по-невероятното заключение, че самият Ботев е преобразувал първия му вариант във втория вариант. За още по-голямо съжаление, това унизително за българската литература становище господства и досега в нея.

Пръв Илия Тодоров правилно оценява качествата на двата варианта в статията „Отново за автентичния текст на последното Ботево стихотворение”, Литературна мисъл, №1, 1973, (Означавана по-нататък с И.Т.1.). В статията „Дякон Васил Левски”, Литературна мисъл, №7, 1982, той подробно разглежда изопачавания на Ботеви стихотворения, след което проследява как от песнопойкте се е получил вторият вариант. Автентичността на първия вариант Илия Тодоров обосновава най-пълно в книгата си „Над Ботевия стих. Текстологични изследвания”, 1988.

Освен неспособността за оценяване на качествата на литературни творби, важна причина за устойчивостта на разглежданата аномалия е безкритичното приемане, че Захари Стоянов е взел текста на стихотворението от самия календар на поета за 1876 г., където то е било поместено под лика на Левски. Но както говори за неоткрития досега календар в предисловието към съчиненията на Ботев, така издателят им споменава и за „Песни и стихотворения” на Ботев и Стамболов, издадени през 1875 г. Обаче изследването на Илия Тодоров показва, че „той е възпроизвел 16-те Ботеви стихотворения според второто издание на Д. Манчов от 1880 г. с всичките му неточности”. И на каква база да приемем, че Захари Стоянов е разполагал с календара в освободена България дванайсет години след неговата употреба, а в печатницата на основания от Христо Ботев вестник Нова България в Румъния, където е бил издаден и разпространяван, са нямали окачен на стената неговия календар в годината, за която той е бил предназначен? Въпреки това, издателите на съчиненията на Христо Ботев през 1986 г. Цвета Унджиева и Николай Жечев пишат „Не е известно откъде издателите на Нова България са взели за публикуване текста на стихотворението.”. И по-нататък заявяват „Ние приемаме двата различни текста на стихотворението за две Ботеви редакции. Текстът, поместен от З. Стоянов според нас е по-добър.”.

След Илия Тодоров само Иван Пауновски със статията „Докато намерим самия календар”, в. Литературен фронт от 6 януари 1977 г., и Кръстю Куюмджиев със статията „Нашата майчица граматиката”, в. Литературен фронт от 18 март 1982 г., подкрепят донякъде оценката за предимствата на първия вариант пред втория вариант на стихотворението. Много по-обстойно сравняване и оценка в тази насока направих в статията „Одата Васил Левски”, в. Словото днес от 3 юни 2010 г. Тук ще добавя сравняване на двата им начални варианта главно по отношение на техния правопис и композиция.

В книгата „Над Ботевия стих” Илия Тодоров отбелязва, че през последния период от живота си Ботев редовно употребява пълната членна форма и твърдите окончания за 1л.ед.ч. и 3л.мн.ч. сегашно време на глаголите от І и ІІ спрежение след съгласна. На този правопис отговаря текстът на първия начален вариант. Затова думите „молятъ”, „пищятъ” и „гонятъ” във втория начален вариант не са Ботеви. Ботев пише „свѣщенъ”, а не „священъ”, „Бѫлгарио”, а не „Бѫлгарйо”. Той правилно пише „грачи”, а не „граче” в петата строфа, но за римуването в първата строфа използва и „грачеш” – форма на глагол от съществителното „грачене”, подобно на „влача” – „влачене”, „тача” – „тачене” и пр. С пълно членуваната дума „твоятъ” и осричковените предлози „вовъ” и „Сѫсъ” спазва необходимия брой срички на десетсричния размер на съответните стихове с цезура по средата, което е нарушено във втория вариант. С премахване на заключителната строфа и разместване на останалите две строфи от втората част на одата, нейната повторителност и смисъл във втория вариант съществено се нарушават. При това, в него са нарушени три рими и вместо обръщението „родино” е използвана неуместната форма „родина”. Тази промяна, замяната на епитета „свѣта” с „мила”, замяната на „Майко” с „майко”, неуместната запетая между думите „родина” и „мила” и замяната на удивителната в края на този стих със запетая коренно принизяват както неговия смисъл, така и тона на цялата ода. Между употребяваните в двата варианта думи, които завършват на съгласна, Ботев пише в края им ер-малък само при „помощь” и „песень”. А във втория вариант веднъж е написано „плачешь”, после – „плачешъ”, след което срещаме „плачь”, „тебь” и „скѫрбь”, които Ботев завършва с ер-голям. В книгата „Христо Ботев. Стихотворения. Автентично издание с предговор и коментар от Илия Тодоров”, 1992, като грешки в пунктуацията на първия вариант се отбелязват пропуснатите запетаи пред обръщенията в стихове 7, 11, 23 и точката в края на стих 3. В началото на тази статия изтъкнах, че обособените в отделни изречения четири стиха на първата строфа подчертават както обръщенията, така и въпросите в нея, с което тя композиционно противостои на разгънатите в едно изречение четири стиха на антистрофата, въпреки подобните им метрична сруктура и римуване. Затова аз намирам за правилно поставена точката в края на стиха. При втория вариант в стих 3 са пропуснати две запетаи, в стих 5 – една запетая, запетаята в стих 13 е на неподходящо място, а в края на стих 15 неправилно е поставена точка.

За да илюстрирам неспособността за оценяване при съпоставяне на двата осъвременени варианта на стихотворението, ще се спра само на преобразуването на:
Плачи! Там близо до град София

видя аз стърчи черно бесило.

И твоят един син, Българио,

виси на него ... Със страшна сила


зимата пее свойта зла песен.

Вихрове гонят тръни в полето

и студ, и мраз – плач безнадежден!

навяват на теб, теб на сърцето!

в

Плачи! Там близо край град София



стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

----------------------------------------------

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.


В песнопойки до изданието на Захари Стоянов първият стих на третата строфа обикновено гласи „Плаче тамъ близо край градъ София” или „Плачи тамъ близу край градъ София”, както е при „Василъ Левский. Дияконътъ” на Георги Кирков, издание „по случай парастаса на 9-а му годишнина”. За пръв път Ив. Ст. Андрейчин в „Хр. Ботевъ. Литературна мозайка”, 1906, написва смислен вариант на този стих „Плачи! Там близо край градъ София”, повторен от Асен Златаров едва в „Хр. Ботйов. Съчинения” през 1937 г. и най-после утвърден през 1940 г., след явното му заимстване от първия вариант. При това, в словосъчетанието близо до смисълът на неговите съставки еднопосочно се доуточнява в смисъла му като цяло, докато поради разнопосочния смисъл на съставките на словосъчетанието „близо край” смисълът му като цяло е значително по-неопределен.

Само примитивното схващане на редакторите на песнопойките, за съжаление – и на мнозинството от литераторите, не може да осъзнае способността на поета мислено да вижда как стърчи това черно бесило и заедно с него както тогава, така и сега всички да го виждаме, а и докато има българи все да го виждат! Затова, и досега в официалния вариант на стихотворението крещи поруганата поетична мощ на автора „стърчи, аз видях, черно бесило”, което представлява и една груба лъжа. Жалко е, че и световноизвестният езиковед Роман Якобсон, който оцени това стихотворение като върховно постижение, подходящо за анализ на граматическа структура, и пръв обърна внимание на рондообразния му строеж, попада в компанията на неспособните да видят – вж. „Одата Васил Левски”.

Илия Тодоров правилно отбелязва, че нарушената ритмичност на третия стих в третата строфа поради премахването на пълния член „няма абсолютно никакво художествено оправдание” (И.Т.1, с.31). На измъчените усилия на Иван Хаджов да се обоснове с аргумента, че Ботев не е могъл „да откаже и отхвърли жертвата и на още други, само за да възвеличае Левски” (И.Т,1, с.32), Тодоров отговаря: „Как може да се твърди подобно нещо, когато цялото стихотворение – от първия до последния стих – въздейства с необикновена мощ на всички човешки сетива в противоположната насока: единствен е бил синът на България, едничка нейна надежда и тъкмо заради това неимоверно тежка е мъката, неимоверно силни са риданията. И не случайно, разбира се, думата „един” в текста напечатан в Нова България, е набран с курсив.” (И.Т.1, с.32).

След разтърсващата гледка на увисналия на черното бесило единствен син на България


виси на него ... Със страшна сила
зимата пее свойта зла песен.

Вихрове гонят тръни в полето

и студ, и мраз – плач безнадежден!

навяват на теб, теб на сърцето!
поетът преминава към описване на съответна на националната трагедия картина на природните стихии, където суровата зима пее свойта зла песен и свирепи вихри гонят мъртвите тръни в полето, сковано от студ и мраз. И както преходът от страшната гледка към природната картина е изразен с голяма пауза от трите точки в последния стих на третата строфа, за да може те съответно да се изживеят и да се възприемат поотделно, така и преминаването от завършената вече картина към нейното въздействие върху състоянието на покрусената майка-родина е представено с удължена цезура, тирето по средата на третия стих в четвъртата строфа, за да може картината да се възприеме като цяло и въздействието й да се изживее напълно. Всички елементи, които участват в тази съзвучна с трагедията природна картина, обособена в границите от трите точки до тирето, навяват безнадежден плач на най-съкровената същност на майката-родина – на нейното сърце. Схващането на този Ботевски поетичен полет явно се затруднява и от двойната инверсия, съчетана с обединените по смисъл втора половина на третия стих и четвъртия стих на четвъртата строфа

и студ, и мраз – плач безнадежден!



навяват на теб, теб на сърцето!

означаващи на твоето сърце навяващи безнадежден плач.

И какво можеха да направят пигмеите с този шедьовър, освен при първата си среща с него да го разкъсат, да го стъпчат с нозете си и да се дивят пред окаляните му парчета:
виси на него със страшна сила.

и

и студ, и мраз, и плач без надежда,



навяват на теб скръб на сърцето.
Вместо да видят невероятното майсторство на поета, изградил така синтезно толкова изящен паметник, наситен с непреходен смисъл и силни чувства за преклонение пред величието на героя, водещи литературни светила изритват с шестата строфа юнашката му сила, символ на неговото голямо дело, и вместо нея се възхищават на създадения от тях обезобразен паметник, на чийто връх съзират като триумф на Апостола да виси „със страшна сила” на убилото го въже. Например в книгата „Христо Ботев – живот и дело”, 1975, Иван Унджиев и Цвета Унджиева, както и други преди тях, се позовават на Тодор Павлов като считат, че „По този „единствен стих из „Обесването на Васил Левски” може да се открие, почувствува и изживее целият Ботев, следователно и цялата оная безкрайно трагична и същевременно славна епоха”. Образът на загиналия герой, увиснал със страшна сила на черното бесило, излъчва горда мъжественост, равна на скръбта по него.” (с.525). В „Христо Ботев. Поезия и правда”, Светозар Цонев не по-малко се удивява пред композиционния „връх” в поетическото съдържание на известния стих „Виси на него със страшна сила”. Пред „най-могъщата, най-абсурдната метафора в нашата поезия” се прехласва и Стефан Цанев в книгата „Български хроники”, том 2, 2007. А след защита от няколко страници на осакатения, изопачен и до неграмотност погрознен вариант на стихотворението, публикувано от Захари Стоянов, Иван Хаджов намира за неясна и безсмислена четвъртата строфа на първия вариант, докато откъснатата и преиначена негова четвърта строфа, станала последна строфа на втория вариант, той счита за преодоляла тези недостатъци. За Хаджов няма значение, че според така променената строфа студът, мразът и плачът без надежда навяват на сърцето на майката-родина скръб, докато от всички други строфи се вижда, че тя плаче. Накрая Хаджов заключава: „Останалото едничко „на тебъ” в последния стих на ІІ (Така той означава втория вариант – бел. М.) вече получава по-широко значение. То включва и много далече отстоящето обръщение „Бѫлгарио” (в третия стих на третата строфа). Конкретно то е могло да се отнася към всеки отделен интерпретатор на стихотворението. По този начин България, авторът и всеки читател са се обединявали в своето еднакво отношение към тежката загуба от обесването на Апостола.” („Стихотворенията на Ботева. Том първи. Поправки и преработки”, 1947, с.244). Де е Ботев, де е Хаджов, де са нашите литератори?!

А като се позовова на Никейския събор, канонизирал в Новия завет четири различни евангелия, Александър Панов не успява да отиде по-далече от идеята да канонизира „двата познати днес варианта като две равноправни и в същото време различни художествени произведения”. (т.2, с.418)

С въвеждащите статии на проф. Надежда Драгова „Защо ни е нужна дискусия?” и на Пенчо Чернаев „Оригиналният Ботев или редактираният?” към статията „Одата Васил Левски”, редакцията на в. Словото днес призова за участие в обсъждане на поставения проблем всички, които може да имат отношение към него. За изтеклите оттогава години единственият официален отзив на призива е статията „Виси на него ... със страшна сила” на проф. Боян Вълчев, публикувана в поогладен вид във Фейсбук към „Бележки” на вестника от 5 юни 2011 г. Ценното на статията е, че авторът й е изнесъл в заглавието най-нелепия стих на втория вариант. За него той споделя смущението си, но лесно го оправдава с боготворенето на героите и с тяхната неактуалност за сегашните поколения. Естествено е да му благодаря за оказаната ми подкрепа да взема отношение по толкова деликатен литературен въпрос без да съм специалист. След това обаче е много неудобно да се отплащам с такава сурова критика на заеманите от него позиции.

Още в началото проф. Вълчев се отказва да коментира „становищата на отделните учени, занимавали се с въпроса”, както и да дава оценка на анализите в статията „Одата Васил Левски”. Неговото нежелание да оценява по същество качествата на двата варианта е толкова силно, че го довежда до явно погрешни твърдения, като например „ненамерен – вариант във в. „Нова България” от август 1876 г.”, когато този вариант е налице, а не е намерен календарът на Ботев за 1876 г. Или „Добре или зле е сторил Захари Стоянов, като е преработил стихотворението?”, когато от цитираната оценка на Захари Стоянов и от изследванията на Илия Тодоров се вижда, че вторият вариант е взет направо от песнопойките. И за проф. Вълчев няма значение не само качеството на вариантите, но и фактът на изопачаване на авторовата творба. И според него вторият вариант на стихотворението вече е станал фолклор „А фолклорът – както е добре известно – е анонимен.”. Затова „стихотворението може да има единствено този живот, който е имало досега. Това е единствената възможност. Просто друга няма.”. Иначе казано, вместо да възкресим едно от най-големите постижения на великия ни поет, да продължаваме да опростачваме и следващите поколения с анонимния му фолклорен вариант, като го представяме за негово произведение.

Трябва да признаем на проф. Вълчев, че вярно е изразил преобладаващото становище на литературната ни гилдия. Макар лично да запознах около двайсетина видни литератори в София и в провинцията с предложената за обсъждане тема, освен изкопчения с голям зор отзив друг официален отклик няма. Освен това, още на 16 август 2009 г. писмено се обърнах към седем засегнати от проблема институции в страната да подкрепят предложението ми навсякъде в българската литература да възстановим автентичния вариант на стихотворението. След публикуване на статията „Одата Васил Левски” наново призовах същите институции да вземат участие в обявеното обсъждане. Досега съм получил отговори само от три от тях, в които те избягват да поемат какъвто и да било ангажимент. За препятствията, които предстои да се преодоляват, говори преминалото през Министерството на културата становище на секцията „Възрожденска литература” към Института за литература при БАН. Според него „определени стихове от прочутата елегия са не варианти, а адаптирани спрямо съвременния български език и правопис”. Авторите на това становище безогледно лъжат, че и Илия Тодоров го поддържал. И без да разбират колко се излагат заявяват: „Наскоро праплеменникът на възрожденеца – Боян Ботйов издаде тефтерчето на своя роднина. То съдържа фототипно цялата поезия на гениалния творец.”. А от цялата поезия на Ботев, в това тефтерче е черновата само на последните две строфи на първия вариант!

В началото на миналата година предложих за публикуване тази статия във в. Словото днес, обаче тогава тя бе отхвърлена поради критиката на литературни класици. Сега трябва да приветстваме публикуваната в него статия „За последното стихотворение на поета“, която е първата част от един по-широк анализ на двете „най-ярки“ негови произведения „Хаджи Димитър“ и „Дякон Васил Левски“, направен в книжката „Същността на Ботевото слово“ от Александра Ивойлова. Много от досегашните изследователи на стихотворението „Хаджи Димимитър“ и на стихотворението за Васил Левски са забелязали съответствия между тях, но макар и кратък тук анализът им е насочен към решаването на проблема кой от двата варианта на стихотворението за Васил Левски е автантичният. В първата част Ивойлова набелязва съществени разлики между тези варианти, при което изтъква значително по-високите смислови и художествени качества на варианта „Дякон Васил Левски“ пред сегашния установен официален вариант на стихотворението. Проблемът е, че поради една или друга причини и досега мнозинството от българските литератори се придържа към противоположна оценка. Този проблем авторката решава като показва във втората част на анализа, че между стихотворението „Хаджи Димитър“ и варианта „Дякон Васил Левски“ съществува голяма хармония, докато при официалния вариант тази хармония е силно нарушена както в най-общите линии като симетрична композиция, така и по-конкретно в изразните средства и образи.

Стихотворението „Хаджи Димитър“ естествено се разделя на първа половина (ден), съставена от две смислово обединени триади от строфи, и на втора половина (нощ), съставена от две смислово обединени триади от строфи, които развиват по-нататък поставените в началото теми до тяхното заключение. Стихотворението „Дякон Васил Левски“ аналогично се разделя на една въвеждаща триада от строфи и на следваща заключителна триада от строфи. А в официалния вариант заключителната триада е разрушена с премахване на последната й строфа, като заедно с това смисълът на стихотворението е изменен и с променените места на останалите две строфи. Обаче промяната на местата засяга смисъла и на последния стих на последната строфа от първата триада поради унищожаване на свързващия двете триади строфичен анжамбмàн, което заедно с други изменения в нея води до грубото й изопачаване. Обърнете внимание как тъкмо нарушаването на явната симетрия в стихотворението „Защо не съм“ издава нейния нарушител Захари Стоянов.

Като по-конкретни нарушения Ивойлова отбелязва важната роля на поставените в кулминация паузи и недопустимото отпадане на многоточието в официалния вариант. Тя забелязва как извършващото се действие сега създава общност на времената и така превръща героите в символи, докато промененото време от видя на „видях“ в третата строфа на официалния вариант го лишава от този смисъл. Между останалите нейни попадения изпъква добре обоснованата й защита на авторовото Той вместо „Тоз“: „Той не може да бъде сочен, той е въздигнат, възвеличан, възпят. За Всевишния казваме Той и никога „Тоз““, поддържано от Христо Ботев и в трите негови редакции.


София, 2014-02-07 Христо Манев


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница