Политическа култура и ценностни ориентации на младите хора в съвременното българско общество Ирена Тодорова асистент в департамент „Политически науки”



страница1/4
Дата19.01.2018
Размер0.66 Mb.
#48445
  1   2   3   4
Политическа култура и ценностни ориентации на младите хора в съвременното

българско общество
Ирена Тодорова

асистент в департамент „Политически науки”
Много изследователи смятат, че политическата култура има своите национални особености, определени от социалните характеристики на гражданите. За мен по-голям интерес (в случая) представлява не да доказвам или отричам това твърдение, а да проследя дали съществуват чисто поколенчески разлики в политическата култура. За тази цел в настоящия текст ще използвам теориите за политическата култура и ценности, като ги тествам върху българската действителност. Ще използвам и множество интервюта и лични наблюдения направени за целта на по-голямо изследване върху политическото ангажиране и ориентации на младите хора в България.

Водещ въпрос при настоящия анализ се явява разбирането за политиката при старите и младите, политическите ценностни ориентации и нагласи или съществуват ли съществени разлики и доколко са продукт на новите реалности и предизвикателства пред обществото?




1. Обяснителни теории за политическата култура и ценности
С понятието политическа култура се търсят обяснения на множество феномени и процеси, като често се тълкува неправилно от това да значи политическо обществено мнение, до това да гранични с хорската културност. (Танев, 2001)

През 1956 г. за първи път се въвежда понятието политическа култура от американския учен Гейбриел Алмънд, който определя политическата култура като съвкупност от вярвания, нагласи, навици и поведение, присъщи за една политическа общност или термин, съотнасящ се до специфичните политическите ориентации към политическата система и нагласите към ролята на личността в тази системата. (Almond, 1980)

Алмънд и Върба типологизират политическата култура, като я разделят на патриархална, поданическа и участваща: (Алмънд, 2000)


  • патриархалната политическа култура се характеризира със слабо познание за политиката или почти никакво и не припознаване на собствено място в системата.

  • поданическият тип очертава висок интерес към политическото наред с всичките му законови и други особености, но разкрива крайно слаби мотивации за участие. Т.е. човекът като обект, но не и субект на политическа дейност.

  • участващата култура се характеризира с политическа компетентност и стремеж за влияние, и участие в политическия процес.1

Културно-историческото развитие на едно общество и политическият процес пораждат определен тип идеи, схващания, вярвания, правила за поведение, които стават основа за формиране на една цялостна политическа култура, която е резултат от дейността на предишните поколения.

Алмънд и Върба например в своето изследване посочват, че всяка нация се характеризира с определена политическа култура, която е общовалидна за широката общественост и не е специфичен процес на политическата социализация или начина, по който младия човек бива възпитаван на политика, или въвеждан в своите политически роли. Според Тодор Танев, когато се говори за политическа култура на едно общество, можем да разбираме политическа система, като набор от знания, чувства и оценки на членовете на тази система. (Танев, 2001)

Алмънд и Върба определят политическата култура като система от познавателни афективни и ценностни ориентации към политическата система като цяло, към нейния вход, нейния изход и към собственото място в политиката. С други думи това е специфична група от знания, чувства и ценности, отнасящи се до и по повод на политическата система, но това което я предхожда – системата от публични изисквания, предявени към системата, също и на това което произтича от нейното функциониране – норми, разпоредби, регулации и закони, както и на всичко свързано със самооценката за ролята на субекта в политическия процес. (Танев, 2001:163)

И ако американският социолог Талкот Парсънс пряко обвързва културните елементи с политическото поведение, то Алмънд и Върба стъпват на това схващане и обличат политическата култура в система от знания, чувства и ценности, с техните функционални страни като очакванията, вярванията и нагласите.

Политическата култура е набор от разбирания и вярвания, познаване на правата и задълженията посредством, които субектите достигат до политически взаимодействия.

Ако възприемем схващането, че политическата култура има национални характеристики, то е редно да обърнем внимание и на специфичните политически ориентации - усвоените аспекти на обектите и взаимовръзките.

През 1963 в „Гражданската култура” Алмънд и Върба дефинират ориентацията като: (Алмънд, 2000)


  • Познавателна: познаването на политическата система и свързаните с нея убеждения;

  • Афективна: чувствата към политическата система, нейните роли, привърженици и дейност;

  • Оценъчна: съждения и мнения за политическите обекти.

За да категоризираме една или друга политическа култура е редно да проследим множеството характеристики на политическата система, която се явява нейна първопричина. Не се наемам да дефинирам категорично политическата култура в България, но ще споделя схващане, което споделям частично. Подобна вметка струва ми се на място, имайки предвид тесния фокус на моето изследване – младите хора.

Според Антоний Гълъбов социолог, доминиращата политическата култура в България е от поданически тип или политическа култура на несигурност. Той категоризира поданика, като интересуващ се единствено и само от онова, което държавата би могла да му направи, от нейната сила и готовност да се намеси в личния му живот. (Гълъбов, 2012)

Поданикът възприема политическите партии като част от държавата и само формално ги разделя по отношение на предпочитанията си и в този смисъл техните ценностни различия нямат съществено значение. Според Антоний Гълъбов формирането на политическия елит, както и начините, по които той управлява, се възприемат като нещо далечно от гражданина, до което той няма достъп и не може да влияе. В този смисъл, когато гласува, поданикът не избира себе си, а определя чрез своя вот силата на онези, които се стремят към властта.

Политическата култура на поданика не предполага отговорност на държавата, но очаква навременно решаване на проблемите, което да дойде отвън, извън самите нас. Тодор Танев пък обръща ракурса към политическата идентичност, която на свой ред превръща човека в поданик на конкретна политическа система. Алмънд и Върба определят доминиращия културен тип като производен на политическата система в дадена нация, за да могат ценностните изводи наистина да кореспондират с демократичната стабилност. (Танев, 2001)

И ако Антоний Гълъбов категоризира българската политическа култура като политическа култура от поданически тип, то за младите това дефиниране би могло да бъде доразвито. Бих определила младите хора (въпреки че са специфична социална група, не ги поставям под общ знаменател) по-скоро като носители на патриархално-поданическа политическа култура. Това мое твърдение се крепи на няколко основни предпоставки и се опира и на класическата схема на Алмънд и Върба:


    • младите са апатични, не се интересуват от политика;

    • знаят, че политиката съществува, но не я разбират;

    • не гласуват, защото не смятат, че могат да променят нещо.

Познаването на историческото развитие на нацията, политическите актьори, законодателната уредба, собствената представа за ролята в публичното пространство и ред други натрупани с времето компетенции са съставни елементи от спецификите на една или друга национална политическа култура.

В своето изследване върху гражданите и партиите Антоний Тодоров посочва като важен компонент от всичко това институционално-културния комплекс.

Институционално-културният комплекс не обхваща всички резултати от предишната социална дейност и не се отнася най-вече до различията в стратегическите ресурси на индивидите и социалните групи, а е общата среда, в която се изработват идеите, практиките и навиците на политическото поведение. Това не означава, че индивидите и социалните групи имат едни и същи ресурси, но всички действат в една и съща среда, един и същ институционално-културен комплекс, който задава различни възможности и стимулира по различен начин гражданската и политическата активност. ( Тодоров, 2010:22 )

Посткомунистическия период в България води до множество трансформации дори в смисъла на гражданствеността, която се явява носител на компетентност и участие в политическия живот. В началото на 90 те години темата за участието на гражданите в политиката е не просто изместена, а белязана от остър дефицит на фигури и липса на желание за тяхното изграждане. Това до някъде се обяснява и с факта, че липсата на опит и ценности в политическата култура на българското общество няма как да захрани демокрация основана на публичен консенсус по политически въпроси, посредством гражданските си актьори или това, което наричаме делиберативна (дискурсивна) демокрация.

Причините са разнообразни, от една страна образователната система от десетилетия не възпитава гражданско самосъзнание в младите хора, от друга историята разкрива, че едва през 18 век започва формирането на градската култура, която в сянката на Независимостта, определя в не малка степен първите наченки на самозараждаща се (но не дълго продължилата) възрожденска гражданска инициативност. (Гълъбов, 2011)

В своето изследване за българската политическа култура Пламен Георгиев политолог, дефинира господстващия тип като „собствено-българска верноподаническа култура”. Тя се затвърждава най-вече от авторитарните практики, въпреки формално демократичния политически режим след Освобождението. Така господстващата култура формира навици на изчакване, очакване, надежди към правителството и властта, а не култура на гражданска активност и гражданско участие. (по Тодоров, 2010: 30)

Струва ми се за редно да дам и определение на гражданската култура, като в случая ще възприема като изчерпателна дефиниция тази на Тодор Танев в неговата книга „Политическата култура”.

Гражданската култура е съвкупност от множество съставни части, сред които преобладават участващите елементи. Тя е най-силната подкрепа за демократичната стабилност и е задължително участваща, като индивидите са насочени положително не само към входа, но и към всички останали отправни точки на политическата система. В гражданската култура наблюдаваме съвкупност от участващи и поданически политически ориентации. Индивидите са участници в политическите процеси или коректив, но не се отказват от лоялността си към политическата система или управляващото тяло. (Танев, 2001)

Виждаме трайната взаимовръзка между гражданската и политическата култура. Двете схващания са граничещи, гражданското е първостепенно и води до политическото, но не непременно политическото води до гражданско. С други думи политическата култура не е възможна без гражданската. Процесите на социализация са фундамента и за двете, независимо, че Алмънд и Върба не поставят механизмите на социализация под особено внимание, а посочват в „Гражданската култура”, че младите усвояват модерните културни образци, а не тези на родителите си. Бих си поставила въпроса кой въвежда модерните елементи на обществено поведение и не се ли установяват именно от масовия тип култура, която се препредава?

В своето изследване Алмънд и Върба посочват също, че личния опит като възрастен, свързан с политиката е по-важен за формирането на политическите нагласи, отколкото детската социализация. (Алмънд, 2000) Роналд Ингълхарт пък твърди точно обратното, а именно че детската политическа социализация е по-важна от възрастната, тъй като дългите периоди на разочарование и неудовлетвореност могат да се прехвърлят от поколение на поколение чрез социализацията в непълнолетието. (Inglehardt, 1977) Не бих могла да изключа категорично едната теза, тъй като емпиричния материал, с които разполагам потвърждава и двете твърдения.

Алмънд и Върба възприемат културата като даденост, без да отделят внимание на процеса на човешкото житейско израстване, което понякога води и до изменяне на първоначалните разбирания и нагласи. От моето изследване става ясно, че младите хора чисто декларативно не са склонни да променят своите политически ориентации. Но по внимателния прочит и анализ на начина, по които реагират в дадени ситуации, отговарят на специфични въпроси и говорят за политиката показва, че често младите не си дават сметка, че първоначално заявените ценности в политиката са променили посоката си, без това да е станало ясно за индивида. Например в разговор за морала в политиката с член на Демократи за Силна България става ясно, че той е неизменна част от политическото. Два месеца по-късно в изказване на същия този привърженик се откроява тезата, че морала има античен привкус и в новото време той няма място в политиката.

Политическата култура е съпътстващ, главен елемент на политическото участие. Според Ингълхарт, демокрацията се гради върху желанието за участие в политическия живот от страна на широки кръгове от нацията. Хора с „постматериалистки” ценности едва ли ще се интересуват толкова от политика, колкото тези с незадоволени материални интереси. (по Танев, 2001: 194)

Не съм склонна напълно да се съглася с това твърдение, тъй като то почива на идеали. В една лекция по политическо лидерство, студент от курса възкликна: Политическо участие ли? Когато хората нямат пари за хляб, нямат и за театър. (Д.Х.) В този контекст, моят дългогодишен опит в младежката проблематика показва, че колкото повече младите хора са устремени в това да изкарват пари, за да оцеляват, толкова по-малко се обръщат към политиката като средство за оцеляване.

Предлагам обаче и едно непопулярно твърдение относно политическата култура и политическото участие, което ни дава социологът Георги Димитров, според който в българския език, за разлика от основните западни езици, има фундаментално етимологическо сродство между „общност” и „общество”. В Западна Европа няма нито звуково сходство, нито смислова връзка между „общество” и „общо”. Във френския, английския и немския език думата за общество произтича от партньорство, съучастие, сдружение ( socium – общество, socius – партньор ), а не от „общото”. Според него това е фундаментална цивилизационна грешка. В този контекст, най-малкият проблем на съвременното българско общество е, че това което в Западна Европа е „мнение на критическата публичност”, у нас е „обществено мнение”. Оттук можем да изведем, че в българското съзнание се корени липсата на модерна представа за общество, за което липсата на гражданско общество е вторичен елемент. Но, за да припознаеш другите като партньори, трябва да промениш и качеството на политиката у нас, което е възможно единствено и само чрез целенасочено изграждане на нови социализационни практики, от които зависи превръщането на обитателя на територия в социален актьор и партньор. (Димитров, 1997)

Нека се върнем на класическите дефиниции, където Аарон Уилдавски определя политическата култура като начин на живот или политическите предпочитания се образуват или под въздействието на институциите, или чрез натрупания индивидуален политически опит. (по March and Olsen, 1984:205)

Според Аарон Уилдавски основните универсални начини на живот влияят върху формирането на политическата култура. Според осъществения индивидуален избор идеал при първия модел е авторитетът, при втория – доброволното свързване, при третия – саморегулацията, а при четвъртия – „каквото е писано”.

Начини на живот според културната теория на Уилдавски:


  • йерархия – колективизъм;

  • равенство – егалитаризъм;

  • съревнование – индивидуализъм;

  • апатия – фатализъм. (по Танев, 2001:207)

Характерно за индивидуалистите е слабата потребност от припознаване на авторитети, тъй като са ръководени от схващането за „самодостатъчност”. Ръководят се от лидери, които проповядват равенство и участват в социални системи, в които ясно са подчертани отликите между хората.

Йерархично настроените са хора, които се чувстват сигурни организирани в група, която има ясно разделение на правата и задълженията и вертикална йерархия.

Егалитаристите също отхвърлят авторитета, отхвърлят формите на властта, но не изобщо ( само властта е в състояние да гарантира хоризонталните отношения ) и са за силните връзки между хората и максимално ограничаване на разликите.

Фаталистите са онази група от хора, която отказва да упражнява контрол върху случващото се, чувстват света слабо организиран и това ги демотивира да участват.

Сред младите хора в България сякаш се наблюдава присъствието на всичките форми на политическа култура, обособена най-вече от начина на живот. Може би, най-голяма е групата на индивидуалистите и фаталистите. Разбира се анализът няма нито претенцията, нито ресурса за подобни генерални изводи, а по-скоро споделя лични наблюдения и натрупан опит в сферата. От една страна твърдението ми за индивидуалистите е подкрепено от заобикалящата ме среда и наблюденията ми в интернет пространството. Контактите ми с академичната среда ( като тук имам предвид по-скоро младите учени ), студентите, приятелите ми показват масово отхвърляне на авторитетите, в частност политически лидери, елити и съзнателно обръщане към собствените си възможности за въздействие и „благоденствие”. Тук е важно да се отбележи, че в основната си цялост това са високо образовани млади хора. От друга страна все още неконсолидираната интернет среда, разкрива мотива за индивидуално участие в политическите процеси, но чрез собствени он-лайн страници, предимно блогове или коментари във форуми и други подобни групи.

Връщам се, обаче на спецификите на политическата култура на българското общество. Много изследователи оспорват легитимността на гражданските проявления в България. Често възприето твърдение, че зад тях се крият политически интереси. Това съмнение е породено и от не дотам очевидните политически предпоставки за създаването на множество сдружения, организации, институти, фондации и т.н. в годините на преход, които привидно следва да са изразител на определени граждански интереси, да са инструмент за въздействие върху политическото.

Още от самото начало на демократичния режим, темата за гражданското общество, за участието само по себе си се натоварва с противоречив характер и хората остават встрани от този процес, смятайки че от тях нищо не зависи. Представителната демокрация в България е само привидна, а като се обърнем към Джовани Сартори и неговата дефиниция за демокрация на участието, ще видим че тя в своята същност не разбира просто гласуването на избори, а личното участие на гражданите в процеса на вземане на решения и тяхното реализиране. (Сартори, 1992) Разбира се това е друга тема, но тя кореспондира пряко и с общонационалната политическа култура на не „участието”, която неминуемо се препредава от поколение на поколение. Бихме могли да твърдим, че информационните технологии допринасят макар и малко за формирането на политическа култура от нов тип, най-вече сред младите, т.е. можем да смятаме, че тя е податлива на външни влияния, но не я прави изключителна.

Не бива да забравяме, че гражданското е производно освен на всичко друго и на публичността на институциите, колкото повече информация имат гражданите за тяхната работа, толкова повече критичния нюх се изостря и се трансформира в естествен коректив.

Добрин Канев определя демокрацията в България като „елитистка”, такава при, която властта е концентрирана високо горе, далеч от гражданите и всеки техен опит за намеса бива или репресиран, или игнориран посредством властовите механизми. (Канев, 1998)

По отношение на политическата култура Добрин Канев се взира в причините за нейните особености. В „Противоречия на гражданското общество в България и свободата на личността” той посочва, наблюдаващо се състояние на аномия, безпътица и обърканост като характеризиращи елементи на политическата култура на гражданите. Преходният период, разпадането на старите социални структури и институции, създаването на нови, неопределеността на настоящето, доведоха до своеобразно „кризисно състояние” – господство на материалните ценности и очаквания сведени до проблема за оцеляване в една възприемана като отсъстваща ситуация. В много случай тази ситуация води до краен индивидуализъм, в загуба на доверие в основни политически и социални институции. Готовността за колективно действие е строго нарушена. Очевидният разпад на социалните връзки води до намаляването на чувството за отговорност спрямо общността и към неограничено задоволяване на личните потребности. Всичко това допринася за една вътрешно-противоречива смес от ценности и нагласи. Хората се разкъсват между публичното и частното, между идеализъм и материализъм, между солидарност и егоизъм, между доминация на държавата и личната отговорност. (Канев, 1998: 68)

Така или иначе установилата се политическа култура на посткомунизма е преходна. Според политолога Георги Карасимеонов тя наследява комунистическата политическа култура, като създава чисто поданическа, но и същевременно двойствена политическа култура на съпротива към системата – смес от активистки нотки и носталгични проявления. Цялата тази нейна противоречивост обърква тотално представите на младите поколения. Формират се в среда без ясни авторитети, ценности и дори без ярки примери в средите на политическия елит, които в една такава ситуация могат поне да служат за модел на поведение. (Карасимеонов, 1997)
2. Политическите ценности
Що се отнася да политическите ценности социалната и политическата психология дава дефиниция базирана на следната концептуална характеристика: ценностите са абстрактни вярвания, искани поведения или състояния, провокирани от предходни ситуации, имащи йерархична значимост за индивидите. Политическите ценности са устойчиви убеждения, но и видоизменящи се спрямо обществените трансформации. Ценностите предопределят поведението, мненията, вярванията и нагласите на индивидите. Ценността е основен мотив на дейност на личността. Ценностите имат важна роля в обществените представи, тъй като се явяват и основен регулатор на социалната цялост. (Goren, 2010: 883)

За Емил Дюркем колективните представи съответстват на начина, по който обществото, мисли нещата от собствения си опит. Следователно, представата е обща за всички, подобно на езика, който хората говорят, тя осигурява връзката между всички тях и ги подготвя да мислят, и да действат по аналогичен начин – проявява устойчивост при различните поколения. За разлика от това Серж Московичи разглежда представата като продукт на комуникацията по повод на определено нещо. Както нещата постоянно се променят, така и комуникацията е в постоянно движение. Именно това според Московичи, отличава представата, която е характерна за съвременното общество с неговите интензивни комуникации, от представата в традиционните общества при Дюркем. (Мендрас, 2002: 75)

Нагласите например за разлика от представите са емоционално натоварени и придобити в процеса на социализация, която формира в индивидите променливи нагласи в съответствие с ценностите и социалните норми на дадена група, търпящи външни въздействия.

В своята Теория на мненията Жан Стоцел дефинира мнението: изразяването на мнение е нюансирана формула върху определен въпрос в даден момент, която се подкрепя без резерви от даден субект. (по Мендрас, 2002: 63) Това мнение, обаче почти винаги кореспондира с предварително установените ценности.

И тъй като посочихме вярванията като съставен елемент от политическите ценности и не само, социалната психология ни предлага следното определение: вярването е конструкция на съзнателната мисъл. Вярването се състои от субект – вярващия и обект – онова, в което вярва. Вярванията могат да бъдат вменени и конструирани от самия индивид. Вярванията могат да еволюират, в зависимост от отвореността на индивида. Що се отнася до политическите вярвания обаче, те често се формират от общността и от цялостните политически специфики на нацията.

Ръководени от тезата за общонационални особености на политическата култура, не можем да отделим политическите ценности като нещо изключително. Напротив, така, както политическата култура, така и политическите ценности са съвкупност от колективни разбирания, в най-широкия смисъл, за политическото.

Политическите ценности съпровождат политическите нагласи и водят до определени политически действия. Посредством своята политическа ценностна система, индивидите формират собствени политически предпочитания, които най-често откриват в партийните платформи. Важно е да отбележа, че политическите партии не отхвърлят фундаментално възприетите ценности, а просто акцентират повече на един или друг аспект от тях. Така например либералните партии посочват като основна политическа ценност свободата, която само по себе си може да бъде открита в много от политическите доктрини. Разбира се днешните реалности ни предлагат много партии с размит характер. Ценностния профил на Българската социалистическа партия е повече десен, от колкото ляв, така както и либералния характер на ГЕРБ е поставен под съмнение, но на тези особености ще обърнем внимание на по-късен етап в текста.

Различни изследвания показват усещането за липса на избор, продиктувана от липсата на свобода. Освен това отварянето на страната към света най-вече към ЕС и САЩ допринася за наслагването на различни културни тенденции, които обезличават общите такива. Влиянието на медийната среда, в това число и интернет поставят ценностите в един постмодерен контекст, от който страдат най-много новите поколения на демокрацията.

Според социолога Георги Фотев комунистическия период е обезличил редица социални ценности, като солидарност, справедливост, доверие към институциите, към другите хора и особено към различните, за доверието в социалните отношения, в които хората влизат всекидневно, за респекта към закона и равенство на всички пред него, за кооперативност в случаите на групови или колективни действия и дейности, за признаването, в противоположност на завистта, злорадството и негативните предразсъдъци, за гражданската доблест и т.н. (Фотев, 2009) Неговото твърдение потвърждава и по-горното – ерозия на социалните ценности и не пълно припознаване с демократичните ценности като свобода, равенство, консенсус.

Справедливостта например е натоварена с не до там позитивна конотация и причината се крие в нейния отзвук от комунистическата представа за принудителна справедливост. С прехода следва ценностите да намерят своето ново измерение и разбиране да се синхронизират с демократичния режим, защото политическата ценностна система е проекция на политическата система.

Обикновено стабилните демокрации се характеризират с ценностни измерения като: доверие в институциите и другите членове на обществената система, граждански дълг посредством активно участие, толерантност и т.н. Проследявайки обаче резултатите от различни изследвания на ценностите, на който ще се спра по-късно в текста, установявам различна картина от идеалната, която поставя до известна степен под съмнение качеството на демокрацията в България.

Конституцията се явява важен компонент от формирането на политическите ценностите. Но законът може единствено и само да определи общите права и задължения, но тяхното осъществяване може да бъде постигнато само посредством въздействието на обществото върху самото себе си.


Каталог: 1424
1424 -> Министерство на здравеопазването регионална здравна инспекция-добрич
1424 -> Сексолого–педагoгически проблеми през периода на пубертета и юношеството
1424 -> Съществуват ли възможности за развитие на туризъм? Аргументирайте отговора си като посочите различни влияещи фактори (поне 5)
1424 -> Управление на бизнес проект Бизнес план Магазин за дрехи „Мама, татко и аз”
1424 -> В област добрич за 2012 г. Цел
1424 -> За директори на постоянно научно звено могат да кандидатстват съгласно чл. 42, ал
1424 -> Права и свободи на личността. Същност. Свободата и правовата държава. Видове права на човека


Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2023
отнасят до администрацията

    Начална страница