Политически конфликти

Станимира Петкова Д-р Калоян Смилков

Фак. №04092008

Специалност: ЗНС,

V курс, задочно


2008 г.

Конфликтът е отсъствие на съгласие между две или повече страни. При него страните са на различни или на противоположно мнение по някакъв проблем, въпрос, решение и т. н.

Конфликтът се появява, когато единият възприеме действията на другия като враждебен акт и като преднамерено посегателство върху собствените му интереси.

В разработката ще посочим пример за политически конфликт в Ирак.

  След края на операция "Иракска свобода" през април 2003 г въоръжените сблъсъци в Ирак продължиха под формата на съпротива срещу окупационните войски и подкрепяното от САЩ временно иракско управление. Още през септември 2003 г началникът на Централното командване на САЩ оповести публично, че според него в страната се води партизанска война. Същото изявление малко по-късно направи и американският министър на отбраната Доналд Ръмсфелд. Настоящата ситуация в Ирак изправи въоръжените сили (ВС) на САЩ и коалиционните им партньори срещу широк спектър от нелегални въоръжени групировки с поставящи си различни цели и използващи терористична и партизанска тактика.

От гледна точка на теорията и практиката на военното изкуство конфликтът в Ирак и развитието му представлява голям интерес за военните специалисти по стратегия и тактика на партизанската и контрапартизанската война, конфликтите с ниска интензивност и асиметричните бойни действия.

Съгласно бойния устав на армията на САЩ FM 90-8 (Контрапартизански операции) партизанската война се определя като "организирани действия на част от цивилното население на страната с цел сваляне на съществуващото управление".

Конфликтите с ниска интензивност по правило са многообразни и като този в Ирак трудно подлежат на класификация. Тези конфликти могат да бъдат международни или вътрешни, могат и да бъдат породени от етнически, верски, националистически, икономически или политически причини.

Класификацията на конфликта в Ирак може да зависи и от гледната точка. Така например няма точно определение, според което да се разграничават самоопределението (националноосвободителните движения) от тероризма на националистическа основа (ИРА или баския тероризъм). Затова квалификациите на конфликта в Ирак могат да варират от "война срещу тероризма" до "борба за национална независимост". Такива крайни квалификации обикновено имат предимно пропаганден и популистки характер.

Обективно погледнато конфликтът в Ирак може да се определи най-общо като вътрешен конфликт с граждански характер, водещ се на политическа, икономическа, етническа, религиозна и националистическа основа с използване на терористична и партизанска тактика. Конфликтът е вътрешен, но с международен елемент поради наличието на доминирана от САЩ военна коалиция, подкрепяща едната воюваща страна. Международният елемент на конфликта се допълва от участието в него на подкрепяни от Иран и Ал-Кайда терористични клетки.

Целите на иракските нелегални въоръжени групировки са борба за власт и преразпределяне на икономическите ресурси, и борба за прекратяване на чуждестранната военна окупация на Ирак, прикрити зад религиозни мотиви. Кюрдските групировки и партии в Северен Ирак се стремят към обособяване и автономия. Терористичните групировки като тази на Ал-Заркауи, се борят за разширяване на влиянието на Иран и ислямския фундаментализъм в Ирак, вербуват личен състав за терористи и работят с терористична тактика срещу присъствието и политиката на САЩ в региона.

Централното командване на САЩ и американското разузнаване класифицират иракската съпротива в няколко категории.

Първата е тази на бившите привърженици на режима на Саддам Хюсеин, членове на партията БААС, армията, полицията и сунитски елементи, които сега са загубили някогашните си привилегии.

Втората категория е тази на външни терористични групи и чуждестрани наемници.

Третата категория организации са религиозните и фундаменталистки ислямски групировки.

Четвъртата група организации се състои от кюрдски организации, борещи се отцепване от Ирак и създаване на независима кюрдска държава.

Американските експерти смятат, че голяма част от останалите нелегални групи са образувани от криминални елементи, освободени от затворите преди края на режима.

Според публикации в американския печат, базирани на доклад на международния институт за стратегически изследвания активната нелегална съпротива в Ирак включва между 8000 и 12 000 души, а заедно с активните помощници, ятаци, симпатизанти и съучастници броят им скача на около 20 000 души.

Базираният в Лондон Международен институт за стратегически изследвания, най-авторитетната неправителствена организация за военни експертизи смята, че в Ирак работят не по-малко от 1000 външни терористи, обучени в лагери на Ал-Кайда.

