Предание за Мрак Сикамор Брайт



страница4/5
Дата10.02.2018
Размер0.85 Mb.
#55949
1   2   3   4   5

Дъждовния крал – мини на 40.

Облачния крал – мини на 32.

Лунния крал – мини на 85.

Звездния крал – мини на 75.

Мъгливия крал – мини на 27.

Вятърния крал – мини на 91.

Слънчевия крал – мини на 10.

75



Премини на 85.
76

Извади три точки от „жълтици”. Бръкнах в кесията си и му подадох три златни монети. Лед и вятър! Дано информацията да си струва, това беше цяло състояние! Той ги прибра в дрипите си и ме погледна с крива усмивка.

- Бях един от Остриетата, да – започна той – докато не ме налази проказата. Тогава станах един от Отчаяните. Искаш да знаеш къде да търсиш Остриетата? Не можеш да ги намериш.

- Как така? - намръщих се аз.

- Те те намират. Отиди в странноприемницата „Минутка разкош”, която е от другата страна на реката, в квартал Катоцар. Влез и поискай да се срещнеш със Сат’Ър Блъд. Бъди нащрек и дръж меча си в готовност.

Прокаженият млъкна и наклони глава. Разгледа ме с любопитство и после каза:

- Не че това ще ти помогне много.

После ми обърна гръб и се върна отново в ъгъла на килията си. Май посещението ми тук беше приключило. Запиши кодовата дума „сатър” и премини на 89.
77

Извадих ножа си. Непознатият въртеше своя със завидно майсторство. Трябваше да призная, че успя да избегне успешно няколко от прословутите ми намушквания тип „Бандюга на шиш” и „Мародерски бъбречета”. Явно обаче все още не се беше изправял срещу човек от Градската стража, защото изглеждаше доста изненадан, когато в един удобен момент го сритах между краката. Падна на земята, превивайки се на две. Няколко секунди по-късно лежеше вече овързан с въжета до бара, а Сириус обясняваше на Пък как да стигне до Южните казарми и да каже на някой от нашите момчета да дойде да прибере току-що арестувания за нападение над стражи тип. Премини на 99.


78

С яростен вик го връхлетях, вдигнал меча над главата си. Миг преди да го съсека, той се наведе, хвърли се към мен и нанасяйки ми бърз удар с острия си нож, успя да ме рани, преди да отскочи отново настрани (извади една точка от „живот” и увеличи „отворени рани” с една единица). Извиках, този път от болка, и се извъртях, готов да потърся разплата. Противникът ми стоеше на място, а от гърдите му стърчеше острието на Сириус, обагрено в кръв. Сириус бавно изтегли меча си, бутна настрани трупа и се приближи до мен, за да се увери, че съм добре. Премини на 70.


79

- Мисля, че можем да им вярваме, капитане – отвърна кралицата. Обърна се и отиде до един от прозорците. Загледа се в града-кралство, виждащ се от нейната кула.

- Преди няколко дни при нас дойдоха пратеници на Непокор – продължи тя - предложиха ни да предадем града. Да отворим портите и да пуснем армията му. Непокор ни обеща да останем владетели на това, което остане от Мрак, след като войниците му разграбят града. При условие, че се превърнем в негови васали.

Кралицата се обърна отново към нас. На устата ѝ играеше горчива усмивка.

- Останалите шестима крале бяха готови да приемат предложението му. Само аз се възпротивих. Мрак – изпепелен, а Седемте – васали на Непокор? Никога! Но явно другите крале са решили тайно от мен да преклонят коляно пред Непокор.

В стаята се възцари тежко мълчание. Слънчевата кралица продължи:

- В момента на Площада на Зората се събират най-добрите бойци на Мрак. Планирам да се опитаме да разкъсаме обсадата като атакуваме през Главната порта. При изгрев слънце трябва да пристигне и конницата на Раздор, от които поискахме помощ. Непокор ще се окаже заклещен между копията на Мрак и мечовете на Раздор.

- Ваше Величество – намесих се аз – не забравяйте, че заговорниците ще отворят някоя от градските порти. Трябва да се подготвим за войниците на Непокор, които ще нахлуят от там.

Кралицата се приближи към нас и се усмихна.

- Да, ефрейтор, трябва да помислим и за тях. Искам ти да поемеш командването или на атаката, която ще започне от Площада на Зората, или на защитата на портата, която изменниците ще отворят. Освен на най-близките си съветници, само на вас двамата мога да имам доверие. А тази нощ вие доказахте, че сте го заслужили.

Смутен от оказаната чест, избрах

- да водя отчаяната атака, която трябваше да разкъса обръча около града и да заклещи Непокор между нашите остриета и тези на препускащата конница на Раздор (94).

- да защитавам портата, която изменниците искаха да отворят пред Непокор (42)
80

Хвърлих се с протегнат напред меч. Гаднярът направи бърза крачка встрани, оставяйки ме да профуча покрай него и ми нанесе бърз страничен удар (извади една точка от „живот” и увеличи „отворени рани” с една единица). Извиках, този път от болка, и се извъртях, готов да потърся разплата. Стоеше на място, а от гърдите му стърчеше острието на Сириус, обагрено в кръв. Сириус мълчаливо изтегли меча си, бутна настрани трупа и се приближи до мен, за да се увери, че съм добре. Премини на 70.


81

Заляха ни кръв, остра стомана и непреклонни противници. Мечовете им ни заобиколиха и отчаяние завладя редиците ни. В разгара на битката се сблъсках със Сириус и видях страха в очите му. Опитах се да окуража него и останалите, но като че ли никой не чу виковете ми. Май бяха прекалено уплашени, за да ми повярват и да ме последват. Много от тях се предадоха, очаквайки милост, но бяха съсечени на място от войниците на Непокор. Тези, които се опитаха да избягат, бяха застигнати от стрели и копия. Единственият изход беше... смъртта, както разбрах миг по-късно, когато вражески меч намери пролуката между шлема и бронята ми, врязвайки се в незащитеното ми гърло. Падайки на колене, успях да видя за последно знамената на Седемте краля, веещи се от дворцовите кули. Тази вечер над Мрак щеше да се вее друго знаме, помислих си аз, когато последното издихание излиташе от устните ми. Край на играта.


82

Катоплъх беше най-бедният квартал на Мрак. В покрайнините му те посрещаха гладни псета, а в сърцето му те чакаха също толкова гладни хора. Тук живееха много от просяците на Мрак, които денем плъзваха из останалите квартали на града, а нощем се прибираха да пренощуват в Катоплъх. Те научаваха почти винаги първи за всяка една новост, случила се в града-кралство. Знанието е пари, а те прибираха всяка една подхвърлена монета. Запиши кодовата дума „плъх” и намали „време” с една точка. Извади от „живот” една точка за всяка отворена рана, която имаш.

Свихме по Мърсолената уличка и се озовахме пред купчина боклуци, където знаех, че обикновено нощува Птичката, един от просяците-ветерани и стар познайник на Градската стража. Чух хъркането му – значи наистина все още беше тук. Сръчках купчината боклуци там, откъдето предполагах, че идва хъркането. Разнесе се недоволно мучене и от купчината щръкна рошавата глава на Птичката.

- К’во? – сънено измърмори той.

- Ставай, Птичка – подкани го Сириус – дошли сме да си поговорим с теб.

- Що? Тоя път наистина нищо не съм направил – жално се оплака Птичката, внезапно разсънил се.

- Трябва ни информация. Търсим някой от Остриетата. Или от Тайната стража – отвърнах.

Птичката се ококори.

- Аз пък откъде да знам нещо за тях? Нито Остриетата, нито Тайната стража имат нещо общо с някакъв дрипав просяк.

- Ти знаеш всичко, Птичка – продължих аз – сигурен съм, че знаеш къде и как да ги намерим.

- Нищо не знам – изхленчи той – ама наистина...

В близката сянка някой се размърда и се чу детски глас:

- Хей, господине!

Огледах се. От сянката излезе дете на не повече от десетина гадинки се приближи към нас. Беше мръсно, хилаво хлапе, но очите му бяха будни и умни.

- Оставете я тая стара дрипа. Аз мога да ви кажа къде е Тайната стража.

- Кой е дрипа, хлапак такъв? – начумери се Птичката – само да те...

- Шшшт. Тихо. Остави го да се изкаже – прекъснах го аз.

Хлапето ни изгледа още веднъж отгоре до долу и повтори:

- Мога да ви кажа къде е Тайната стража. Но искам първо да ми помогнете.

Изгледах го с любопитство:

- Да ти помогнем за какво?

- Братчето ми е болно. Нямаме никой, сами сме.

Трябваше ли да се съглася и да се опитам да помогна на хлапето и болното му братче (65) или беше време вече да потърся информация за Тайната стража и Остриетата на друго място (36)?
83

За битката бях избрал лек щит, който предлагаше добра защита и не затрудняваше движението. Удрях с меча, вдигах щита, за да се предпазя от вражеските удари, посичах, прикляках, хвърлях се напред, нанасях съкрушителни удари с рискован замах, избягвах копия, мечове и стрели, за да съсека все по-силно разколебаните войници на Непокор. Скоро кръвта, потта и умората бяха единственото, което усещах. Кръв се стичаше навсякъде по мен – за щастие, май всичката беше чужда. Усещах потта, в която бях окъпан: дръжката на меча и ремъка на щита ставаха все по-хлъзгави и се държаха все по-трудно. Ръцете ми натежаха като олово, главата ми забуча и тъмни кръгове изплуваха пред очите ми. Когато следващият противник – огромен войник в кожена ризница, размахал боздуган над главата си – замахна към мен, се опитах да блокирам със щита. Оръжието се стовари върху него и ударът за малко не ме запрати на земята. Стиснах с всичка сила ремъка на щита, за да го задържа пред себе си, но двата липсващи пръста, които бях загубил в тъмниците на Тайната Стража, си казаха думата. Ремъкът се изплъзна от ръката ми, аз изпуснах щита на земята и следващият удар на боздугана улучи рамото ми, отнемайки ти една точка „живот”. Изръмжах от болка и със светкавичен удар промуших огромния си противник. Изтеглих меча си от трупа му и се хвърлих отново в битката, превъзмогвайки умората и опитвайки се да не обръщам внимание на кръвта ми, която сега се смесваше с чуждата, опръскала доспехите ми. Премини на 46.


84

... поискахме да се срещнем с главнокомандващия в Северните казарми. Един от часовоите кимна, каза ни да изчакаме и влезе в казармите. След малко се появи, следван от висок мъж, облечен в дрехи с тъмночервен, почти черен цвят. Забелязах трите алени корони избродирани на плаща му, обозначаващи лейтенантския му чин. Тъмните му очи, които се открояваха сред слабото му, изпито лице ни изгледаха със студено любопитство.

- Капитанът е зает. Аз съм неговият заместник, лейтенант Кинжало. Какво има?

Погледнах въпросително двамата часовои. Лейтенантът се поколеба, но после махна с ръка, подканяйки ни да го последваме. Докато тримата вървяхме по коридора, той ни попита отново:

- Е? Какво има?

Можех ли да му имам доверие? Нямах представа, но също така нямах и повече време.

- Търсим Тайната стража – изтърсих аз след като реших, че няма защо да увъртаме – изпълняваме важна мисия. Мислихме, че някой от вашите казарми може да знае как да се свържем с тях.

Лейтенантът не каза нищо и продължи мълчаливо да крачи напред. След малко продума:

- Как казахте са имената ви?

- Ефрейтор Мандрейк и ефрейтор Сириус от Градската стража и Южните казарми, сър – отговори Сириус вместо мен.

- Аха – завъртя се към нас лейтенантът. Бяхме стигнали врата. Отвори я и ни покани да минем пред него – значи вие сте били.

- Били сме какво, сър? – попитах аз подозрително, последвайки Сириус, който вече беше прекрачил прага на стаята.

- Тези, които ни търсят вече цяла нощ – ухили се лейтенантът и в следващата секунда нещо твърдо и ръбесто ме удари по главата. Последва мрак, който ме погълна, преди да отговоря нещо оригинално или поне да извадя меча си. Копелето, стоварило твърдия предмет върху главата ми, беше вложило доста сила в удара си. Извади две точки от „живот” и премини на 19.

85

Последвахме иконома през единия от седемте коридора. Стените бяха украсени със символите на краля, а подът – застлан с дебел килим, който приглушаваше стъпките ни. Накрая стигнахме до обкована с желязо врата, през която влязохме, а старецът остана отвън. Озовахме се в богато украсена стая с изящни мебели от различни видове дърво. Гербът на краля беше навсякъде, дори на ризниците на кралските гвардейци, застанали на пост в стаята. Докато наблюдавах с любопитство как светлината на лампите хвърля причудливи сенки от пиките на гвардейците по стените и се чудих как да съобщя на краля, че градът му ще бъде предаден на бунтовника Непокор, в стаята влезе самият владетел.

- Как така си позволявате да искате среща с краля? - раздразнено попита той - Мястото на обикновените войници е на крепостните стени, не тук. Само да разбера...

- Ваше Величество – паднах на колене аз – имаме важна вест за Вас. Изменници планират да отворят призори градските порти и да пуснат армиите на Непокор в Мрак.

Кралят млъкна и се втренчи в нас.

- Как да знам, че това, което говорите, е истина? – бавно изрече той.

- Със собствените си уши чухме заговорниците да планират измяната, Ваше Величество. Говориха, че част от Седемте краля подкрепя заговора, господарю – отговори Сириус, също паднал на колене до мен.

Кралят потърка брадичката си и със замислен поглед се обърна към гвардейците:

- Стражи! Чуйте заповедта ми и свършете дълга си!

Десет бронирани тела се изпънаха като струни, готови да изпълнят кралската повеля.

- Убийте на място тези двама лъжци за накърняване на кралската чест!

Думите отекнаха в просторната стая. Преди да успеем да скочим отново на крака, десет гвардейски пики ни обкръжиха и безмилостно се впиха в телата ни. Остриетата им разкъсаха вътрешностите ни и телата ни се стовариха безпомощно на земята. През кървавата мъгла, която забули света около мен, дочух шепота на краля, който се беше навел над ухото ми:

- Избрали сте грешния крал, господа стражари... Край на играта.
86

- Май ще ти откажа – отвърнах аз.

Той ме изгледа нацупено и си прибра стъкленицата. Реших все пак да използвам възможността да го попитам дали е чувал нещо за Остриетата или за Тайната Стража.

- Нищо не съм чувал – сърдито отговори той – аз не съм от тук.

Изваждайки деликатно брадата от напитката си, той допи бирата на една глътка и стана да си ходи. Останалите клиенти също взеха да се разотиват. Май беше време и ние да се махаме от тук. Премини на 95.
87

Заповядах на стрелците да задържат стрелите си. Над стената се възцари мълчание, нарушавано само от долитащия до нас плясък от греблата на приближаващите галери. Когато корабите наближиха решетките, преграждащи входа към града, им се наложи да се скупчат близко един до друга. Галерите не успяха да спрат навреме - явно бяха очаквали решетките да са вдигнати. Изпращяха гребла, някои от палубите се врязоха една в друга, разнесоха се гневни крясъци. Използвах момента и запратих стъкленицата с адски огън, която бях спечелил от лудия магьосник, към най-близкия кораб, след което изкрещях заповед за стрелба.

Над Огледалната река се възцари пъкъл от огън и смърт. Адската стъкленица се пръсна на парчета върху палубата на една от галерите, а дървесината избухна веднага в пламъци. Изсипалите се стрели завариха войниците на Непокор неподготвени и скоро палубите на галерите бяха покрити с тела. Огънят се разпростря и върху другите галери, които бяха скупчени близо една до друга, и неутолими пламъци обхванаха речната повърхност. Бойците на Непокор крещяха, скачаха във водата, за да се спасят от огъня, но той ги застигаше и там. Стрелите не спираха да се сипят върху тях. Не след дълго крясъците стихнаха и по реката се носеха само горящи кораби и мъртви тела. Доволен, погледнах Сириус, който сочеше към хоризонта. Там се виждаха черни точки, които скоро нарастнаха и се превърнаха в бясно препускащи ездачи. Усмихнах се изтощено – това трябваше да е подкрепата от Раздор. Десет хиляди конници, готови да смажат армията на Непокор. Дори и атаката, започнала от Площада на Зората и целяща да разкъса обръча на Непокор, да не беше успяла, вече нямаше значение. Непокор щеше да бъде разбит. Премини на Епилог.
88

- За да ви арестуваме за измяна – студено отвърнах аз. Нямаше смисъл да крия повече.

- Виж ти, виж ти – замислено отвърна Кинжало – значи някакси вие двамата сте подочули туй-онуй... И наистина си въобразихте, че можете да нахълтате тук и да ни арестувате?

Не отвърнах нищо. До мен Сириус все още беше в безсъзнание. Кинжало ни обърна гръб и отиде в дъното на килията. След малко се върна с чаша в ръка, която ми подаде. Един от стражите свали оковите от дясната ми ръка.

- Чаша вино като възнаграждение за разговорливостта ти – каза той.

Трябваше ли да

- приема виното (11)

- да използвам, че дясната ми ръка е свободна, за да се опитам да се освободя (4)?


89

Пътят до повърхността ми се стори вечен. Подземията на Отчаянието наистина си заслужаваха името - не бях виждал по-подтискащо място досега. Излязохме от Храма с облекчение. Дъждът беше спрял, а нощният вятър скоро отми спомените от мрачните подземия. Атаката на катапултите продължаваше, чувахме грохота от битката. Часовникът на близката камбанария отмери още един отминал час. Нощта напредваше по-бързо отколкото ми се искаше. Запиши кодовата дума „отчаяние” и премини на 13.


90

Реших, че трябва да поговорим със сержант Въртитруп. Дори и да успеем да оцелеем по някакво чудо тази нощ, сержантът щеше да бъде по-склонен да ни откъсне главите за това, че сме зарязали нощния патрул, отколкото да ни благодари, че сме спасили града от предателството на собствените му крале.

В северния край на Площада на Зората се беше събрала значителна военна част – конна и пеша войска. Бяха поне стотина на брой, а от всички краища на площада прииждаха още. Шума от битката при крепостните стени се сливаше с цвиленето на изнервените коне и подрънкването на мечовете и копията на не по-малко изнервените хора, събрани на площада. Какво ли търсеха всичките тези войници тук?

- Нямаме време – обади се Сириус зад мен.

Прав беше. Хвърлих последен поглед на събиращата се войска на площада и го последвах. Когато стигнахме Южните казарми (запиши кодовата дума „казарма” и намали „време” с една точка и „живот” с една точка за всяка отворена рана, която имаш), обяснихме на караула, който пазеше на входа, че сме дошли да говорим със сержант Въртитруп.

- Няма го – отвърна кратко той.

- Как така? Това е все едно градът да го няма! Сержант Въртитруп винаги го има – възмутих се аз.

- На Площада на Зората е. Преди малко дойде спешна заповед. Сержантът събра повечето, които не бяха на патрул, и ги поведе нататък.

Сириус се обърна към мен и ме дръпна настрани:

- Дай да го зарежем сержанта. Имаме доста по-важна задача. Накрая той ще ни благодари затова, че сме спасили целия град. По-добре да влезем да потърсим Лечивар.

Лечивар се грижеше за оръжието и здравето на целия гарнизон в Южните казарми. Никой не помнеше на колко години е, той самият мразеше да говори за това, но все още виждаше достатъчно добре, за да ти зашие отрязания пръст на правилното място. Или пък да те снабди с някоя сносна брадва и да позатегне износените тетиви на лъковете. Трябваше ли

- да се върна на площада, за да потърся сержанта (61)?

- да намеря Лечивар в казармите (7)?
91

Премини на 85.
92

Премини на 100.

93

... поискахме да се срещнем с лейтенант Кинжало. Един от часовоите кимна, каза ни да изчакаме тук и влезе в казармите. След малко се появи с висок мъж, облечен в дрехи с тъмночервен, почти черен цвят. Забелязах трите алени корони избродирани на плаща му, обозначаващи лейтенантския му чин. Тъмните му очи, които се открояваха сред слабото му, изпито лице ни изгледаха със студено любопитство.

- Аз съм лейтенант Кинжало. Какво има?

- Ефрейтор Мандрейк и ефрейтор Сириус от Градската стража и Южните казарми, сър – поздравих аз – бихме искали да поговорим с вас.

Огледа ни отново от глава до пети и после кимна, подканяйки ни да го последваме. Мълчаливо повървяхме през пустите коридори на Северните казарми и накрая влязохме в една малка стая. Двамата със Сириус се огледахме, готови за изненади. Май бяхме сами в стаята.

- Знам кои сте – завъртя се към нас лейтенантът – но не знам дали знаете кой съм аз.

- Лейтенант Кинжало? – направих се на ударен аз. Бях решил, че е по-добре да изчакаме със свалянето на картите.

- Гадно копеле от Тайната стража? – попита Сириус, разбивайки всичките ми планове за деликатност и изчаквателна позиция на пух и прах.

- Може и така да се каже – ухили се лейтенантът – но по-правилният отговор би бил гадно копеле от Тайната стража, което е способно на доста неща.

В следващия момент бръкна под плаща си и извади от там два малки арбалета, които биха изглеждали доста комично поради незначителни си размер, ако не бяха проблясващите върхове на стрелите, с които бяха заредени. Държеше по един арбалет във всяка ръка и не се поколеба нито за секунда, дърпайки спусъка. Това, което изпитах, когато една от стреличките ме улучи, беше по-скоро изненада, отколкото болка. Стрелата беше малка и не беше причинила дълбока рана. Само след миг обаче почувствах непозната досега слабост и клепките ми натежаха. Краката ми омекнаха и аз се строполих на пода, чувайки как тялото на Сириус също тупва до мен. После дойде мрак, който ме сграбчи в прегръдките си без да пита за съгласието ми. Премини на 19.
94

Развиделяваше се. Нощната атака беше стихнала преди половин час и сега пред градските стени цареше тишина и спокойствие. Някои от войниците на Непокор навярно спяха. Зората наближаваше и скоро щеше да разсече наметалото на нощта, за да нахлуе в новия ден. Огледах събралите се бойци на Мрак около мен. Няколкостотин от най-добрите пехотинци и конници на града, изпълнили Площада на Зората. Някои от тях ме познаваха и навярно се чудиха защо бях захвърлил плаща на Градската стража. Сега пред тях стоеше друг човек, с червените доспехи на кралски гвардеец. Но заповедите бяха такива – тази сутрин те щяха да следват мен, а аз трябваше да ги поведа към победа.

Дадох знак и бойните тръби засвириха. Огромните, масивни врати на Главната порта изскърцаха и се отвориха пред нас.

Зората дойде и първите слънчеви лъчи заляха градските стени. Пред нас беше станът на армията на Непокор, която ни беше държала в обсада в продължение на сто дълги и ужасни дни. В лагера вече тичаха отделни войници, които бяха забелязали отварянето на портите и войската на Мрак, готова да се стовари върху тях. Нямахме време. Дадох заповед за атака и редиците ни се изляха през Главната порта. Пред вражеския стан вече се строяваха първите войници на Непокор – стотина копиеносци. Наредих да свирят

- атака за конниците ни, които възможно най-бързо да ги връхлетят преди да са се окопитили (57)

- атака за мечоносците ни, които да се врежат в тях, докато конниците атакуват останалата армия на Непокор по фланговете (3)


95

Студеният нощен въздух, макар и пропит с аромата на война, пожар и смърт, беше като елексир пред маранята от всевъзможни мириси, витаещи в кръчмата. Премини на 13.


96

- Аз ѝ вярвам – студено казах аз – пуснете я да си върви. Градът е под обсада, мястото ви е на крепостните стени или на улицата в търсене на мародери. Няма какво да се занимавате с млади момичета, било те перачки или не.

Двамата се спогледаха и после сковано отдадоха чест. Без да промълвят и дума повече, те се обърнаха и потънаха в мъглата. Момичето със златни коси и оскъдни дрехи ни изгледа и после каза:

- Ама аз наистина съм перачка в двореца. Моли ми е името, може да проверите, ако не вярвате.

- И какво търсиш толкова далече от двореца и с толкова малко дрехи, Моли? – намеси се Сириус.

Момичето почервеня:

- Добре де. Обсада е, всеки има нужда от нещо. Заплатата на перачката не е от най-високите, така че ми се налага нощем да заработвам по някоя и друга допълнителна монета. Танцьорка съм в „Кристална сълза”. Но не съм проститутка.

- Както вече казах, аз ти вярвам – успокоих я аз – а сега си свободна да си вървиш. И вземи се облечи, че така ще настинеш.

Класическата глупост, която човек изтърсва, когато говори с полу-голо момиче. „Вземи се облечи, че така ще настинеш?!” Леле, леле, така доникъде нямаше да стигна...

- Бях тръгнала да се прибирам към вкъщи, когато тия двамата дебили ме срещнаха по пътя. Добре че сте вие, иначе щях да закъснея за работа в двореца. Скоро започва дневната смяна на перачките.

Моли повървя с нас още малко и накрая се разделихме. Надявах се да успеем със задачата си, иначе горката Моли нямаше да може дори да завърши дневната си смяна преди Непокор да завладее града.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница