Практикум по академично писане Тема Допълнението като част на изречението Студент : Преподавател

по ФД Практикум по академично писане

Тема

Допълнението като част на изречението

Студент: Преподавател: ...............

Галина Радославова Табакова (гл.ас. Кр. Колева)

III БФз, 2082

galushka@dir.bg

Шумен

Резюме

То винаги пояснява признакова дума, като допълва значението й и позволява на изречението да изрази цялостно завършено съобщение. Признакови думи са глаголите, прилагателните имена, причастията и наречията. Най-често допълнението се отнася към глагола- сказуемо като конкретизира значението му. Поради тази причина е част от групата на сказуемото.

Допълнението може да се отнася към прилагателно име или причастие с функция на определение и по-рядко към наречие.

Допълнението се открива с въпросите какво (що), кого, кому, поставени пред сказуемото със съответния предлог или без него. Поради по-голямата му самостоятелност в изречението, не се съгласува по род и число с никоя друга част.

Допълнението от мъжки род обикновено се съпоставя по членуване с подлога. Подлогът от мъжки род се членува с пълен член, а допълнението - с кратък.

Синтактичните категории подлог и допълнение са съотносителни и първични съставки на изречението.

В „Българска граматика” (Пашов 2013: 323) П. Пашов определя общото между подлога и допълнението в „това, че и подлогът, и допълнението представят предметното съдържание на глагола сказуемо - докато подлогът е глаголното лице, първото граматично лице, допълнението е второто граматично лице. Подлогът е субектът, а допълнението - обектът.”

Тъй като допълнението означава предмет, основният начин за изразяване е чрез съществително име, но може да бъде изразено и с друга част на речта, ако тя е употребена вместо съществително.

Друг начин за изразяване на допълнението е чрез местоимение, което има форма да падеж, винителни и дателни форми.

Допълненията могат да бъдат и някои субстантивирани части - прилагателни, причастия, числителни.

В редки случаи допълнения могат да са наречия, междуметия или думи и изрази върху основата на метонимичен пренос.

Когато допълнението е разширено с едно или повече определения се нарича разширено допълнение. Когато в изречението има повече допълнения, свързани със съчинителна връзка, те се наричат еднородни.

Тъй като допълнението като част на изречението означава предмет, който пряко или непряко се засяга от глаголното действие, разграничават се два вида допълнения - пряко и непряко. Различават се формално по това, че прякото допълнение е без предлог, а непрякото се въвежда от предлог (с изключение на някои остарели падежни форми).

Прякото допълнение означава предмет, засегнат пряко и изцяло от глаголното действие. То се свързва с поясняваната дума направо, без предлог, чрез прилагане и отговаря на въпросите какво (що) и кого. (Граматика БАН 1983: 185)

Пример: Дадоха сладко, после кафе. (Ив. Вазов)

Но то може да се свърже с поясняваната дума и чрез управления във винителен падеж (при изразяване с местоимения, пазещи косвени падежни форми).

Прякото допълнение означава предмет, който съществува независимо от действието и се употребява след преходни глаголи.

Отговаря на въпросите на прякото допълнение, употребени с предлог: на кого (кому), с кого, при кого, с какво.

Непреките допълнения се свързват с поясняваната дума, чрез предлог или чрез управление в дателен падеж (при изразяване с местоимения, пазещи коствени падежни форми). Така че те биват предложни и безпредложни.

Пример: Скулптурата прилича на статуя от XVII век. (Из печата)

Кой ти гледа нашите, той с везира приказва. (А. Константинов)

Не им вярвай. Не вярвай никому. (Ив. Вазов)

Двата вида допълнения по естествен начин могат да стоят в едно и също изречение, в което може да има повече еднородни и нееднородни допълнения.

В разговорния стил, а нерядко и в книжовната реч се среща двойно изразяване на допълнението. Смята се, че удвояването на допълнението е възникнало пред среднобългарския период (XII-XIVв.). Съществуват редица хипотези за появата му, но измежду тях, най-правдоподобна е, че то е резултат на собствени развойни процеси в българския език. Според тази хипотеза причината е в загубата на падежите и необходимостта да се разграничи подлогът от допълнението.

Удвояване на допълнението е изразяване на предмета с функция на допълнение два пъти, от които поне единия път с местоимение.

Пример: Подсъдимите ги въведоха в залата с белезници. (Из печата)

Удвояват се по един и същ начин както преките, така и непреките допълнения. Удвояващият елемент в конструкцията е винаги кратката форма на личното местоимение във винителен, или дателен падеж, като контактът със сказуемото е пряк.

Съществуват два начина за удвояване на допълнението. При първия допълнението се изразява със съществително име и кратка форма на личното местоимение във винителен или дателен падеж, като съществителното име е винаги определено.

Пример: Сеитбите изгори ги тая люта жега. (Ив. Вазов)

При втория начин допълнението се изразява с две местоимения, най-често с пълна и кратка форма на личното местоимение във винителен или дателен падеж. Но в първа позиция може да стои и друга местоименна форма.

Удвояване на допълнението се налага при обратен словоред, когато допълнението заема първо място в изречението (позиция пред сказуемото), там, където е обичайното място на подлога.

В старобългарския език подлогът и допълнението са се разпознавали ясно по падежното окончание независимо от словореда. (именителен падеж за подлога, винителен и дателен - за допълнението)

След изчезване на падежите при имената, начин за разграничаване става двукратното изразяване на допълнението, когато стои на мястото на предлога.

Често обаче се срещат двусмислени изречения.

За да се избегне това, или трябва да се удвои допълнението, или да се обърне словоредът.

Задължително се удвояват допълненията чиито основен елемент стои пред сказуемото, а задължително - във всички останали словоредни позиции.

Удвояването на допълнението е една от най-характерните черти на съвременния български език. Определя се като балканизъм (общобалканска особеност) - характерен белег на езиците от балканския езиков съюз.

В „Българска граматика” (Пашов 2013: 328) П. Пашов определя „като стилистичен похват в художествената реч така нареченото „вътрешно допълнение”, главно при непреходни глаголи”.

В тези случаи допълнението не означава втори предмет, засегнат от глаголното действие, а само засилва действието или му предава образен характер.