Превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев –сканирано от книга



страница13/13
Дата09.01.2018
Размер1.76 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА


Могъщата битка, ко­ято е ста­ва­ла в ду­ши­те на хрис­ти­яни­те при пре­ми­на­ва­не­то им от ези­чес­т­во­то към но­ва­та религия, ни се раз­к­ри­ва в лич­нос­т­та на Августин (354 - 430 сл. Хр.). Ние про­ник­ва­ме дъл­бо­ко в ду­шев­ни­те бор­би на един Ориген, Климент Александрийски, Йероним, Григорий Назиянски и др., ед­ва ко­га­то виж­да­ме как те­зи бор­би се при­ми­ря­ват в ду­ха на Августин.

Августин е ед­на личност, в ко­ято на­й-­дъл­бо­ки­те ду­хов­ни пот­реб­нос­ти из­рас­т­ват от ед­на страс­т­на чо­вешка природа. Той се раз­ви­ва ми­на­вай­ки през ези­чес­ки и по­лух­рис­ти­ян­с­ки представи. Той дъл­бо­ко стра­да под те­жес­т­та на на­й-с­т­раш­ни­те съмнения, как­ви­то мо­гат да об­зе­мат един чо- век, кой­то е из­пи­тал без­си­лие то на мно­жес­т­во мис­ли пред ду­хов­ни­те за­гад­ки и кой­то е поз­нал смаз­ва­що­то усещане, из­ра­зе­но в думите: „Въобще мо­же ли чо­век да знае нещо?"



В на­ча­ло­то пред­с­та­ви­те на Августин се при­дър­жат са­мо към сетивно-преходното. Той мо­же да си пред­с­тави ду­хов­но­то са­мо в се­тив­ни обра- зи. Когато се из­ди­га над та­зи степен, той чув­с­т­ву­ва то­ва ка­то ед­но ос­во- бождение. Той го опис­ва в сво­ите „Изповеди": „Когато ис­ках да си пред­с­та­вя Бога, аз мо­жех да сто­ря то­ва са­мо под фор­ма­та на ог­ром­ни ма­си те­ла и мислех, че из­вън тях ни­що дру­го не съществува. Това бе­ше глав­на­та и поч­ти един­с­т­ве­на­та при­чи­на за грешката, ко­ято не мо­жех да избягна." С то­ва той за­гат­ва до как­во тряб­ва да стиг­не човек, кой­то тър­си ис­тин­с­кия жи­вот в Духа. Има мис­ли­те­ли - и те не са мал­ко - ко­ито твърдят, че чо­век изоб­що не мо­же да стиг­не до ед­но чис­то мислене, сво­бод­но от вся­как­ва се­тив­на субстанция. Тези мис­ли­те­ли смес­ват това, ко­ето смятат, че мо­гат да твър­дят за соб­с­т­ве­ния си ду­ше­вен живот, с чо­-
веш­ки­те възможности. Напротив, ис­ти­на­та е, че чо­век мо­же да стиг­не до ед­но вис­ше познание, са­мо ко­га­то се из­диг­не до ед­но мислене, сво­бод­но от вся­ка се­тив­на субстанция. Този ду­ше­вен жи­вот е такъв, че не­го­ви­те пред­с­та­ви не изчезват, до­ри и с пре­къс­ва­не­то на фи­зи­чес­ки­те впечатления. Августин раз­каз­ва как се е из­диг­нал до ду­хов­но­то вижда- не. Той пи­тал нав­ся­къ­де къ­де се на­ми­ра „Божественото"? „Аз пи­тах Земята и тя отговори: не съм аз и това, ко­ето е по нея, ка­за същото. Аз пи­тах мо­ре­то и без­д­ни­те и всич­ко живо, ко­ето те съдържат, и те ми от- говаряха: ние не сме Бог; тър­си над нас. Питах по­лъ­ха на въз ду­ха и ця­ла­та въз­душ­на об­вив­ка за­ед­но с ней­ни­те обитатели, и те отговаряха: фи- лософите, ко­ито тър­се­ха в нас същ­нос­т­та на нещата, се заблудиха: ние не сме Бог. Питах Слънцето, Луната и звез­ди­те и те от­го­варяха: ние не сме Бог, ко­го­то ти търсиш." И Августин узнава, че има са­мо ед­но нещо, ко­ето да­ва от­го­вор на не­го­вия въп­рос за Божественото: соб­с­т­ве­на­та ду- ша. Тя казва: ни­как­во око, ни­как­во ухо не мо­же да ти пре­да­де как­во се на­ми­ра в мен. Това мо­га са­мо аз. И аз ти го каз­вам без ни­как­во съмне- ние. „Дали жиз­нена­та си­ла се на­ми­ра във въз­ду­ха или във водата, в то­ва хо­ра­та мо­гат да се съмняват. Но кой мо­же да се съмнява, че живее, че си спомня, иска, мисли, знае и разсъждава? Когато се съмнява, той съ­що живее, спом­ня си за­що се съмнява, разбира, че се съмнява, ис­ка да се увери, мисли, знае, че ни­що не знае, раз­съждава, че не тряб­ва да при­ема ни­що прибързано." Външните не­ща не се опъл­ч­ват сре­щу нас, ко­га­то от­ри­ча ме тях­на­та съ­щи­на и съществуване. Но ду­ша­та се защищава. Тя не би мог­ла да се съм­ня­ва в се­бе си, ако не съществуваше. В сво­ето съм­не­ние тя пот­вър­ж­да­ва сво­ето съществуване. „Ние сме; поз­на­ва­ме на­ше­то битие; обича­ме на­ше­то би­тие и познание: за те­зи три не­ща не мо­же да има ни­-как­ва илю­зия и грешка, за­що­то ние не ги до­ла­вя­ме как­то външ­ни­те не­ща с по­мощ­та на те­лес­ни­те сетива." Човек поз­на­ва Божест- веното, ко­га­то раз­вие ду­ша­та си така, че пър­во поз­на­ва са­мия се­бе си ка­то ду­хов­на същ­ност и ка­то Дух на­ми­ра пъ­тя за ду­хов­ния свят. До та­ка­ва ви­со­та се бе­ше из­диг­нал Августин. От по­доб­но нас­т­ро­ение се по­раж­да­ше и коп­не­жът на от­дел­ни лич­нос­ти от ези­чес­ки­те народи, ко­ито тър­се­ха истината; те­зи лич­ности сти­га­ха до Мистериите. В епо­ха­та на Августин, с та­ки­ва убеж­де­ния чо­век мо­же­ше да ста­не хрис­тиянин. Сло- вото, ста­на­ло човек, Исус, бе­ше по­ка­за­ло пътя, по кой­то тряб­ва да вър­ви душата, ако ис­ка да стиг­не до онова, за ко­ето тряб­ва да говори, ко­га­то се на­ми­ра са­ма със се­бе си. През 385 го­ди­на в Милано, Августин се за­поз­на с уче­ни­ето на Амброзий. Всички не­го­ви съм­не­ния от­нос­но Новия и Стария Завет изчезнаха, ко­га­то учи те­лят му из­тъл­ку­ва важ­ни­те мес­та не са­мо в бук­ва­лен смисъл, но „с пов­ди­га­не на мис­тич­на­та завеса, коя то зак­ри­ва Духа". За Августин това, ко­ето бе па­зе­но в Мистериите, се
въп­лъ­ща­ва в ис­то­ри­чес­ка­та тра­ди­ция на Евангелията и в обществото, ко­ето па­зи та­зи традиция. Той пос­те­пен­но се убеждава, че „за­ко­нът на църквата, ко­ито гласи, че тряб­ва да вяр­ва­ме в това, ко­ето е недоказано, е на­пълно уме­рен и без ни­как­ва злоба". Той сти­га до представата: „Кой мо­же да бъ­де тол­ко­ва зас­ле­пен да каже, че цър­к­ва­та на апос­то­ли­те не зас­лу­жа­ва ни­как­ва вяра, ко­га­то та­зи цър­к­ва е та­ка вяр­на на сво­ята ми- сия, под­дър­жа­на от един­с­т­во­то на мно­жес­т­во братя, ко­ито та­ка съ­вес­т­но са пре­да­ли пи­са­ни­ята на след­ва­щи­те по­ко­ле­ния и ко­га­то цър­к­ва­та е под­дър­жа­ла ам­во­ни­те на хрис­ти­ян­с­ко­то уче­ние в неп­ре­къс­на­та ве­ри­га до днеш­ни­те епископи?"

Начинът на мислене, ха­рак­те­рен за Августин, му показва, че със Съби- тието на Христос, за душата, тър­сеща Духа, нас­тъп­ват условия, раз­лич­ни от съ­щес­т­ву­ва­щи­те по-рано. За не­го е би­ло твър­до установено, че в Христос Исус се изя­вя­ва - във външ­ния ис­то­ри­чес­ки свят - онова, ко­ето мис­тът е тър­сел чрез сво­ята под­готов­ка в Мистериите. Едно от не­го­ви­те на­й-­важ­ни из­каз­ва­ния е: „Това, ко­ето днес се на­ри­ча хрис­ти­ян­с­ка рели- гия, е съ­щес­т­ву­ва­ло и у древните, а не е лип­с­ва­ло и в на­ча­ло­то на чо­веш­кия род до момента, ко­га­то Христос се яви в плът; ед­ва се­га ис­тин­с­ка­та религия, ко­ято е съ­щес­т­ву­ва­ла и по-рано, по­лу­ча­ва наз­ва­нието хри- стиянство." За та­къв на­чин на мис­ле­не са би­ли въз­мож­ни два пътя. Еди- ният от те­зи пъ­ти­ща е този, за кой­то мо­же да се каже: ко­га­то чо­веш­ка­та ду­ша раз­вие оне­зи сили, чрез ко­ито тя сти­га до поз­на­ни­ето на своя ис­тин­с­ки Аз, ако е отиш­ла дос­та­тъч­но далече, тя ще стиг­не и до поз­на­ни­ето на Христос, и на всичко, ко­ето е свър­за­но с него. Това би би­ло ед­но мис­те­рий­но познание, обо­га­те­но чрез Христовото Събитие.

Другият път е онзи, по кой­то Августин дейс­т­ви­тел­но по­ема и чрез кой­то той ста­ва ве­лик при­мер за сво­ите последователи. Този път се със­тои в това, чо­век да прик­лю­чи с раз­ви­ти­ето на ду­шев­ни­те си­ли в оп­ре­де­лена точ­ка и да взе­ме представите, свър­за­ни с Христовото Събитие, от пи­са­ни­ята и от ус­т­ни­те предания. Августин счита, че пър­ви­ят път из­ли­за от гор­дос­т­та на душата, а вторият, спо­ред него, от­го­ва­рял на ис­тинско­то смирение. Така, към онези, ко­ито ис­кат да вър­вят в пър­вия път, той каз- ва: „Вие ще на­ме­ри­те мир в истината, но за то­ва е не­об­хо­ди­мо смире- ние, ко­ето е твър­де труд­но за ва­шия си­лен гръб." Напротив, той чув­с­т­ву­вал ка­то ед­но без­г­ра­нич­но бла­жен­с­т­во факта, че от „явя­ва­не­то на Христос в плът" насам, чо­век мо­же да си каже: Всяка ду­ша мо­же да сти- г­не до опит­нос­ти за духовното, ако тър­сей­ки в се­бе си, тя стиг­не тол­ко­ва далече, кол­ко­то има въз­мож­ност да сто­ри това, после, за да се до­бе­ре до най-висшето, тя мо­же да има до­ве­рие в това, ко­ето пис­ме­ни­те и ус­т­ни хрис­ти­ян­с­ки пре­да­ния каз­ват за Христос и не­го­во­то от­к­ро­вение. Той допълва: „Какво блаженство, как­ва трай­на ра­дост на вър­хов­но­то и ис­-
тин­с­ко бла­го ни се пред­лага, как­ва яснота, ка­къв по­лъх от Вечността? Но как да из­ра­зя това? Така се изразяват, до­кол­ко­то то е въз­мож­но да се каже, оне­зи ве­ли­ки нес­рав­ни­ми души, за ко­ито приемаме, че са ви­де­ли и още виждат... Ние сти­га­ме до ед­на точка, къ­де­то признаваме, кол­ко вяр­но е това, ко­ето се пред­ла­га на на­ша­та вяра, кол­ко доб­ре и здра­вос­лов­но сме би­ли въз­пи­та­ни от на­ша­та майка, Църквата, и кол­ко по­лез­но е би­ло онова мляко, ко­ето апос­тол Павел пред­ла­га за хра­на на малките..." (Дру- гият на­чин на разбиране, кой­то об­х­ваща мис­те­рий­но­то познание, обо­га­те­но с Христовото Събитие, е из­вън рам­ки­те на та­зи книга. Той е опи сан в мо­ята кни­га „Въведение в Тайната Наука".)

Докато през епо­ха­та пре­ди Христос човекът, кой­то ис­кал да тър­си ду­хов­ни­те ос­но­ви на съществуванието, бил на­соч­ван към пъ­тя на Мисте- риите, Августин мо­жа да ка­же на оне­зи души, ко­ито не мо­же­ха да вър­вят по един та­къв път в се­бе си следното: Идете тол­ко­ва далече, кол­ко­то ва­ши­те чо­веш­ки си­ли ви поз­во­ля­ват да оти­де­те в познанието; от там на­та­тък ще ви во­ди до­ве­ри­ето (вярата) във вис­ши­те ду­хов­ни области.

Сега тряб­ва­ше да се нап­ра­ви са­мо ед­на стъп­ка по-нататък, за да се каже: Естеството на чо­веш­ка­та ду­ша е такова, че тя мо­же да оти­де чрез сво­ите соб­с­т­ве­ни си­ли са­мо до оп­ре­де­ле­на сте­пен на познание, от там на­та­тък тя мо­же да нап­ред­ва са­мо чрез доверието, чрез вя­ра­та в пис­ме­но­то и ус­т­но преда-ние. Тази стъпка по­-на­та­тък нап­ра­ви он­зи ду­хо­вен импулс, кой­то очер­та за при­род­но­то поз­на­ние ед­на оп­ре­де­ле­на област, над ко­ято ду­ша­та не мо­же да се из­диг­не чрез соб­с­т­ве­ни­те сили. Всичко, ко­ето се на­ми­ра над та­зи област, въп­рос­ни­ят им­пулс пра­ви обект на вярата, ко­ято тряб­ва да се опи­ра на пис­ме­но­то и ус­т­но пре­дание, на до­ве­ри­ето в тези, ко­ито ни го донасят. Великият цър­ко­вен учител, Тома Аквински (1224 - 1274 г.) из­ра­зи то­ва уче­ние по все­въз­мож­ни на­чи­ни в сво­ите съчинения. Човешкото поз­на­ние мо­же да стиг­не до онова, ко­ето да­де на св. Августин себепознанието, а имен­но си­гур­нос­т­та в Божественото. Същността на Божественото и не­го­во­то от­но­ше­ние към све­та има­ме в ли­це­то на теологията, ко­ято е ве­че не­дос­тъп­на за чо­веш­ко­то поз­на­ние и ни се да­ва чрез откровение. Като съ­дър­жа­ние на вярата, те­оло­ги­ята е над вся­ко познание.

Този въз­г­лед яс­но мо­же да се наб­лю­да­ва при Йоханес Скотус Еригена, жи­вял през де­ве­тия век в дво­ре­ца на Карл Плешиви и кой­то по на­й-­ес­тес­т­вен на­чин пре­ми­нава от пър­во­на­чал­но­то хрис­ти­ян­с­т­во към но­вите идеи на Тома Аквински. Неговият ми­рог­лед е из­г­ра­ден в сми­съ­ла на неоплатонизма. Скотус раз­ви по­-на­та­тък уче­ни­ето на Дионисий Аеро- пагита в своя труд вър­ху „Систематика на природата". Това уче­ние се опи­ра на Бога, сто­ящ над всич­ко сетивно-преходно. Човекът - ми­на­ващ през пре­об­ра­зя­ва­не­то на всич­ки съ­щес­т­ва - е вклю­чен в то­зи Бог, кой­то


нак­рая сти­га до това, ко­ето е бил в началото. Всичко се връ­ща от­но­во в пре­ми­на­лия през ми­ро­вия про­цес и стиг­нал до съ­вър­шен­с­т­во Бог. Но, за да пос­тиг­не това, чо­век тряб­ва да на­ме­ри пъ­тя към „Логоса, ста­нал плът". Тази ми­съл у Ериген во­ди до ед­на друга. Това, ко­ето се съ­дър­жа в пи­са­ни­ята за Логоса, ни води, ка­то съ­дър­жа­ние на вярата, към спасе- ние. Разум и авторитет, вя­ра и поз­на­ние сто­ят ед­но до друго. Едното не про­ти­во­ре­чи на другото; но вя­ра­та тряб­ва да ни до­ве­де там, къ­де­то поз­на­ни­ето ни­ко­га не мо­же да се из­диг­не чрез са­мо­то се­бе си.
********

От поз­на­ни­ето за вечността, ко­ето Мистериите скри­ва­ха от тълпата, хрис­ти­ян­с­ка­та цър­к­ва нап­ра­ви съ­дър­жа­ние на вя­ра­та и го на­зо­ва ка­то нещо, което, по сво­ето естество, е не­дос­тъп­но за чис­то­то поз­нание. Ми- стът от пред­х­рис­ти­ян­с­ки­те епо­хи бе­ше убеден: поз­на­ни­ето за веч­нос­т­та съ­щес­т­ву­ва за него, а за на­ро­да съ­щес­т­ву­ва опи­ра­ща­та се на об­ра­зи вяра. В хрис­ти­ян­с­т­во­то се съз­да­ва убеждението: чрез сво­ето от­к­ро­ве­ние Бог от­к­ри на чо­ве­ка Мъдростта; чрез сво­ето поз­на­ние чо­век по­лу­ча­ва ед­но ко­пие на бо­жестве­но­то откровение. Мъдростта на Мистериите е ка­то ед­но неж­но растение, ко­ето се от­к­ри­ва на мал­ци­на уз­ре­ли хора; хрис­ти­ян­с­ка­та мъд­рост е ед­на Мистерия, ко­ято ка­то поз­на­ние не се от­к­ри­ва никому, а ка­то съ­дър­жа­ние на вя­ра­та се от­к­ри­ва на всички. Съдър- жанието на Мистериите про­дъл­жа­ва да жи­вее в християнството, но в из­ме­не­на форма. Истината тряб­ва да ста­не дос­то­яние не на от­дел­ния чо- век, а на всички. Но то­ва тряб­ва­ше да се осъ­щес­т­ви така, че от оп­ре­де­ле­на точ­ка да се приз­нае нес­по­соб­нос­т­та на поз­на­нието за по­-на­та­тъш­но развитие, ка­то от то­зи мо­мент на­та­тък чо­век мо­же­ше да се из­диг­не до вярата. Християн­с­т­во­то из­не­се съ­дър­жа­ни­ето на Мистериите от хра­мо­вия мрак в свет­ли­на­та на деня. Единият от по­со­чени­те ду­хов­ни им­пул­си всред хрис­ти­ян­с­т­во­то по­ро­ди представата, че то­ва съ­дър­жа­ние би тряб­ва­ло да се за­па­зи под външ­ния об­лик на вярата.



НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ


Към стр. 7. Тук ду­ми­те на Ингерсол не се ци­ти­рат в нас­то­яща­та кни­га са­мо по от­но­ше­ние на онези, ко­ито ги из­го­ва­рят в точ­но съ­щия бук­ва­лен сми­съл ка­то свое убеждение. Мнозина ня­ма да го нап­ра­вят и все пак си със­та­вят за при­род­ни­те яв­ле­ния и за чо­ве­ка та­ки­ва представи, че ако би­ха би­ли дейс­т­ви­тел­но пос­ле­дователни, щя­ха да стиг­нат точ­но до та­ки­ва изказвания. Не е важ­но как ня­кой из­ра­зя­ва те­оре­ти­чес­ки сво­ето убеждение, а това, да­ли въп­рос­но­то убеж­де­ние е дейс­т­ви­тел­но след­с­т­вие от не­го­вия на­чин на мислене. Възможно е ня­кой да из­пит­ва от­в­ра­ще­ние към ци­ти­ра­ни­те ду­ми или да ги на­ми­ра смешни. Но когато, без
да се е из­диг­нал до ду­хов­ни­те пър­воп­ри­чи­ни на при­род­ни­те явления, той си из­г­раж­да за тях ед­но по­върхнос­т­но обяснение, ко­ето дър­жи смет­ка са­мо за тях­на­та външ­на страна, то­га­ва ка­то ед­но ло­ги­чес­ко следст- вие, друг ще из­в­ле­че от то­ва ед­на ма­те­ри­алис­ти­чес­ка философия.

Към стр. 7. За онзи, кой­то въз­п­ри­ема не­ща­та точно, от фактите, на­зо­ва­ни в на­ше вре­ме с гръм­ки­те име­на „бор­ба за съществуване", „Всесила на ес­тес­т­ве­ния подбор" и т. н., му го­во­ри мощ­но „Духът на при­ро­дата". Причината, ко­ято пра­ви ес­тес­т­ве­на­та на­ука да се при­ема във все по­-ши­ро­ки кръгове, се крие в мне­нията, ко­ито на­ука­та из­г­раж­да от те­зи факти, а не в са­ми­те факти. Но от то­ва следва, че на­уч­ни­те мне­ния не тряб­ва да се раз­г­леж­дат ка­то мнения, ко­ито по не­об­хо­ди­мост се пок­ри­ват с факти- те. Днес има не­ог­ра­ни­чени въз­мож­нос­ти за под­веж­да­не на хо­ра­та в сми­съ­ла на ка­за­но­то горе.

Към стр. 7 и 8. От за­бе­леж­ки ка­то тези, от­нос­но из­точ­ни­ци­те на Лука и т. н. не тряб­ва да се ва­ди зак­лю­чение, че ав­то­рът на та­зи кни­га под­це­ня­ва ис­то­ри­чес­ко­то изследване. Това съв­сем не е вярно. Историческо то из­с­лед­ва­не е на­пъл­но оправдано, са­мо че то не тряб­ва да про­явя­ва не­тър­пе­ние спря­мо схващането, кое то из­хож­да от ду­хов­на глед­на точка. В нас­то­яща­та кни­га не бе да­де­на те­жест на това, да се изяс­нят при все­ки слу­чай все­въз­мож­ни цитати. Обаче онзи, кой­то иска, мо­же на­пъл­но да се увери, че ко­га­то из­не­се­ни те тук под­роб­нос­ти се раз­г­леж­дат всес­т­ран­но и безпристрастно, те ни­къ­де ня­ма да вля­зат в про­ти­во­ре­чие с дейс­т­ви­тел­но ус­та­но­ве­ни­те ис­то­ри­чес­ки факти. Но кой­то не ис­ка да бъ­де всестранен, а счи­та ед­на или дру­га те­ория ка­то не­що ве­че стро­го установено, той мо­же да мисли, че твърденията, на­ме­ри­ли мяс­то в нас­то­яща­та кни­га „не са издържани" от „научно" гле­ди­ще и че те са ли­ше­ни от „как­ва­то и да е обек­тив­на основа".

Към стр. 8. По-горе бе посочено, че онези, чий­то ду­хов­ни очи са отво- рени, мо­гат да виж­дат в об­лас­т­та на ду­хов­ния свят. Но от то­ва не тряб­ва да се ва­ди заключение, че са­мо он­зи мо­же да раз­бе­ре истините, из­не­се­ни от посветения, кой­то сам има „ду­хов­ни очи". Тези очи са не­об­хо­ди­ми са­мо за изследването; но ко­га­то из­с­лед­ва­не­то се оповестява, то мо­же да бъ­де раз­б­ра­но от всеки, кой­то ос­та­вя да го­во­ри не­го­ви­ят разум и не­го­ви­ят неп­ре­ду­бе­ден усет за истината. Такъв чо­век мо­же да при­ло­жи те­зи ис­ти­ни и в живота, да бъ­де за­до­во­лен от тях, без сам да има „ду­хов­ни очи".

Към стр. 10. „Потъването в калта", за ко­ето го­во­ри Платон, тряб­ва да се раз­би­ра съ­що и в сми­съ­ла на това, ко­ето из­тък­нах­ме в за­бе­леж­ка­та към стр. 8.

Към стр. 9 и 10. Казаното от­нос­но не­въз­мож­нос­т­та да бъ­дат съ­об­ще­ни уче­ни­ята на Мистериите, тряб­ва да се раз­би­ра в смисъла, че в она­зи


форма, в ко­ято пос­ве­те­ни­ят ги изживява, те не мо­гат да бъ­дат съ­об­щени на непосветени; но те ви­на­ги са би­ли съ­об­ща­ва­ни в она­зи форма, в ко­ято мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни от непосветения. Например, ми­то­ве­те са би­ли ста­ра­та форма, в ко­ято са об­ли­ча­ли съ­дър­жа­ни­ето на Мистериите, за да го нап­ра­вят об­що­дос­тъп­но и разбираемо.

Към стр. 30. „Мантика" (пре­ве­де­но чрез ду­ми­те „га­да­тел­но изкуство") на­ри­ча­ли в древ­на­та мис­ти­ка всичко онова, ко­ето се от­на­ся до знанието, по­лу­че­но чрез „ду­хов­ни­те очи", а „телестика" на­ри­ча­ли нас­тав­лени­ята за пътя, кой­то во­ди към посвещение.

Към стр. 39. В сми­съ­ла на ста­ра­та мистика, "кабири" са би­ли същества, при­те­жа­ва­щи съзнание, ко­ето стои ви­со­ко над съв­ре­мен­но­то чо­веш­ко съзнание. Чрез пос­ве­ще­ни­ето - то­ва ис­ка да ка­же Шелинг - чо­век сам се из­ди­га над сво­ето обик­но­ве­но съз­на­ние до ед­но по­-вис­ше съзнание.

Към стр. 42. За зна­че­ни­ето на чис­ло­то се­дем мо­гат да се на­ме­рят по­яс­не­ния в мо­ята кни­га „Въведение в Тайната Наука".

Кьм стр. 42. Тук мо­жем са­мо нак­рат­ко да за­гат­нем за зна­че­ни­ето на образите, опи­са­ни в Апокалипсиса. Без съмнение, би мог­ло да се нав­ле­зе мно­го по­-дъл­бо­ко в тях, но не и в рам­ки­те на нас­то­яща­та книга.

Б Е Л Е Ж К И


Едуард Шуре (1841-1929), френ­с­ки писател. „Les Grands Inities Esguisses de I,Historie secrete des Rligions, Paris 1889. Авторизиран нем­с­ки пре­вод от Мари фон Сиверс (по­-къс­но Мари Щайнер - фон Сиверс)

Роберт Грийн Ингерсол (1833-1899), аме­ри­кан­с­ки пи­са­тел и по­ли­ти­чес­ки ора­тор

Чарлс Дарвин (1809-1882), ан­г­лийс­ки ес­тес­т­ве­ник

Ернст Хекел (1834-1919), нем­с­ки естественик. За ста­но­ви­ще­то на Р. Щайнер към Чарлс Дарвин и Ернст Хекел - виж „Методологични прин­ци­пи на Антропософията" (Събрани Съчинения №30)

Менип от Кадара (око­ло 280 пр. Хр.), гръц­ки философ, ци­ник

Елий Аристид (129-189 сл. Хр.), гръц­ки ри­тор

Софокьл (496-406 пр. Хр.), гръц­ки ав­тор на тра­ге­дии 31 Плутарх (45-125 сл. Хр.), гръц­ки фи­ло­соф и би­ог­раф

Ксенофан (580-490 пр. Хр.), пред­сок­ра­тов фи­ло­соф и по­ет

Хераклит от Ефес (око­ло 535-475 пр. Хр.), пред­сок­ра­тов фи­ло­соф

Филон Александрийски (25 пр. Хр. - 50 сл. Хр.) юдейс­ко­-г­ръц­ки фи­ло­соф

Давид Фридрих Щраус (1808-1874), те­олог

Емпедокъл (490-430 пр. Хр.), пред­сок­ра­тов фи­ло­соф и ле­кар от Сицилия

Пиндар (518-446 пр. Хр.), гръц­ки по­ет

Питагор (580-496 пр. Хр.), пред­сок­ра­тов философ; пис­ме­ни съ­чи­не­ния за сво­ето уче­ние не е оставил.

Аристотел (384-322 пр. Хр.), философ, уче­ник на Платон и въз­пи­та­тел на Александър Велики. Основател на пе­ри­па­те­ти­чес­ка­та фи­ло­соф­с­ка шко­ла

Григорий от Ница (334-393 пр. Хр.), цър­ко­вен отец, епис­коп в Капа- докия

Платон (427-347 пр. Хр.), философ, уче­ник на Сократ, ос­но­ва­тел на „Академията" в Атина

„Разпънатата на кръст ми­ро­ва душа" е образ, до кой­то Р.Щайнер сти­га са­мос­то­ятел­но в сво­ето ду­ховно­-на­уч­но изследване. А от­нос­но спе­ци­фич­ния ме­тод да онаг­ле­дя­ва сво­ите не­пос­ред­с­т­ве­ни опит­нос­ти в ду­хов­ния свят с ис­то­ри­чес­ки фак­ти и документи, той каз­ва след­но­то в „Моят жиз­нен път" (Събрани Съчине­ния №28): „Що се от­на­ся до мо­ите въз­г­ле­ди за християнството, на­пъл­но яс­но е, че - за да стиг­на до тях - в Духов- на Наука аз изоб­що на съм търсил, не съм и на­ми­рал пътища, как­ви­то ня­кои хо­ра ми приписват. Те пред­с­та­вят не­ща­та така, ся­каш аз ком­би­ни­рам фраг­мен­ти от древ­ни­те предания; ся­каш пре­ра­бот­вам гнос­ти­чес­ки и дру­ги учения. Обаче това, ко­ето е из­во­юва­но ка­то ду­хов­но поз­на­ние в „Християнството ка­то мис­ти­чен факт", е не­пос­ред­с­т­ве­но из­в­ле­че­но от са­мия ду­хо­вен свят. Аз при­бяг­вах до ис­то­ри­чес­ки­те до­ку­мен­ти и ги свър­з­вах с мо­ите опи­са­ния са­мо по­ра­ди ед­на причина: Да по­ка­жа на слу­ша­те­ли­те по време на лек­ции и на читателите, дър­жа­щи да­де­на кни­га в ръ­це­те си, пъл­но­то съз­ву­чие меж­ду ви­дя­но­то от мен в ду­хов­ния свят и ис­то­ри­чес­ки­те документи. Обаче аз не съм си слу­жил с ни­що от те­зи документи, пре­ди то да е сто­яло пред мен в ду­хов­ния свят".

Салустий (4 век сл.Хр.), гръц­ки философ, неоплатоник; да не се смес­ва с из­вес­т­ния рим­с­ки ис­то­рик Гай Салустий Крисп (око­ло 86-34 пр.Хр.)

Илотин (око­ло 204-270 сл.Хр.), гръц­ки фи­ло­соф в Рим, гла­вен пред­с­та­ви­тел на не­оп­ла­то­низ­ма

Омир (8 век пр.Хр.), дре­вен гръц­ки епик

Карл Бьотихер (1806-1889), нем­с­ки ар­хе­олог

Рихард Лепсиус (1810-1884), ос­но­во­по­лож­ник на съв­ре­мен­на­та егип­то­ло­гия

Рудолф Зайдел (1835-1892), нем­с­ки фи­ло­соф и те­олог

Аурелий Августин (354-430 сл.Хр.), един от на­й-з­на­чи­тел­ни­те цър­ков­ни от­ци на Рим

Адолф фон Харнак. (1851-1930), еван­гел­с­ки теолог, Берлин

Ернест Ренан (1823-1892), френ­с­ки фи­ло­соф и пи­са­тел

Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854), на­ред с Фихте и Хегел, гла­вен пред­с­та­ви­тел на нем­с­кия иде­али­зъм


Якоб Бургхард (1818-1897), из­вес­тен ба­зел­с­ки ис­то­рик на културата. „Култура и из­кус­т­во на ре­не­сан­са в Италия", Издателство „Наука и изкуство" София, 1987

есеи: Виж Р.Щайнер „Евангелието на Матей" (Събрани Съчинения №131) и „Петото Евангелие" (Събрани Съчинения №148)

Кни­га­та Зохар: ос­нов­на част от Кабала

Клеменс от Александрия (око­ло 150-217 сл.Хр.), гръц­ки фи­ло­соф

Дионисий Ареопагита: един от чле­но­ве­те на атин­с­кия Ареопаг, прив­ле­чен към хрис­ти­ян­с­т­во­то от Павел (Деяния на апос­то­ли­те 17,34). Около 500 г. сл.Хр. под не­го­во име в Сирия се по­явя­ват хрис­ти­ян­с­ко­-не­оп­ла­то­ни­чес­ки­те съ­чи­не­ния „За не­бес­ни­те Йерархии" и „За цър­ков­ни­те Йерархии"

Ориген (око­ло 185-254 сл.Хр.), цър­ко­вен отец, уче­ник и пос­ле­до­ва­тел на Климент Александрийски





Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Окултна история


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница