Помилването репресия и хуманност в съвременните наказателни политики



Дата02.06.2018
Размер212.76 Kb.
ТипДоклад
Българо-германска конференция на тема: Помилването - репресия и хуманност в съвременните наказателни политики

28/29 ноември 2012 г., София
Доклад на проф. д-р Ян Бергман, Университет в Щутгарт, Германия

За подсъдността на правомощието за помилване – правомощие за помилване и свободна политическа преценка в случая с терористите – правомощието за помилване от гледна точка на правата на човека

І. Терористични акции на „Фракция Червена армия” (РАФ) и молба за помилване

от Кристиян Клар
„Фракция Червена армия” (РАФ) е лявоекстремистка терористична групировка, основана през 1970 г. във Федерална република Германия. Тя е отговорна за 34 убийства, няколко отвличания, многобройни банкови обири и бомбени атентати с много ранени и значителни материални щети. Броят на членовете на т. н. твърдо ядро на РАФ между 1970 г. и 1990 г. е от 60 до 80 души. 27 членове и симпатизанти на организацията загиват вследствие на убийство, самоубийство, гладна стачка или болест. Първото поколение терористи се самоопределя като комунистическа, антиимпериалистическа група за водене на градска партизанска война по южноамерикански образец. РАФ сътрудничи с клона на палестинската партия „Фатах” в Йордания. Неуспехът на опита за освобождаване на затворници от РАФ, придружено с вземане на заложници, както и няколко последователни убийства бележат кулминацията на левия тероризъм в Германия през на т. н. „германска есен” от 1977 г.
Кристиян Клар става член на РАФ през 1976 г. Той участва в убийствата през „германската есен”. Обаче и до днес не е ясно, кой от терористите е отговорен за смъртоносните изстрели. В процеса заедно с терористката от РАФ Бригите Монхаупт Кристиян Клар е осъден на 2 април 1985 г. от Апелативния съд в Щутгарт като извършител в това число и за съучастие в убийството на главния прокурор на ФРГ Зигфрид Бубак, говорителя на УС на Дрезднер банк Юрген Понто и председателя на Съюза на работодателите Мартин Шлайер, както и за атентат срещу американски генерал - присъдата е 5 пъти доживотен затвор и 15 години лишаване от свобода. При произнасянето й е констатирана „особена тежест на вината”. През 1992 г. в допълнителен процес той отново е осъден на доживотен затвор. През 1997 г. Апелативният съд в Щутгарт постановява минимален срок за излежаване на присъдите от 26 години.
Почти 30 години след извършване на престъпните деяния и 24 години в затвора – и след като съучастничката му Бригите Монхаупт е освободена условно заради прогноза за добро социално поведение – Кристиян Клар подава молба за помилване до федералния президент. В едно интервю той обяснява следното в отговор на въпроса за „осъзнаване на вината и чувство на разкаяние”:

- Това не са никакви понятия в политическото пространство и на фона на нашата борба.

- Но в личен план те могат да се превърнат в понятия, които имат значение заради жертвите?

- Предоставям чувствата на другата страна и уважавам тези чувства, но те не са мои. Дълбоко в мен е усещането, че именно тук, в богатите страни много често човешкият живот не се цени. Предвид мъката трябва да се променят много неща. [ ... ] В много страни се създават условия, предвид които човешкият живот дори няма име.


Но в молбата си за помилване до президента, той пише:

„Разбира се, че трябва да призная вина. Разбирам чувствата на жертвите и съжалявам за мъката на тези хора.”


Молбата за помилване на Клар се превърна в Германия в предмет на оживена публична дискусия, в която бившият министър на вътрешните работи Герхарт Баум и известният режисьор Фолкер Шльондорф се изказаха в полза на помилването. Към противниците на освобождаването на Клар се числяха освен вдовицата на убития Ханс Мартин Шлайер също и редица политици. На преден план в публичната дискусия за преждевременно освобождаване излезе въпросът за възможните основания за евентуално помилване като публично разкаяние и признаване на вината или показания за неизяснените извършители на убийствата. Федералният президент Хорст Кьолер отхвърли молбата за помилване на 7 май 2007 г., без да приведе аргументи. Едва на 19 декември 2008 г. - след изтичане на минималния срок за излежаване на присъда – Кристиян Клар бе освободен от затвора. Апелативният съд в Щутгарт изхожда от факта, че не съществува опасност от рецидив и определи изпитателен срок до 2013 г.
ІІ. За подсъдността на правомощието за помилване
Кристиян Клар не поиска съдебна проверка за отхвърлянето на неговата молба за помилване от федералния президент. Той можеше ли да направи това? В Германия въпросът за подсъдността е спорен.
В полза на подсъдността се изтъкват следните аргументи:
- Мнението, че помилването е акт на милосърдие и благосклонност, вече не може има валидност в днешния правов ред. В една правова държава с определени функции на държавната власт ирационални мотиви за помилване са изключени.
- Преценката на трагични конфликтни ситуации, която често е невъзможно да се направи в наказателната присъда и се осъществява едва чрез акта на помилване, не може да се разглежда като „благосклонен жест”, а само като отказ от установяване на самото право.
- Несъмнено актът на помилване трябва да принадлежи на изпълнителната власт. Един „несъдебен” акт на публичната власт няма място в съвременната правова държава.
- Предишната представа, че една особено харизматична личност може по свое усмотрение да постанови акт на помилване без участието на съда, е несъвместима с върховенството на закона – конституцията – в която е записано, че цялата държавна власт произтича от народа.
- Помилването е акт на справедливост. А тя по своята същност и вътрешна структура винаги се отнася до конкретен, индивидуален случай. В правовата държава актът на помилване служи за модифициране на последиците от подчинените на закона съдебни присъди, ако те по изключение влязат в противоречие с постулатите на индивидуалната справедливост. Но това може и трябва да подлежи на съдебна проверка.
- Носителите на правомощието за помилване имат право да го упражняват само в рамките на конституционния ред и то в поставените от него граници. Всяко положително и всяко отрицателно решение за помилване трябва да е подкрепено с мотиви, почиващи на идеята за справедливост, както тя е конкретизирана в конституцията. А само подсъдността може да гарантира това.
- Една произволната или повърхностна касация на съдебни решения чрез помилване би била несъвместима с конституционния ред. За разлика от това е правомерно, ако решението за помилване вземе под внимание съдбата, която ще имат деецът и неговото семейство вследствие на законосъобразна осъдителна присъда, както и последиците от изпълнението й за интереса и личността на осъденото лице. Съображенията за справедливост могат да доведат до заключението, че наказанието е изпълнило предназначението си още преди излежаване на присъдата. Но това не означава, че помилване, което се опира на справедливостта, стои извън правото. Помилването е принос за потвърждаване на целесъобразността на отнесеното към деянието съдебно решение пред осъдения и обществото.
- Разбира се, комплексната мотивация за помилване не подлежи на нормативна уредба. Но компетентните органи трябва да приемат, да проверяват и да решават молби за помилване. Така че помилването не е напълно уредено в правото, но оказването или отказа да се даде помилване е ограничено от правна гледна точка.
- По правило в правната действителност въпросите за помилването се обработват административно от подчинени органи или комисии и отчасти се решават от тях. Би било неправилно, ако няма възможност такива „административни актове” да бъдат проверявани от съда, а именно дали материално отговарят на предвидените в конституцията минимални изисквания за справедливост, поради което са съвместими с принципите на правовата държава.
Срещу подсъдността се привеждат следните аргументи:
- Помилването не само стои извън правовия ред, то напълно съзнателно е насочено срещу правовия ред като заповед „contra legem“. Намесата на помилването в правовия ред е ирационално и от правна гледна точка нереално действие. Помилването не се извършва по принуда, такава принуда не може да бъде дори справедливостта. В този смисъл трябва да се почертае, че положителното решаване на молба за помилване все пак нарушава правовия ред, обаче отхвърлянето й изобщо не засяга правовия ред, а с това и правата на индивида. В такъв случай тя не би трябвало да бъде проверявана от съда.
- В процедурата по помилване няма място за оплакване от злоупотреба с преценката. Правовият ред проверява нарушения на преценката само по отношение на решения, които имат правна стойност. За разлика от това правовият ред не може да състави правила за това, в кои случаи имаме злоупотреба с преценка т. е. би било незаконосъобразно да се поддържа правовия ред чрез отхвърляне на извънсъдебен акт на помилване.
- А освен всичко това самата история на помилването застава срещу неговата подсъдност:
В германския правен мир правомощието за помилване се появява със създаването на кралската институция. То вече не се основава на култови сакрални представи, а е тясно свързано с личността на владетеля и неговата богопомазаност и още преди възкачването на трона е изпълнено с харизматична състрадателност и готовност за помилване. Това не е учудващо, тъй като на съдебната власт се гледа като на част и проява на властта на владетеля, което му дава право чрез „милост” да се намесва във всеки правен акт.
Успоредно с това се развива средновековното явление „съдене по милост” или „съдене чрез милост”, при което помилването е свързано с акта на съденето, т. е. предоставено е на самия съдия. Това явление обаче не се задържа дълго, тъй като с укрепване на властта на господаря се налага принципът, че само той има право на помилване. Затова и във всички конституции на германските държави от 19 век, както и в конституцията на германската империя помилването е признато за право на кайзера.
С промяната на обществените условия и установяването на съдебна практика, която е отделена и независима от държавната власт и владетеля, помилването се изпълва освен с първоначалния си смисъл, също и със значението на средство за компенсиране на суровостта на закона и за справедливост по отношение на съмненията в правилността на наказателно-правните решения. Все пак около правото на монарха да помилва продължава да витае харизматичният дух; монархът упражнява това свое право също така и по повод особени събития в господарското семейство или по други поводи, свързани с неговата личност като напр. помилването през 1913 г. на 24 000 души от кайзер Вилхелм ІІ по случай 25-та годишнина на неговото управление.
Поради факта, че конституцията на Ваймарската република възприема института на помилването и пренася правото на помилване върху демократично избрания държавен глава без точно определение или нормиране, би трябвало да отпадне ирационалният елемент, който няма място в едно модерно демократично общество. Правомощието за помилване само изпълнява функцията да смекчи суровостта на закона, да балансира евентуални грешки при постановяване на съдебното решение и несправедливости при промяна на последващи общи или лични обстоятелства. Така го разбира обществото и смята, че е необходимо. Помилването се схваща като противовес на наказанието.
Законодателят е бил изправен пред въпроса, в каква форма да облече правомощието за помилване като необходим корелат на наказателното съдопроизводство. Компенсирането на строгостта и несправедливостта на съдебни решения може да се осъществи по различни начини.
След Втората световна война е предложено въвеждането на върховен съд по помилванията, нещо като „съд на справедливостта”, който поради начина на избирането на съдиите трябва поначало да изключи „всяко безпокойство, че е възможно той някога да стане оръдие за произвол в ръцете на държавната власт”. В подобна посока са разсъжденията за регламентиране на правомощието за помилване и в Австрия. Смята се, че само обхватна уредба на условията и упражняването на това право, само безупречното детерминиране на правомощието за помилване ще уталожи „напрежението, на което е изложено то от гледна точка на принципа за равенство, на демократичния принцип и на правната сигурност” и че прехвърлянето на правото за помилване върху съда ще гарантира по-голяма сигурност. Ако законодателят бе тръгнал по този път, щяхме да имаме сериозна правна основа на помилванията.
- Но „бащите на конституцията” не тръгват по този път, а оставят историческата форма на правомощието за помилване. По въпроса за упражняване на правото на помилване конституцията изрично не прави връзка с определени нормативни условия. Тя не предписва на законодателя да създаде такива условия и дори не открива такава възможност, тъй като това би означавало обвързване и ограничаване, които биха били недопустими след прехвърлянето на правото на помилване върху федералния президент, а в провинциите - върху съответното правителство или върху министър-председателя. В съответствие с този принцип не е въведена законова регламентация на помилването; т. е. правилата за помилване са само вътрешноведомствени указания за самата процедура.
Конституцията обосновава собствено правомощие на упражняващия помилването да помага и коригира в случаите, при които възможностите на съдебното производство не са достатъчни. Последицата е, че актът на помилване – както и да го характеризираме от правна гледна точка като отказ, заповед или диспенсация – във всеки случай той е намеса на изпълнителната власт в делата на съдебната власт, нещо, което е чуждо на разделението на властите, записано в конституцията. По този начин конституцията модифицира разделението на властите, а в областта на индивидуалното помилване дава на носителя на правомощието за помилване особен вид власт.
- Ето защо институтът на помилването не може да се подчинява на гаранциите, които трябва да предотвратят намесата на изпълнителната власт чрез сезиране на съда. От историята, а и от системата и цялостната конструкция на конституцията следва, че правото на ефективна правна защита не е валидно при решения за помилване. Поради това както положителните актове на помилване, така и отрицателните решения не подлежат на съдебна проверка.
- Тук няма място за възражението, че чрез делегиране на правомощието за помилване на по-долни инстанции или комисии, или пък чрез създаването на съответни разпоредби институтът на помилването се бюрократизира и така се омаловажава до нормален административен акт, както и че поради това, отхвърлените молби за помилване трябва да бъдат проверявани от съда. Все пак носителите на правомощието за помилване във федералната държава и провинциите са делегирали това свое право в повечето случаи на министрите на правосъдието. По-нататъшно делегиране на „по-долни инстанции” обаче няма. Следователно няма наличие на нормален административен акт.
Особеностите на индивидуалното помилване също не бива да остават извън нашето полезрение. Една от тези особености е, че акт на помилване може да се осъществи без молба, без съгласие и дори против волята на облагодетелстваното лице.

Друга особеност е, че не съществува право на помилване. Следователно такова право не може да бъде нарушено. Липсват и реални мащаби за проверка на свободната преценка, тъй като мотивите могат да бъдат най-разнообразни. Така че съдебната проверка на отхвърлени молби за помилване е изключена, а евентуални злоупотреби при упражняване на правомощието за помилване се прехвърлят изключително върху политическата отговорност на конституционните органи.


През 1969 г. във Федералния конституционен съд се получи патова ситуация – 4:4 гласа. Съгласно Закона за Конституционния съд не можа да бъде констатирана противоконституционност, така че оттогава в Германия преобладава мнението, че актове на помилване по принцип не са подсъдни.
Федералният административен съд се присъедини към мнението на Конституционния съд и конкретизира, че по принцип отхвърлянето на молба за помилване не може да бъде проверено от съда.

Цитат: „Институтът на помилването на може да се подчинява на гаранциите, които трябва да предотвратят намесата на изпълнителната власт чрез сезиране на съда. Едва ли е възможно да се осъществи ефективна съдебна проверка, тъй като помилването или отказът от помилване изобщо не изискват обосноваване. Поради това при отказ от помилване е достатъчна констатацията, че носителят на правомощието не вижда повод да извърши акта на помилването.”


Впоследствие конституционни съдилища на различни германски провинции постановиха, че е възможна ограничена проверка особено по отношение на произвола. Държавата никога няма право да действа произволно. В този смисъл Баварският конституционен съд процедира така:

Цитат: „Актът на помилване се дължи на конституционно правно оправомощаване. То се отличава от други конституционно правни оправомощавания и разпоредби за даване на компетентност по това, че оправомощеният решава по своя воля, дали да се възползва от правото си на помилване. Помилването е по същество доброволно прието правомощие за опрощаване, намаляване, преобразуване, постоянно или временно спиране на изпълнението на влезли в сила наказания за криминални деяния, парични глоби или принудителни административни мерки. При вземането на решение носителят на правомощието за помилване се ползва с голяма свобода на преценката. Предвид възможните и допустими аргументи за постановяване или отхвърляне на акт на помилване липсват реални мащаби за съдебна проверка на преценката. Помилване може да бъде отказано по всяка причина, която не е отхвърлена от ценностните критерии на конституцията.

Все пак упражняващата помилване институция не е свободна от правно обвързване с конституцията. Тя трябва да се съобразява с конституционния ред поради това, че при вземането на решение е длъжна да се ръководи от идеята за справедливост и изключване на произвол.”
В актуално определение от 27 септември 2012 г. Федералният конституционен съд обръща внимание върху друго изключение от принципната неподсъдност, а именно че оттеглянето на положително решение за помилване може да бъде подсъдно и че на гражданина дори трябва да бъдат разяснени възможностите за обжалване (2 BvR 1766/12).

ІІІ Правомощие за помилване и свободна политическа преценка
Да приемем, че бившият терорист Кристиян Клар е подал жалба срещу отхвърлянето на молбата му за помилване. Да приемем също така, че съдът е постановил принципна подсъдност – какво би могъл да провери той? Дали федералният президент е взел „правилно” решение? По какви критерии?
В това отношение Федералният административен съд не намира никакви реални мащаби, които би могъл да приложи един съд.

Цитат: „Липсват смислени мащаби за целесъобразна проверка. Валидното право нито съдържа условия, при които носителят на правото за помилване е длъжен да помилва съответното лице, нито цели или гледни точки, по които той би могъл да ориентира своето решение – както напр. административните служби в случай на преценка. Самият носител на правомощието за помилване няма да се съобрази с особеностите на правния институт, ако сам си определи условия, цели или гледни точки от подобен род и се обвърже с тях като да речем оповестяване на насоки или пък чрез практика, откъсната от индивидуалния случай. Това би означавало корекция на постановеното от законодателя правно положение, която трудно би могла да бъде компенсирана чрез предприетия от „бащите на конституцията” пробив в системата на разделение на властите. Например намерението да се провери предвиденото в закона доживотно лишаване от свобода по пътя на прогнозно решение за опасността, която представлява извършителят – това трудно би могло да бъде задача на носителя на правомощието за помилване.


Хесенският държавен съд постанови, че „помилващият” има право да взема решение по своя собствена политическа преценка, но и тук произволът е забранен. Произволно действие на помилващ може да се разглежда, когато решението му не е подготвено от процедурна гледна точка така, както се изисква от реда за помилване. Ако обаче той се е запознал с фактите и обстоятелствата съгласно валидния ред за помилване и е изчерпал обичайните средства за осмисляне на казуса, то зависи само от него по какъв начин ще прецени фактите и какви аргументи ще следва при вземане на решението си за помилване.
Възможните аргументи биха били:

  • последиците от наказанието за молителя респ. неговото семейство,

  • убедителната и честна промяна в нагласата и личността на молителя,

  • съзнаване и доброволно разкаяние, особено по отношение на жертвите,

  • въпросът за неговата социализация,

  • потенциалната опасност,

  • възрастта и здравословното му състояние,

  • особената суровост на закона,

  • евентуални грешки при постановяване на съдебното решение,

  • или други несправедливости.

Докато не може да се твърди, че решението представлява дискриминация (поради раса, религия и т. н.) или още на пръв поглед то е явно погрешно, тъй като няма никакво правно основание, съдията трябва да обяви, че липсва произвол, т. е. решението е „правилно”.


И тъй като федералният президент не може да бъде упрекнат в произвол, евентуалната жалба на Кристиян Клар не би имала никакъв успех.


ІV Правомощие за помилване по отношение на терористи
В германската литература има силно течение, което при готови на отказ от престъпни деяния терористи настоява при помилване те да бъдат третирани различно от „нормалните” извършители. Твърди се, че помилването е „малко право и много политика”. Ето защо при терористите трябвало да има политическа аргументация на помилването. Трябвало да се има предвид, че на тероризма се противодейства с „извънредно правосъдие”, при което обичайните процесуални стандарти често не биват спазвани. Освен това често се присъждат „специални условия за изтърпяване на наказанието” респ. „специални закони ad hoc“ (впечатляващ пример – Гуантанамо). Ако обаче държавата реагира прекалено твърдо в борбата с тероризма, тя би трябвало да е особено великодушна в случай на помилване. Там, където прилагането на относителна справедливост в смисъл на спазване на принципа за равно третиране е невъзможно, би трябвало това да се компенсира по пътя на помилването. При това законовата регламентация на положението на главните свидетели показвала, че частичният отказ от наказание може да служи за по-голяма ефективност на наказателното съдопроизводство. Само великодушното опрощаване на вината можело да мотивира терористите да се осмелят да се откажат от идеите си.
На тези аргументи се възразява, че днешното наказателно право е станало толкова гъвкаво, че специално третиране на терористите по отношение на помилването не е оправдано. И без това близките на жертвите преживяват този акт на помилване като гавра. Във всеки случай само отказът от политическите заблуди на тероризма не оправдавал помилването. Много „обикновени” убийци се ресоциализирали непосредствено след извършване на деянието и то вече никога нямало да се повтори. Рецидивите при убийците намалявали непрестанно. И въпреки това те биват наказвани. За терористите трябвало да важат същите правила.
Впрочем именно при политически мотивирани престъпления човек никога не можел да бъде сигурен, дали отказът от тероризма почива на истинско вътрешно убеждение или е само тактически ход. Ето защо по отношение на терористите не трябвало да има отклонение от прецененото от съда съотношение между мерки за възпиране и такива за гарантиране на безопасността. Всеки акт на помилване би противоречал на принципите на равенството пред закона, правната сигурност и материалната справедливост и именно поради това би трябвало – особено по отношение на терористи – да се внимава при неговото прилагане.

V. Правомощието за помилване от гледна точка на правата на човека
Ако правилно съм проверил, почти никой каталог с правата на човека по света не дава на осъдения правно основание за помилване от държавата. Ако искаме да включим правомощието за помилване в текстове за човешките права, ще трябва да се обърнем към закрилата на достойнството на човека, правото на ефективна правна защита и справедлив съдебен процес, както и към зачитането на личния живот и принципа на социалната държава.
Във всички съвременни текстове за правата на човека зачитането и закрилата на достойнството на човека са станали част от конституционните принципи на държавата. Свободната човешка личност и нейното достойнство имат най-висша правна стойност в конституционния ред. Всички форми на проявление на държавната власт са длъжни да уважават и закрилят достойнството на човека.
Според Федералния конституционен съд, но също и по мнение на Европейския съд по правата на човека в Страсбург и на Европейския съд в Люксембург, в тази мисъл е залегнала представата за човека като духовно и нравствено същество, което е предопределено свободно да се самоопределя и развива. Тази свобода на човека не се разглежда като свобода на изолиран и автократичен, а на свързан с общността индивид. С оглед на тази обвързаност свободата не може да бъде „по принцип неограничена”. Отделният човек трябва да се примири с онези бариери пред неговата свобода на действие, които законодателят е поставил в границите на допустимото за поддържане и насърчаване на социалното съжителство. И въпреки това трябва да бъде съхранена самостоятелността на личността. Това означава, че и в съобществото всеки отделен човек трябва да бъде признат като равноправен член с вътрешна стойност. Ето защо не отговаря на достойнството на човека – по мисълта на Имануел Кант – той да се превръща в обект в държавата. Мисълта „човекът винаги трябва да бъде като цел сам по себе си” се отнася без ограничения за всички области на правото, защото неизменното достойнство на човека като личност се състои именно в това - той си остава признат като отговорна личност.
В този смисъл достойнството на човека е от една страна неуловимо. Разбирането, че достойнството на човека трябва да се уважава както изисква повелята, не може да бъде разглеждано извън историческото развитие. Именно историята на наказателното съдопроизводство показва много ясно, че жестоките наказания отстъпват все повече пред по-меки присъди. Напредъкът от сурови към хуманни, от прости към диференцирани форми на наказание бележи все по-голямо развитие. Следователно присъдата за това, кое отговаря на достойнството на човека, може да се основава единствено на съвременното равнище на нашите схващания и няма право да претендира за вечна валидност.
В областта на наказателното съдопроизводство, към което са поставени най-високи изисквания за справедливост, достойнството на човека все повече определя схващането за същността на наказанието и отношението между вина и изкупление. Мисълта „nulla poena sine culpa“ има ранг на конституционен текст. Всяко наказание трябва да бъде в справедливо съотношение към тежестта на деянието и вината на извършителя. Повелята за уважение на човешкото достойнство означава също, че жестоките, нечовешки и унизителни наказания са забранени, което е нормирано с абсолютна валидност в чл. 3 от ЕКПЧ. Деецът не бива да се превръща в обект на противодействието на престъпността при накърняване на неговото защитено от конституцията социално право на достойнство и уважение. Основните предпоставки за индивидуалното и социално съществуване на човека трябва да бъдат съхранени. Ето защо от човешкото достойнство във връзка с принципа на социалната държава – и това се отнася с особена сила за изпълнението на наказанията – произтича задължението на държавата да гарантира онзи екзистенц-минимум, който дава възможност за достоен живот.
Според цитираното по-горе известно решение на Федералния конституционен съд от 1977 г. е несъвместимо със схващаното по този начин достойнство на човека държавата да си присвоява правото насилствено да му отнема свободата, без дори да му даде възможност някой ден отново да излезе на свобода. Защото би било несъвместимо с достойнството на човека, ако осъденият, независимо от развитието на неговата личност, се откаже от всяка надежда, отново да получи своята свобода. Това се отнася дори за случаите на доживотен затвор при констатирана особена тежест на вината, при което обаче в отделни казуси – без всякакво съмнение от конституционно правна гледна точка – доживотното лишаване от свобода действително може да бъде изпълнено до края на живота. По принцип казуси на стриктна забрана за освобождаване на затворници, които вътрешно са се променили и вече не са опасни за обществото дори след дълго изтърпяване на наказанието и то в много напреднала възраст, като така предварително бъдат осъдени да умрат в затвора, са чужди на изпълнението на наказанието в условията на господство на правата на човека.
В своето производство Федералният конституционен съд взема предвид и научни изследвания за последиците от доживотния затвор. Изрично се посочва една студия на Липман - (цитат): „Според Липман доживотното лишаване от свобода протича в три стадия (теория за трите стадия):
В първия стадий преобладава висока степен на възбуда, сменяща се с депресивни състояния. Все пак произнасянето на присъдата води до известно облекчение за осъдения, тъй като в периода между извършване на престъплението, разкриването му и осъждането той е бил изложен на неимоверно напрежение. Когато обаче вратата на килията се затвори зад него, той е разтърсен от сериозната мисъл, че това е завинаги. Това състояние изисква особено внимателно отношение към него, защото в противен случай още в този момент може да се стигне до срив на неговите душевни сили и тежки нарушения на дисциплината, агресия и т. н. „затворническа полуда”. При правилно отношение най-късно след една до две години настъпва успокоение.
Следва „вторият стадий, в който волята за самосъхранение често води до успешна борба с разрушителните сили на затвора”. Никой затворник не може да понесе мисълта за доживотен затвор. Всички се вкопчват в идеята, че ситуацията е временна. Всеки се надява, че отново ще бъде свободен. Тази надежда му помага да запази самообладание, да избегне тоталното приспособяване и го предпазва от срив. Същевременно тази мисъл кара мнозина да впрегнат всичките си сили за постигане на помилване чрез добро поведение. В тази ситуация те се научават доброволно да се подчиняват на правилата в затвора, да овладяват страстите си и се сдобиват с нравствена опора.
За третия стадий Липман пише: След 20 години затвор настъпва най-мрачният трети стадий. Той започва с „намаляване на добрите страсти”. Радостната надежда отстъпва място на мрачно отчаяние, разочарованието явно вреди и на нервната система, хипохондрични опасения вземат връх, може би действително се нарушава и здравословното състояние, затворникът започва да мисли, че продължаването на наказанието е безсмислена суровост, той се чувства изложен на бавно изпълнявана смъртна присъда, предишното доверие отстъпва пред недоверие, озлобление, омраза към обществото. „По-тихи и по-тъжни” стават мнозина затворници и с изчезване на надеждата те все повече се затварят в себе си, превръщат се в отшелници, не ходят на лекар, а на въпроса за причините, отговарят „защото не искам повече такъв живот”. „След това започва ... жестоко разрушаване на вътрешния живот вследствие на убийствените затворнически условия. Най-необходимото и най-прекрасното у човека – неговата воля за добро, но и за зло – постепенно отслабва. Липсва живителната за човека радост. Започва и побеждава вегетирането. Затворниците стават безчувствени, превръщат се в машини и накрая в развалини. Това е почвата за настъпващите душевни смущения.
Резултатите от изследванията на Липман почиват върху многобройни анализи и оценка на данните за повече от 2 000 осъдени на доживотен затвор от различни европейски страни, както и върху работи на други учени. Така че тази експертиза представлява добре обосновано изследване на последиците от изпълнение на наказанието доживотен затвор.”
Според Федералния конституционен съд институтът на помилването не е достатъчен, за да осигури необходимата перспектива за възвръщане на свободата по начин, който отговаря на изискванията на правовата държава. Принципът на правовата държава повелява по-скоро, при изпълнение на наказанията да се практикува освобождаване, открито за съдебен контрол. Условията, при които изтърпяването на наказанието доживотно лишаване от свобода може да бъде спряно и необходимата за това процедура, трябва да получат законова регламентация.
Видно е, че помилването, за разлика от контролираното освобождаване, се намира извън правото, а също и извън правата на човека, че помилването има малко общо с правото в истинския смисъл на думата. В много отношения правомощието за помилване е гранично явление преди всичко, защото тук се действа в пресечната точка между наказателно право и криминология, конституционно право и философия на правото. Ето защо помилването от страна на държавата може да се разглежда като „присъда от по-високо място”, а за засегнатия дори като един вид правно неподлежащо на регламентация „чудо”. Помилване, което цели възстановяване на материалната справедливост, е необходимо именно поради проблематичността на всичката земна справедливост. Помилването се стреми да хвърли мост над бездната между валидното право и идеята за справедливост и с това между закона и морала. Всяко решение за помилване неминуемо съдържа човешки и морални компоненти. Във всяко положително решение се отразява съвестта на наказващото право.
И накрая стигаме до християнската теология. Милостта заема централно място в християнството като израз на състрадание и опрощаване на греховете, като противовес на възмездието. Християнската милост не се оказва само „по заслуги”, тя е gratia gratis т. е. „незаслужена”. В този смисъл милостта, оказана от човека, може да се разглежда като „навлизане на божественото в света”, а с това и като израз на „истинска” справедливост, която се подхранва от по-дълбоки извори и се издига на по-голяма висота от правото. В този теологичен смисъл помилването е моралната красота на милосърдието, която изразява неговото величие и възвишеност. Като акт на безкористно великодушие, а може би и като необходим вентил за безопасността, дори като последната точка в едно справедливо наказателно право, помилването е субективно и все пак един вид право на човека. Защото в центъра на правото винаги стои той, човекът. В негово име действаме и когато упражняваме правомощието за помилване.


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница