Превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев –сканирано от книга

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ

че ду­ша­та боледува.

Да от­ри­чаш Христос

е не­щас­тие за душата.

Да от­ри­чаш Духа -

е самозаблуждение."

Рудолф Щайнер, 1917 г.
„Човекът днес не е в със­то­яние да ов­ла­дее сво­ите мис­ли по ис­тин­с­ки чо­веш­ки начин. Това е на­й-­съ­щес­т­ве­на­та ха­рак­те­рис­ти­ка на на­ша­та епо- ха." С та­зи кон­с­та­та­ция Рудолф Щайнер за­поз­на­ва сво­ите слу­ша­те­ли през 1918 го­ди­на и ед­ва ли ня­кой се е усъм­нил то­га­ва в ис­тин­нос­т­та на та­зи диагноза, за­що­то за­пад­на­та кул­ту­ра то­ку­-що бе за­пи­са­ла още ед­на да­та в сво­ята ис­то­рия - та­зи на Първата све­тов­на война, с ко­ято то­ва тол­ко­ва многообещаващо, мла­до сто­ле­тие ве­че бе за­гу­би­ло сво­ята не- винност. Белезите на чес­то ци­ти­ра­на­та вя­ра в прог­ре­са на чо­ве­чес­т­во­то из­б­лед­ня­ва­ха все повече; въп­ро­сът за сми­съ­ла на жи­во­та се свеж­да­ше са­мо до ане­мич­ни стра­те­гии за ед­но го­ло просъществуване.

Стрелките, обоз­на­ча­ва­щи пъ­тя към мо­дер­но­то раз­ви­тие бя­ха от­дав­на пос­та­ве­ни - още ко­га­то на­уки­те бя­ха ре­ши­ли окон­ча­тел­но да осъ­щес­т­вят за­къс­ня­ло­то си от­де­ля­не от метафизиката. Яростно дис­ку­ти­ра­ни­ят в ми­на­ло­то проб­лем за пре­въз­ход­с­т­во­то на Духа над ма­те­ри­ята - от ед­на стра­на и на ма­те­ри­ята над Духа - от другата, ос­та­ви са­мо незадоволител- ния, съв­сем ед­ноз­на­чен белег: на без­ре­зер­в­на вя­ра в на­ука­та и тех­ни­ка­та и на ре­зер­ви­ра­но не­ве­рие спря­мо всичко, чи­ето съ­щес­т­ву­ва­не не би мог­ло да се до­ка­же чрез ме­то­ди­те и ин­с­т­ру­мен­та­ри­ума на при­род­ни­те на- уки. Несъмнено, вя­ра­та в прогреса, аналитичното, по­ня­тий­но­-­аб­с­т­рак­т­но мис­ле­не и по­ро­де­ни­те от не­го тех­ни­чес­ки за­во­ева­ния от­ре­ди­ха на част от чо­ве­чес­т­во­то ви­со­ко ни­во на съв­ре­мен­на цивилизованост, ма­кар че ня­кои неща, ко­ито на пръв пог­лед ся­каш по­ви­ша­ват ка­чес­т­во­то на живота, дос­та чес­то до­веж­дат до стан­дар­ти­зи­ра­не на чо­веш­ки­те пот­реб­нос­ти и фор­ми на съществуване. С нав­ли­за­не­то в мо­дер­на­та епо­ха тряб­ва­ше да се при­ми­рим с нещо, чи­ито пос­ле­ди­ци не мо­гат да се под­ми­нат със зат­во­ре­ни очи: за­губ­ва­не­то на Небето, на вед­рос­т­та на Бога; за­губ­ва­не на из­жи­вя­ва­не­то за про­ти­во­по­лож­нос­т­та меж­ду Дух и материя.

Преди ня­кол­ко го­ди­ни един кръг от ре­но­ми­ра­ни уче­ни („Римският клуб") шо­ки­ра об­щес­т­ве­нос­т­та с прог­но­зи­те си за ско­рош­но­то приб­ли­жа­ва­не до гра­ни­ци­те на еволюцията: природата, земята, ат­мос­фе­ра­та са в края на сво­ята по­но­си­мост по от­но­ше­ние на де­ге­не­ра­тив­ни­те про­це­си в чо­веш­ка­та цивилизация, се казва в дис­ку­си­он­ния доклад. Но, как­то
пи­са по­етът Фридрих Хьолдерлин: „Там, къ­де­то е опасността, из­рас­т­ва и спасението." Дали оба­че то­ва се виж­да и раз­би­ра добре? Може би пър­ва­та стъп­ка би би­ла да се премах­нат на­й-­нап­ред всич­ки граници, разде- ленията, ко­ито хо­ра­та са­ми пос­та­ви­ха и ко­ито до­ве­до­ха до едностран- чивост, как­то и до уса­мо­те­ност в мис­ле­не­то и в действията. Никога до­се­га гра­ни­ци­те меж­ду на­ука­та и религията, меж­ду из­кус­т­во­то и ре­ли­ги­ята не са би­ли та­ка сил­но подчертани, как­то днес. Затова и по­ви­кът за цялостно, един­но мис­ле­не от мно­го вре­ме на­сам ста­ва все по-силен. И ако до­се­га той е бил чут са­мо от малцина, днес то­зи по­вик ве­че за­гат­ва за коп­не­жа на хо­ра­та за въз­п­ри­ема­не­то на един­с­т­во­то меж­ду чо­ве­ка и природата, меж­ду чо­ве­ка и Космоса, меж­ду тран­с­це­ден­тал­но­то и има- нентното; за коп­не­жа по въз­в­ръ­ща­не на един­с­т­во­то меж­ду изкуство, на­ука и религия.

Втренчването в гра­ни­ци­те на раз­ви­ти­ето въз­дейс­т­ва парализиращо. И обратно. От раз­рас­т­ва­не­то на границите, ко­ито се на­ло­жи­ха в мислене- то, в съз­на­ни­ето ще въз­ник­нат об­но­вя­ва­щи импулси. Това оз­на­ча­ва същевременно, че за в бъ­де­ще по­ве­че от вся­ко­га ще тряб­ва да се обър­не вни­ма­ние на ду­хов­ни­те течения, ко­ито въп­ре­ки ата­ка­та на ма­те­ри­алис­ти­чес­ки­те на­уки съ­умя­ха да ут­вър­дят сво­ята про­ти­вос­то­яща по­зи­ция ка­то ед­на ду­хов­но­-т­вор­чес­ка сила; за те­зи те­че­ния един­с­т­во­то на изкуст- во, на­ука и ре­ли­гия бе­ше по­-важ­но от пер­фек­ци­ониз­ма на ед­нос­т­ран­чи­ви­те познания, ог­ра­ни­ча­ва­щи религиозността.

„В на­ша­та епо­ха ние из­жи­вя­ва­ме про­це­са на раз­ч­ле­не­ни­ето на религия, из­кус­т­ва и на­ука в не­го­вия пъ­лен триумф." до­ба­ви фи­ло­со­фът и ан­т­ро­по­соф Рудолф Щайнер на кон­г­ре­са „Изтокът и Западът", със­то­ял се във Виена през 1922 год. Изводите, ко­ито мо­гат да се нап­ра­вят от това, той фор­му­ли­ра така: „Онова, ко­ето тряб­ва да тър­сим и да на­ме­рим ка­то раз­би­ра­тел­с­т­во меж­ду Изтока и Запада е хармонията, вът­реш­но­то един­с­т­во меж­ду религия, из­кус­т­во и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) при­над­ле­жи не­съм­не­но към на­й-­из­тък­на­ти­те мис­ли­те­ли на на­шия век. Станал из­вес­тен пър­во­на­чал­но ка­то из­с­ле­до­ва­тел на Гьоте, по­-къс­но ка­то пи­са­тел и ре­дак­тор на прес­тиж­но ли­те­ра­тур­но списание, ка­то лек­тор и пре- подавател, той раз­ви­ва в края на ми­на­лия и на­ча­ло­то на на­шия век своя ду­хов­но­-на­учен светоглед, ка­то съ­щев­ре­мен­но се при­дър­жа и към точ­ни­те при­род­ни науки. „Едва ко­га­то пре­вър­нем кос­ми­чес­ко­то съ­дър­жа­ние в съ­дър­жа­ние на на­ше­то мислене, ед­ва то­га­ва ще на­ме­рим от­но­во връзката, от ко­ято са­ми сме се отделили.", пи­ше той в 1893 в своя фи­ло­соф­с­ки труд „Философия на свободата". Основната по­со­ка на това, ко­ето Рудолф Щайнер съз­да­де през след­ва­щи­те го­ди­ни чрез мно­гоб­рой­ни­те си ста­тии и пре­ди всич­ко реферати, как­то и в твор­чес­ко­-ху­до­жес­т­ве­ни­те си изпълнения, бе­ше яс­но очер­та­на още в то­зи труд. Това бе антро-
пософията, как­то той на­ре­че сво­ята ду­хов­на наука, ко­ето оз­на­ча­ва - на­ука за мъд­рос­т­та на човека; свър­за­на съ­щев­ремен­но с мъд­рос­т­та на Космоса, тя пред­с­тав­ля­ва космософия. А она­зи наука, ко­ято ня­ма за цел „да пов­диг­не би­ти­ето на личността, всъщ­ност не мо­же да бъ­де ни­що друго, ос­вен за­до­во­ля­ва­не на по­вър­х­нос­т­но любопитство".

През го­ди­ни­те след Първата Световна вой­на Рудолф Щайнер раз­гъ­на сво­ята из­с­ле­до­ва­тел­с­ка дейност вър­ху мно­жес­т­во области. В кур­со­ве­те по педагогика, по фи­ло­соф­с­ки­те и хис­то­ло­ги­чес­ки въп­ро­си той по­ло­жи ос­но­ви­те на ед­на но­ва на­уч­на ме­то­ди­ка за наб­лю­де­ния и изследвания, как­то и на на­чи­ни­те за тях­но­то прилагане, прет­во­ря­ва­не в най-различни, кон­к­рет­ни тру­до­ви дейности. При то­ва в яд­ро­то на не­го­во­то мис­ле­не ви­на­ги е бил стре­ме­жът към вът­реш­но­то съ­че­та­ва­не на твор­чес­кия с на­уч­ния и ре­ли­ги­оз­ния живот. „Нима не трябва" - пи­та той в ед­на своя лекция, из­не­се­на пред уче­ни в Хага, 1922 год. - „ко­га­то се стре­мим към на­уч­на­та дейност да има­ме в ду­шев­на­та си наг­ла­са онова, ко­ето фор­ми­ра творческата? Какво би било, ако ние въ­об­ще не мо­жех­ме да про­ник­нем в при­ро­да­та по друг на­чи­н.­.­.­ако при­ро­да­та ис­ка да бъ­де раз­б­ра­на творчески? ... Не е по­-раз­лич­но и ко­га­то се за­ема­ме с дру­га област, би­ло то нравствена, со­ци­ал­на или религиозна. В край­на смет­ка со­ци­ал­ни­те проб­ле­ми не мо­гат да на­ме­рят ис­тин­с­ко разрешение, ако не са обос­но­ва­ни от нрав­с­т­ве­ни­те и религиозните."

„Познанието за ис­тин­с­ки пъл­но­цен­ния жи­вот е на­й-­дъл­бо­ко свър­за­но с раз­к­ри­ва­не­то на Святото", твър­ди на­уч­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел на ре­ли­ги­ите М. Плайд в пред­го­во­ра на сво­ята кни­га „Копнеж по началото" (ори­ги­нал­но­то заг­ла­вие е „Тhe Quest", Чикаго, 1969). Според не­го усе­ща­не­то за свя­то­то е ис­тин­с­ка­та ос­но­ва за съ­щес­т­ву­ва­не­то на религиозното, а то­ва е пер­ма­нент­но при­със­т­ва­щи­ят спо­мен за Началото - онова, от ко­ето чо­век се е откъснал, а имен­но - от Вечното, Божественото, от Духовно- то. Без спо­соб­нос­т­та за то­зи спомен, без из­жи­вя­ва­не­то на свя­то­то чо­ве­кът би ос­та­нал ин­ди­фе­рен­тен към раз­лич­ни­те яв­ле­ния в света. След по­бед­ния ход на ма­те­ри­алис­ти­чес­кия све­тог­лед чо­ве­чес­т­во­то е склон­но да въз­п­ри­ема религиозното, свя­то­то са­мо ка­то ед­на сте­пен от раз­ви­ти­ето на съзнанието. Това, че ре­ли­ги­оз­но­то усе­ща­не е ис­кон­на субстанция, един ос­но­вен еле­мент в струк­ту­ра­та на съз­на­ни­ето ще бъ­де раз­б­ра­но ед­ва по-късно. Снижаване на ре­ли­ги­оз­но­то усе­ща­не до оп­ре­де­ле­ни це­ли е ти­пи­чен бе­лег на мо­дер­но­то време. Така например, под то­ва да бъ­деш хрис­ти­янин се раз­би­ра не­що ка­то мо­рал­но благополучие, ко­ето на­ми­ра сво­ето на­й-­пъл­но пок­ри­тие в по­ня­тия ка­то себеотричане, толерантност, стра­хо­по­чи­та­ние и лю­бов към ближния. Но да­ли на­ис­ти­на то­ва е така, да­ли на­й-­дъл­бо­ки­ят сми­съл на хрис­ти­ян­с­т­во­то се из­чер­п­ва са­мо с това? Колкото ва­жен и зна­чим да е един ети­чес­ки въз­г­лед - меж­ду другото,
той се сре­ща и при отяв­ле­ни­те гностици, а съ­що и сред ате­ис­ти­те - все пак въз­ник­ва въпросът: да­ли един та­къв въз­г­лед за хрис­ти­ян­с­т­во­то не представ­ля­ва ми­ни­ма­ли­зи­ра­не и ома­ло­ва­жа­ва­не на оне­зи го­ле­ми кар- тини, ко­ито ни пред­с­та­вят Старият и Новият завет? Тайната вечеря, Раз- пятието и смър­т­та на Христос, не­го­во­то Възкресение, яв­ле­ни­ето на Пет- десятница - не са ли всич­ки те из­раз на мно­го по­-вис­ши и об­х­ват­ни про- цеси, ко­ито за да бъ­дат раз­б­ра­ни ис­тин­с­ки е не­об­хо­ди­ма съв­сем дру­га сте­пен на виждане, мислене, из­жи­вя­ва­не и преценка?

Рудолф Щайнер опис­ва и тъл­ку­ва под­роб­но в мно­жес­т­во свои лек­ции и ре­фе­ра­ти (из­да­де­ни днес на на­й-­раз­лич­ни езици, пре­дим­но на немски, ан­г­лийс­ки и френски) как­во зна­че­ние имат ня­кои сце­ни от Евангелията и от Стария завет. Тези сце­ни мо­гат да ста­нат ед­но вът­реш­но из­жи­вя­ва­не са­мо ко­га­то са на­ли­це оп­ре­де­ле­ни пред­пос­тав­ки за вник­ва­не в същ­нос­т­та на хрис­ти­ян­с­т­во­то или още по­-точ­но - на Христовия импулс. Именно те­зи пред­пос­тав­ки Рудолф Щайнер опис­ва в своя труд от 1902 год. „Християнството ка­то мис­ти­чен факт и Мистериите на древността". Не мис­тич­ни­те усе­ща­ния са пред­мет на не­го­вия анализ, а раз­к­ри­ва­не­то на онова, ко­ето пре­ми­на­ва ка­то ед­но ду­хов­но те­че­ние през ця­ла­та кул­тур­на ево­лю­ция на човечеството; ка­то нещо, ко­ето се е про­явя­ва­ло са­мо в скритите, сак­рал­ни обреди. Така нап­ри­мер ду­хов­ни­те им­пул­си през епо­ха­та на ан­тич­нос­т­та са ос­та­ва­ли из­вън обик­но­ве­ния жи­вот и са би­ли под­дър­жа­ни са­мо в мис­те­рий­ни­те светилища. Християнството, как­то ста­ва съв­сем яс­но от мно­жес­т­во­то из­с­лед­ва­ния на Рудолф Щайнер е из­ми­на­ло раз­лич­ни сте­пе­ни на развитие, чи­ето на­ча­ло е мно­го пре­ди явя­ва­не­то на Христос на Земята. Затова той на­соч­ва вни­ма­ни­ето ни пър­во към мис­те­рий­ни­те мес­та на дре­вен Египет, Мала Азия и Гърция и нак­рая - към жи­во­та на Буда. „Легендата за жи­во­та на Буда не тряб­ва да се при­ема ка­то би­ог­ра­фия в обик­но­ве­ния смисъл, точ­но как­то и Евангелия- та не мо­гат да се счи­тат за би­ог­ра­фии на Христос Исус. И в два­та слу­чая се раз­к­ри­ват не слу­чай­ни събития, а един пред­на­чер­тан за Спасителя жиз­нен път." Христовият прин­цип се раз­к­ри­ва в опи­са­ни­ята на Рудолф Щайнер ка­то изключително, уни­вер­сал­но по сво­ята зна­чи­мост събитие, ка­то зна­ме­на­тел­на със­тав­на част от ис­то­ри­ята на чо­веш­ка­та еволюция. Така Рудолф Щайнер пос­те­пен­но ли­ша­ва ре­ли­ги­оз­ни­те фа­на­ти­ци от митологизацията, а съ­що и от де­ми­то­ло­ги­за­ци­ята на Христос, ка­то му от­реж­да мяс­то в оно­ва ду­хов­но­-зем­но събитие, чрез ко­ето за чо­ве­ка ста­на въз­мож­но да пос­тиг­не ед­на но­ва сте­пен на въз­п­ри­ема­не - на са­мия се­бе си и на света. Като ма­лък при­мер за то­ва мо­же да бъ­де по­со­чен Хераклит. „Най-лесно е Хераклит да бъ­де греш­но разбран. Той въз­п­ри­ема­ше вой­на­та ка­то ба­ща на нещата. Но тя за не­го е ба­ща имен­но „на нещата", а не на Вечното­.­.­.Тък­мо по­не­же в същ­нос­т­та на всич­ки не­ща

Рудолф Щайнер про­явя­ва ед­нак­ва кри­тич­ност как­то към то­га­ваш­на­та наука, та­ка и към църквата. И то не за­що­то те ви­на­ги са иг­ра­ли тра­гич­на ро­ля в ми­на­ло­то на човечеството, а за­що­то та­зи ро­ля по­ро­ди в пос­ледствие страх или ог­ра­ни­че­ност спря­мо сфе­ра­та на духовното, как­ви­то мо­гат да се срещ­нат и в науката. В своя пред­го­вор към пър­во­то из­да­ние на та­зи кни­га той из­тък­ва бед­на­та ед­нос­т­ран­чи­вост на на­ука­та ко­ято мо­же поч­ти всич­ко да разбере, но не е в със­то­яние да го из­жи­вее със сър- цето. „Човекът обаче" - се каз­ва в кни­га­та - „кой­то с ра­зу­ма си се стре­ми към при­род­ни­те познания, а със сър­це­то си (без сам да по­до­зи­ра кол­ко силно) е прив­ле­чен към цър­ков­ни­те традиции, на­по­до­бя­ва ня­как­во същество, от­дав­на из­жи­вя­ло ево­лю­ци­он­на­та си сте­пен на риба, ко­ето оба­че все още би ис­ка­ло да плу­ва във водата."

Валтер Куглер