„Поезията свързва хората. Моето любимо стихотворение

В този дух ще посоча едно стихотворение, което промени детската ми душа! Стихотворение, в което прочетох „родовата си история” и открих живописни образи – бледи сенки на отминала, но оставила своя отпечатък действителност. Стихотворението е „Бежанци”, поетът – Пейо Яворов!

Кога го прочетох за първи път? Може би на около на 13 години. Вече подрастваща, но отчасти дете аз останах поразена! Целият ми род по майчина линия са бежанци – идентични с лирическите герои, описани от Яворов. Трагичните събития от 1913 година принуждават мирното българско население, живеещо в Егейска Македония – „от старци чак до младенци” да напуснат домовете си и да се приберат в пределите на своето отечество, заради българското си самосъзнание и българската кръв. И така поели бремето на бежанството, никой от тях не знаел колко време ще продължи това „прибиране” в Родината, лутането из прашните пътища „под дъжд и вятър, сняг и мраз”. Съпътстващите ги глад, мизерия и болести превръщат тази върволица от хора в „завареници на съдбата”. Яворов ги срещал навсякъде из София: „Аз често виждам из градът\ по всеки път и кръстопът\ на Македония чадата:\ от старци чак до младенци,\ все нови гости – бежанци\ завареници на съдбата...”

100 години по – късно. Семействата на тези бежанци са пуснали корени тук – в градовете и в селата. Моите прабаба и прадядо така и не успяха да се завърнат в своето малко селце, което днес се намира извън пределите на страната. Но заради тях аз го направих, посетих го! Не съм забравила историята си, но вярвам в светлото бъдеще! И обичам живота си – такъв, какъвто е, тук в моя малък „слънчев” град Петрич в югозападна България.

Тази кръгла годишнина ангажира вниманието ми. Част от свободното си време покрай куп домашни и „тинейджърски занимания” прекарвам в компанията на своята майка, с която сме се заели с усърдна работа в събиране на родовата ни история. Усърдна, защото изисква усилия, време и постоянство. Сякаш четеш интерсен житейски роман и стигайки до най – кулминациония момент осъзнаваш, че липсват страници, откъснати и изгубили се във времето. Страници, които иначе не би могъл да пренапишеш или съчиниш, защото биха били въображаеми. Оставаш с догадките и откъслечния спомен – окраски на събитията от миналото.

Защо избрах да пиша за Яворовото стихотворение „Бежанци”? Защото ме плени тази Яворова съпричастност и съпреживяване на човешката драма. Яворовите „завареници на съдбата” разбира се не са само моите дядо и баба от 1913 година, те са и онези тракийски българи – бежанци и ужасите, които са преживяли, понтийските гръцки бежанци, полските, арменските, всички хора с еднаква участ, платили с живота си за грешките на политици и правителства!

В съвремието, в къде-къде по-цивилизования свят, когато човечеството е достигнало върхове в развитието си по отношение на технологиите, все още ставаме свидетели на същите „завареници на съдбата”. На онези уж „граждани на света”, които обаче ощетени от съдбата или по – точно от съществуващата историческа реалност, се превръщат в бездомници – в чисто материален, но и в духовен план. Най – яркият пример днес са хилядите бежанци, вследствие от войните в Близкия Изток.

Все пак изглежда, човеците не сме се променили много. „Бежанци” звучи актуално, преминало бариерите на времето. И днес век по – късно това стихотворение е история за човека. Човекът без оглед на възраст, националност, език, пол... История на хората, споделящи една съдба, макар и на хиляди километри един от друг. Въпреки годините, делящи ги във времето и днес, и вчера, и преди един век в сърцата на тези хора се е таяла надеждата за свое място в многолюдния и безграничен свят, и мечтата да се завърнат по родните места някога, не веднага, но след време... Много от тези бежанци никога не се завръщат...

Но Яворовата творба е пример за това как поезията свързва хората. Защото лирическите герои в „Бежанци” са огледало за хиляди лица – невръстни деца, жени, мъже, една дълга върволица от хора – бежанци, тръгнали за някъде...

Това е майсторството на поета и ролята на поезията в живота на хората. Независимо дали ли е любовна лирика, стихове със социална ангажираност – тя, поезията е за всеки, който може да я усети и да открие частица от своята душевност в думите на поета. Да я съзерцава и да й се наслаждава.

И любовта, и очарованието на младостта, и присъщият й авантюризъм – всичко това присъства в моя живот. Като всеки млад човек аз съм изпълнена с мечти и желания, с нестихващ ентусиазъм, с присъщите за възрастта трепети.

Аз мечтая след време да бъда журналист, но не какъвто и да е, а поне малко да приличам на Ришард Капушчински, който пътешествайки из реалните географски ширини, е бил редом с Херодот – „преминавайки границата във времето”. Мечтая да пътувам сред пъстрия и многоцветен свят, да опознавам хората, четейки тяхната поезия, защото така ще мога да се докосна до техните мечти. Мечтая и вярвам, че утрешният ден ще бъде по – добър и по – щастлив от днешния, че ще има повече усмивки на детските лица в Европа, в Африка, в Азия и по всички останали континенти. Човекът ще научи своя отдавнашен урок, а именно, че войната не носи мир или промяна, а само самозаблуждение и сълзи. И нека има повече мечти – дръзки и големи, защото те ни правят по – добри.

А поезията ще продължи своя път през времето. Ще ни вълнува с искреността си, ще ни пленява с неостаряващите любовни трепети, ще ни обнадеждава с дръзки мечти и ще ни сближава с това усещане за съпричастност в болката и в човешката радост. Защото тя – Поезията е дъхът на времето!
Домна Симеонова Манчева

17 години, ученичка от 11 клас

Град Петрич
Анка Янчева

Учител по Български език и литература