Права и свободи на личността. Същност. Свободата и правовата държава. Видове права на човека

Всички хора имат равни права, поради самата си принадлежност към човечеството.² Тези права могат да съществуват като естествени или законови права както в националното, така и в международното право.³ Тъй като човешките права обхващат много различни области от съвместното човешко съществуване, е необходимо те да бъдат поделени в няколко групи:

• Личностни права

Към тази група спадат права, които се грижат за това, човекът като такъв да бъде защитен от посегателства и неговото човешко достойнство да остане неприкосновено. Пример за това е правото на живот, което създава основата на всички други права, и правото на свободно развитие на личността. Личностните права образуват ядрото на човешките права, срещат се ги във всички документи, регламентиращи човешките права.

• Политически и граждански права

Редом с личностните политическите и гражданските права образуват една втора група. Те гарантират, че всеки човек може безпрепятствано да участва в политическия живот в рамките на своята общност, без да има страх от несправедливо наказание. Тук голяма роля играе правото на свобода на мнението и печата, защото тук се отразяват позициите на хората спрямо тяхното правителство и задоволството или недоволството им от него. Но ако тези позиции не могат да бъдат представяни нецензурирани, правителството изгубва правото да представлява интересите на своите граждани демократично.

• Социални и икономически права

Друга група образуват социалните и икономическите права. От една страна, те трябва да гарантират, че всеки човек е осигурен най-малко с основните средства преживяването си, за задоволяването на физическите си потребности. Към тази група спада и правото на всеки човек на образование.

• Права на страните от третия свят

Така наречените „права на страните от третия свят” се причисляват от скоро време към човешките права. От една страна, те доказват това, че регламентите относно човешките права не са прекалено консервативна или дори закостеняла структура. От друга страна, изразяват факта, че съществуват нови проблеми, които застрашават живота на всички хора, като по този начин те намират достъп до регламентите на човешките права. Към тази група се отнасят правата на развитие на отделни страни, които трябва да помогнат да се намали огромната пропаст между богати и бедни в целия свят. Към групата на правата на страните от третия свят спадат преди всичко екологичните права. Те имат за задача да гарантират това, че природата и жизнените пространства няма да бъдат твърде силно повлияни в екологично отношение или няма да бъдат напълно разрушени. След Световната Конференция по проблемите на околната среда в Рио Де Жанейро през 1992 г. все повече нараства значението на тази група права, като например правото на чиста околна среда - особено за бъдещите поколения.

Всичко това ни убеждава, че човешките права не са установени веднъж завинаги, а че те са достатъчно гъвкави, за да могат да реагират на нови предизвикателства като глобалните екологични проблеми, редица социални и икономически колизии в съвременния свят. Но корените на доктрината за човешките права се развива още в древните общества. Тя се съдържа и във философията на някои софисти (V и ІV в. пр. Хр.), на Платон (427-347 пр. Хр.) и Аристотел (384-322 пр. Хр.), бива дооформена от стоиците (след ІІІ в. пр. Хр.) и доразвита от техните гръцки и римски последователи като Цицерон (106-43 г. пр. Хр.), Сенека (4 г. пр.Хр.- 65 г.) и Епиктет (50-138 г.).

В християнската философия и теологията на средновековието, особено тази на Тома Аквински и други схоластици, естествените права са считани за произтичащи от заложеното в човека божие право. Според последователите на тази теория бог е източник на това право и в божието слово изразявано чрез устата на пророците и 10-те божи заповеди са формирани правила за поведение, представляващи система от непроменими правила. Човешките закони не трябва да бъдат в противоречие, а трябва да се приближават до божествените.

Идеята за естествените права се развива от някои философи на Просвещението като Джон Лок и Жан-Жак Русо. Джон Лок, основоположник на либерализма, развива възгледа за естествената държава, като поставя акцент на човешките права и аргументира тезата си с това, че в тази държава хората са обединени и живеят под едни общи закони, за да се гарантират на всеки един от тях основните човешки права, които са неотменяеми. Като такива основни човешки права той назовава правото на живот, правото на свобода и правото на собственост. Във възгледите си Лок обосновава наличието на държавата с това да се съхраняват и спазват човешките права, а ако властимащите нарушат основните човешки права, то индивидите имат право да се разбунтуват и отхвърлят деспотичното им управление. В съвременността тази възможност е спомената в преамбюла на всеобщата Декларация за правата на човека.

В тезата си другият привърженик на либерализма Жан-Жак Русо поставя ударение върху обществената воля. Според него общественият договор е инструментът, посредством който членовете на обществото обединяват своята воля в една обществена воля и сключвайки този обществен договор помежду си, те приемат условието всеки да се подчинява обществената воля.

Либералните идеи на Просвещението, свързани с философията на Лок и Русо, получават своето политическо приложение в Американската и Френската революция в края на ХVІІІ век. Чрез френската декларация за правата на човека, приета през 1789 г., са провъзгласени редица права, които влизат и в днешния списък на правата на човека – живот, свобода, свободно изразяване на мнение и др. Американската декларация за независимост, написана от Томас Дежеферсън и вдъхновена от на идеите на Лок, ясно казва, че всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с неотменяеми права, между които правото на живот, свобода и стремеж към щастие.

Ключов момент в историята на човешките права е Втората световна война. Тя оставя трагичен отпечатък върху човечеството, а след нейното завършване започва Студената война, довела до разделянето на Европа и света според идеологически принципи. Студената война се оказва една борба между тоталитаризма и демокрацията, борба за нов световен ред между две противоположни системи, в резултат на която европейските общества са разделени. Западната част на Стария континент се превръща в люлка на демокрацията и либерализма, а Източната част преминава към социалистическият блок, където доминира тоталитаризма и приоритет имат стратегическите, политическите, икономическите и военните интереси на Съветския съюз.

Държавите в Западна Европа активно работят в името на гарантирането и защитата на човешките права и съблюдаване и спазване принципите на демокрацията и либерализма. След утвърждаването на ООН и приемането на „Всеобщата декларация за правата на човека” през 1949 г. в Лондон се създава Съветът на Европа. Той представлява международна организация, в която първоначално се включват държавите от западния блок - Белгия, Дания, Франция, Ирландия, Италия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Швеция и Великобритания. Организацията насърчава сътрудничество между всички държави в Европа в областта на правото, човешките права, демократичното развитие и културното сътрудничество. Съветът на Европа изпълнява своите ангажименти в областта на човешките права, като през 1950 г. приема „Европейска конвенция за защита правата на човека”. Тя има за цел да осигури в страните членки основните човешки права, да защити личната свобода на гражданите, да осигури гаранции за справедлив съдебен процес, да гарантира специалните права и свободи, както и правото на брак и семейство.

В същото време, в Източна Европа, където е силно влиянието на СССР доминира марксиската идеология. Към източния блок се присъеднияват България, Чехословакия, Унгария, Полша и Румъния. Марксистката правна доктрина отрича понятието "права на човека" и издига своеобразна концепция на "подарени" права, за които се дължи благодарност и признателност.⁴Това в науката се свързва с патерналистичния характер на тоталитарната държава, при което социалните и икономически права се идеологизират и превръщат в повод за пропаганда. Същевременно в тоталитарната държава се утвърждават фактически, а понякога и юридически, права и привилегии за избрано малцинство.⁵

След Втората световна война идеите за правата на човека се разглеждат като част от основите на следвоенното устройство на света. Тези възгледи довеждат до приемането през 1948 година от Общото събрание на Организацията на обединените нации (ООН) на „Всеобщата декларация за правата на човека”. Декларацията е първото значително постижение на световната организация в тази област и първото записване на световно ниво на права, чиито носители са всички човешки същества. Тя се състои от 30 члена, които са доразвити в последващи международни споразумения, регионални инструменти за защита на човешките права, национални конституции и закони.⁶

Декларацията ясно посочва, че всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство. Също така, всеки човек има право на всички права и свободи, провъзгласени в тази Декларация, без никакви различия, основани на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение.⁷

На второ място са посочени икономическите и социални права - право на работа, закрила срещу безработица, право на равно възнаграждение за равен труд, право на почивка и отдих, включително периодичен платен отпуск, право на всеки човек на жизнено равнище, необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние, право на образование. Културните права, посочени в Декларацията са право на всеки да участва в културния живот на своята държава, право на всеки гражданин да ползва достиженията на науката. Предвиждат се също така възможности за ограничаване упражняването на правата на човека, но само при определени условия: ограниченията да са наложени със закон, тъй като законът като акт на законодателната власт на всяка държава придобива най-голяма публичност в сравнение с актовете на другите власти и ограниченията могат да се налагат само когато това се налага, за да се защити обществен интерес или когато без тях биха се нарушили правата на другите членове на обществото.

Социалните и икономическите права са едни от най-спорните теми в теорията и практиката на правата. Понякога се поставя под въпрос дори и статутът им на права на човека⁸. Когато те биват признати като такива, няма съмнение относно характера на им на аспирации, за разлика от ясната и непосредствена приложимост на гражданските и политическите права. Независимо от факта, че някои международни документи говорят за неделимостта и взаимозависимостта на всички видове права, тази формулировка не удовлетворява нито защитниците на приоритета на гражданските и политическите права, нито противниците им, които придават по-голяма тежест на социалните и икономическите права, отколкото на гражданските свободи. Фактически винаги статутът на социалните и икономическите права е бил това, което разделя различните понятия за правата на човека.

Но дори когато социалните и икономическите права са признати за права на човека, има много противоречия относно техния правен статус. Международните документи не предвиждат ефективно международно изпълнение на социални и икономически стандарти и процедурата за представяне на национални доклади, която се съдържа в Международния пакт за социалните, икономическите и културните права (МПСИКП) не е задължителна за държавите. Международните пактове предполагат, че подобни права са включени във вътрешния законов ред на държавите, което може да бъде на нивото на закони. Освен това редица конституции включват подробни раздели за социалните и икономическите права.

Има и други проблеми, които се отнасят до разликите между различните категории права. Социалните и икономическите права не се свеждат само до осигуряването на ограничения върху действията на една държава. Те също включват и пряко снабдяване на държателите на правата с блага и услуги по същия начин, по който регулативната роля на държавата налага известни ограничения върху страните, които сключват частни договори (например при повечето трудови права).

Моралният аспект на социалните и икономическите права е средоточие и на други противоречия, особено на такива, които се отнасят до стимула за действие на един индивид и до отговорността за собствения му живот⁹. Това е така, защото социалните права се състоят в това да се снабдят някои групи и индивиди с блага и услуги, които мнозинството от населението купува на пазара и които блага и услуги са платени от същото това мнозинство посредством данъчното облагане. Също така, макар че гражданските свободи и политическите права не могат да бъдат направени зависими от това, дали получателят им изпълнява задълженията си към общността, социалните и икономическите права могат да предполагат известен принос към обществото от страна на получателите на услугите. При отсъствието на такъв принос съпротивата срещу социалните придобивки от страна на тези, които не ги получават, нараства.

Основен принцип на международното право е, че човешките права и свободи произтичат от принадлежността на индивида, т.е. те са универсални, но и индивидуални, отнасят се до всички, но в качеството им на индивиди със собствена ценност и достойнство. В тази връзка възниква тезата за т.нар. „колективни права”, т.е. правата на различни групи, колективи от хора, които са сравнително хомогенни, изградени най-вече на етнически, расов, религиозен и езиков принцип, образуващи особена общност, в която индивидът се затваря. За колективни права се говори в два аспекта:

1. с оглед начина на упражняване - правото е колективно, доколкото има предвид съществуването на човека не сам по себе си, но съществуването на група хора или колективни общности, с които и в които човекът упражнява това право. Това са правата, които хората упражняват заедно.

2. с оглед на титуляря – спорен е въпросът за колективните права, които са колективни с оглед на титуляря, тъй като няма безспорно приети граници за групата, колектива, т.е. границите на групата са размити, няма единни общи граници. Не е безспорен и въпросът кой следва да дефинира групата като такава и какви права следва да ѝ се предоставят (допълнителните специфични права, отделно от онези, които притежава всеки отделен индивид в качеството като член на групата). Няма еднозначен отговор на въпроса, дали на отделните групи следва да се предоставят допълнителни специфични права, касаещи публичната сфера. Например правото да се ползва майчиния, малцинствен език в съдопроизводството, в административната сфера, в образователните институции.

За съвременното общество съществено значение има „Международната харта за правата на човека”. Тя е представлява комплекс от международноправни актове, които са свързани помежду си. Включва следните документи:

• 
  Всеобща декларация за правата на човека.
  
• 
  Международен пакт за граждански и политически права, който регламентира подробно гражданските и политическите права на всички хора по света. В резултат на този пакт се учредява Комитет за правата на човека, състоящ се от лица с висока нравственост и призната компетентност в областта на правата на човека.
  
• 
  Международен пакт за икономически, социални и културни права, според който държавите, страни по този пакт, се задължават да осигурят упражняването на провъзгласените по този пакт права, без каквато и да е дискриминация, основаваща се на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически и други убеждения, народностен или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци.
  
• 
  Два факултативни протокола към Международния пакт за граждански и политически права, чрез които се регламентират правомощия на Комитета по правата на човека да разглежда молбите на лицата, които твърдят, че са станали жертва на нарушаване на някои от правата им, провъзгласени в пакта. С другия протокол се поема международно задължение за отмяна на смъртното наказание.
  

Макар и основополагащи, правата на човека не са абсолютни. Те могат да не бъдат зачетени и често са доминирани от други „ценности”.¹¹ За това говори и Хелмут Френц, разяснявайки значението на понятието „нарушения на човешките права”. Според него това не е нищо друго, освен „по-мек израз за най-тежки престъпления, които биват извършвани от държавата срещу гражданите. Нарушенията на човешките права като престъпление, което протича по поръчка, с одобрението или под защитата на правителствата, застрашава по най-сериозен начин вътрешния, както и външен мир на всеки един гражданин”. За контрола на монопола на властите на държавата чрез разделянето на законодателната, изпълнителна и съдебната власт, както и чрез периодично състоящи се свободни, общи и тайни избори, е създаден специален държавно-правов инструмент. Диктаторски управлявани държави не познават този инструмент. Затова те нарушават човешките права и „представляват генерално една опасност за световния мир. Те влошават политическия климат, в който човешките права и мира почти не получават шанс за реализация”¹².

1. 
   Друмева, Е. Още за основните права на гражданите. Статия, сп. Правна мисъл 4/1994
   
2. 
   Караджова, М. Защита на основните човешки права в Европейската общност. Съвременно право, 6/1998
   
3. 
   Неновски, Н. Правата на човека - историческа еволюция. Правна мисъл 2/1994
   
4. 
   Права на човека. Международноправни актове. Сборник С. 1993
   
5. 
   Human Rights Basics, http://www.amnestyusa.org/research/human-rights-basics
   
6. 
   Nickel, James. Human Rights, Stanford Encyclopedia of Philosophy. Stanford University, 2006.
   
7. 
   Osiatyński, Wiktor. Handbook for Helsinki Committees. A Guide in Monitoring and Promoting Human Rights and NGO Management. 1995
   
8. 
   Osiatyński, Wiktor. Human Rights And Their Limits. 2009
   
9. 
   Universal Declaration of Human Rights, http: //www.ohchr.org/ EN/ UDHR/ Pages/ Introduction. Aspx
   
10. 
    Чл.1 и чл.2 от Всеобща декларация за правата на човека Приета и провъзгласена с резолюция 217 А (III) на Общото събрание на ООН от 10.12.1948 г. - : В сборник от международни документи. 1992
    
11. 
    Beitz, Charles R. The idea of human rights. Oxford, Oxford University Press. 2009
    
12. 
    Хелмут Френц, Човешки права — претенции и действителност, в: Гизела Клент-Коциновски, Правото да бъдеш човек, Баден-Баден, 1988