Превъзходното Величие на Неговата Сила От Рик Джойнър

Превод: Емил Енчев

Въведение
Това е най-необикновеното време, в което някога се е живяло. Да се познава Господа и да Му се служи в тези времена е вероятно най-вълнуващата привилегия, която някога е била предлагана на някой мъж или жена, и тя е била предложена на теб. Обаче, велика привилегия идва и с голяма отговорност, а с великите възможности идват големи трудности. В действителност, вероятно никога не е било по-трудно да бъдеш в служение. Тази книга беше написана за да спомогне осветяването на почестите и отговорностите, трудностите и възможностите срещащи онези, които са в служение днес.

Промяната идваща сега върху света е толкова бърза, че единственото нещо, на което ние сега можем да разчитаме е промяна. Основите на всяка религия, философия и система на правителство са разклатени. Да се противопоставим ли на промяната, или да й помогнем да установи своя курс? Отговорът е и двете.

Ако ние не се противопоставим на промените, на които трябва да се противопоставим, ние ще станем предмет на промени, които не желаем. Както гласи старата поговорка, “Корабът във водата е добре, но вода в кораба не е добре!” Голяма част от църквата е била потънала под влиянието на хуманистичните сили, на които тя се е опитвала да влияе когато е трябвало да застане смело срещу тях. Много скоро църквата ще се срещне със своят вероятно най-голям изпит в това как тя ще се свърже със света. Онези, които не разбират промените, които идват ще бъдат пометени надалеч от тях. Онези, които ги разбират ще бъдат в позиция да им помогнат да ги насочат. Нуждата от пророческа яснота никога не е била по-голяма.
Благотворителност с мъдрост
Това може да бъде трудно да се разбере сега, но една от най-големите атаки идващи върху църквата ще спечели вход чрез нейното състрадание. Трябва да подчертая “нейното” състрадание, а не Божието състрадание. Една от първостепенните стратегии на врага е да измори светиите. Той прави това чрез освобождаване на орда от “лъже братя” за да открадне хляба на децата. Той ще използва тези лъже братя за да погълне по-голямата част от времето, вниманието и енергията на лидерството на църквата, така че да не им остане нищо за Божиите хора.

Тези хора ще бъдат първите във вашите молитвени списъци, и ще се опитват да погълнат толкова много от вашето време и енергия, че вие няма да имате нищо да дадете на другите. Тези ще се тълпят около пасторът след всяка служба, така че той няма да има време да говори с никой друг. Те ще ви се обаждат и ще искат внимание в най-неподходящото време, и никакво количество внимание няма да бъде достатъчно за тях.

Тези хора не са съзнателно зли, и вероятно нямат идея, че вършат това. Мнозина са просто наранени хора, които постоянно се нуждаят от утвърждаване и внимание. Има голяма опасност, когато веднъж видим това да позволим на себе си да станем корави за основните нужди на хората. Ние трябва да ходим в разпознаване или често ще бъдем отклонявани от служението, за което Бог ни е призовал. Пазете се от онези, които вземат много от вашето време, внимание и сила, но не се променят истински.
Духовен социализъм
По-горе накратко описах Сатанинската стратегия срещу индивидуалните служители. Следва описание на главната стратегия, чрез която той се стреми да впримчи цялата църква.

Целият свят сега започна да разбира, че социализма не работи. Социализма уговаря хората да зависят от правителството да посрещне техните нужди. Това може да бъде доста добро в началото, но когато хората постепенно загубят своето чувство за лична отговорност (което неизбежно се случва под социализма), правителството започва да бъде обвинявано за всеки проблем, и искания са поставени върху него, за да посрещне всяка нужда и желание на народа. Скоро дори ужасни престъпления са извършени в обществената среда, което, разбира се е правителствената отговорност. Не е възможно за някое правителство да издържи този натиск, така че то накрая ще се сгромоляса.

Вероятно последната главна институция, която да разбере, че социализма няма да работи е църквата. В един смисъл това е разбираемо, защото ние знаем, че Бог снабдява всички наши нужди. Грешката е, че мнозина са тълкували това като че църквата снабдява всички наши нужди. Тази заблуда ще причини сгромолясването на онези, които са победени от нея. Църквата е тук за да помогне на хората да възстановят взаимоотношението си с Бог, а не да заема мястото на това взаимоотношение. Църквата не е тук, за да посрещне нуждите на хората, но да ги свърже с Единствения, Който може.

Това не отхвърля делата на милосърдие, които в действителност са основа на християнството. Обаче, има граница, която ние можем лесно да пресечем, което действително ще убие силата на истинското милосърдие, също и църквата или служението, които я пресекат.

Бездомни хора неотдавна започнаха да идват в нашите събрания. Те са чудесни хора, някои, от които наистина търсят Господа. Веднага някои от нашите членове се обърнаха към мен и попитаха какво ще направи църквата за тях. “Нищо,” беше моят отговор. Защото църквата като институция не трябва да им отговаря, отделните хора трябва да го направят. Истинското милосърдие трябва да бъде лично; То трябва да бъде взаимоотношение. Когато поставим отговорността за милосърдието върху институцията на църквата, ние лишаваме личностите от една от техните най-големи възможности да обичат другите. Силата на Бог да посреща нуждите се освобождава чрез любов, не чрез програми.

Това не означава, че няма някои дела на милосърдие, които ние ще правим заедно като събрание, но трябва да бъдем внимателни да вършим само това, което сме били призовани да вършим. Исус никога не отговаряше на човешките нужди; Той вършеше само това, което виждаше Неговия Баща да върши. Ние трябва да ходим в същия вид покорство или ще паднем в смъртоносна клопка, която е поставена за онези, които ходят в човешко състрадание вместо в Божието състрадание. Тази клопка е форма на социализъм, който накрая ще ни отдели от нашия истински Извор. Това също ще ни измори като ни принуди да носим човешкото иго вместо Господното.

Казвайки всичко това, аз знам, че един от най-големите проблеми в църквата днес не е, че се опитва да прави твърде много, но че не прави достатъчно. Ние сме изправени пред голямо “Лаодикийско равнодушие.” Обаче, главната причина за тази апатия се корени в досадата, която идва от опита да служим в човешко състрадание вместо чрез помазанието на Святия Дух. Църквата е изтощена от всички проекти и програми наложени върху нея. Пътят водещ вън от апатията не е да накараме църквата да се движи отново, но да види своето упълномощаване от присъствието на Господа. Когато тя е упълномощена по този начин тя ще види истински и траен плод от своето служение. Тя също така ще ходи в радостта на Господа, която е източникът на нейната сила.
Надвиснала катастрофа
“Спестявания и заеми” в САЩ бяха обвинени за мошеничество и безотговорност в своята област. Такива неща може да са допринесли за слабостта на компанията, но те не бяха причината за нейното сгромолясване. То беше предизвикано от законопроекта на Рейгън за данъчната реформа. Тази данъчна реформа беше много необходима и дори закъсняла, но тя беше въведена по такъв начин, че унищожи търговската стойност на имуществата, върху които компанията притежаваше повечето от ипотеките.

Стойността на истинското имущество е била погрешно подпряна от данъчните извити бърлоги, които трябваше да бъдат затворени. Обаче, промяната на данъчните закони по начина, по който нашето правителство често го прави има бизнес уловил се в нещо като опитвайки се да играе игра когато правилата са постоянно променяни. Една минута движение ти причинява отбелязване на удар, и следващия път, когато се движиш ти губиш. Това не е само разочароващо, то пречи на същността на дългосрочния план, който истинското икономическо изцеление изисква.

Ако данъчната реформа на Рейгън беше прокарана преди няколко години това би ни спасило всичките стотици билиони долари. Това беше случай на вършене на правилното нещо по погрешния начин. Сега ние отчаяно се нуждаем да имаме радикални промени направени в нашата благополучна система. Ако ги направим твърде бързо цената ще бъде далеч по-голяма, отколкото някога ще сме спестили в бюджета. Колкото и лоши да са сегашните правила, върху които много са изградили своя живот. Те няма да могат да променят техните животи толкова бързо колкото правителството вероятно ще изисква от тях. Тълпите от хора са близо да бъдат опустошени. Последната загуба както на хората така и на собствеността обещава да бъде много по-голяма, отколкото тази, която преживяхме със сгромолясването на “Спестявания и заеми.” Църквата и исляма се състезават да запълнят този вакуум. Църквата понастоящем не е в добра позиция за да се сражава в една от най-големите битки за душата на Америка, която някога е водена.
Капанът може да бъде врата
Църквата има силата да обърне тази надвиснала катастрофа в една от най-великите възможности за евангелието, която някога е имала. Стратегията на врагът ще бъде да се опита да накара църквата да отговори на сгромолясването на социализма със своя собствена форма на социализъм. Това ще завърши единствено в това църквата да бъде дръпната в плаващи пясъци. Ако ние ще бъдем способни да дръпнем някой вън от плаващите пясъци, ние трябва първо сами да стъпим на твърда земя. Това е целта на тази книга – да завърне служението на църквата на твърда земя. Ако тя се върне, тя ще бъде най-великата сила за промяна, която светът някога е познавал, и те ще бъдат променени с това, което всички ние можем да живеем.

Част I

чрез вяра да се всели Христос във вашите сърца, така че, вкоренени и основани в любовта,

да бъдете в състояние да разберете заедно с всичките светии какво е широчината и дължината, височината и дълбочината (Еф.3:16-18).
Глава Първа

Величието на призива

Дори, ако натрупате всичката сила и богатство на земята, това не би се сравнило с вашето призвание в Христос Исус. Дори най-великите земни царе имат живот, който е само пара, тънка лента дим. Те всички са умрели, и в смъртта тяхното богатство и техните подвизи, всички са част от пръстта, в която те се връщат. Човешките истории ще бъдат забравени; те ще преминат със земята, която един ден ще бъде навита като свитък. Вие, от друга страна, ще живеете завинаги, и вашите дела ще бъдат записани в Книгата на Живота, която никога няма да премине. Когато е премерен с истинската стойност на вечността, един ден във вашия живот може да бъде по-важен от цялото царуване на земните царе и президенти. Това да изглежда твърде фантастично, но това е словото на Бог, а Бог не може да лъже.

Това не е изложено, за да успокоява вашето его, но да отпечата във вас важността на вашето призвание и съдба. Всеки ден в твоя живот има безграничен потенциал и ценност. Ти имаш достъп до Царя на царете. Молитвата ти пред Него може да промени курса на нациите.

Ти не само имаш достъп до Царя на царете, но си бил изпратен в този свят като негов посланик. Да носиш Божиите думи и да предаваш Неговите цели е много по-велика чест от тази на един емисар на някой земен цар или президент.

Павловото изявление към коринтяните, че те са “посланици за Христос” (2 Кор.5:20 KJV), беше изявление с такава сила, че то вероятно преви коленете на онези, които го четяха. Назначаването за “посланик” беше една от най-великите почести, която някой можеше да приеме в империята. Поради това, че свръзката между властелин и посланик можела да отнеме месеци, или дори години, онези, които били избирани за такава позиция били най-верните, лоялни приятели на императора. Те трябвало да бъдат на един ум с техния лидер, защото те вероятно ще правят много решения в неговото име.

Да бъдеш посланик е било една от най-великите почести, която е можела да бъде дадена на човек от неговия монарх, но това е било също и една от най-големите отговорности. Човек склонен да говори от своите собствени мнения никога не можел да бъде посланик. Той трябвало да познае умът на своя цар, и да бъде напълно верен да представя единствено неговите интереси. Понеже лоялността и верността били толкова критични, практиката на властелините била да отзовават посланиците след само две или три години служба за страната. Те се страхували, че ако един емисар останел твърде далеч той можел да стане твърде чувствителен към нацията, в която е бил изпратен, и така да бъде склонен към компромис с интересите на своето отечество.

Ти си призован да бъдеш посланик на най-великият Цар. Да бъдеш посланик за Христос е една неразбираема почит, но тя също така носи и най-големите отговорности. Ние трябва да пазим нашите сърца от това да станем много чувствителни към интересите на тази настояща епоха вместо към интересите на Христос. Поради тази причина Исус отправи към Петър може би най-ужасния упрек, споменат в Писанията, “Махни се и иди зад Мен, Сатана! Ти си Ми съблазън, защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките” (Мат.16:23). Това е все още обикновения начин, по който Сатана инжектира своите разрушителни планове в църквата, като ни кара да поставим умовете си на човешките интереси вместо на Божиите.

Като посланици на Христос нашето първо посвещение трябва винаги да бъде да имаме Неговата перспектива. Господ не сменя Своите посланици на всеки две години; ние всички имаме доживотно поръчение. Следователно, ние трябва да бъдем дори по-бдителни да пазим нашите умове и сърца, поставени единствено върху Божиите интереси. Както Павел изрично заявява в Гал.1:10: “Ако бях още угаждал на хора, нямаше да съм слуга на Христос.” Когато се страхуваме от хора, търсейки похвала и приемане от хора, ние ще бъдем склонни да не представяме интересите на царството на Бог.

Както Пол Кейн веднъж каза, “Ние всички сме толкова близо до Бог колкото желаем да бъдем.” Това е библейска истина. “Приближете се към Бога и Той ще се приближи към вас” (Як.4:8). Няма никой в Библията, който да е бил по-близо до Бог отколкото ти можеш да бъдеш. Мойсей говореше с Бог лице в лице точно както човек говори със своя приятел. Той беше толкова близо до Бог, че “израилевите синове не можеха да гледат Мойсей в лице заради блясъка на лицето му” (2 Кор.3:7). Мойсей беше толкова близо до Бог, че Неговата слава беше втрита в него. Колкото и немислимо да изглежда, ти си бил призован към нещо дори по-голямо. Бог говореше с Мойсей лице в лице, но Той е дошъл да живее в теб.

Колкото и величествена да беше славата на Бог в Мойсей, Павел продължава като казва, “Как служението на Духа няма да бъде с по-голяма слава” (ст.8). Чрез това ни е казано, че славата, която се предполага да преживяваме е по-велика от тази, която Мойсей преживяваше, а той трябваше да покрива лицето си поради славата! Кога беше последният път когато ти трябваше да покриваш лицето си защото славата на Бог произтичаща от твоето лице плашеше хората? Единствената причина, поради която ние не ходим в този вид слава е, защото ние не го желаем. Ние всички можем да бъдем толкова близо до Бог колкото искаме. Служението на Духа се предполага да бъде “дори с по-голяма слава.”

Писанията са ясни, че преди краят ще има църква, която ходи в славата и чистотата включващи нейното призвание. Защо да не сме ние? Защо да не е сега? Какво трябва да се направим, което да е по-велико от предното поколение, което е било преди нас – за да бъдем част от висшето призвание на Бог в Христос Исус? Неговата светлина ще изгрее над земята чрез църквата;

Стани, свети, защото дойде светлината ти и славата ГОСПОДНА те осия. Защото, ето, тъмнина покрива земята и мрак — племената; а над теб ще осияе ГОСПОД и славата Му ще се яви над теб (Ис.60:1-2).

Както изяснява този текст, в самото време, когато тъмнина покрие земята, Господ ще бъде толкова близо до Своите хора, че Неговата слава всъщност ще се яви върху тях точно както стана с Мойсей. Ние идваме до тези времена, но само най-глупавият ще чака тъмнината, за да се приближи до Господа. Цар Давид предупреди:

Затова нека Ти се моли всеки праведен на време, когато можеш да бъдеш намерен. Наистина, когато големите води преливат, те няма да стигнат до него (Пс.32:6).

Когато веднъж започнат бурите, ще бъде твърде късно да се опитваме да възстановяваме нашите къщи на Канарата. Когато Младоженецът извика ще бъде твърде късно да снабдяваме нашите лампи с масло. На нас са ни били дадени най-великите призвания, най-великите възможности в цялото творение. Ние сме били призовани да бъдем синовете и дъщерите на Царят, Който е над всички царе. Да не зачетем такава чест е да изпаднем в същата трагична съдба като Исав, който размени своето право на първородство като наследник на обещанията за една проста паница супа! Колко от нас не са разменили много повече за много по-малко? Колко от нас лекомислено са прахосвали времето си когато ние можем да го прекараме пред Трона на Благодатта? Въпреки това, без значение от ужасните заблуди, от които ние сме били победени, ако се покаем Господ може да попълни цялата земя, която ние сме загубили много по-бързо отколкото някога можем да повярваме. Както Петър обяснява:

Но това да не бъде скрито от вас, възлюбени, че за Господа един ден е като хиляда години и хиляда години – като един ден (2 Петр.3:8).

Господ може да направи в нас за един ден това, което ние мислим, че ще отнеме хиляда години. Неговата благодат не е зависима от нашите способности или неспособности, или от времето. Ако се покаем от ходене в самоизмамна преданост към неща, които са временни, ние можем точно сега да бъдем толкова близо до Него колкото искаме да бъдем, и нашите дела ще започнат да имат белега на вечността върху себе си – ние ще започнем да раждаме плод, който остава.

И така, докато ни остава обещанието да влезем в Неговата почивка, нека се боим да не би някой от вас да се яви изостанал.

Защото и до нас, както и до тях, се донесе една блага вест; но словото, което те чуха, не ги ползва, понеже не се съедини с вяра в онези, които го чуха.

Защото ние, повярвалите, влизаме в тази почивка, както каза Бог: “Така се заклех в гнева Си: Те няма да влязат в Моята почивка!“; макар и делата Му да са били свършени още при основаването на света.

Защото някъде Той е говорил за седмия ден така: “И Бог си почина на седмия ден от всичките Си дела”;

и пак на това място: “Няма да влязат в Моята почивка!“

И така, понеже остава, че някои влизат в нея, а онези, на които преди това се благовести, не влязоха поради непокорството си,

затова Той пак определя един ден – “днес“ – като казва чрез Давид след толкова дълго време, както беше казано: “Днес, ако чуете Неговия глас, не закоравявайте сърцата си.“ (Евр.4:1-7).

В този пасаж писателят сравнява почивката на Бог с Обещаната Земя. Има място на съвършен мир, съвършена почивка, където ние сме призовани да пребиваваме. Това място е просто волята на Бог. Цар Давид знаеше, той не може да намери място за почивка докато Господ няма постоянно място за обитаване. Ние ще намерим нашата почивка единствено когато станем Негово обиталище. Днес Бог говори на Своите хора навсякъде да се върнат при Него, и да ходят с Него по начин достоен за нашето призвание. “Днес” ти можеш да бъдеш толкова близо до Него колкото никой не е бил.

Една от първостепенните характеристики познати на историците като основа за величие е устойчивост на целта. Онези, които знаят своята цел , които са поставили сърцата си на нея без да се отклоняват от своя курс, са онези, които диктуват курса на историята, за добро или за зло. Ако ти си християнин тогава твоята потенциална съдба е по-голяма от тази на някой завоевател. Какво е по-важно от това да предадеш себе си на тази съдба? Целта на тази книга е да ти помогне да се фокусираш на твоята цел, която е толкова ясна, за да имаш библейско виждане, за да можеш да поддържаш постоянна необходимост, за да извършиш всичко, за което си поставен на тази земя. Павел предизвиква църквата,

Аз се моля очите на сърцето ви да бъдат просветени, за да знаете каква е надеждата на Неговото призоваване, какво е богатството на славата на Неговото наследство в светиите

и какво е превъзходното величие на Неговата мощ към нас, вярващите, според действието на мощта на Неговата сила (Еф.1:18-19).

Очите на нашите сърца трябва да бъдат отворени. Ако ние ходим в реалността това, което виждаме с очите на нашите сърца ще бъде по-реално за нас от това, което виждаме с нашите физически очи. Когато това се случи ние ще бъдем фокусирани на “надеждата на Неговото призвание…богатството на славното Негово наследство” в нас. Когато това стане фокусът на нашето виждане и цел, ние ще започнем да ходим в “превъзходното величие на Неговата сила към нас.” Тази сила е по-велика от всяка друга сила в небето или на земята, и тя обитава в теб! Това е нашия стремеж – да ходим в силата, която ни е била дадена, за да изяви богатствата на Неговата слава. В следващите глави ще разгледаме библейската истина и характер, които се изискват за това служение.

Глава Втора

Венецът на слава
Когато разглеждаме силата на Бог ние често мислим за дарбите на Святия Дух, такива като чудеса, изцеление и пророчество. Това са велики и чудесни дарби, стойността, на които малцина от нас някога ще започнат да разбират. Обаче една от най-великите от всички дарби, която е извършила далеч повече за царството на Бог отколкото всички други дарби заедно, е дарбата на проповядване.
Славата на проповядването
Исус е Словото на Бог. Исус е свръзката на Бог с Неговото творение. Самият този факт издига проповядването на Неговото слово на най-високите нива. Когато проповядваното слово е издигнато до ръста, който то заслужава, това ще даде възможност на църквата да бъде издигната до позицията, за която тя е била призована. Ако ние предадем себе си да разберем феномена на проповядване, и се посветим да го видим издигнато на подходящата му позиция, ние неминуемо ще се издигнем с това.

Апостол Павел говори за “глупостта на проповядването” чрез което Господ “спасява онези, които вярват” (1 Кор.1:21 KJV). Несъмнено е “глупост на проповядването” когато помислим колко лесно би било за Господа да докаже Себе Си като просто напише Своето име на небето, или извършвайки някои други неща,които да демонстрират Неговата сила. Но за духовния човек, проповядването не е глупост, то е мощна демонстрация на Господната благодат, мъдрост и сдържано викане на Неговото паднало творение да се върне при Него.

Истинското, помазано проповядване е източник на живот от отвъд тази реалност, което ни докосва с вечността. Където няма истинско проповядване има явно отсъствие на възкресенски живот, и църквата ще се подхлъзне обратно в тиранията на светщината и други сериозни измами. Дори когато най-великите чудеса са работели, проповядването се е изисквало, за да обясни демонстрациите на Божията сила и да призове хора за спасение или покаяние.

Както много от ценните духовни слова, самото “проповядвано” слово често е било толкова изкривявано, че обикновено възбужда образи на размахани юмруци на проповедници, или на яростта на нетърпими, гневни мъже. Обаче, нека никога да не забравяме, че това беше основното занимание на повечето от праведните мъже и жени, които са ходели по тази земя, включително и на Самия Господ Исус. Това беше също така първостепенното поръчение, което Той даде на Своите ученици, да проповядват евангелието на Неговото царство и да бъдат свидетели за възкресението Му.

Това никога няма да престане да бъде първостепенният призив на църквата, и основата на цялото истинско служение. Ние сме тука преди всичко, за да прокламираме посланието, което Той ни повери. Основната последователност на нашето служение ще бъде определена чрез това колко добре прокламираме това послание. Качеството на нашето послание ще бъде определено от това колко добре го знаем за себе си, и след това колко добре го живеем. Следователно, ние трябва да имаме като първостепенна цел ясно разбиране на посланието, и начинът на живот, който то изисква. Това е целта на тази книга, да втъче тези две неща заедно.
Само едно иго
Единственият най-голям допринасящ фактор за духовно изгаряне идва от тенденцията на онези в служение да вземат игото на хората вместо игото на Господа. Такава тенденция причинява не само изгаряне, но пълно отклонение от истинското служение. В текста от Еф.4 цитиран в предишната глава, четем как Господ сравнява влизането в Неговата почивка с влизането в Обещаната Земя. Неговият призив към нас остава:

Елате при Мен всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви дам почивка.

Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите почивка за душите си.

Защото Моето иго е благо и Моето бреме е леко (Мат.11:28-30).

Да вземем игото говори за работа, но когато сме впрегнати с Него, Неговата сила е, която ще върши работата; ние трябва само да вървим напред по пътя. Когато сме впрегнати с Него, ние ще намерим почивка за нашите души, а не досада. Всеки път когато се отегчаваме, или сме претоварени, ние сме се измъкнали някак си от Неговото иго и носим нашето собствено иго, или игото на други. Това не е нищо по-малко от това да бъдем отклонени от истинското служение. Истинското служение е лесно иго. Ние ще го открием ободряващо. Ако това не е положението, ние трябва да започнем да гледаме къде сме пропуснали завоят, защото сме се отделили от Неговата пътека.

Исус никога не отговаряше на човешката нужда – Той единствено отговаряше на това, което вижда Неговия Баща да прави. Той чувстваше състрадание към хората, но не отговаряше просто от състрадание; Той единствено отговаряше от покорство към Своя Баща. Докато ние не се научим да правим същото, няма да ни се повери същият вид власт и сила, в която ходеше Той.

Господ иска от нас да вършим дори по-велики дела, отколкото Той вършеше (вж. Йоан 14:12). Това ще бъде едно от най-големите доказателства, че ние пребъдваме в Него. Ние започваме с вярване в Господа, но Неговата основна цел е да вярваме като Него. В този капацитет Той ще бъде напълно изявен в Своята църква. Но такава власт може да бъде поверена единствено на най-лоялните, верни и покорни слуги на Христос – не служещи на себе си, или на хората.

Неуспехът да се държат Неговите интереси и перспективи най-напред е първостепенна причина за голяма част от унищожението, което дойде в църквата неотдавна. Когато беше взет броят на най-уважаваните специалисти, телевизионните проповедници бяха класирани на 49-то място, от 50 места. Продавачи на стари коли, адвокати и политици бяха класирани по-горе от проповедниците в доверието на хората. Това ще се промени, но преди да се промени, ние трябва да се променим.

Онези, на които им е било дадено това най-велико поръчение трябва също да живеят чрез по-високите стандарти на честност. Нивото на честност, чрез което ние живеем ще бъде определено до голяма степен от един единствен фактор: пред кого живеем нашия – пред Господа, или пред хората.

Аз имах повтарящо се видение за един пастор, което смятам за едно от най-важните видения, което някога съм получавал. Колкото по-дълго този човек държеше своето внимание фокусирано на Господа големи тълпи се събираха около него. Всеки път когато той сваляше вниманието си от Господа и гледаше хората, те започваха да се разпръскват от него. Не само, че е очевидно, че това се случва често в църквата, но това преспокойно може да бъде точката, при която мнозина служители се обръщат към неизбежно корабокрушение.

Всеки път, когато лидери снемат очите си от Господа, за да гледат хората, те загубват своето помазание и хората се разпръскват. Когато те отново погледнат на Господа, те ще получат помазанието, което ще привлече хората обратно. И така това повтарящо се видение ми говори, че това е повтарящ се проблем. Църковната история свидетелства, че в действителност случаят е такъв.

Без значение от това колко щедри и харизматични мислим, че сме, ако хората се събират поради нас, тогава ние не изграждаме истинската църква. Павел обяснява, “Защото никой не може да положи друга основа освен тази, която е положена, която е Исус Христос” (1 Кор.3:11). Ние не можем да продължаваме да обръщаме хората към нашите църкви, нашите доктрини, нашите програми, или към собствените ни красноречиви проповедници. Ако хората идват заради нещо друго освен Самият Господ Исус Христос ние градим на клатеща се основа, която накрая е обречена на разруха.

Народът Ми беше като изгубени овце; пастирите им ги заблудиха да се скитат по планините; те ходеха от планина на хълм, забравиха кошарата си (Ер.50:6).

Хората били водени криво от пастири, които се опитвали да ги върнат обратно, отивайки от планина на хълм, или от едно високо място на друго. Това говори за постоянното опитване да държим хората възбудени и движещи се, водейки от един проект към следващият.

Чрез опитване да държим хората постоянно движещи се и окупирани с проект след проект, ние ги лишаваме от самата цел на тяхното призвание; да имат едно интимно, лично взаимоотношение с Господа на Съботата, Господа на почивката. Една от основните причини за разпространяването на Лаодикийския дух на хладкост в църквата е просто, защото тя е изморена поради всичките проекти, хиперболи и манипулации.

Ние не сме призвани просто, за да изграждаме служения, църкви, или нещо друго. Господ не изгражда Своя храм без организации и проекти – Той го изгражда без хора. Основният въпрос за всеки пастор няма да бъде колко правят неговите хора, но колко от Христос може да бъде видяно в тях.

От всички наши дела единственият плод, който наистина ще трае е това, което се допира до Христоподобност. Да имаме организации или проекти не е неправилно, но те стават идоли, ако изместят Господ като предмет на нашата преданост, а много го правят. Рядкост е организацията, която не се е хлъзнала от изграждането на хора към “изграждане на служението.”

Ако не държим вниманието си фокусирано на основната цел на Бог ние ще бъдем продължително измамвани от по-малките цели на Бог. Измамата не е просто неразбиране на главните библейски доктрини – измамата е да не бъдеш в Божията воля. Църквата често е била отклонявана от Реката на Живота от всичките малки ручейчета, които я снабдяват с вода. Доброто може да бъде най-лошият враг на най-доброто. Апостол Павел ясно произнася основната цел на Бог в Еф.1:9-10:

Той ни е открил тайната на волята Си според благоволението, което е положил в Себе Си,

за да се приложи, когато се изпълнят времената: да се обедини като цяло в Христос всичко – и това, което е на небесата, и това, което е на земята – в Него.

Христос Исус е целта на Бог. Ние можем да работим, за да помогнем за изпълнението на Неговата цел единствено до степента, до която самите ние се съгласяваме с нея – като имаме собствените си животи събрани в Него. Ние имаме истинска духовна власт единствено до степента, до която Самият Цар живее в нас.

Ако това, което правим не е центрирано на Христос, то е ексцентрично, и духовно вън от баланс. Служението може да бъде идол, ако измества нашата любов и интимност с Господа като главна преданост на нашия живот. Колко ще се хареса на един съпруг, който страстно обича съпругата си, ако тя е толкова заета да работи за него, че той никога не може да я види.

Мнозина служители изпадат в поклонение повече на храма на Господа вместо на Господа на храма. Това е идолопоклонство. Дори църквата или “великото поръчение” могат да станат идоли, ако изместят Христос като центъра на нашата преданост. Ние можем да казваме, че нашата преданост към нещата на Бог е резултат от нашата любов към Него, но това е просто опит да оправдаем нашата измама. Както Господ предупреди Ефеската църква, ако загубим първата си любов ние сме в опасност да загубим всичко.

Означава ли това, че трябва да закрием всички наши проекти и програми, за да търсим Господа? За някои това е единственият възможен избор, ако някога се надяват да се върнат обратно на правилната пътека. Обаче, това не е разрешението за всеки един. В служение веднъж хванали погрешният път никога няма да можем да се върнем обратно на правилния път, единственият начин, по който можем да се върнем обратно на правилния път е да се върнем обратно там, където сме изгубили пътеката.

Ако сме изгубили пътеката в началото на нашето служение, там е, където трябва да се върнем. Ако сме се отклонили някъде по-нататък по пътя, там е, където трябва да се върнем, за да отидем на правилната пътека. Мнозина просто позволяват натискът от служението да ги бутне на някое място, или биват победени от “тиранията на неотложността.” Но, ако сме слезли от пътеката, ние трябва да се обърнем наоколо и да се върнем там където сме я изгубили – това се нарича покаяние.

И ако някой гради на тази основа злато, сребро, скъпоценни камъни, дърва, сено, слама,

на всекиго работата ще стане явна каква е; защото Денят ще я изяви, понеже в огън се открива; и огънят ще изпита каква е работата на всекиго.

Този, на когото работата, която е градил, устои, ще получи награда.

А този, на когото работата изгори, ще претърпи загуба; но самият той ще се спаси, само че като през огън.

Защо трябва да градим нещо, ако знаем, че ще изгори? Както Франсис Френджипейн каза веднъж, “Господ надзирава Своя дом ходи през него и хвърля клечки кибрит!” Аз съм чувал много пастори да описват своето служение като такова на пожарникар, който само обикаля наоколо изгасяйки огньове. Защо не ги оставят да горят? Значително много от тях са започнали от Господа, и ние само спъваме Неговата работа като ги изгасяме. По-добре е, че те горят сега вместо след като посветим цял живот на работа – само за да открием, че тя няма да премине Господния изпит.

Това не означава, че ние няма да се обръщаме, или конфронтираме и опитваме да разрешим проблеми в църквата. Обаче, ние трябва да използваме мъдрост в това. Точно както една огнена искра може да спомогне за очистване на храстите и развалините в една гора и да спомогне подготовката за нов растеж, някои от “пожарите, “ които се носят през нашите събрания в действителност могат да помогнат. Те помагат чрез очистване на ненужните оплитания и стръкове, които никога няма да родят плод за царството, но фактически източват живота вън от нашите църкви. Ние можем да различим кой огън кой е единствено, ако държим нашия фокус на основната цел на Бог. Тогава ние бързо ще видим онези, които ще завършат в повече Христоподобност.

В служение, ние не можем да бъдем Главата на църквата, и не можем да бъдем Святия Дух за църквата. Ние сме съработници с Христос, но не сме тук за да вършим Неговата работа. Той ще изгради Своята църква. Ние наистина можем да се отпуснем и да се наслаждаваме на това.

Основата на всяка работа е нашето взаимоотношение с Него. В строителството, ако основата не е на ниво, колкото по-високо строиш, толкова повече ще се изкриви отвесът на сградата. Ако продължиш по-нагоре има точка, при която сградата ще се сгромоляса. Ако сме забутали основата, ние нямаме избор освен да изравним сградата и да започнем отново. Ако положим подходяща основа, но неправилно конструираме един от етажите, ние ще трябва да преправим този етаж или всичко, което е построено от това място нагоре ще бъде в опасност.

Мъдрият майстор строител не може да търпи низшите материали или процедури на всяко ниво. Ние постоянно трябва да изпитваме всеки един, който използваме и всичко, което е построено за едно качество – Христоподобност. Като служители на Христос ние имаме най-святото поръчение, с което не може да се прави компромис. “Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали; защото Божият храм е свят, а този храм сте вие” (1 Кор.3:17).

Като служители на евангелието ние сме призовани както като посланици на най-великото царство, така и като майстори строители на най-високото поръчение. Нека да продължаваме да умоляваме Богът на възкресението, Който Сам се подчини на смъртта и беше възкресен чрез славата на Татко, да ни дава силата на Своя възкресенски живот всеки ден. Това не е само за да можем да проповядваме възкресението, но за да могат нашите животи да бъдат демонстрация на Неговия възкресенски живот.

Ние трябва да имаме живи думи, които възникват от Самото Живо Слово. Единствената най-важна дейност, която някой духовен лидер може да направи за своите хора е да ги заведе по-близо до Самият Господ. Ако ние правим това, всичко друго ще работи. Ако не правим това, всичко друго ще продължи да гори, без значение колко много се опитваме да го запазим.

Исус е Венецът на Славата. Той е Главата на църквата. Цялата власт и сила бяха дадени на Него. Ние ще имаме истинска власт и сила единствено до степента, до която пребъдваме в Него. Той е всичко, което Татко обича и почита. Всички неща бяха направени чрез Него и за Него. Във всичко, което беше създадено, Татко търсеше подобието на Своя Син. Той търси Своя Син в нас, и във всичко, което ние градим в Неговото име. Нищо друго няма да бъде трайно. Той е нашата цел. Докато не сме като Него и не вършим делата, които Той вършеше, ние не сме завършени. Святия Дух ни беше даден за да ни води към Него. Когато престанем да Го преследваме, ние сме отделени от пътя, и от Извора на нашата сила.