През лятото на острова кацаха много птици. Сякаш от целия свят се събираха тука. Като пъстра ветрушка прелитаха от място на място синигери, червеношйки, скорци, чинки



Дата15.10.2018
Размер59.5 Kb.
КАТЕРИНА

. / разказ /

През лятото на острова кацаха много птици. Сякаш от целия свят се събираха тука. Като пъстра ветрушка прелитаха от място на място - синигери, червеношйки, скорци, чинки... "Три-три-и", призоваваха се един друг косовете из тревата. "Чек-чек", обаждаха се и шиварчетата. "Юли-юли", звънтеше гласът на чучулигата... Най-красивите птици, копринарките, от зората като че бяха взели цвета на перата си.

Катерина познаваше всички птици и обичаше да слуша гласовете им. Живееха двамата с Андрея в къщичката от северната страна на острова. Това беше наблюдателницата. Островът се издигаше, обграден от реката, чийто брегове красиво се извиваха сред елшака и надвисналите и сребреещи клонки на върбите... Андрея беше орнитолог, занимаваше се с изучаване на птиците. Наблюдаваше летежа им, как се размножават, къде гнездят. Постоянно пишеше нещо - имаше най-различни бележници, в които отбелязваше това, което наблюдаваше. А когато дойдеше време за опръстеняването, тук пристигаха и негови колеги. Разхвърляха мрежите и обикаляха острова. Птичките пърхаха в ръцете им, после, усетили отново повика на свободата, стрелваха се към небето. В отделни мигове островът приличаше на разбунено селище. Пърхот на криле, сърдито стрялкане, тревожни подсвирвания. Накрая всичко утихваше. Възцаряваше се мирът. Птиците заемаха своите места по клоните, в храстите и между тревата. Въздухът отново се изпълваше с фюукане, с птиче бърборене. Присмехулниците пак се настаняваха на най-високия връх на някое дърво, шиварчето се стрелкаше след бръмбарите...

Спокойствие, красота, песен, любов - това представляваше островът. Всяка сутрин, преди слънцето да се е издигнало над него, лумваха гласовете на птиците. Заискряваха след това цветовете на перата им. Малките се излюпваха едно след друго, понякога мълчалива трагедия се разиграваше в гнездата, когато не стигаше мястото за някое от птиченцата. И подивели котки сновяха, и лисици се мяркаха, смоци се плъзгаха в клоните и тревата... Катерина бе налюдавала не един и два пъти самоотвержената борба на някоя птича майка с похитителите на децата й. Силите бяха обикновено неравностойни, разрошената майка след това дълго кръжеше над опустошеното си гнездо и виковете й раздираха въздуха.

Но отдалече островът беше наистина място на красота и спокойствие. В първите години Катерина се радваше, че е попаднала точно на това място. С Андрея се бяха запознали случайно. Тя беше учителка в съседното село, току-що бе завършила педагогическото училище. Един ден заведе децата на разходка. Поляните край селото се бяха раззеленили, въздухът трептеше от чистота. Вътре в стаите беше хладно и мрачно и на децата никак не им се стоеше по чиновете. А и самата Катерина искаше да е сред полето. Радваше се заедно с учениците си на цъфналите минзухари, навеждаше се край трънките, където беше посиняло от теменужки. Слънцето меко блестеше, учениците пееха, смееха се, крещяха. И изведнъж се чу уплашен вик: едно от децата бе паднало от дъба, който се издигаше в края на поляната. Как се бе отделило, без да го забележи Катерина? Децата се разпищяха, учителката се втурна след тях. Палавникът лежеше на тревата. Катерина пипна крака му, който бе започнал да се подува. И уплашено се заоглежда: кой можеше да й помогне? Забеляза някакъв мъж да се движи покрай самия бряг на реката. Той се навеждаше, заничаше нещо в храстите наоколо. Май не беше чул уплашените викове на Катерина и на децата.

Катерина изпрати едно момченце да го извика, а тя държеше главата на пострадалия ученик върху коленете си. Мъжът пристигна - беше висок, слаб, приличаше на някоя от тези птици, дето газеха из водата. Може би защото беше обут с високи гумени ботуши, като тия, които рибарите носеха...

Непознатият веднага потвърди съмнението на учителката, че кракът на момченцето е счупен. Без да се бави, той отряза две по-дебели клончета от близкия храст, одяла ги с ножчето си, после попита децата има ли някое от тях връвчица. Намериха се връвчици, коприненият шал на учителката също послужи да се вържат дръвченцата за крака на момчето. И мъжът понесе на ръце Катерининия ученик към село. Предадоха го на родителите му, а след това Катерина покани непознатия в учителската стая. Нямаше с какво да го почерпи, имаше само една кутия с вафли, кой знае откога останали. Бяха двамата сами между прашните дневници и купищата тетрадки за проверяване. Колегите и колежките на Катерина си бяха отишли. Едва сега, след като уплахата й бе попреминала, Катерина можа да се вгледа в лицето на мъжа. Той не беше стар, може би само няколко години по-голям от нея. Имаше продълговато лице и сключени вежди. Косата му беше черна и права, непрекъснато се стичаше над челото му.

-Добре, че се случихте наблизо - чудеше са как да му благодари Катерина. - Ако не бяхте вие... аз просто не знаех как...

- Случват се такива неща - успокои я мъжът. - Всички момченца са палави... - После погледна Катерина в очите: - Вие наистина здравата се уплашихте. И аз като малък колко пъти съм падал от дърветата. Все из птичите гнезда заничах. И сега пак с птиците...



  • Затова ли гледахте в храстите? - запита Катерина.

  • Сипки кацат насам. Едни малки птички, виждала ли сте ги?

Катерина отвърна, че познава птиците, но не всички. Мъжът обясни, че работата му е такава, да се занимава с птиците.

И от това се захвана. На Катерина й беше интересно да го слуша, като й разправя за работата си. Тя само беше чувала, че има такива хора, които се занимават с изследването на птиците. Бе виждала наблюдателницата от прозореца на автобуса, който идваше за селото, но кой живееше в тая наблюдателница?...

Сега вече знаеше кой обитава малката, кокетна къщичка, чийто покрив се надигаше сред разцъфналите клонки на Златния дъжд и зеленеещите наоколо храсти. Андрея няколко пъти идва в селото, виждаха се с Катерина. После той я покани да му отиде на гости. Разходи я из острова, показа й гнездата на птиците. Катерина не можеше да се нарадва на птичия свят. Не вярваше, че толкова много птици може да живеят на едно място. Като че ли това е един голям дом, казваше тя. В стаята на Андрея имаше най-различни препарирани пернати. Той й показваше и рисунки на славеи, на чучулиги. Как се радваше Катерина на всичко, което наблюдаваше! Най-много я впечатляваше това, че Андрея можеше да имитира птичи гласове. - ту като синигер се престорваше, ту измайсторяваше с уста някакво друго пеене. Виж как вика пъдпъдъкът, казваше й, тук съм, тук съм... А дроздът пее: "Фи-липп, фи-лип..."

Ожениха се в началото на лятото. Тогава птиците като че ли най-много шумяха с гласовете си... Колко щастлива се чувстваше Катерина. А и самата тя приличаше на птичка, с това дребно личице, с късо подстриганата си коса...

След това животът някак много бързо се завъртя. Една след друга търчаха годините. Най-напред се роди синът им, после и дъщерята. Катерина продължаваше да учи децата, макар че те вече бяха намалели - в селото имаше повече баби и дядовци... Тя извървяваше пеш разстоянието от наблюдателницата до училището. Пролет и лете беше приятно да се върви измежду зазеленелите и узрели жита. Тя се радваше на утрините и изпращаше с поглед слънцето, докато се търкаляше над отсрещния склон. Все й се струваше, че светът свършва зад тоя баир. Понякога й се искаше да се изкачи на върха на склона и да види какво има нататък. Като наблюдаваше слънцето как залязва, сред толкова много отблясъци, представяше си го, че живее в някакви дворци от злато. Както в приказките се разказва... А луната сигурно си имаше къща от сребро.

Това й беше приказката в живота, тия утрини, когато росата още блестеше между листата на тревите и завръщанията й вечер, залезите като горяха. Всичко друго беше толкова обикновено. Децата боледуваха, в училище работите не винаги вървяха добре. Ядове с учениците, проверки от инспекторите. Понякога с родителите имаше разправии... Андрея повече мълчеше. И все бележниците си попълваше със своите наблюдения. От време на време отсъстваше - ходеше ту до инспекцията, ту при колеги. Изпращаше и получаваше писма - някои от писмата идваха от други страни. Раздавачката в селото ги даваше на Катерина, тя обръщаше пликовете, гледаше чуждестранните печати. Интересно й беше какво пишат колегите на мъжа й, питаше се дали и в далечните страни птиците са същите като тука. И нямаше защо да се чуди, нали повечето от тях бяха прелетни. Значи тукашните певци и прехвърквачи си имат и другаде познати, с гласовете си веселят и други хора. Божичко, мислеше си Катерина, светът е толкова интересен! И толкова разнообразен...

Най-трудно й беше на Катерина, когато техните деца тръгнаха на училище. Трябваше сутрин да ги буди рано, а през есента и зимата беше толкова неприятно и студено, така трудно се вървеше в калта и мъглата... Андрея не искаше да напуснат наблюдателницата, беше запленен от своите птици. На Катерина й се струваше, че от всичко на света той най-много обича работата си. Сякаш и децата не забелязваше как растат. Ивко, синът им, беше същият дългуч като него. Обичаше да кара колело, а баща му не се сещаше да му купи. Ането искаше да й се разказват приказки всяка вечер, а Катерина кое по-напред да свари - тетрадки да проверява, да сготви, да изпере... И тя искаше да си спомни за предишните си радости, да се повесели, но като че ли нямаше сърце за нищо вече. Колко време не беше се разхождала из острова! Дори и през прозореца като че ли не чуваше гласовете на птиците. О, дразнеше я понякога и цвъртенето на врабците, особено когато имаше да проверява тетрадки.

Всичко в живота й вървеше сякаш по друг начин, не както тя бе очаквала. И Андрея... Не й показваше как пеят синигерите, как се провикват авлигите. Катерина изобщо не си го бе представяла такъв мълчаливец. Дразнеше я неговата вглъбеност в работата и това, че само в една посока гледаше. Тя би искала да споделя всичко с него, да четат заедно стихове от авторите, които са й любими, да говорят за филми. Макар че какви филми можеха да гледат -читалището в село рядко беше отворено. Добре, че беше телевизорът.

Споровете между двамата ставаха все по-остри. Караха се за какво ли не - изнервени от работата, от грижите по децата. Родителите и на двамата живееха далече, нямаше кой да им помага. Андрея купи кон и двуколка, за да може семейството му по-лесно да се предвижва. Сутрин той впрягаше коня, качваше сина и дъщеря си на седалката, помагаше и на Катерина да се качи и й подаваше юздите. Коня и двуколката оставаха в навеса зад училищния стол, докато траеха часовете. Някой от учениците на Катерина донасяше през междучасието сено и овес за животното... После конят умря. А и децата вече трябваше да отиват да учат в града. Най-напред Ивко записаха в техникум, след това и Ането стана осмокласничка. Междувременно закриха и училището в селото. Катерина ще не ще, трябваше да си остане в наблюдателницата.

Ето това беше животът...

Островът стоеше на същото място. И всяка пролет на него долитаха птици. Песни, викове, любов, крамоли, перушини... Всичко се повтаряше.

Божичко, а Катерина?... Стоеше и тя тука, на острова. Нали все пак трябваше да се занимава с нещо, та Андрея купи една коза. Няколко кокошки си завъдиха... Оказа се също, че земята около къщичката я бива да ражда това-онова. По цял ден Катерина забиваше правата лопата в спечената, изпосталяла почва. Обута в гумени ботуши, облечена с някаква стара рокля... Копаеше, оформяше с мотиката лехи, садеше разни зеленчуци. И какви чушки и домати започнаха да се раждат! Под сянката на липата, досами къщицата, Катерина вареше сладка, правеше туршии и пълнеше буркани. Тя изобщо не беше предишната Катерина, не приличаше на птичка. Лицето й се бе закръглило и понапълняло. Косата си вече не я подстригваше късо, понякога я сплиташе на плитка, понякога я вързваше на опашка. Тук-таме се показваха и сиви косъмчета из нея.

А Андрея продължаваше да пише в своите си бележници. Винаги замислен, съсредоточен. Почти никога не говореше с нея. Наблюдаваше птиците, проучваше летежа и размножаването им. Есен, пролет, лято - той все там, на острова, крачейки сред тревите и храстите, заничайки в клоните... Осъмваше и замръкваше с грижите за птиците.

Един ден Катерина реши да се разходи из острова. Омръзнало й беше да се занимава с копане, с плевене. Стигат тия ядове с козата! Разпаса тя престилката, свали кърпата от главата си. Беше чудесно утро! Слънцето току-що се беше показало, блестеше росата в тревите. Птиците в един глас пееха всички. Сякаш приветстваха идването на деня. Катерина тръгна по пътеката, която извеждаше към острова. Вървеше бавно. Искаше й се да чувства топлината на слънцето, да усеща как въздухът ухае на треви. Чудеше се защо и друг път не бе идвала на острова. Толкова ли беше заета, че нямаше време да се огледа наоколо си.

Стори й се, че птиците пееха по-добре от друг път. Как се извиваха трелите им! Може би и това утро беше по-различно от другите. Душата на Катерина направо ликуваше. Приятно й беше да вдишва пресния въздух. Усети, че бузите й пламнаха. Крачката й ставаше все по-бърза. Сякаш нямаше търпение да стигне до острова, искаше й се целия да го обходи, от край до край.

Внимателно се движеше между дърветата и храстите. И все се вслушваше в песента на птичките. А по едно време й се поиска и да запее. Спомни си една песен още от момичешките си години - беше я чувала от грамофонна плоча. "Цвете синьо, цвете малко под небето..." Катерина изведнъж си припомни всичките думи на песента. И мелодията забълбука в нея. Ох, как се отпусна гърлото й. Тя наистина пееше добре - в гимназията участваше в училищния хор, беше солистка. Приятелките й я съветваха да продължи да учи музика. Но какво ти учене. Срещна Андрея и... А сега вече е късно за всичко.

Тя продължаваше да се надпява с птиците. Викаше колкото й гърло стига - до най-високите тонове стигаше. След "Синьото цвете" подхвана нова песен. За славея и розата. И още такива знаеше. Е, от нейното време бяха. Но и по-модерни песни й идваха на ума, тия, дето слушаше по радиото и от телевизора. Налучкваше мелодиите... Боже, колко хубаво й беше! Не напразно хората казват, че песента облагородява, мислеше си тя. Не само облагородява, а и извисява! Катерина сега се чувстваше съвсем друга.

И изведнъж й мина през ума такава мисъл: защо да не покаже на хората това, което умее? Само тук, на острова ли трябва да отпуща гласа си? И с птиците само да се надпява!... Можеше да отиде в града - там са хората, които истински могат да оценят таланта й да пее. Но как да ги открие тия хора? Сети се за братовчедка си - и тя се казваше Катерина, но й викаха Катя. Беше с няколко години по-малка от нея. Нещо по културата май отговаряше.

Реши още тия дни да намери братовчедка си. Трябваше да й отиде на гости. И какво щеше да й каже? Ами че иска да пее. Нека намери някой, който да я прослуша. И ако трябва... по радиото или по телевизията да я пуснат да пее. Защо талантът й трябва да умира? Но не беше ли май късничко за нея да се проявява? Обаче защо да е късно, и по-възрастни от нея певици бе виждала да се появяват по телевизията. Не, не биваше да отлага. Още тия дни трябваше да замине за града.

От острова тя се върна съвсем друга. Вече не беше оная Катерина, дето с деца само знаеше да се белосва, а сега и с кози на всичко отгоре! Не, не е създадена тя единствено да копае и плеви, да прави туршии и буркани. Тепърва светът щеше да разбере всичко за нея!

Най-напред трябваше да измисли какво да облече. Не можеше да се яви пред хората как да е... Но се ужаси, като си помисли, че нито една от роклите не й става. До вечерта тя няколко пъти преобърна гардероба. Накрая се спря на една по-тъмна пола. И някаква блузка ако можеше да открие... Премери всичките си блузи пред огледалото. Розовката й стоеше най-добре. Но трябваше ли с тая розова блуза? Годините й, пък и... Какво й е на блузата? И на годините й също. Ох, какви жени имаше! От нищо не се плашат, нищо не ги смущава. А и птиците, с които се съревноваваше да пее на острова: какво пъстрило по крилата им, какви ярки цветове на перата... Сякаш природата се бе постарала за всичко.

Само с Андрея как щеше да се оправи. Какво щеше да му каже. Как тъй изведнъж ще тръгва за града? Но защо да не тръгва, ще му обясни, че при децата иска да отиде. А после, като стане известна... Сега птиците само слуша как пеят. После и нея ще слуша!... Сутринта тя натъпка две чанти с ядене - беше се докарала с тъмнокафявата пола и розовата блузка. Косата си от вечерта още бе навила на ролки. И червило си бе сложила на устните: нали в града отиваше, с хора щеше да се среща... Мислеше си, дано само Андрея не забележи нищо - с пълно право можеше да я запита защо се е наконтила така.

Обаче на Андрея хич не му беше до това да я гледа. Той пак с неговите си работи се занимаваше. Помогна й само да занесе чантата на онова място на шосето, където спираше автобусът. И не чака дори рейса да тръгне, обърна се веднага. А тя се беше наканила да му махне лекичко с ръка през прозореца. Дръвник такъв, ядосваше се Катерина, докато го наблюдаваше да се отдалечава от спирката, висок и попрегърбен.

Но щеше да разбере той всичко за своята Катерина. Нищо, че сега само птиците му бяха в ума...


ДЕНКА ИЛИЕВА

Гр.Ямбол, ул. ”Срем” № 1, вх. Б, ап. 29



Тел. 046/ 62 79 92

GSM: 0899864516
Каталог: images -> rabota s deca -> Konkursi 2013
images -> Дата Място
Konkursi 2013 -> Конкурс за изработване на картичка на водоплаващите птици, които могат да се наблюдават по поречието на река Дунав
Konkursi 2013 -> Конкурс сребърна птици и хора
Konkursi 2013 -> Сребърна – птици и хора”
Konkursi 2013 -> Защо не можем като птиците да сме щастливи всяко лято?
Konkursi 2013 -> Клас: 2 Училище: оу „Христо Ботев”, с. Николаевка, общ. Суворово, Варна
Konkursi 2013 -> Конкурс сребърна птици и хора и птиците са като хората…
Konkursi 2013 -> Конкурс „сребърна птици и хора перо за мама


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница