Политическо поведение и ангажиране на младите хора Ирена Тодорова асистент в департамент „Политически науки”

Този текст е част от мащабно изследване върху политическата култура и участие на младите хора в съвременното българско общество. В последващите редове ще разгледам политическото поведение и ангажиране, като за целта ще проследя ролята и функцията на младежките политически организации, ще разгледам и как гласуват младите – откриват ли се поколенченски разлики при избора. Ще отделя внимание на новите някои от тях стихийни интернет мобилизации, като предпочитана форма на младежкото политическо участие. В своя анализ ще се фокусирам също и върху промяната на средствата за политическо въздействие и отликите при мотивациите при избора на партия спрямо тези на по-възрастното поколение. Правя предварителната уговорка, че анализът не включва събития и процеси случили ли се след февруари 2013 година, „февруарските“ и най-дългите протести в историята на демократична България ще бъдат разгледани в отделен текст, така както и политическото поведение на младите по време на парламентарните избори’13.

За целта ще използвам основно данни предоставени ми от представителите на младежките структури на основните политически партии, резултати от екзит полове (тъй като окончателните данни от изборите не търпят разрез по години на гласоподавателите) и интервюта със партийни симпатизанти и членове. Разбира се първоначален прочит на теориите за политическото участие е задължителен за моето изследване, тъй като те ми дават основание за обосновано аргументиране на основния изследователски въпрос.
Обяснителни теории за политическото участие

Теориите за политическо участие, на които ще се базирам са на учени като Милбрат, Гоел, Върба, Най, но концепциите, които се докосват най-много до моето изследване, и на които ще отделя съществено внимание са развити в референтното изследване на Тодоров.

Обикновено разбирането за политическото участие на индивида предполага неговото включване или дори въвличане в политическия процес. Разглежда се в няколко аспекта: разговор за политика, политически дискусии, гласуване по време на избори, симпатизиране или членство на/в политическа партия.

Политическото участие бива конвенционално и неконвенционално, индивидуално или колективно включване в политическия процес, цели въздействие върху институционалните решения и последващ ефект от намесата на гражданите. Едно от разпространените разбирания гласи, че демокрацията придобива своя завършен вид, едва когото достигне до значителна степен на гражданско ангажиране с политика, участие в публичния процес и гласуване по време на избори.

Що се отнася до формите на политическото участие е важно да разграничим неконвенционалните от конвенционалните: неконвенционалните форми разбират окупационни стачки, блокиране на пътища, бунтове и посредством действията си водят до пряк сблъсък със закона, докато конвенционалните предполагат разрешените от закона действия като митинги, стачки, гласуване по време на избори и др.

Изследванията показват, че сред младите се наблюдава траен отстъп от политиката, което неминуемо се отразява на качеството на самата демокрация, тъй като се предполага, че това нежелание за включване в политическия процес ще се възпроизвежда в бъдеще. От друга страна наблюденията ми показват, че политическото участие на младите се видоизменя чрез новите форми на ангажиране в публичната сфера. В този контекст бихме могли да смятаме, че слабото политическо участие не е толкова слабо, тъй като то се измерва само в традиционните му измерения, а извън анализа остават новите – интернет измерения. Според Сийка Ковачева, която е социолог с изследвания фокусирани предимно върху младежки проблеми, традиционните демократични принципи на гражданско и политическо включване трябва да бъдат адаптирани към съвремието, а очевидно в момента те не са, така че младите да бъдат припознати от институциите като субект в политическия процес. (Kovacheva, 2005)

Често предпочитаните традиционни подходи за включване на гражданите в процеса на взимане на решения изостават в диалога с публичните актьори и все повече отслабват връзката със самите тях. Динамиката на съвремието предполага постоянно надграждане на утвърдените вече механизми с по-нови практики и адаптирането им към всекидневните навици на хората, с други думи ако политическото участие се пренася в интернет пространството, то е редно неговото легитимиране от институциите.

Социалният капитал, доверието, политическата култура и гражданствеността са ключовите елементи на политическото участие. Всички те по един или друг начин описват социалните условия, които гарантират стабилност на институции. В българското общество съществуват явления като апатия, корупция, не доверие в държавната и местната власт, които рефлектират върху демократичната устойчивост и автоматично дистанцират гражданите от самата политика. ( Kovacheva, 2005 )

Институционалната легитимност се поражда от доверието, подкрепата и уважението на гражданите. Всички тези елементи подсилват мотивацията за политическо участие и стимулират гражданското включване в политиката. Прозрачността на институционалните действия и максималната информация за дейността им подсилват познанията на гражданите, които неминуемо се отразяват и върху степента на участие в процесите на взимане на решения. В България доверието в институциите е изключително ниско, но не и в демокрацията като режим, както множество нови изследвания показват. В този смисъл отварянето на партиите, политиците и институциите и засилването на диалога между социалните актьори е единствения механизъм за справяне с компрометираната реалност и превъзмогването на кризата на демократичност.

Независимо от тясната връзка между гражданското и политическото участие е редно в известен смисъл да разграничаваме някои особености на понятията. Американският политолог Робърт Пътнам обяснява, че някои граждански дейности биват погрешно наричани политически. Според него членството в политически организации например, движения или асоциации, гласуването, участието в политически дискусии, са активности ръководени от всеобщия интерес, а не от личния и по своята същност са по-скоро граждански. ( Putnam, 200 ). Вмъквам това разяснение по две причини: първо защото младите хора погрешно тълкуват и разбират понятията (Политиката служи в услуга на малцина, мислещи за собствения си интерес. А.Т., 23г.) и второ защото се дистанцират още на входа, ръководени от масовото схващане за политиката като нещо недостойно, като мръсна работа.

Участието на гражданите в политиката е фундамента на демокрацията, нейната съставна част. Ето защо пасивността, дистанцираността, дезангажирането от политическото води след себе си множество съмнения относно истинската функционалност на демокрацията. Политическото участие било то индивидуално или колективно чрез членство в организации, сдружения, асоциации или самостоятелното включване на индивида в политическата система е един от най-важните компоненти на социалния капитал.

И съвременната и античната демокрация разбират участието в политиката като задължителен елемент от нея, като „граждански дълг”. Класическата либерална политическа философия от ХІХ век поставя въпроса за активния гражданин като основание на представителното управление – съвременната форма на демокрацията. И Джон Стюарт Мил, и Алексис дьо Токвил споделят разбирането, че демокрацията се основава на добре информираните и с воля да участват граждани. ( Тодоров, 2010: 5)

Но волята и познанието не се пораждат от само-себе си, те са продукт на функционалността на институциите, не просто в техния формален характер, а в тяхното качество да създават условия за добро образование и висока гражданственост.

Демократичното гражданство има своите разнообразни културни форми на живот и изисква социализирането на всички граждани в една обща политическа култура, за която уважението към другите, към техните права, независимо от раса и произход, зачитането на върховенството на закона, гражданската активност и участие са неотменни нейни компоненти. ( Хабермас, 1995: 354 )

Разпространено е мнението, че хората трябва да бъдат включени във взимането на решения и политиците са тези, които са отговорни затова. Можем да смятаме, че подобно твърдение е донякъде вярно, но този процес е двустранен и не предполага едностранчив подход било то само от гражданите или само от политиците. Независимо от посочените по-горе предпоставки, предопределящи степента на политическото участие съществуват и други два важни компонента, които вече са функция на гражданите: определянето на дневен ред - за какво се борим и посочване на резултат - какво целим. Напоследък сме свидетели на граждански протести, които нямат ясни искания, гражданите се разпиляват в посланията си и не артикулират добре своите очаквания. Ето защо противоречивия характер на посланията поставя политиците в ситуация на комфорт или гражданския глас остава чут, но не е и послушан.

Тук ще се позова на Робърт Дал, който определя демократичния процес спрямо следните критерии: ефективно участие, гласоподаване, просветено разбиране и контрол над дневния ред.

Лишаването на гражданите от адекватни възможности за ефективно участие, означава, че тъй като исканията им си остават не известни, няма как да бъдат вземани предвид.

Гражданската култура и въобще гражданствеността е висока просветеност, отново според Дал, с което твърдение до известна степен съм склонна да се съглася. Включването в протести, митинги, шествия не винаги предполага по същество високо образовани граждани. Съществуват разбирания, че протестните вълни могат да бъдат стихийни и да обхванат всякакви социални групи без непременно тези групи да разбират целта на самия протест.

Още с раждането си децата стават автоматично граждани на една или друга държава, но чак с пълнолетието си получават реалната възможност да упражняват своето гражданство –най-вече като гласуването. Според различни социолози трудно може да се установи границата между детство и зрелост, тъй като това е непрекъснат процес и е различен при различните хора, но са категорични, че пълнолетието гарантира набор от компетенции и познания.

Контрол над дневния ред: въвеждането на допълнителни критерии за преценка на това дали гражданите са подобаващо включени в демократичния процес. (Дал, 2006:157)

Робърт Дал смята изключването на една или друга социална група от управлението, като признак за отслабване на цялостната обществена защита. В този контекст липсата на младите като актьор в политическия процес в един момент ще постави под съмнение цялостната функционалност на демократичната система.¹

Съществуват широко разпространени твърдения като тези, че гражданите не вярват в политиците и партии, гражданите са дистанцирани от политиката, гражданите нямат желание и мотивация да променят и точно тук се появява въпроса как въобще е възможна демокрацията при всички тези негативни тенденции?

Особеностите на политическата култура са елемент от проявленията на политическото участие. За да го има участието трябва да са налице набор от познания, които генерират стимули за политическо въздействие. Ако имаме слабо участие на микро ниво, както го определят Милбрат и Гоел в „Политическото участие“ или конкретния човек с неговите мотиви за действие, то няма как да очакваме силно участие на макро ниво, където включеността се разглежда в лицето на големите социални групи. ( Milbrath, Goel, 1977 )

Милбрат и Гоел дефинират три типа граждани в зависимост от интензитета и включването им:

Гладиаторите представляват малка група от партийни активисти, които заради пряката връзка с партията се ангажират с директни дейности: участие в предизборни кампании, партийни щабове и централи;

Апатичните са онези граждани, които симпатизират на една или друга политическа партия, присъстват на партийни срещи, подържат контакти с политически дейци и даряват средства.

Зрителите са гласоподавателите, които с политическата си реторика или посредством други способи могат да принудят другите да гласуват по определен начин.

По-късно Сидни Върба, наред с други изследователи в областта, дават няколко общи характеристики на политическото участие:

• 
  гласуване на изборите;
  
• 
  работа в политически партии и в кампании;
  
• 
  общностна активност;
  
• 
  осъществяване на контакти с длъжностни лица;
  
• 
  протестно поведение;
  
• 
  комуникация на послания. (по Тодоров, 2010: 10)
  

Политическото участие предполага множество граждански активности, които същевременно повлияват политическия процес и съдействат за естествената селекция на политическите лидери. Както и по-горе споменах участието има конвенционални форми, които се осъществяват мирно и неконвенционални форми, които предполагат въздействие чрез сила.

През 1970 година Върба и Най определят елементите на конвенционалното участие: търсене на информация или самоизлагане на политически стимули; гласуване на избори; публично излагане на политически възгледи с цел да се убедят и други индивиди; контактуване (лично или писмено) с политици; финансово подпомагане на дейност на политическа партия или на политическа кампания; участие в политически събрания и митинги; участие в избирателна кампания; активно членство в политическа партия или друга политическа организация. (Тодоров, 2010)

Всички тези компоненти са взаимно свързани, но могат да бъдат и изключени, като форми на участие или да представляват самостоятелен тип поведение. Възможно е участие в предизборна кампания с цел подпомагане на кандидата/партията, но не е задължително членството в нея. Същото така разбирането на политическото не означава непременно гласуване по време на избори.

По отношение на факторите на политическото участие Милбрат и Гоел разграничават две основни групи: стимули и предразположености - непосредствени фактори, както наследство и околна среда - исторически фактори. Предразположенията са най-вече три: базови вярвания, нагласи и потребности, които могат да бъдат физиологични и психически. Стимулите от своя страна преминават през преценка за тяхната надеждност или т.нар. перцептивно скрийниране. Наследството също се преекспонира през особеностите на личността. (Milbrath, Goel, 1977: 24-32). Милбрат и Гоел смятат участието като функция на стимулите от околната среда, личностните характеристики, нагласи и вярвания, социалната среда - социални структури и социалното положение – социализацията. (пак там)

В днешните реалности най-масовата форма на политическо участие е гласуването на изборите. В последните години в България, но и в не малко европейски страни се наблюдава сравнително ниска избирателна активност – Сърбия, 40% на парламентарни избори’12, Полша, 39, 65% на парламентарни избори’11, а по време на изборите за европейски парламент общата тенденция е под 40% дори и сред старите страни членки. Порочните практики у нас, като купуването и продаването на гласове и съмнението за подправени избори не мотивира достатъчно гражданите да упражняват правото си на избор, макар и по дефиниция мобилизацията да нараства по време на кризи и нестабилност.

В началото поставих въпрос за демократичността и ниската степен на участие, като две изключващи се величини, но паралелно съществуващи. Антоний Тодоров, търси причината затова в институционално - културния комплекс, като определя неудовлетворението, нелегитимността и дистанцирането, като реакция на функциите на демокрацията.

Това са проявления от една страна на: (1) стремежа към конкурентни предимства спрямо другите, (2) на отвореността към рационални аргументи и пресмятане на ползите и рисковете и (3) на привързаността към общността и към други хора.

През 90-те години на миналия век изследователите отбелязват два важни политически феномена: триумф на либералната демокрация и едновременно разочарование, и отдръпване на гражданите. Ако интересите на гражданите не намират реализация, тогава те се разочароват, ако рационалните аргументи в подкрепа на съществуващия демократичен режим не се потвърждават от независим вътрешен поглед, говорим за нелегитимност, но ако гражданите се чувстват изолирани от политическата общност, ако тя им се струва чужда, враждебна, непостижима, тогава говорим за дистанциране. (Тодоров, 2010: 13 )

Роналд Ингълхарт смята, че в процес на политическа трансформация, гражданите са обърнати най-вече към частния интерес и не се интересуват от демокрацията и нейните процеси, тъй като тя вече е установен режим. Демокрацията се превръща в нещо естествено, в навик, тя ни заобикаля, няма алтернатива съгласни сме с нея, защото оттеглянето и не участието е индикатор за съгласие с установените принципи. (Inglehard, 1990)

Алексис дьо Токвил през 1835 година в „Демокрацията в Америка” обяснява, че институциите създават гражданите, тъй като демократичния живот предполага неполитизирани граждани обърнати към себе си. И ако Клаус Офе лансира идеята за обучение чрез практика на демократичния гражданин и твърди, че дистанцирането е резултат от институционалните практики, то Токвил смята, че гражданската доблест е резултат и от самообразованието чрез участие. Токвил търси обяснение на политическото поведение (разбирам участие) на гражданите не в техния социален статус, възпитание, образование, доходи, а в институциите, в които гражданите са вписани. Институциите обаче често се видоизменят и спрямо елитите и спрямо заобикалящата ги среда, създават стилове на поведение, чрез които да задържат или получат необходимата подкрепа, което води след себе си и дистанциране от страна на гражданите. (Токвил, 2004)

Либералната демокрация предполага равенство на възможностите, но не и на ресурсите, в този смисъл различните ресурси пораждат и политическите неравенства посредством влияние или въздействие върху политическата среда. Разбира се, че наред с това от съществено значение за политическото участие се явява и индивидуалната мотивация. Повече от очевидно е, че този с по-голям финансов ресурс и контакти има по-големи шансове да въздейства на политическата система и обратното пътя към промяна на по-слабия (финансово) е по-труден и дълъг, и често може да демотивира участието.

Редно е да разграничим колективната и индивидуалната активност, тъй като има съществена разлика в мотивациите. Що се касае до индивидуалното участие, то се предопределя от личностните характеристики и не подлежи на особеностите на групата. При индивидуалното участие е важен интересът към политиката, готовността за участие в публичните дейности и усещането за обществен дълг. Степента на индивидуално активност повлиява цялостната картина на политическото участие и допринася за формирането на по-голям брой политически дейци.

Колективната активност обаче предполага принадлежност към определена социална група, която най-често има общи политически предпочитания. Според Антоний Тодоров групово базираните мотивации се основават на икономическия статус, етническата, лингвистичната, регионалната и религиозната принадлежност. Груповите мотивации и груповите ресурси могат да варират независимо една от друга. Така например една група може да има силна групова мотивация, но да е слабо организирана, докато друга – обратно. По-силно влияние върху политическия процес имат колективните форми, тъй като осигурения ресурс за въздействие е много по-голям от този на индивидуално ниво.

Мариано Торкал и Хосе-Рамон Монтеро предлагат следните индикатори на политическата дистанцираност:

• 
  Институционална дистанцираност: доверие в парламента и партиите, усещане за отговорност на политиците и политическите инстанции;
  
• 
  Политическа ангажираност: субективен интерес към политиката, значение на политиката в живота и вътрешна политическа ефикасност. (по Тодоров, 2010)
  

• 
  Разбиране за успешността на политическата система (Performance);
  
• 
  Ценностната промяна на индивидуално и групово равнище (Value change);
  
• 
  Социалният капитал (Social capital);
  
• 
  Влиянието на медиите (Media effects ). ( Dalton 2004 : 62)
  

Агрегиращата демокрация се основава на съвкупността от политически предпочитания, като най-разпространеното и най-силно отстояваното е всъщност от значение. Така всеки има право да изразява предпочитанията си, но се взема предвид едно от тях –споделяното или приеманото от мнозинството и зад което стои най-добре организираната част от обществото. Проблемът тук е, че предпочитанията се вземат като даденост, а не като резултат от процес на взаимодействие на гражданите. Идеята за публичност в случая е ограничена, защото публичността се ражда и съществува във взаимодействието. Тук рационалността на политическото действие е индивидуална, а не колективна. (Young, 2000: 18)

Делибериращата демокрация се основава на откритата дискусия и на убеждаването на другите, т.е. на промяната на предварителните предпочитания. Нормативните идеали на делибериращата демокрация са включването, политическото равенство, разумността (което означава най-вече готовността да се чуят и други аргументи). Тук публичността е от особено значение. Публиката в този смисъл е „множество от различни индивидуални и колективни опити, истории, привързаности, идеали, интереси и цели, които се съпоставят едно с друго на дискусия по колективни проблеми в рамките на обща мрежа от процедури”. Тази форма на демокрация е делиберираща, защото не само регистрира различните идеи, но и ги трансформира. (по Тодоров, 2010: 98).

Според Антоний Тодоров нарастването на политизацията е резултат от повишаването на образоваността, социалната мобилност и демографските промени.

Първите години на посткомунистическия преход са белязани от силни граждански вълнения, които неминуемо повишават цялостната политизация на обществото. Изследванията показват обаче, че това на пръв поглед - свръх покачване на политическото участие е типично за големите градове, но не и за по-малките градове и селските райони, където със същата степен се развиват обратни процеси на деполитизация. И независимо от възможността за използване на конвенционалните форми на политическо участие (членство в партии различни от БКП, участие в сдружения, стачки, митинги, протести), които до този момент са били забранени, 20 години по-късно се сблъскваме с едно негативно политизирано общество, което трайно отказва да се полза от установените механизми на демокрацията.²

Политическите, социалните и икономическите цели на прехода са предпоставките за това, гражданите да виждат действителен смисъл от участието си в политическия живот. Политическото участие се смята за ефективен инструмент за постигането на социални и частни цели, то носи усещането за полезност, за влияние върху развитието на обществото, на града, на групата. Политиката е спектакъл, в която гражданинът-наблюдател няма почти никаква роля. (Тодоров, 2010: 64)

Ако веднъж институциите престанат да работят със или за определена социална група, в случая с младите хора, то установената вече практика започва да се препредава с всяко следващо правителство. Чисто хипотетично бихме могли да предположим, че ако младежта в годините на установяване на демократичния режим е била припозната като обект на политическа дейност, то тази младеж сега би възпитавала своите деца на по-осъзнат политически активизъм.

По-голямата част от родителите на младите в момента, тези на възраст между 18 и 30 години, в годините на преход също са били млади и независимо, че през 90те обществото е силно политизирано и говори постоянно за политика, то е политически активно в началния етап на трансформация на режима и установяването на демокрацията. Момента, в които всеобщата цел е постигната, мотивацията за политическо участие рязко спада.

Европейския съюз инвестира много в политическото участие на младите хора, тъй като то е проблем не само в България. ЕС отпуска огромни финансови средства за младежки дейности: проекти на национално и наднационално ниво, семинари, обучения, дейности насочени към местни и национални студентски съвети и парламенти, младежки политически организации и ред други възможности, които целят да развият младежта до степен на влияние върху политиката.

Подобно „промотиране” на политическото участие сред младите хора е възможно посредством отвореността на институциите, които са ресорни за тези дейности, улесняване на процедурите ( бюрократични процедури сведени до минимум ) по кандидатстване за финансиране и най-вече целенасочена информационна наситеност.

Младите са фактор при определянето на качеството на демокрацията. Легитимността на институциите е сложен комплекс, които не може да се измери просто с формалното (не)одобрение на гражданите. Легитимността се формира и от индивидуалното чувство за представителност, ценности, вярвания, умения и познания, където наред с всички механизми на социализацията са и институциите като основен формиращ личността елемент. (Форбинг, 2005: 13)

Ниският процент млади хора гласували за национален и европейски или на местните и президентски избори в България, наблюдаващият се спад на членство в традиционните форми като политически партии, синдикати и младежки организации са признаци за съществени проблеми пред младежкото политическо участие. Тези признаци биха могли да задълбочат гражданското и политическото (не) участие на младите или пък да придобият нови форми на политическо ангажиране посредством някакъв интернет активизъм. (Ковачева, 2005: 19)

Сийка Ковачева определя три основни аспекта на младежкото политическо участие: въвличане в институционални политики (избори, кампании, членство); протестни действия (демонстрации и нови социални движения); гражданско ангажиране (доброволчество, участие в живота на общността). Тук бих искала да поясня, че разбирането на Ковачева за младежта е разширено и не предполага просто определена възрастова категория, а специфична група с определена социална позиция в обществото.

Тя разделя също така и сферите на участие: въвличане на младия човек в институционалните политики на национално и местно ниво, протестни политики; участие на младите в семинари и тренинги извън техния учебен план; отношение към правата на човека, участие в решаване на проблем породен от социална несправедливост, която няма пряко отношение към самия индивид; ангажиране със опазване на природните богатства и историческите паметници; насърчаване на младежката креативност в науката, изкуството, свободното време, като процес по артикулиране на нови ценности и модели на поведение.

Наред със сферите, Ковачева посочва и нивата на участие:

• 
  Местно: включване на младите в ад хок дейности насочени към социалната среда, от семейството и училището до града/селото и общността.
  
• 
  Национално: активно участие във формирането на политиките в полза на цялата общественост.
  
• 
  Европейско: налагане на Европейската младежка политика, Европа като единна общност;
  
• 
  Глобално: световно равенство, мир. (Ковачева, 2005: 12)
  

Степента на влияние на тези организации също е от голямо значение за цялостната активност на младите хора. Младежката структура на политическа организация участва толкова активно в живота на партията, колкото партията й позволи или младите разглеждат, обсъждат и критикуват закони и политики, посредством своите формирования, в зависимост от степента на институционална диалогичност. Централните и местните власти, партиите, неправителствените организации, медиите, нагласата на обществото към младежта са фактори, които допринасят за мотивацията и участието на младите в политиката. (Ковачева, 2010: 14)