Специалните служби и военните преценяват, че най-опасни за окупационните войски са бившите иракчани-баасисти, военни и полицаи. След разпускането на редовната иракска армия през април 2003 г. военните загубиха препитанието си и следователно станаха потенциален източник на заплаха за новата власт. Специалната Републиканска гвардия, в миналото предназначена единствено за охрана на президента и държавните институции изобщо не понесе загуби от войната, а се състоеше от 20 000 добре обучени войници и офицери. По-голямата част от подобни бивши кадри от сигурността и силовите ведомства е концентрирана в така наречения "сунитски триъгълник" – така се налича географската площ, разположена на североизток от Багдат, между градовете Фалуджа, Ар-Рамади и столицата, където концетрацията на антиамериканските прояви е най-висока. Понастоящем на американското разузнаване са известни няколко организации на привърженици на бившия режим. Сред тях могат да се изброят основните: "Главно командване на въоръжените сили за съпротива и освобождение на Ирак", "Патриотичен фронт", "Политически медиен орган на партията БААС", "Народна съпротива за освобождение на Ирак", "Федаините на Саддам" и др.

По време на режима на Саддам Хюсеин държавният апарат не допускаше никакви прояви на ислямски фундаментализъм, а споделящите тези идеи организации бяха извън закона. Падането на Саддам Хюсеин предизвика мощно възраждане на множество ислямски религиозни групировки, които са екстремистки настроени срещу окупационния режим на САЩ и съюзниците им. Сега организациите от този тип са най-многобройните и настроени за решителни действия антиамерикански групировки. Към най-активните от тях могат да се причислят: бригадите "Ал-Фарук", групировката "Ал-Садр", която по-късно започва да се нарича армията на Махди, "Въоръженият авангард на Втората армия на Мохамед", "Иракската национална ислямска съпротива", "Бригадите на иракската съпротива", "Армия за освобождение на Ирак", "Синове на исляма" и др.

"Групата на Ал-Садр" (Армията на Махди), чиито членове се наричат още "Активните религиозни семинаристи", е шиитска организация, базирана в гр. Наджаф, която в по-далечното минало се е борила срещу диктатурата на Саддам Хюсеин. Основателят й аятолах Ал-Садр е убит от режима през 1980 година. Сега обаче групировката се обявява против всякакво сътрудничество със САЩ и се бори за надмощие и контрол върху Наджаф, където стават и немалко атентати срещу окупационните войски. Дейността им против окупационните власти започва през април 2003 г. с убийството на един проамерикански духовник, завърнал се в Ирак от Великобритания. Понастоящем групировката се оглавява от сина на убития през 1980 г аятолах Ал-Садр, Муктада ал-Садр. В началото на 2004 г той мобилизира и въоръжава между 500 и 1000 свои привърженици, които започва да нарича "Армията на Махди". През април и юли-август 2004 г. "Армията на Махди" по оценка на американското военно командване наброява не по-малко от 3000 бойци, които започват масови атаки в редица иракски градове - Багдат, Басра, Ал-Кут, Кербала, Наджаф. Най-ожесточени са сраженията в Наджаф. Те затихват едва когато американската армия нанася силен удар върху "Армията на Махди", която на 7 август 2004 дава 400 убити в Наджаф.

Именно разликата в съотношението между постигането на "паралелна власт" и всяването на страх сред населението от една страна, и чисто военното въздействие върху личен състав, материални средства и обекти на противника различава тероризма от партизанската война. По правило тероризмът атакува предимно цивилни граждани и невоенни обекти, тъй като основната цел е не нанасяне на загуби на противника, а обществен и медиен отзвук; без участието на медиите и тяхното влияние над обществото терористичният акт губи своя смисъл. Партизанската война от своя страна се стреми в по-голяма степен към нанасяне на преки загуби на противника чрез атаки по военни и полицейски подразделения и обекти, а също и над обекти, символизиращи държавната власт и администрацията. Това не означава, че в една партизанска война изобщо не се атакуват цивилни обекти и граждански лица и не се търси постигането на "паралелна власт". Атаките над цивилни лица и обекти представляват малко по-малък приоритет на партизанската война и съответно преобладаващ приоритет за терористичните действия.

Партизанската война по едно от другите определения представлява бойни действия, водени от противник, разполагащ с по-малки сили, средства и личен състав, и използващ тактиката на малките групи. В партизанската война и в терористичните действия се използват общи тактически прийоми: атаките, убийствата, атентатите, засадите и саботажите. Между партизанската война и тероризма има прилики и разлики. Двете като форми на насилие си приличат по част от използваните тактически прийоми. Обаче се различават по редица параметри. Партизаните се стремят да установят някакъв физически контрол над определен район, територия или зона, като напримел сунитската съпротива във Фалуджа и армията на Махди в Наджаф. Партизанската война представлява по-висока степен на интензивност на бойни действия от тероризма, в нея участват повече хора и представлява по-висока степен на насилие и по-голяма заплаха за правителствата.

 Американските военни специалисти смятат, че успехът на бойните действия в специфичните условия в Ирак се определя в най-голяма степен от непрекъснатото, активно и достоверно разузнаване на състава, групировката и намеренията на противниковите сили, а най-вече на отличното познаване на психологията, навиците и обичаите на местното население.

Стратегията на противопартизанската борба съгласно американските военни експерти трябва да се основава на централизирано ръководство на силите и средствата. Важно място заемат разузнавателните и контраразузнавателните мероприятия, основаващи се на създаването на местна агентурна мрежа. Друго важно средство е използването на местното население под формата на въоръжени граждански отряди и други паравоенни формирования. Местните жители се явяват и важен източник на информация.

Специалистите по развитие на международните военни конфликти смятат, че войната в следвоенната ситуация в Ирак се дължи на няколко взаимодействащи си фактора, между които са подценяването на редица фактори и погрешната оценка на американските военни и политически експерти, планирали намесата в Ирак, свързани основно с иракската психология и светогледа на местното население. Иракчаните смятат, че след като са свалили Саддам Хюсеин, сега американците са отговорни за подобряване на техния стандарт на живот. Разминаването между очакванията и действителността води до разочарование на населението от новото правителство и окупационните войски и до пасивна съпротива или подкрепа на тероризма и съпротивата. Вакуумът във властта в Ирак, създаден от американската временна администрация с разпускането на старата армия и полиция доведе до аспирации на множество местни групировки към власт и икономически ресурси. На второ място вакуумът във власта доведе до увеличаване на влиянието на Ал-Кайда и Иран, които започнаха мощно финансиране на някои иракски паравоенни групировки чрез канали през Сирия и Иран. По този начин международният тероризъм стъпи на здрава основа в Ирак.

На трето място военното противодействие срещу иракската съпротива, терористичните и партизанските действия не доведе до очакваните резултати, а напротив, наблюдава се постепенно нарастване на интензивността на атаките и терористичните действия срещу армията на САЩ и временното иракско управление. Терористичните актове вземат все повече иракски жертви, основно кандидати за работа в армията и полицията, което директно влияе на населението. В същото време основният девиз на контрапартизанските войни, познат от британския опит в Малайзия през 50-те години и американския опит във Виетнам през 60-те, а именно "да се завладеят умовете и сърцата" на местното население, не можа да бъде осъществен.

Не на последно място не беше отчетен и фактът, че парламентарната демокрация от западен модел, която трябва да бъде институционализирана в Ирак, няма никакви традиции и корени в страната, въпреки че е въдворена първоначално още от Великобритания през 20-те години на миналия век. Напротив, след получаването на независимост през 1921 г между 1936 и 1941 г в Ирак се извършват шест опита за преврат. Тази форма на вземане на властта става приоритетна в страната. През 1958 г иракският крал Фейсал ІІ е свален и убит от група офицери-националисти. Новото управление на свой ред е свалено с първия преврат на партията БААС през 1963 година. След 9 месеца баасистите са отстранени от властта с помощта на армията. През 1968 г. БААС извършва вторият си преврат, с който трайно превзема властта.

Американското командване в Ирак не успява да приложи в достатъчна степен собственият и чуждия опит и поуките от локалните войни и контрапартизанските действия в Иднокитай, Алжир, Малайзия и др. На първо място американците не успяват да изградят ефективно работеща разузнавателна агентурна мрежа сред местното население. Най-красноречивия пример е така наречената армия на Махди, или въоръжената шиитска милиция на Ал-Садр, чието създаване беше проспано, вместо въобще да не се допуска или да бъде предотвратено на по-ранен етап.

На второ място бойните действия се водят по недостатъчно ефективен начин, като например използването на механизирани подразделения и вертолети за атаки и удари в населени места, в които вероятността да пострадат цивилни жени и деца е висока, а същевременно терористите, срещу които са насочени ударите лесно могат да се укрият или оттеглят. Не се използват възможностите на специално подготвени за борба с партизани и терористи подраздеделения, обучени да действат с тактиката на малките групи. Досега стъпките за повишаване на ефективността на контрапартизанските операции се изпълват само от създаването през октомври 2003 г. на "Специално подразделение 121" (Task Force 121), съставено от военнослужещи от 5-а Група на Силите за специални операции, отговорна за действия в Близкия Изток и 75-и рейнджърски полк, чиято специализация е в щурмовите, разузнавателни и диверсионни действия. В операциите участва и така нареченото паравоенно подразделение на ЦРУ. Техните сили обаче са недостатъчни и има необходимост от увеличаването на количеството на специално подготвените за действия в сложната обстановка на Ирак подразделения.

Стъпка в правилна посока беше и създаването през май 2004 г Съвместно оперативно командване в Ирак, отговорно за всички операции на коалиционните сили в страната.

Според експертите контрапартизанските действия трябва да се водят много по-активно, с разделяне територията на страната на зони и сектори на отговорност, в които се изпълняват специални мероприятия до пълното прочистване на територията им от терористи, партизани и паравоенни групи.

1. 
   Узунов Ф. „От Корея до Босна”, 2005 г.
   
2. 
   Узунов Ф. „Международни отношения и военни конфликти 1919-1991 г.,2001 г.
   
3. 
   Илиева С. “Организационно развитие”,София, 2006 г.
   
4. 
   "Характер и класификация на военните конфликти", М. Манев, "Военен журнал" бр. 1/1997 г.