Правото на обезщетение за неимуществени вреди на „отглежданоto, но неосиновено дете“ в светлината на съдебната практика

1. 
   От приемането на ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. е изминал половин век. С тях се дава указание относно това, как следва да се прилага чл. 52 ЗЗД по отношение на кръга на лицата, имащи право да претендират обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие причинена смърт на близък човек. Въпреки че тези тълкувателни актове продължават да бъдат прилагани от съдилищата и днес, разногласията в тълкуването на част от текстовете им продължава да води до постановяване на противоречиви съдебни решения. Най-сериозни проблеми в тълкуването създава въведеното с ППВС № 5/1969 г. понятие “отглеждано, но неосиновено дете”.
   

Съгласно стеснителното тълкуване на същото понятие ППВС визира само една тясна хипотеза, при която едно лице е отглеждало дете с намерение за бъдещо осиновяване и само ако са налице законовите предпоставки за извършването на това осиновяване. Ако са налице законови пречки за осиновяване – родствени, възрастови и др., лицата не попадат в кръга на правоимащите. Според това разбиране правото на отглежданото дете, съответно на отглеждащия го, се прекратява при навършване на пълнолетие поради забраната за осиновяване на пълнолетни лица². За да бъде разрешено това противоречие, трябва се анализира цялата тълкувателна практика на ВС по въпросите на неимуществените вреди, при това с всички възможни средства. Дистанцията от половин век от момента на постановяване на цитираните постановления е основен проблем при изясняването на точния им смисъл. Въпреки това времето е съхранило достатъчно изходен материал за исторически анализ на тълкувателните актове, който да бъде поставен в основата на изследването.

2. 
   Първата основна грешка, която се допуска при анализа на постановленията на ВС, е едно неправилно обобщение, което фигурира във всички научни изследвания по поставения проблем. Съгласно това обобщение, което обикновено се постулира като изходна точка за анализа, с ППВС № 4/1961 г. Върховният съд ограничил кръга на правоимащите до съпруг, възходящи и низходящи. С това ВС сторил нещо лошо, поставил се на мястото на законодателя и изключил правото на редица близки на починалия да претендират обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди. Това обвинение не е напълно справедливо. В действителност ВС имал желанието да направи точно обратното.
   

Предварителният проект предвижда следния текст на постановлението: “Право да получат обезщетение за претърпени от непозволено увреждане вреди имат само (подч. мое - С. Ж.) низходящи, възходящи и съпруг, когато действително са понесли такива вреди.” Окончателно приетият текст гласи: “Кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като (подч. мое - С. Ж.) низходящите, възходящите и съпругата”. Сравнението между предложения и приетия текст е достатъчно показателно и не оставя никакво съмнение относно това, ограничил ли е ВС кръга на лицата само до посочените три категории.

При обсъждането на първоначалния текст ключово влияние оказва становището на проф. Кожухаров, според когото: “в постановлението се поставя въпросът за неимуществени вреди и загуби и за лицата, които могат да получат обезщетение. Така както е даден текстът (на първоначалния проект - бел. моя - С. Ж.) намирам, че не дава правилно разрешение на тези въпроси […]. Като определя по този начин лицата, които могат да получат обезщетение, постановлението ограничава приложното поле на текста на закона. От друга страна, с такива дребни поправки в постановлението се създават всъщност нови правни норми.”

Неговото мнение е подкрепено и от граждански, и от наказателни съдии във Върховния съд. Съдия Н. Манчев счита за “неправилно положението с постановлението да се ограничат лицата, които могат да търсят неимуществени вреди. И тук по принцип професорите⁴ са прави. В закона няма такова ограничение и трябва да оставим на съда да прецени дали ищецът е претърпял щети и ако е претърпял - да ги присъди.” Според съдия М. Ангелов:“въпросът не е разрешен правилно. У нас законите решават въпроса иначе. В закона […] не е направено ограничение, каквото прави постановлението.” Съдия Хр. Георгиев настоява „да кажем в постановлението, че се касае за субективно право, но да не ограничаваме лицата, защото ще дойдат такива случаи, при които ще има действително вреда, но ние с постановлението ще бъдем предрешили спора, ако възприемем залегналото в него становище.”

След тези и някои други изказвания в първото и във второто заседание на Пленума се стига до решение за преработване на текста на постановлението. Първоначално замисленото изчерпателно изброяване на лицата, попадащи в кръга на правоимащите, е заменено с примерно такова. Без съмнение, това е едно справедливо разрешение. За налагането на окончателния текст неотменим принос оказва проф. А. Кожухаров, но това не би било достатъчно без благоразумието на мнозинството на съдиите във ВС.

За съжаление, постановлението не изиграва отредената му историческа роля, тъй като съдиите от ВС пропускат една малка подробност. Диспозитивът на постановлението е приведен в съответствие с по-справедливото виждане, но не е направена съответната редакция на мотивите на тълкувателния акт. В тях остава изречението, аргументиращо правилността на първоначалния текст, който е отхвърлен благодарение на авторитета на проф. Кожухаров: „Правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най-близките […], а това са низходящи, съпруг и възходящи…“ Това изречение и днес фигурира в текста на постановлението и създава сериозен проблем за всички съдии извън Върховния съд, които трябва да разгадаят смисъла на постановлението, без да разполагат едновременно и с текста на проекта пред себе си. Те биха тълкували диспозитива систематично с мотивите, където думите „само“ и „това са“ категорично указват смисъл, напълно различен от действително заложения и определено на фона на тях думата „като“ от диспозитива губи своята тежест. По този начин въпреки справедливото разрешение, че кръгът на лицата не следва да бъде ограничаван до посочените три категории лица, липсата на съответно изменение на мотивите довежда до там, че първоинстанционният съдия би останал с абсолютно погрешно впечатление за смисъла на текста. Като прибавим към това и налагащия се в правната ни система социалистически нормативизъм, нямало как мнозинството юристи в онзи момент да не помислят, че ВС е направил това, което всъщност се отказал да направи в последния момент – да ограничи кръга на лицата до точно дефинирани категории лица.

3. 
   ППВС № 4/1961 г. няма директно отношение към проблема за обема на понятието „отглеждано, но неосиновено дете“, но изложението до момента бе едно твърде необходимо встъпление към темата. Не за друго, а защото само осем години по-късно при обсъждането на същия проблем върховните съдии допускат абсолютно идентична грешка, която обезсмисля усилията от всякакво езиково и систематично тълкуване на мотивите.
   

В годините на Втората световна война се ражда момиче, чийто баща по-късно е убит в разгара на политическите борби през 1944-1945 г. Майката на момичето го дава като хранениче на двама съпрузи – И.В. и Н.Т. Те се грижат за детето и го възприемат като тяхна дъщеря, а момичето ги възприема като нейни родители. Ищците никога не правят опити за осиновяване на момичето, а когато тя навършва пълнолетие – продължават да я подкрепят и обичат като тяхна дъщеря. На 20-годишна възраст момичето загива при пътнотранспортно произшествие.

С Присъда № 109 по н.о.х.д № 191 от 1965 г. Варненският окръжен съд признава на И.В. и Н.Т. правото на обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на отглежданото момиче и осъжда подсъдимия водач да го заплати. С Решение № 786 по н.о.х.д 673 от 1965 г. Върховният съд отменя присъдата в частта, в която подсъдимият е осъден да заплати обезщетение на гражданските ищци, тъй като според съда хората, които са отгледали момичето, не са нейни родители и не попадат в кръга на материалноправно легитимираните лица.

През 1968 г. последното решение на ВС се качва за преглед по реда на надзора в Общото събрание на наказателната колегия на Върховния съд. С Решение № 35 от 18 юни 1968 г. по дело № 23 от 1968 г. на ОСНК на ВС⁵ е отменено Решение № 786 по нохд 673 от 1965 г. на Върховният съд и е оставена в сила първоинстанционната присъда със следните мотиви:

„С Присъда № 109 по н.о.х.д № 191/1965 г. Варненският окръжен съд е осъдил подсъдимия С. Д. Б. да заплати на ищците И.Т.В. и Н.К.Т. 2 000 лв. за неимуществени вреди, настъпили за тях поради това, че подсъдимият като шофьор причинил смъртта на Д. Д.

Д. Д. не е дъщеря на ищците. Рождената й майка я е дала като хранениче на ищците, когато тя е била на четири месеца. От тогава до нейната смърт, в продължение на 20 години тя била отглеждана и възпитавана от ищците. Между тях се създали фактически отношения на родители към дете. Починалата Д. е била обкръжена с изключителни грижи и внимание от страна на ищците, на които тя отговаряла с взаимни чувства, вследствие на което тя се чувствала като рождена тяхна дъщеря, а ищците – като рождени родители.

Починалата не е била осиновена от ищците, за да се запазят нейните привилегии и име на рождения й баща […].

Тази постъпка на ищците е акт, изпълнен с високо морално съдържание не само към починалата, но и към обществото, защото са заместили напълно рождените родители, от една страна, а, от друга, защото са отгледали и възпитали един член на същото общество.

Ищците са станали най-близките хора на починалата.

При тези безспорно установени факти окръжният съд е приел, че ищците следва да бъдат обезщетени [...] Спорният въпрос се свежда до това, дали становището на окръжния съд противоречи на Постановление № 4 от 25 май 1961 г. на Пленума на ВС. [...] Окръжният съд е установил, че фактическите отношения между ищците и починалата са били равнозначни на отношения на родители към дете, отношения на най-голяма близост. ОСНК намира, че кръгът на лицата, посочени в постановлението, не е изброително даден, а примерно посочен . При това положение ВС счита, че в съгласие с принципите на справедливостта, залегнали в текста на чл. 52 ЗЗД, окръжният съд законосъобразно е включил ищците в кръга на лицата, имащи право на неимуществени вреди.”

Решението на ОСНК е подписано с особено мнение от няколко съдии⁶, а материалноправният спор създава истински конфликт не само между съставите на наказателната колегия, но и между отделните колегии на Върховния съд. От решението е видно, че отглеждащите не са имали намерение за осиновяване на детето: същото вече е било навършило пълнолетие и не е можело да бъде осиновено според действащите тогава норми⁷. Единственото, което легитимира според ВС отглеждащите да получат обезщетение, е фактът, че между тях и починалата били установени фактически отношения като между родител и дете.

На следващата година казусът стига до Пленума на Върховния съд. Образувано е дело № 6 от 1969 г.⁸ В центъра на дебатите е Решение № 35 от 18 юни 1968 г. по дело № 23 от 1968 г. на ОСНК на ВС. От протокола на проведеното на 23 юни 1969 г. заседание е видно, че спорът бил правилно ли е разрешението, дадено с решението на ОСНК, или не е. Нито веднъж не са били обсъждани други предпоставки или по-тесни критерии при преценката на понятието “отглеждано, но неосиновено дете”. Нито веднъж не е споменато за законовата процедура по осиновяване като критерий, нито за възрастови ограничения по отношение на отглежданото дете, още по-малко пък намерение за извършване на осиновяване. Параметрите на това понятие са били мислени и обсъждани единствено в контекста на казуса от решението на ОСНК.

Възниква въпросът, защо тогава в мотивите на ППВС № 5/1969 г. на едно място се прокрадва формулировката “взето за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете”, която днес дава повод за стеснително тълкуване на понятието “отглеждано, но неосиновено дете” от някои съдии? Очевидно формулата от диспозитива на постановлението “отглеждано, но неосиновено дете” е по-широка от тази в мотивите. Каква е причината за това?

При изготвянето на проекта докладчикът съдия Сава Манчев допуска една грешка – проектотекстът коментира правото на отглежданото дете, но не споменава нищо за съответното право на отглеждащия го. Този пропуск очевидно е плод на някакво недоглеждане. Не подлежи на съмнение, че докладчикът е бил добре запознат, че в решението на ОСНК се касае именно до правото на отглеждащия. При изготвянето на проекта докладчикът се старае да направи смислов преход от изложението на ППВС № 4/1961 г. и казва, че така както взетото за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете може да претендира имуществени вреди вследствие смъртта на отглеждащия, така следва да може да претендира и неимуществени такива (за отглеждащия го не се споменава такова право). В ППВС № 4/1961 г. обаче не се споменава нищо за намерение за осиновяване, този акт използва също широката формулировка „отглеждано, но неосиновено дете“. Нещо повече, първоначалният проект през 1961 г., предвиждащ правото на хранениците да претендират имуществени вреди от загуба на издръжка, е редактиран с по-широката формулировка „и други близки“. Не може да бъде направен друг извод, освен че докладчикът е искал да придаде по-голяма емоционална тежест на защитаваната с постановлението теза, като обоснове, че между отглеждано и родно дете не са чак толкова големи различията, понеже отглеждащият е щял да осинови детето и то да си има право на обезщетение съобразно вече приетото постановление, но точно в месеците до приключване на процедурата по осиновяване е починал. Един такъв подход е обясним, предвид ожесточените спорове между съдиите във ВС. Но не трябва да се забравя, че това е само пример за оглеждано дете, даден от докладчика, който трябвало да внуши справедливостта на тази теза. Показателно в това отношение е, че абзацът, в който се използва “взето за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете”, започва с думите “така например”, а в следващите абзаци се използва по-широката формула “отглеждано, но неосиновено дете”, включително и в диспозитива, който следва да има решаваща роля при тълкуването. Наблегнато е на примера, защото общото разбиране за „отглеждано, но неосиновено дете“ било безпротиворечиво – онази фактическа ситуация от Решение № 35 на ОСНК, при която правото на отглеждания не се погасява с навършването на пълнолетие и при което е ирелевантно субективното отношение на отглеждащия – дали има намерение да го осинови, или просто го отглежда, считайки го за свое дете. Проектотекстът до такава степен се фокусира върху примера, че дори пропуска самият отглеждащ.

Това недоглеждане е забелязано при обсъждането на проекта, като в съдебното заседание на 23 юни 1969 г. представителят Министерство на правосъдието отбелязва, че именно хипотезата от Решение № 35 на ОСНК липсва в текста. Същият пропуск е посочен и в становището на Софийската адвокатска колегия. Допълнението на проекта е направено механично, като върху печатния текст на проекта докладчикът ръкописно вмъква след “отглеждано, но неосиновено дете”, думите “съответно отглеждащият го”, без да се изменят мотивите на акта. Така, дори и днес, при обикновен прочит на мотивите се вижда, че в тях се говори само за правото на детето, но не и на отглеждащия го, което пък се дължи на несполучливия опит на докладчика да придаде по-голяма емоционална тежест на поддържаното становище. Разбира се, едва ли съдия Манчев е очаквал, че този похват би създал подобни противоречия в прилагането десетилетия по-късно. Така или иначе, всякакво преекспониране на формулата “взето за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете” очевидно е крайно неоправдано и е отличен пример за това, че там където езикът на „правотвореца“ не е прецизен, езиковото тълкуване е напълно неприложимо. Извличането на отделна предпоставка от всяка използвана дума би изопачило смисъла на тълкувателния акт до такава степен, че би изключило от приложното му поле дори прецедента от 1968 г., вдъхнал живот на ППВС № 5/1969 г. Още повече, след като беше установено, че върховните съдии никак не били прецизни във формулирането на текста на постановленията и особено на мотивите към тях.

Днес правната литература не демонстрира съществен интерес към понятието „отглеждано, но неосиновено дете“ и се е дистанцирала от практическия въпрос, необходимо ли е намерение за осиновяване и липса на пречките по СК, включително и тази за възраст. Като цяло може да се каже, че авторите лесно се подвеждат по творческия подход на изказа и са склонни да извеждат от две до четири предпоставки, които следва да бъдат налице, за да попадне случая в хипотезата на постановлението⁹. Не можем да ги съдим прекалено строго – дистанцията на времето е направила допуснатите от ВС грешки при изразяването на идеята на постановленията почти неоткриваеми.

За щастие, има решения на ВКС, които дават правилния отговор и насочват съдилищата да изследват какви фактически отношения са създадени и дали те съответстват на правно регламентираните, без да се интересуват от пречките за осиновяване, включително и от навършването на пълнолетие¹⁰. Този подход е правилен. Между навършилото пълнолетие дете и неговия биологичен родител съществува същата духовна връзка както между навършилия пълнолетие отглеждан и отгледалия го, още повече че последните в значителен брой случаи са биологични дете и баща, но поради стечение на обстоятелствата тази връзка не може да бъде установена по съответния ред.

4. 
   Последвалото Постановление № 2 от 30 ноември 1984 г. по дело № 2 от 1984 г. на Пленума на ВС по същество няма отношение към въпроса за отглежданото, но неосиновено дете. Като недостатък може да се изтъкне, че в него също се говори за “взето за отглеждане и за осиновяване, но още неосиновено дете” – директно преписано от мотивите на предходното постановление, без да се отчита несполуката в стилистичния похват на съдия Манчев¹¹. Друго важно нещо, което следва да се има предвид при тълкуването на постановлението, е правото на бабата и дядото на обезщетение. Съгласно ППВС № 2/1984 г. те са изключени от кръга на правоимащите. Текстът обаче се отнася до нормалната ситуация, в която детето има майка и баща, които попадат в кръга на правоимащите. Ако детето няма живи родители или последните са се дезинтересирали от съдбата му, а бабата и дядото са го отгледали изцяло, очевидно справедливостта изисква на майката и бащата да бъде отречено правото на обезщетение¹² за сметка на отглеждащите детето баба и дядо¹³. Тази ситуация не е съобразена в текста на постановлението. Не е съобразено също така, че вторият баща/майка също може да бъде отглеждащ по смисъла на ППВС № 5/1969 г., ако рожденият родител се е дезинтересирал напълно от детето, а неговото място фактически е заето от втория съпруг на рождения родител¹⁴. По тези въпроси ППВС № 2/1984 г. внася повече смут и объркване и е причината за отрицателната оценка и по отношение на предходните два тълкувателни акта. В действителност именно с ППВС № 2/1984 г. се прави опит за ограничение на кръга на правоимащите лица, а не с ППВС № 4/1961 г. Но може да бъде отправен упрек към постановленията от 1961 г. и 1969 г., тъй като същите очевидно не са решили въпроса с нужната категоричност, което оставило възможността за последващото им стеснително тълкуване след приемането на ППВС № 2/1984 г.¹⁵
   
5. 
   От всичко изложено следва, че понятието “отглеждано, но неосиновено дете” по смисъла на ППВС № 5/1969 г. не трябва да бъде сляпо ограничавано само до случаите на взето за осиновяване по реда на СК непълнолетно дете. Тук ще попаднат всички случаи, в които между отглеждащ и отглеждан са установени такива фактически отношения, които напълно се покриват с отношенията между родител и дете. Няма изискване отглеждащият да е възнамерявал да осинови по съответната процедура отглеждания. Няма изискване и двамата да отговарят на изискванията за осиновяване по Семейния кодекс. На още по-голямо основание не може да се приеме, че правото на отглежданото дете се преклудира с навършването на пълнолетие. Създадените фактически отношения на родител към дете не могат да бъдат отречени по презумпция само поради факта на навършване на определена възраст. Както правото на родното дете да търси обезщетение за смъртта на негов родител не се преклудира с навършването на пълнолетие, така и правото на отглежданото дете не може да бъде отречено само на формалното основание, че е навършило пълнолетие. Отношенията между отглеждан и оглеждащ не се прекратяват с навършването на определена възраст, още повече че в голям брой от случаите се касае именно за отглеждане на биологично дете, при което произходът от бащата не е формално установен поради една или друга причина. Отношенията между родител и дете, биологични или фактически, се характеризират с особена специфика и интензивност и траят цял живот, независимо на каква възраст е детето, дали живее при родителя си и дали е създало собствено семейство.
   

„От фактите по делото се установява, а и не се спори от страните, че между И.И. и починалия Я. Н. е съществувало съжителство, като И. е отглеждал Н. от 3- годишна възраст, когато е сключил брак с майка му. Грижите, които е полагал, са били същите като тези, полагани и за собствените му деца и така между двамата са били създадени отношения като между баща и син. През целия си съзнателен живот Н. е наричал И. „татко“ и отношението му към него е било като към биологичен родител […].

Любопитно е, че пред почти същия казус бил изправен неотдавна и румънският съд. Съгласно чл. 1391, ал. 2 от Гражданския кодекс на Румъния съдът може да присъди обезщетение на възходящите, низходящите, братята, сестрите и на съпруга за претърпените страдания вследствие смъртта на техния близък, както и на всяко друго лице, което, от своя страна, може да се докаже съществуването на такива вреди. Тази нормативна уредба позволява на съдилищата да презюмират, че родствениците от първа степен, братята и сестрите и съпругът търпят неимуществени вреди, доколкото не е установено противното. За всички останали лица има процесуална тежест да докажат, че въпреки липсата на такава близка родствена връзка също страдат от загубата на техния близък и търпят неимуществени вреди. Така например отглежданото от съпруга на майката доведено дете има право да претендира обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие загубата на своя пастрок, ако последният го е приел като свое и се е грижил за него както ако бе негово родно дете. Същото право има и отглеждащият и това право не се погасява нито с навършването на пълнолетието на детето, нито след започването на самостоятелен семеен живот от страна на отглежданото дете. В разрешения от съда казус с Наказателна присъда № 1608 от 02.07.2015 г. по дело № 30073/325/2014 (влязла в сила) Първоинстанционният съд в Тимишоара е присъдил обезщетение на пастрока на починалия, когото отглеждал от 12 годишен и който към момента на причиняването на смъртта му е имал вече собствени жена и деца и е живеел в собствен дом. Най-интересното е, че както починалият, така и ищецът по делото са български граждани, което е уместно да се отбележи изрично предвид колебанията на българските съдилища при присъждането на обезщетение в тази хипотеза¹⁸.

Така или иначе, за момента постановленията на ВС по въпроса за кръга на правоимащите лица се прилагат последователно от съдилищата. Фактът, че те налагат едно неоправдано рестриктивно тълкуване на чл. 52 ЗЗД, граничещо със законодателна интервенция, обаче заслужава нарочно да бъде отбелязан предвид главния проблем на настоящото изследване – за съдържанието на понятието “отглеждано, но неосиновено дете”. Когато Върховният съд е въвел едно изключително тясно тълкуване на законовия текст, стоящо на границата на правната логика и житейската справедливост, допълнителното стесняване на понятието до още по-тесен кръг случаи вече явно прекрачва тази граница. В това намирам допълнителен аргумент срещу изключването на редица лица от кръга на материалноправно легитимираните чрез последващо стеснително тълкуване на самите актове на Върховния съд.