Предизвикателството интерпретация



Дата11.01.2018
Размер130.25 Kb.
#43421
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ИНТЕРПРЕТАЦИЯ
Павлина Рибарова

Le présent article se propose de suggérer une idée globale de l’interprétation sous son double aspect : la traduction et la performance artistique. Il suit une piste en partie tracée par l’œuvre d’André Boucourechliev « Le langage musical », tout en essayant de faire dialoguer celui-ci, au moyen, entre autres, de références à l’écriture d’Amélie Nothomb, avec des notions-clés du domaine des sciences littéraires, du langage et de la traduction.
преводач/изпълнител, читател/слушател, изменение, взаимодействие
Идният къс литература не би посмял да се нарече изследване, а текст, роден от мимолетното взаимодействие между придошли в даден момент, за да се оттеглят обратно в морето на Вавилон, примери за преводаческа работа.

Водейки се от основната идея за превода като интерактивност, ще изложа някои свои виждания за интерпретацията, основани на практиката ми на преводач, търсейки идейния им диалог с изявени съвременни литератори, мислители и критици. По-подробно ще се спра на двама автори, на пръв поглед обединени от самото несъответствие: като призвание в изкуството, националност, житейски път, звучене и ритмичност на творчеството, популярност, генерация… та дори пол!, но и обединени от не-принадлежността си към каквото и да било идейно течение. Освен като обекти на изследователската и преводаческа работа на автора на настоящата статия, белгийската писателка Амели Нотомб и прекаралият живота си във Франция композитор, пианист и писател от български произход Андрей Букурещлиев, са сходни по своето единачество.

Да превеждаш е като да свириш – ще му се да каже на някой, комуто музикалните умения убягват. И все пак, френската дума interprète означава и преводач, и сценичен изпълнител… А, попаднало в сферата на интелектуалния анализ, понятието интерпретация се скланя до безкрайност. Да направим крачка натам…

Ако приемем смисъла като изначално и безкрайно неизказуем – припомняйки си понятията универсална симпатия, божествено излъчване и непознаваемо Единоначалие [Еко: 1997, 32] -, става очевидна неизбежността всички възможни изразни средства да се възприемат като безпомощно множество необходимости. Осъзнаваме, като Камю, че спасението е в абсурда: едновременно да се примирим и да не се примирим с тяхната безпомощност. Понеслият това – този товар или тези криле – е преминал отвъд самоувереността на трайните, и скоро пустеещи, езикови постройки.


Литературата, също както и литературната теория – различието между тях е илюзорно – е осъдена (или привилегирована) да бъде завинаги най-строгият и, като следствие, най-ненадеждният език, посредством който човекът назовава и променя себе си [де Ман: 2000, 34].
Музикалният език

Tрудният и самотен път на усвояване и усъвършенстване на изкуството на превода ни отведе до една от неговите редки разновидности. Става дума за това да се превежда от френски на български език текст, писан от творец, роден и израснал в България.

Предизвикателството беше двойно: от една страна, да се извърши своеобразно „разопаковане” на дълбоко скрития български ритъм в безупречно елегантната френска реч на Андрей Букурещлиев; другата страна на предизвикателството беше отговорността, посредством българските думи, да се пренася посланието на един роден клавирен интерпретатор и композитор, който винаги се е самоопределял като „писател на музика” (écrivain de musique)1 и у когото „откриваме, дълбоко заложена като основа, вярата в „написването на ненаписваемото” [Росе: 2011, 14].

В книгата си „Музикалният език”, той разглежда езика като изследователска програма. В такава трябваше да се превърне и преводът, следвайки естеството на този текст – едновременно, така да се каже, над-научен и вътрешно-музикален.


Защото нашата цел е не констатацията, а извеждането на възможно най-близки до явлението музика модели, за да можем да изучаваме нейните елементи и връзките между тях, и най-вече да проследим функционирането им във времето [Букурещлиев: 2011, 29].

Букурещлиев разглежда езика и като елементи, впускайки се в подробно изучаване, с множество примери, на начина, по който функционират те помежду си. Спира се на функционалните им модели, на йерархиите в музикалната езикова система; проследява и интерпретира ролята на изпълнителя и на слушателя, на формата в музиката... преди да насочи вниманието ни – пак по неповторимо свой, влизащ в съкрушителен разрез с установеното начин! - към някои конкретни музикални произведения. Започвайки с по-скоро езиковедска гледна точка, в края на книгата авторът преминава към музикално- и културно-историческа такава, като през цялото време не спира да… свири. Той “просто” проследява стъпка по стъпка, звучене по звучене, случването на музиката.

При това, оставяйки тайната на творческия процес неприкосновена. Самият А. Букурещлиев заявява, че е невъзможно и неуместно да се опитваме да се догаждаме за авторовите намерения на творящия.
Прието е да се казва, че музиката изразява чувства – и по-специално тези на композитора. А цялото недоразумение произтича именно от тази идея. По-точно би било да кажем, че музиката поражда чувства. […][Букурещлиев: 2011, 22].
А. Букурещлиев смесва музикална история, музикален факт, езиковедски поглед и звук, за да поднесе - убедено, фино и с безкомпромисна сложност - книгата, която отговаря на заглавието си. Нейният превод много често се оказваше без опори, с постоянно променящи се ориентири, чието движение изискваше музикантски способности – не само заради специфичната терминология, но най-вече заради необходимостта да се открива стабилност именно в неспирната променливост. Със специфично сложната лекота на езика си, Букурещлиев едновременно предава и илюстрира посланието, че самият език не е нищо повече от преходно изразно средство.

А може би текст, докосващ музиката изотвътре с толкова майсторски спазена дистанция спрямо нейната неприкосновеност, просто не може да бъде „прочетен”.

Текстът е отворена вселена, в която интерпретаторът може да открие безкрайно много взаимовръзки [Еко: 1997, 38].
И ако музиката е, от една страна, „система от различия”, а от друга, „това, което свързва” – като надсловесен, по-съвършен език, ролята на преводача се напасва (поне частично) с тази на изпълнителя, а интерпретацията си остава неспирно движение на Смисъл.
Интерпретацията като промяна
Какво представлява добрият превод? Според Хосе Ортега-и-Гасет, няма по-низше интелектуално занимание от това на преводача; защото, докато писателят се одързостява да осъществява подривна дейност, със самия акт на писане – идейно, граматически, или едното чрез другото, той, от плахост, превива гръб „пред огромния полицейски апарат на граматиката” [Ортега-и-Гасет: 1993, 163] и, в крайна сметка, „натиква преведения писател в карцера на общоприетия език, тоест предава го.” [Ортега-и-Гасет: 1993, 163]

Може…


Но нека, най-напред, обърнем поглед към писането на една дама, която, наред с останалите й ярки характеристики, е един от писателите, които отдават дължимото и изтъкват огромната тежест на граматиката, използвайки я за… украшение. В светлината на изложените мисли, ще погледнем на Амели Нотомб като на превърнал се в писател страстен читател, чиито възприятия и въображение, същевременно, са широко отворени за всички видове знаци на осезаемия Смисъл.

Амели Нотомб…

… е един от най-превежданите съвременни автори на художествена литература, но тук няма да се спираме, в тесен смисъл, на преводите на романите й, нито ще се задълбочаваме – макар че ще я споменем - в преводимостта им. Безспорно е, че тези аспекти на прочита й заслужават далеч по-обширно и подробно изследване, отколкото предполагат целите на настоящата статия.

Амели Нотомб пише жадно. Аристократично (ще си позволим закачката: анорексично!) нетърпяща каквато и да било тромавост - било на мисълта, било на изразяването й -, тя пише с кратки изречения, точни думи и барокова граматика. Въпроса дали това прави текстовете й лесни или трудни за превод, ще оставим отворен… засега.

Вавилонският аспект на писането на Нотомб е именно читателско-критичният. Онова, което по-долу споменаваме като фактор за успешен превод – общата култура, у Амели действа едновременно като подтик и като средство. „Напоена” с впечатленията си – и тук тъкмо думата впечатление, в цветовия или сонорния й смисъл, е важна – от прочита на огромния обем френско- и чуждоезична литература, тя създава творчество, което, по-добре от целенасочена литературна критика, „превежда” и предава на читателя тъкмо зрънцето на диалога с всеки, мислил и писал преди. Това би трябвало, ако не да улеснява превода, то (поне донякъде) да гарантира добрия му резултат: дотолкова, доколкото такъв един отворен към безкрая текст неминуемо е вдъхновение за преводача.

Колкото до граматиката и пъстротата на лексикалния й регистър, специфично за Нотомб е, че книжовните конструкции и глаголни времена са отявлен знак, първо, за експресивност (противно на „модерната” експресивност, която влиза в разрез с граматиката) и второ, за лекота. За да бъдат изразени ведно, значение и естетична мяра не могат да се пилеят в безразборен излишък от думи; усложняването, наслагването на смислова материя при Нотомб, се случва по вертикала – сякаш към някаква върховна точка на „непоносима лекота на смисъла”.

Като светоусещане, Амели Нотомб напомня изпълнител с безпощаден към самия него слух. Необходимостта й да пише струи далеч не само от регулярността на текстовете й, а от самите тях – както, трябва да приемем, и от самата нея2. Романите й напомнят пъстроцветни късове, роящи се от постоянно пречупващата се в призмата на сетивата й ослепителна Белота.


„[…] белотата […] на девствената страница, която бях завладял”.3
Метафората, разбира се, освен в цветови, е възможна и в сонорен вариант. Гладът на Амели [Рибарова: 2011] прави осезаема тъкмо неспирната промяна, стаената в границите на безкрая си вариативност, в която слухът ни възприема и възпроизвежда смисъл.
Създаването на различия е синоним на композиране, както впрочем и на изпълнение, също и на възприемане. Да композираш музика, да свириш или да слушаш, означава да произвеждаш или възпроизвеждаш различия в безкрайните им нюанси и градации, да ги пречупваш през умел и изпълнен с любов прочит, най-сетне, да ги претегляш и преценяваш, слушайки ги – което всъщност възприятието прави с несравнима точност [Букурещлиев: 2011, 31].
… И всичките смисли на думата interprètе зазвучават в синхрон…

Звукът на четенето
Всеки текст, който смята, че твърди нещо еднозначно, е една неуспешна вселена, т.е. дело на объркан демиург […] [Eкo: 1997, 38].
По повод сравнението между по-лесни и по-трудни за превод текстове, Х. Ортега-и-Гасет говори за терминологичния – но кой всъщност?... - език като за псевдоезик, на който индивидът превежда истинския език – този, на който „човек живее, умира и съществува”. [Ортега-и-Гасет: 1993, 164]. Макар примерът да засяга т. нар. научни текстове (които, именно поради по-отчетливата си терминология, са предполагаемо по-лесни за превод), ще си позволим да си представим в тази роля словесния език изобщо; за да се опитаме да проследим – с плахата дързост, дължима на „възхитителната реалност на езика”, комуникацията на смисъл.

[…] не може да се проумее в дълбочина възхитителната реалност на езика, ако не изходим от схващането, че словесното общуване е изтъкано най-вече от мълчания [Ортега-и-Гасет, 1993, 1664].


От traduttore-traditore4 към interprète

Едва ли са много хората, които никога не са се сблъсквали с някакво специфично свойство на паметта, или мисловното си функциониране, което в даден момент от живота им е било недостатък, възпрепятствал постигането на непосредствените им цели. Такова, например, може да бъде трудността да се запомнят с точност значенията на думите, при изучаване на чужд език – особено на по-високо ниво, когато новите думи се наслагват върху значително лексикално познание. Вместо точния превод (или възможни значения) на думата, „страдащият” от, нека я наречем, поетична широта на паметта, задържа по-скоро конотационни, а често и лично асоциативни значения. И това, безспорно, поставя проблем в контекста на изучаването на конкретния език. Докато учиш езика, всяка дума иска от теб да си й верен, ревнувайки те, сякаш, от всички останали!...

Но после… - не „когато си го научил”, разбира се, защото, знаем, такова състояние не съществува, но - когато доверието ти позволи да работиш с този език като преводач, неусетно откриваш, че двамата с него сте отплували далеч над зеленоокото чудовище на ревността… А и над повечето важали доскоро забрани. „И всички звезди се смеят тихичко…”, а всички конотации си намират мястото. Поетичното мислене може най-сетне да влезе в употреба.
Вселената става една огромна огледална зала, където всеки отделен обект отразява и означава всички други обекти [Еко: 1997, 32].
А защо не кажем – Вавилон…

Тогава у преводача, първо като у читател, зазвучава Смисълът. Един от общоприетите начини да се назове тази степен на зрялост на интелектуалния слух, е терминът обща култура. В работата на преводача, знание и незнание вече се синхронизират. Той работи и с двете, и с онова нещо - толкова безкомпромисно и неповторимо като действителност, колкото смътно и широко употребявано като понятие – усет. Пред него, разбира се, все така се извисява грамадата от граматични правила, и всички (понякога граничещи с невъзможното) трудности, които стоят готови да оправдаят напълно почтената низост на усърдното му занимание… Верни съратници на всеки уклон към посредственото, те стоят, примамливо пълни с готови тухли, словесни полуфабрикати, продукти на самата употреба: някои академично маркови, други евтинеещи, но всички напоени с мириса на смисъл.

А смисълът е винаги един, винаги нов, и никога постижим… „някакво непознаваемо Едно, в което е заложено самото противоречие.” [Еко: 1997, 32] – чуваем, обаче, за неизбралия глухотата на известното Читател.

Преводач…



Interprète… , който работи с усета, със знанието и с незнанието си, способен да забрави думите, за да намери точните.

Ако е достатъчно скромен, за да не прояви плахост, преводачът няма да стане предател. Ще си остане Преводач...


Християнската неоплатоническа мисъл ще се опита да обясни, че ние не можем да определим Бог с ясни и точни думи, защото нямаме подходящ език. Според херметичната мисъл, колкото нашият език е по-двусмислен и многозначен, и колкото повече символи и метафори употребява, толкова е по-подходящ да назове това Единство, това Единоначалие, в което се осъществява съвпадението между противоположни. Но там, където властва съвпадението между противоположни, принципът на идентичност рухва. „Tout se tient.” [Еко: 1997, 32].
…или още Главен Читател. Отговорен за това, да чуе и изсвири текста така, че да не заглуши многогласието – или тишината – на Вавилон. Защото, ако заслуга на доброто писане са дързостта и енергията да бъдат разорани безжизнените представи, заслуга на доброто четене са - също значителните! – усилия, написаното да се възприема с чиста мисъл.

И така, чистомислието на четенето е необходимо условие смисълът да се случи, както и критерий за висотата на изразните му средства. […] текстът е само пикник, на който авторът донася думите, а читателите носят смисъла [Еко: 1997, 20].


Смисълът като взаимодействие
[…] актуалния и оставащ без разрешение въпрос за прояждането на границите между изкуствата, между мажора и минора – защото, независимо каква е областта, артистичното творене няма за цел да породи бягство, а много повече да сподели начини за преход – или начини на живеене – в тези лабиринти във формата на затвори (или затвори-лабиринти), които са места не за наказание, а за удоволствие […] [Росе: 2011, 18].
Да илюстрираш безспорното е безспорно един от най-трудните жестове. За това, че осезанието на смисъла неминуемо минава през някаква форма на общуване, могат да се дадат толкова примери, колкото е множеството на Творението. Безброят е безкраят, но за да бъде почувстван, е нужен диалог. Дали ще тръгнем от съседката, чиято вселена рухва без друга(та) съседка, от сценичното изкуство, или от това на перото, почерпените примери ще са все - и autrement5 - подходящи.

Вече към края на така състоялия се къс литература (или разговор), ще се върнем към Андрей Букурещлиев (а и към Амели Нотомб) за няколко заключителни тона. Ще си позволим спекулацията да вметнем, че именно в аспекта на взаимодействието, дръзкото перо на Амели прави онова, което музикантът Букурещлиев обяснява на един висок, производен на музиката, фин и изчистен език. Романите на Амели попадат право в целта на диалога с читателя, хващат го за ръка и той, неуспял да отвърне – дори и със съгласие! – вече е поел заряда, като електричество. А Букурещлиев, познал чутовната циркулация на енергия между артист и публика първо като пианист, и имал привилегията да твори в звуци, т.е. да препраща посланието на смисъла с космически по-висока скорост от литературната, казва кротко един ден, захванал, след всичко, и перото на словото:


[…] смисълът – това сте вие. [Букурещлиев: 2011, 22]
Да слушаш някого, е невъобразимо много. [Nothomb : 2007, 74] –

Amélie de répondre6


… Да превеждаш – също. Да оставим настрана, че (същото важи за слушането) за повечето хора това невъобразимо много все ще остава неосезаемо, скрито и бъркано с пасивността.

Сега, след обща култура, ще се пресегнем за още едно клише: творчески процес, за да кажем, че докато на магистралата на белия лист творецът е сам, зависим единствено от тежестта – или крилете – на собственото си творене, диктуващ скоростта на Великата промяна, която представлява завладяването на белия лист, преводачът трябва да партнира на тази самота… Творящият е роб на свободата си и на чистотата на собствения си слух за вселенските сили, с които е във взаимодействие. А преводачът трябва някак да съумее да не губи както тяхното звучене, така и нито звук – знак – стъпка - от вече изминатия от твореца - и по дефиниция неповторим - път.

Да превеждаш, значи да креташ със скоростта на светлината.

Бланшо, Морис. Предстоящата книга. София, КХ, 2008.


Букурещлиев, Андрей. Музикалният език. София, Ориндж Фактори, 2011.
Де Ман, Пол. Алегории на четенето. Фигуративният език у Русо, Ницше, Рилке и Пруст. София, КХ, 2000.
Еко, Умберто. Интeрпретация и история в Интерпретация и свръхинтерпретация, София, Наука и Изкуство, 1997.
Интерпретация и свръхинтерпретация: Умберто Еко в дискусия с Ричард Рорти, Джонатан Калър и Кристин Брук-Роуз. София, Наука и изкуство, 1997.
Касирер, Ернст. Философия на символните форми. Езикът. София, КХ, 2000.
Нотомб, Амели. Биография на глада. София, Колибри, 2010.
Ортега-и-Гасет, Хосе. Есета, т. 2. София, Университетско издателство Св. Климент Охридски, 1993.
Рибарова, Павлина. Амели Нотомб: сетивото красота. Интересни времена: http://www.ivremena.com/
Росе, Кристиан. Въображаемите затвори на Андре Букурещлиев в Музикалният език, София, Ориндж Фактори, 2011.
Nothomb, Amélie. Ni dEve, ni dAdam. Albin Michel, 2007.
Nothomb, Amélie. Le fait du prince. Albin Michel, 2008.

1 Андрей Букурещлиев (1925-1997) е водещ музикален авангардист, един от създателите на отворената музикална форма, авторитетен парижки интелектуалец, в чието близко обкръжение са били Ролан Барт, Умберто Еко, Бруно Мадерна и десетки известни музиканти, писатели, философи с водещо значение за европейската и световната култура. А. Букурещлиев е признат както като клавирен изпълнител и композитор, така и като писател и музикален комуникатор. Автор е на книги за Шопен (бълг.превод Поглед към Шопен, Ориндж Фактори, 2009), Шуман (бълг. превод Шуман, Ориндж Фактори, 2010), Стравински, Бетховен и Дебюси, както и на цитираната тук Музикалният език, наред с ключови статии за авангардна музика. Носител е на Голямата музикална награда на Париж (1976), Голямата национална награда за музика на Франция (1984), както и на титлите „Командир на изкуствата и словото” и „Кавалер на Почетния легион”. Б. а.

2 Вметка, която правим с известна резерва: авторът на настоящата статия си запазва правото да се отнася скептично към „медийния образ” на артиста и към публичното му говорене за самия него – заради дълбокото убеждение, че едва ли съществува по-истинен диалог между него и публиката, от самото му изкуство. Б. а.

3 “Pour moi, ce blanc était celui de la page vierge que j’avais conquise.”, [Nothomb: 2008, 170] [превод Павлина Рибарова].

4 преводач-предател (вж. Ортега-и-Гасет, op.cit.). Б. а.

5 (фр.) наречие, използвано в смисъл на „особено много”, чието буквално значение е „другояче” – пример, сам по себе си значещ в контекста на Смисъла, Множествеността/Другостта и Диалога… Б. а.

6 (фр.): „отговаря Амели”. Б. а.

Каталог: 1306 -> pub
1306 -> Кибератаки — Парламентът гласува за по строги наказания
1306 -> Програма бг08 „Културно наследство и съвременни изкуства“
1306 -> Турция — еп призова към помирение и предупреди срещу предприемане на груби мерки
1306 -> Икономическите знания в древен Египет
1306 -> Приоритети и позиции във външната политика на Република България по основни актуални международни въпроси
1306 -> Адам Смит 1723-1790
1306 -> Мениджмънтът на дадена организация е въздействието, което целенасочено се извършва, за да се постигнат резултати и цели. През последните десетилетия задълженията и отговорностите на мениджмънта са много големи
1306 -> Териториална администрация в съвременната държава кратко въведение относно целите и задачите на изследването
pub -> Синята Брада” : за новия роман на Амели, за приказките, книжките и хората Павлина Рибарова
pub -> "да убиеш бащата": стари трикове и нов глас павлина Рибарова


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница