При вак петър илиев игнатиев



Дата15.08.2018
Размер361.55 Kb.
#78814
ТипАвтореферат


БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

ИКОНОМИЧЕСКИ ИНСТИТУТ

СПЕЦИАЛИЗИРАН НАУЧЕН СЪВЕТ

ПО ИКОНОМИЧЕСКА ТЕОРИЯ И МАКРОИКОНОМИКА

ПРИ ВАК


ПЕТЪР ИЛИЕВ ИГНАТИЕВ


БЪЛГАРСКАТА БАНКОВА СИСТЕМА

ПРЕЗ 90-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК



АВТОРЕФЕРАТ
на дисертационен труд

За присъждане на научна и образователна степен “Доктор”


Научна специалност: 05.02.05

“Финанси, парично обръщение, кредит и застраховка”




Научен ръководител:

Ст.н.с. I ст., д-р на ик. н. ГАРАБЕД МИНАСЯН

Рецензенти:

Проф., ст.н.с. I ст., д-р на ик.н. Пенка Стефанова

Доц. д-р Румен Аврамов

СОФИЯ, 2004 г.

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД



1.АКТУАЛНОСТ НА ТЕМАТА
Преходът от централизирана към пазарна икономика определя икономическото развитие на България през 90-те години на XX век. Банковата система като основен посредник между спестяванията и инвестициите обединява и пречупва всички съществени характеристики на този преход. Степента на нейното развитие е индикатор за цялостното икономическо състояние на страната. Практиката доказа, че процесите, развиващи се в банковата система и особено успешното или неуспешното посредничество между спестяванията и инвестициите влияят значително върху потенциала на икономиката да генерира икономически растеж.

Интеграцията на банковата система към европейската банкова общност е необходимо условие за успеха на цялостната гравитация на българската икономика към европейската икономическа общност. Поради централното място на банковия сектор в националната икономика историята на българската банкова система през 90-те години е концентриран израз на историята на прехода от централизирана към пазарна икономика, а в по общ план - на историята на българския преход от тоталитарно общество към демократизация и интеграция в европейските и евроатлантическите структури.

За разкриване на основните процеси в развитието на банковата система от решаващо значение е анализът на банковата криза през 1996-97 г. Системната банкова криза е точка на пречупване, в която структурните икономически и финансови неравновесия водят до рязка промяна на главните тенденции в еволюцията както на банковият сектор, така и на икономиката като цяло. Детайлното изучаване на финансовата криза е най-доброто средство за разкриване на базовите закономерности във функционирането на финансовата система, тъй като по време на криза тези закономерности се открояват най-ясно и отчетливо. Финансовата криза през 1996-97 г. е значителна по своя обхват и дълбочина и представлява дълготраен икономически шок за българското общество. Проблемът за финансовите кризи на развиващите се пазари през последните няколко години се превърна в главен предмет на дискусиите както на академичните кръгове, така и на практиците от бизнеса. В този контекст България има възможността да предаде своя опит, свързан с формирането на механизма и развитието на финансовите кризи.
2. ЦЕЛИ И ЗАДАЧИ НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД
Водеща цел на изследването е разкриването на движещите особености на развитието на банковата система през периода на преход от централизирана към пазарна икономика у нас. Анализирани са банковата криза и преструктурирането на банковия сектор след кризата през призмата на основните теоретични модели на финансовите кризи.

Конкретните задачи, поставени за постигането на целта, са следните:



  • Систематизация на традиционните и съвременните модели на финансовите кризи;

  • Проследяване и осмисляне на историята на финансовата либерализация и първоначални институционални промени в банковата система;

  • Оценка на динамиката на структурата на банковата система през първата половина на 90- те години у нас;

  • Разкриване на влиянието на икономическата среда и икономическата политика върху банковата система;

  • Изучаване и изследване на процесите на декапитализация на търговските банки;

  • Анализ на трансмисионния механизъм на банковата криза и последиците от нея;

  • Оценка на влиянието на паричния съвет върху банковата система и нейното функциониране;

  • Анализ на институционалните промени и преструктурирането на банковия сектор след кризата у нас.


3. ОБЕКТ И ПРЕДМЕТ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
Обект на изследването е банковата система в България през периода на преход от централизирана към пазарна икономика. Акцентира се върху причините за финансовите неравновесия и тяхното поддържане в банковата система. Проследява се процесът на трансфер на загуби от реалния към финансовия сектор и обратно. Обосновава се необходимостта от преминаването от система на ортодоксална Централна банка с дискреционна парична политика към паричен съвет.

Предмет на изследването е банковата криза в България през 1996-97 г., както и цялостното преструктуриране на банковия сектор у нас.


4.МЕТОДОЛОГИЯ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО.
Основна методологична база на изследването е системният подход. Обектът на изследването се третира като развиваща се система, състояща се от отделни елементи, които се намират в структура от връзки както помежду си, така и спрямо елементите на външната среда.

При изследването са използвани редица други традиционни научноизследователски методи като: историческия подход, сравнителния анализ, метода на наблюдението, индуктивния и дедуктивния метод, дескриптивния метод, метода на анализа и синтеза и др. Систематизирани са чуждестранните и български автори както по отношение на теоретичните модели, така и по отношение на изследвания на банковата система през разглеждания период.

Източници на информация са официалните отчети и бюлетини на БНБ, друга статистическа информация, събирана от БНБ и НСИ, официални отчети на други държавни институции и ТБ.

Конкретни техники за анализ са:



  • Описание и обобщение на теоретичните модели и банковата практика;

  • Финансов и монетарен анализ;

  • Структурен анализ на банковата система;

  • Прилагане на нови методи като балансовия подход при анализ на банковия сектор;

  • Анализ на трансмисионния механизъм на банковата криза;

  • Анализ на последиците на кризата за финансовото посредничество и реалния сектор.


5.ПРИЛОЖЕНИЕ (АПРОБАЦИЯ) НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
Резултатите от изследването могат да се използват от ръководствата на държавни институции (НС,МС,БНБ, МФ и др.) при разработване на законови регулации и нормативни актове в областта на финансовата и икономическата политика.

Резултатите имат приложение също и в практиката на търговските банки, особено в областта на управление на риска. Те обогатяват теоретичните виждания за характера на взаимодействие между банковата система, от една страна, и особеностите на националната икономика, от друга, в контекста на радикалното преструктуриране на макроикономическото управление.




СТРУКТУРА И СЪДЪРЖАНИЕ НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

Дисертационния труд се състои от въведение, изложение от пет глави, заключение и списък на използваната литература с цитирани 115 заглавия. Общият обем е 167 стандартни страници. В изследването са включени 27 таблици и 15 графики.


ВЪВЕДЕНИЕ

  1. ТЕОРЕТИЧНИ МОДЕЛИ НА ФИНАНСОВИТЕ КРИЗИ.


I.1. Традиционни модели на финансовите кризи.

I.1.1. Модел на Minsky-Kindleberger.

I.1.2. Модел на асиметрия на информацията.

I.1.3. Модел на ликвидната криза.

I.1.4. Изводи

I.2. Съвременни модели на финансовите кризи.

I.2.1. Обща характеристика

I.2.2. Модели на моралния риск.

I.2.3. Модели на финансовата паника.

I.2.4. Модели на балансовия ефект.

I.2.5. Изводи
  1. БАНКОВАТА СИСТЕМА ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА 90-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК.


II.1. Първоначални институционални промени.

II.2. Държавен банков сектор.

II.3. Частен банков сектор.

II.4. Структура на банковата система.

II.5. Икономическа среда.

II.6. Икономическа политика в областта на банковия сектор.

II.7. Изводи

  1. БАНКОВАТА КРИЗА ПРЕЗ 1996-97 Г.

III.1. Декапитализация на банковата система.

III.2. Банковата паника през 1996-1997 г.

III.3. Последици от банковата криза през 1996-97 г.

III.4. Изводи
  1. ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ НА БАНКОВАТА СИСТЕМА.


IV.1. Паричен съвет в България.

IV.1.1. Същност на паричния съвет.

IV.1.2. Влияние на паричния съвет върху банковата система.

IV.1.3. Изводи

IV.2. Банковата система през периода 1997-2001 г.

IV.2.1. Нови институционални основи.

IV.2.2. Преструктуриране на банковата система.

IV.2.3. Изводи
  1. ПОУКИ ЗА ИКОНОМИЧЕСКАТА ПОЛИТИКА ОТ РАЗВИТИЕТО НА БАНКОВАТА СИСТЕМА ПРЕЗ 90-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК.


V.1. Укрепване на институциите.

V.2. Макроикономическа стабилност.

V.3. Интеграция с европейската финансова система.

V.4. Преструктуриране на реалната икономика.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД



УВОДЪТ на дисертационния труд подчертава необходимостта и актуалността на темата, насоките на изследването, неговия обект и предмет. Посочени са целите и конкретните задачи.

ГЛАВА I е посветена на систематизацията на основните теоретични модели на финансовите кризи. Разгледаните модели са структурирани като традиционни и съвременни.

Първият традиционен модел e на Minsky-Kindleberger. След външен шок за икономическата система възниква бум - рязко увеличаване на производството и цените на активите. Бумът води до експанзия на банковия кредит и паричната маса. Създават се нови банки, разнообразяват се финансовите иновации. Постепенно кредитният спекулативен балон нараства. На принципа на стадното поведение все повече икономически агенти се включват във финансовите спекулации. Следствие от това е голямото увеличаване на мошеничествата и измамите.

Финансирането на длъжниците се дели на три типа. Първият вид е хедж-финансиране, при което паричният поток от приходите на длъжника е в състояние да посрещне задълженията му при всякаква норма на сконтиране. Вторият вид е спекулативното финансиране. Очакваните дълготрайни приходи покриват задълженията, но длъжникът може да изплати само лихвата (не и главницата) - активите са с по-дълъг срок от пасивите. Това е обичайното банково финансиране. Третият вид е Понзи-финансиране или "финансова пирамида". Пасивите са по-големи от активите, длъжникът няма капитал и приходите му не достигат за изплащане нито на лихвата, нито на главницата. Лихвите се капитализират.

В процеса на еуфорията длъжниците преминават от първите два вида финансиране към третия вид и качеството на дълговете се влошава.

С течение на времето се установява, че много от фирмите, участващи в еуфорията, са в състояние на финансова дестабилизация – съществува реална възможност те да не могат да посрещнат своите текущи задължения. Сред публиката започват паника, масирани разпродажби на активи и стремеж към ликвидност на всяка цена. Финансовата криза придобива системен характер. Несигурността сред икономическите агенти води до рецесия и икономически спад. Парите са публично благо и отговорност на държавата е да установява макроикономическа стабилност и да противодейства на системните финансови кризи. Кредиторът от последна инстанция трябва да убеди публиката, че ще рефинансира дотогава, докато доверието бъде възстановено. Подчертава се необходимостта кредиторът от последна инстанция да спазва правилото, установено от W. Bagehot - "Отпускай свободно (без лимит) кредити на платежоспособни длъжници с добро обезпечение и с наказателна лихва (над пазарния лихвен процент)".

Моделът на Minsky-Kindleberger може да бъде класифициран като класически модел на бизнес-цикъла. Финансовата криза е част от бизнес-цикъла, включваща епилога на подема и началото на рецесията.

Българската банкова система през 90-те години демонстрира удивително подобие на процесите, описани от Minsky-Kindleberger. Търговските банки и икономическите агенти бяха настроени еуфорично към перспективите за постигане на икономически растеж, независимо от слабата конкурентоспособност на българската икономика.



Вторият традиционен модел е модела на асиметрия на информацията (F. Mishkin и J.E. Stiglitz). Главна характеристика на модела е асиметричната информация между кредитора и длъжника, който има по-добра информация за потенциалната възвръщаемост и риска на планирания инвестиционен проект. Разходите за събиране на информация за обикновения инвеститор са големи, големи са и транзакционните разходи по сключване на кредитния договор. Асиметрията на информацията е причина банките да играят най-съществена роля във финансовата система. Поради закона за големите числа и икономии от мащаба разходите за информацията и транзакционните разходи при тях са по-малки. Банките ограничават асиметрията на информацията, като отпускат кредити на длъжници с добро финансово състояние, добро обезпечение и стриктни условия в кредитния договор. Лошото управление на риска от асиметрията на информацията води банките до неплатежоспособност. Самите банки са обект на морален риск (moral hazard) - по-голямата част от пасивите им са привлечени средства,което създава стимул за собствениците на банки да участват в рискови проекти и дори за злоупотреби.

Една от причините за финансовите кризи е чувствителното повишаване на лихвения процент. Тогава фирмите с високорискови проекти са готови да платят по-високи лихви. Друга причина е увеличението на несигурността, т.е. настъпването на събития, които не могат да се предвидят достоверно.

Мерките за предпазване от финансова криза логично произтичат от описания по-горе модел. На първо място това са ефективни банковите регулации и банков надзор. Необходими са прозрачни счетоводни стандарти и защитата на правата на кредитора. Подчертава се необходимостта от макроикономическа стабилност. При инфлационна среда, ключовите икономически променливи - лихвените проценти и валутния курс, също се променят често и рязко. Следствие на това е влошаването на балансите на банки и фирми. Постигането на ценова стабилност намалява несигурността и спомага за удължаване на срока на финансовите контракти.

Теорията на асиметрията на информацията предлага убедителен икономически анализ на банковата система и съответно ясен и реалистичен модел на финансовите кризи.



Третият традиционен модел е модела на ликвидната криза (Diamond and Dybvig). В модела присъстват два вида агенти - предпочитащи ниска възвръщаемост и консумация през период 1 и висока възвръщаемост и консумация през период 2. Икономическите агенти от втория вид са загрижени за евентуалните разходи поради бърза ликвидация на тези активи и търсят контракти за застраховане срещу неликвидност. Но застрахователните контракти са невъзможни поради асиметрия на информацията - рисковете не могат да се оценят, защото предпочитанията на агентите са известни само на тях. Банките поемат ролята именно на такъв застраховател. Те са способни да трансформират неликвидни активи, предлагайки пасиви с различна, по-плавна възвръщаемост. Те привличат много вложители и по закона на големите числа знаят разпределението на техните различни образци на предпочитания на ликвидност и възвръщаемост.

Моделът приема, че депозитните контракти се характеризират с двойно равновесие (multiply equilibria). Ако доверието в банковата система е високо, тогава съществува ефективно разпределение на риска и "добро" равновесие. Но е възможно и "лошо" равновесие, а именно банкова паника, при която вложителите се паникьосват и всеки от тях се стреми да изтегли незабавно своите депозити. При банкова паника се наблюдават масови фалити дори на платежоспособни банки. Разликата с предишните модели е, че финансова криза се причинява от рязка промяна в очакванията на икономическите агенти, която е причинена от ирационална паника и имитационно (стадно) поведение.

Създаването на правителствена мрежа за сигурност е желателно, защото тя е средство за застраховане на вложителите срещу системен риск и намалява стимулите за включване в банкова паника.

Оценката на модела за ликвидната криза е противоречива. Слабост на модела е, че не обяснява какво води до превключване от "доброто" равновесие към "лошото".

Традиционните модели разкриват особените характеристики на финансовите пазари, налагащи необходимостта от съществуването на банковата система. Те са и основна причина за системните финансови кризи, особеностите на които са очертани в изводите.

Във втората част на I глава се разглеждат съвременните модели. Те са създадени през 90-те години с цел анализ на финансовите кризи на развиващите се пазари. Основна емпирично установена характеристика на финансовите кризи на развиващите се пазари е съчетанието между банкова и валутна криза. То е отправна точка за анализ на кризите. Основният обект на изследване е "малка, отворена икономика" (small open economy). Съвременните модели на финансови кризи на развиващите се пазари представляват конкретизация на традиционните модели.



Първата група са моделите на моралния риск. При тях икономическите агенти действат с убеждението, че съществуват имплицитни публични гаранции за финансовите и корпоративните инвестиции (водещи до свръхинвестиране) и че възвръщаемостта на инвестициите в страната е осигурена от държавата срещу неблагоприятни обстоятелства. По същество банките играят ролята на квазифискален агент на правителството. Имплицитните гаранции в полза на определени банки и фирми не увеличават бюджетния дефицит, а представляват скрито увеличаване на вътрешния дълг. Наличието на имплицитни гаранции се обяснява както с намерението на правителството чрез индустриална политика да поддържа високи инвестиции и оттам икономически растеж и заетост, така и с дългата традиция на обвързването на интересите на банките и големите фирми с политическия елит - т.н. "приятелски капитализъм" (crony capitalism). При тази система банките са зле регулирани, зле капитализирани, съществуват тесни връзки между тях и корпоративните клиенти, големите и вътрешни кредити са правило. При тези условия финансовата либерализация насърчава банките към рисково поведение. Така политиката на морален риск, провеждана от правителството по отношение на банковата система, е основна причина за кризите на развиващите се пазари.

Моделите на моралния риск са успешна конкретизация на теорията на асиметрията на информацията, приложена към особеностите на развиващите се пазари. Те са особено подходящи за анализ на финансовите кризи в икономиките в преход. В тези страни в областта на реалната икономика функционира мащабен държавен сектор, опериращ в условията на меки бюджетни ограничения, при това без държавен контрол на рентабилността и благоразумното управление на активите. В началото на прехода по-голямата част от банките са държавна собственост и тяхното използване като квазифискални агенти на правителството е правило.



Втората група модели са моделите на финансовата паника. Те стъпват на конкретизацията на модела на Diamond - Dybvig в условията на развиващите се пазари. Банковата криза се предизвиква от самоусилваща се паника сред чуждестранните инвеститори и местните резиденти, при което се наблюдава масово изтичане на капитали и теглене на депозити. Ефектът на международната зараза, причинен от наличието на двойно равновесие, се използва като доказателство за верността на анализа. Банковите пасиви и активи в развиващите се пазари са с големи несъответствия по срок и валута и достъпът до дългосрочно финансиране е малък. Набляга се на зависимостта на банковата система от краткосрочно чуждестранно финансиране. Причините за възникването на недоверието могат да бъдат многобройни - лоши новини за фалит на банка или корпорация, влошаване условията на търговия, повишаване на международния лихвен процент, политически сътресения и т.н.

Специално за България валидността на тези модели е ограничена, тъй като през първата половина на 90-те години страната изпитваше последиците от едностранният мораториум върху външният дълг и достъпът й до международните финансови пазари бе ограничен.



Третата група съвременни модели са моделите на балансовия ефект. Основната тяхна характеристика е стремежът да се обяснят причините за финансовите кризи чрез натрупването от банките и фирмите на големи валутни пасиви, които при девалвация на националната валута влошават финансово им състояние и водят до масови фалити. Финансовите системи на развиващите се пазари са уязвими поради наличието на национална валута, която не може да бъде използвана от местните фирми и правителства за заеми от чужбина, както и не може да бъде използвана (дори в местни условия) за дългосрочно финансиране.

Моделите на балансовия ефект изясняват ключовия момент във финансовите кризи на развиващите се пазари - връзката между банкова криза и валутна криза. Въздействието на балансовия ефект при втория стадий на финансовата криза - финансовата паника, прави ефекта на кризата твърде мащабен за реалната икономика. Банките са подложени на висок риск - те имат едновременно отпуснати валутни кредити и привлечени валутни депозити, по време на паниката валутните кредити стават невъзвръщаеми, а валутните депозити незабавно изискуеми. Това обстоятелство е особено валидно за българските банки по време на финансовата криза.

Моделите на балансовия ефект уместно поставят въпроса каква следва да бъде монетарната политика по време на финансова криза. При условията на развиващите се пазари нормалното използване на Централната банка като кредитор от последна инстанция е затруднено, тъй като се увеличава инфлацията и се предизвиква девалвация, която на свой ред задълбочава кризата. Наличието на балансов ефект поставя отново въпроса за необходимостта от международен кредитор от последна инстанция, който да смекчава финансовата паника чрез заемане на международна ликвидност. Логичен извод от моделите на балансовия ефект е, че банковите регулации и банковият надзор за развиващите се пазари играят съществена роля. Те следва да са по-строги, отколко тези на развитите страни, тъй като уязвимостта на банковата система в условията на развиващите се пазари е по-голяма. За икономиките в преход и специално за България използването на методологията на балансовия подход (balance sheet approach) е особено удачно.

От систематизацията на съвременните модели следва, че те могат да спомогнат за разкриване на механизма на банковата криза в България.



ГЛАВА II описва и анализира развитието на банковата система в България през първата половина на 90-те години.

В началото на 90-те години бяха приети закони и нормативни актове, които институционално постановиха преминаването от едностепенна към двустепенна банкова система и финансова либерализация. Държавният банков сектор се характеризираше с няколко отрицателни черти: специализация на големите банки по отрасли; наличието на голям брой малки държавни банки, бивши клонове на БНБ; декапитализация на повечето от държавните банки; наличие на значителни по обем лоши кредити, останали в балансите на банките от периода на централно-планираната икономика. За преодоляването на описаните по-горе проблеми при раздробената структура на държавният банков сектор беше стартиран процес на консолидация на държавните банки. Той се развиваше бавно и трудно, чрез сливане на много на брой държавни банки в една голяма такава, както и чрез вливане на бивши клонове на БНБ в големите държавни банки. БКК като собственик на държавните банки до края на 1994 г. не извърши промени в ръководствата на банките с цел подобряване на тяхното управление. Контролът от страна на БКК върху мениджмънта на държавните банки в този период беше слаб. Първоначално БКК твърде много разчиташе на доброволното съдействие и инициатива на ръководствата на държавните банки. Бавното развитие на процеса на консолидация (практически четири години) бе една от причините за нездравото развитие на държавния банков сектор.

Едновременно с консолидационния процес се развиваше и противоположната тенденция - процес на лицензиране на нови банки и увеличаване на относителния дял на частния банков сектор. Техният брой и относителен дял в активите на системата нарасна бързо и противодейства на целите на консолидационния процес в държавния банков сектор. Повечето от частните банки бяха тясно свързани със своите кредитополучатели. Впоследствие се увеличи относителният дял на лошите кредити в частните банки. Това беше основната причина за влошаване на финансовото им състояние и нарастване на недоверието на вложителите. Либералната лицензионна политика намаляваше стойността на получения лиценз за собственика на банката ("franchise value"). Възникнаха стимули за пренасочване на банковите капитали при неблагоприятно развитие на банковия бизнес.

В дисертацията подробно се анализира динамиката на структурата на банковата система през този период. Ясно се разграничаваха два вида банки - "ресурсни", които привличаха депозити от обикновените вложители и ги предоставяха като междубанкови депозити на междубанковия паричен пазар; и "кредитиращи" - всички останали, които привличаха средства от междубанковия паричен пазар и отпускаха кредити на реалния сектор. Това разделение между банките беше нерационално, тъй като водеше до концентрация на кредитния риск и до неразумно използване на привлечените средства. Анализиран е процесът на концентрация - фрагментация на банковата система чрез използване на индекса на концентрацията (Herfindahl Index) по два показателя "Общо активи" и "Вземания от нефинансови клиенти". Доказва се наличието на процес на засилване на фрагментацията на банковата система и неутрализиране на положителните ефекти от консолидацията. След банковата криза концентрацията на банковата система се възстанови.

Банките страдаха от недостатъчно добър мениджмънт и квалифициран персонал, контролът върху инвестиционните и оперативни разходи беше слаб. Наборът от финансови продукти беше беден, качеството на банковите услуги бе лошо.

При анализа на икономическата среда се набляга върху основната характеристика в България през първата половина на 90-те години - системата на "меки бюджетни ограничения". При неясни права на собственост икономическите субекти не отговарят пълноценно с капиталите си за понесените загуби, а могат лесно да ги прехвърлят върху други икономически субекти. Вследствие на липсата на стимули за печеливша дейност и декапитализация в полза на частния сектор делът на инвестициите в БВП значително спадна. Увеличаването на задлъжнялостта към банковата система се превърна в основен източник за покриване на загубите на държавните предприятия от реалния сектор. Частният сектор пряко допринесе за декапитализацията на банковата система. Данните доказват неговата равностойна отговорност за натрупването на нови лоши кредити. Общият извод е, че меките бюджетни ограничения бяха характерни и за държавния, и за частния сектор както във финансовата, така и в реалната икономика. През този период растежът на частния сектор не увеличи здравината на финансовата система и потенциала за растеж на икономиката.

Процесът на декапитализация на банковата система бе възможен поради липсата на достатъчно ефективна правна защита на собствеността в България. Основен проблем бе недостатъчната институционална защита на имуществените права, от която следва възможността една от страните да откаже да изпълни задълженията си по договора без негативни последствия за себе си. Вземанията на кредитора бяха недостатъчно правно защитени, при което той при неплащане не може да събира вземането си по законен път.

Друг фактор, който силно спъваше дейността на банките, бяха обективните затруднения пред изучаването на кредитоспособността в България - икономика на асиметрия на информацията. Счетоводните стандарти през този период не даваха достатъчно възможности за обективна оценка на финансовото състояние на длъжниците, не бе натрупана адекватна стопанска и финансова история на икономическите агенти. Това обстоятелство се съчетаваше с недостатъчния опит и квалификация на мениджърите и персонала на банките за оценка на кредитоспособността. Забавянето на приватизацията и на структурната реформа до края на 1995 г. допълнително затрудняваше този процес. Банковото счетоводство и външен одит не бяха достатъчно прозрачни и съобразени с международните счетоводни стандарти.

Друга причина за високо равнище на асиметрия на информацията бе високата и променлива инфлация. При инфлационна среда, с големи и резки промени, отделни ключови икономически променливи - предимно лихвените проценти и валутния курс, се променят често и рязко. Колебанията на лихвените проценти и валутния курс засилват моралния риск в банковата система. Много от "кредитиращите" банки системно капитализираха лихвите по кредитите и предпочитаха кредитополучатели, които са рискови. Те привличаха вложители, предлагайки по-високи от пазарните лихвени проценти по депозитите. Тези две обстоятелства доказват, че в голяма част от банковата система се беше появила практиката на Понзи-финансиране. При очаквания за стабилен валутен курс длъжниците имаха изгода от получаване на валутни кредити поради по-ниските лихвени проценти. Изкуствената стабилност на валутния курс през 1995 г. стимулира кредитополучателите да увеличат усвояването на валутни кредити - фактор, които спомогна за банковата криза следващата година.

При анализа на икономическата политика в областта на банковия сектор особено внимание се обръща на действията на БНБ. Доказва се липсата на фискална дисциплина, една от причините за която бе периодичната рекапитализация на банковата система, увеличаваща бюджетния дефицит и вътрешния дълг. Общата оценка на паричната политика на БНБ е, че през периода на реформите до въвеждането на паричен съвет тази политика бе експанзионистична. БНБ изгуби възможността да контролира ефективно резервните пари поради рефинансирането на банките и монетизирането на вътрешния дълг. Основният лихвен процент в условията на асиметрия на информацията не можеше да служи като ефикасно средство за борба с инфлацията. През годините на прехода политиката на БНБ, а също и на бюджета бе да поддържат банките в тежко финансово състояние чрез рефинансиране и бюджетни трансфери и по този начин да насърчават кредитната експанзия на банковата система. До банковата криза през 1996 г. на практика нито една търговска банка не бе обявена в несъстоятелност. БНБ наруши правилото на кредитора от последна инстанция - "Отпускай кредити само срещу добро обезпечение на платежоспособни клиенти в ликвидни затруднения", като рефинансираше предимно неплатежоспобни клиенти. Тази политика може да бъде оценена като морален риск. Резултат от нея бе декапитализация на самата БНБ.

При анализ на банковите регулации се установяват съществени пропуски в много от тях. Но основната причина за неефективността на банковия надзор е отказът на БНБ да предприема санкции срещу нарушителите.

Общият извод е, че след началото на финансовата либерализация характерната за централизираната икономика система на меки бюджетни ограничения успешно се трансформира в икономика на асиметрия на информацията и слаба институционална среда. Реалният и фискалният сектор акумулираха загуби и ги прехвърлиха на банковата система и БНБ. Изкривените стимули на моралния риск предполагаха налагането на инфлационен данък. Процесите на декапитализация на банковата система и реалния сектор водеха до неконкурентоспособност на икономиката. В такава среда основната функция на банките бе да абсорбират загубите от трансфера на доходи, а не да са ефективен посредник между спестяванията и инвестициите. Моралният риск на правителството и БНБ позволи кредитната еуфория да се запази продължителен период от време.



В ГЛАВА III се анализира подробно банковата криза в България през 1996-97 г.

Проследява се процесът на декапитализация на банковата система. През периода 1993-1995 г. банковата система работи на загуба и има отрицателен нетен лихвен доход. За 1994 г. и 1995 г. нетната стойност (капитала) на банковата система са отрицателни. Тези данни доказват наличието на елементи на Понзи финансиране в банковата система. По международните стандарти високият относителен дял на класифицираните кредити за същия период предупреждава за предстояща банкова криза. Чрез анализ на динамични редове по показатели "Вземания от нефинансови институции и други клиенти/Общо активи" и паричен мултипликатор се доказва голямата кредитна експанзия, която според независими източници е безпрецедентна в сравнение с другите европейски икономики в преход през този период.

При анализа на банковата паника от 1996-97 г. се проследяват основните тенденции през този период. През есента на 1995 г. сред широки кръгове на българската общественост започват да се разпространяват сведения за нестабилното финансово състояние на отделни големи банки. Започва постепенен процес на разклащане на доверието на населението в банковата система и изтегляне на средства от банките с незадоволителни финансови резултати. Той се развива в мащабна ликвидна криза, тегленето на депозити се разпространява върху цялата банкова система и продължава с нарастваща интензивност през цялата 1996 г. и началото на 1997 г. Мерките на правителството и БНБ (бланкетна гаранция на депозити и засилено рефинансиране) не успяват да възстановят доверието. Рефинансирането и монетизирането на бюджетния дефицит водят до инфлация, от която населението се защищава с валутна субституция (опит, придобит от предишната валутна криза през 1994 г.). Опитите на БНБ да противодейства чрез повишаване на основния лихвен процент са неуспешни. Размерът на изтеглените средства по време на паниката е внушителен за размера на българската икономика. Огромното за мащабите на българската икономика изтичане на капитали е най-силно от началото на икономическата реформа през 1991 г. То представлява силен шок върху финансовата и реалната икономика. На две вълни са закрити голям брой неплатежоспособни банки - една трета от системата и една четвърт от банковите активи.

Валутната криза усили отрицателния ефект на банковата паника върху банковия сектор. Под нейно въздействие е ограничена възможността на БНБ да смекчи паниката чрез използване на функцията си на кредитор от последна инстанция. Експанзионистичната монетарна политика влошава, а не облекчава положението на банковия сектор. По време на финансовата криза инфлационните очаквания са тясно обвързани с валутния курс и всяко вливане на ликвидност в системата незабавно увеличава търсенето на чуждестранна валута, скоростта на паричното обръщение и инфлацията. Валутната криза още повече влоши финансовото състояние на търговските банки. Това става основно по два начина. Първият от тях е балансовия ефект. Кредитополучателите на валутни кредити след девалвацията изпитват финансови трудности при връщане на кредитите. След значителната девалвация условията за връщането на валутните кредити се влошават и те се превръщат в несъбираеми вземания, което допълнително разклаща стабилността на банковата система. Също опасно за банковата система е обстоятелството, че валутната субституция ограничава възможността на БНБ да действа като кредитор от последна инстанция. БНБ вече има възможност да рефинансира търговските банки само в лева, но много от тях са с големи валутни пасиви и не могат да бъдат спасени.

След изрязването на болната част от банковата система хиперинфлацията дефлира банковите пасиви на останалите в сектора банки и по този начин спомага за оздравяването на банковата система.

При изследването на последиците от банковата криза се отбелязва, че тя съдържа характеристиките на основните традиционни и съвременни модели. Високата степен на доверие от страна на населението към банковата система в ранният период на прехода е фактор, заслужаващ специално внимание и изучаване. Причини за подценяването на риска може да се търсят в имитационно еуфорично поведение, в характерната за българската финансова среда традиция на етатизъм, както и в обстоятелството, че възможността за системни банкови кризи е подценявана поради исторически причини. Тук следва да се търси обяснение и за "ефекта на махалото" в поведението на широката публика, но поведението на паричните и фискалните власти носи отговорност за този ефект.

Анализирани са степента на разпад на финансовото посредничество и демонетизацията по 3 показателя - "Общо активи на банковата система/Брутен Вътрешен Продукт", "Вътрешен кредит/БВП" и "Широки пари/БВП". Спадът е от пет до два пъти. Ефектът на банковата криза върху реалната икономика е също разрушителен. Последица от банковата криза е хиперинфлацията, която достигна значителни стойности. Спадът в БВП е значим и равнището на предкризисната 1995 г. не се достигна до края на 2001 г. Фискалните разходи поради кризата нареждат България на първо място сред дванадесет страни в преход.

Степента на разпад на финансово посредничество и демонетизация, големината на спада на БВП и хиперинфлацията, дълбоките институционални и структурни промени след кризата показват, че системната банкова криза е повратна точка в прехода на България от централизирана към пазарна икономика. Като всеки мащабен икономически шок тя има дълготрайни последствия - от една страна, дълбока депресия на реалния и финансовия сектор, от друга страна, силен стимул за коренна промяна в икономическото развитие на страната, насочена към интеграция с европейската пазарна икономика. Тези характеристики дават основание за сравнимост на банковата криза в България през 1996-97 г. с големите финансови и икономически кризи на миналия век.

При извода от анализа на банковата криза се подчертава, че тя е резултат от сблъсъка на две тенденции. Първата от тях е дифузията между държавния и частния сектор, произтичаща от историята на етатизъм и протекционизъм, а втората е на постепенното установяване на правилата на модерната глобализирана пазарна икономика в рамките на българското стопанство. По време на банковата криза през 1996-97 г. трансмисионният механизъм обърна посоката си. Тогава финансовата система осъществява трансфер на своите загуби, натрупани по време на прехода, към реалният сектор и населението. Първата тенденция достигна логичният си екстремум и се изчерпи като алтернатива за икономическото развитие. Тази дълбока промяна обяснява високата цена и продължителност на прехода от централизирана към пазарна икономика в България.

В ГЛАВА IV се анализира развитието на банковата система през втората половина на 90-те години.

Проследява се установяването на системата на паричен съвет и неговото влияние върху банковата система. Паричният съвет е институционален договор, който създава нова парична система и налага предпоставки за нова структура на банковата система. Тази институционална промяна се оказа най-добрия начин за прекратяване на политиката на морален риск, провеждана от паричните и фискалните власти. Налагането на твърди бюджетни ограничения върху паричната и фискалната политика и монетарния съюз с еврозоната чрез избора на еврото за резервна валута даде силен стимул както на правителството, така и на икономическите агенти за ускоряване на структурните реформи и интеграцията в икономическите структури на Европейския съюз. Тежките последици от финансовата криза през 1996-97 г. улесниха постигането на обществен консенсус за ускоряване на реформите. Особено силно това обстоятелство важи за намаляване на инфлацията - цел, която след кризата беше получила широка политическа поддръжка.

Макроикономическата стабилност е едно от необходимите условия за намаляване на асиметрията на информацията. Резултатите от функционирането на паричния съвет в България доказват това твърдение - дезинфлацията, стабилните и ниски лихвени проценти, фиксираният валутен курс създадоха благоприятни условия за инвестиционна активност, икономически растеж и здрава банкова практика.

След 1996 г. бяха създадени нови институционални основи за функциониране на банковата система. Банковото законодателство претърпя радикални промени. Бяха засилени правомощията и отговорностите на банковия надзор, изискванията за лицензиране и отнемане на лиценза, мерките срещу нарушителите, както и изискванията за прозрачност и разкриване на конфликт на интереси към мениджмънта на търговските банки. Това наложи и създаването на нови надзорни регулации за предпазливо водене на банковото дело от търговските банки. В наредбите за банков надзор залегнаха значително по-строги изисквания за здрава банкова дейност, отколкото тези в развитите страни. Целта е достигане на устойчиво стабилно финансово състояние на отделните банки и банковата система като цяло, без да се разчита на подкрепата на външни за банковия сектор фактори - парични и фискални въздйствия и др.

Изискванията за капиталова адекватност на банките са по-строги от възприетите стандарти от Базелският комитет за банков надзор. Наредба № 8 за капиталовата адекватност на банките постави по-високи изисквания пред търговските банки. Наредба №9 за оценка на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за покриване на риска от загуби възприе по-рестриктивни принципи по отношение на активните банкови операции. Първо, на класифициране и провизиране подлежат не само кредитите, но и другите вземания на банката. Второ, банките да отделят провизии в указания в наредбата размер независимо дали печалбата преди облагане покрива тези разходи. Наредба №11 за управление и надзора върху ликвидността на банките е основана върху изцяло нови принципи и методи за оценка и управление на ликвидността на банките, които са по-точни и по-опростени. Новата Наредба №7 за големите кредити на банките, приета през 1999 г., наложи по-строги ограничения върху критериите и начините за разпределение на кредитния риск по предоставените от банките големи кредити. По същия начин бяха засилени рестрикциите и при останалите банкови регулации.

Управлението "Банков надзор" беше укрепено институционално, организационно и кадрово. Бяха разширени неговите правомощия, увеличен броя на персонала и компетенциите на различните звена на надзора бяха стриктно разграничени.

Общата оценка на политиката на рестриктивен банков надзор, провеждана от БНБ, е положителна. БНБ не допусна в системата да останат декапитализирани банки, както и банки, които провеждат високорискови операции и имат нездрава банкова практика. Срещу такива банки периодично са взимани надзорни мерки, включително отнемане на лиценза. В областта на счетоводството бяха въведени международните счетоводни стандарти, които повишиха прозрачността на информацията.

За преодоляване на последствията от кризата следваше да се премине през етап на продължително преструктуриране. Успехът в преструктурирането на банковата система е несъмнен. Основното средство за преструктуриране на банковата система беше приватизирането на държавните банки. Банковата приватизация с решаващото участие на чуждестранни стратегически инвеститори от Европейския съюз беше сполучливо решение на проблемите на банковия сектор. Смяната на собствеността създаде преграда пред опитите за политическа намеса и използване на банките като квазифискални агенти. Приватизацията е най-ефективния начин за тясното обвързване на българската банкова система с международната банкова общност и за ускоряване на интеграцията на българската икономика с тази на Европейския съюз. Промяната в собствеността доведе и до коренна промяна в стимулите и правилата на поведение на търговските банки. Навлизането на чуждестранен капитал в българската банкова система съдейства за придържане към принципите на здравословното банково дело и внос на банкови технологии и ноу-хау.

Успехът на банковата приватизация е решаващ фактор за преструктурирането на банковата система и нейното развитие след тежката финансова криза. Следва да се имат предвид трудните първоначални условия за приватизация поради негативния имидж на страната пред международната банкова общност. Банковият сектор привлече най-много чуждестранни инвестиции в българската икономика и даде силен стимул за интеграция на България в европейската икономическа общност. Високата капиталова адекватност и ликвидност на банковата система е главен фактор за постепенното възвръщане на доверието на вложителите и за нарастване на депозитите в банките. Стабилното финансово състояние позволи на банките постепенно да увеличат кредитирането, без това да доведе до значително нарастване на риска от загуби. Банките са стимулирани към този процес от две допълнителни обстоятелства - спада на международните лихвени проценти през последните две години, от една страна, и нарастването на кредитното търсене от частния сектор и домакинствата с напредъка на структурната реформа, от друга. В реалната икономика частният сектор се превърна в основен двигател на инвестиционния процес. След преструктурирането на системата банките имат ресурсите да подкрепят икономическият растеж, а също разполагат с капиталовата база за налагане на твърди бюджетни ограничения на кредитополучателите и контрол на асиметрията на информацията.

Банките съумяват да поддържат добра рентабилност, особено при стойностите на възвръщаемост на капитала, по-висока от тази на банките в Европейския Съюз. Високите равнища на печалба са един от факторите, подпомагащи задържането на високи нива на капиталова адекватност.

Банките успешно контролират кредитния риск. Независимо от увеличаването на обема на кредитите, относителният дял на рисковите групи кредити (последните три групи според класификацията на Наредба №9) остава нисък. След преструктурирането на системата и банковата приватизация новите собственици провеждат политика на "държане на клиента на една ръка разстояние" и избягват отпускането на големи кредити на взаимно свързани лица. След приватизацията в повечето големи банки е подобрена процедурата по отпускане на кредити и са въведени нови технологии за оценка на кредитния риск. Политиката на БНБ за стриктно спазване на регулациите на банковия надзор оказва положително влияние за контролиране на кредитния риск. Банковата система продължава да поддържа много добро равнище на ликвидност. Банките успешно контролират валутния риск.

Банковата приватизация и засилването на конкуренцията стимулират въвеждането на нови банкови продукти и услуги и повишават тяхното качество. Все повече български банки получават рейтинг от международните рейтингови агенции.

Успехът на реформата във банковия сектор се дължи на последователните действия в три основни направления - макроикономическа стабилност, здрава институционална среда и преструктуриране на банковата система, включително приватизация на държавните банки. Значимият положителен резултат от преструктурирането на банковата система се дължи на неотклонното спазване на два основни принципа - системен подход в преструктурирането и последователност в действията на държавните органи, отговарящи за банковата реформа. Системният подход се изразява в едновременните действия в горните три направления. Последователността на действията се изразява в отхвърляне на възможен политически натиск за забавяне или отклоняване на процеса. Преструктурирането се провежда в трудна икономическа среда - висока асиметрия на информацията в реалния сектор, ниско първоначално равнище на БВП и спестяванията, недоверие след банковата криза сред чуждестранните инвеститори към българските банки. Последователната икономическа политика в областта на банковия сектор до голяма степен се дължи на съдействието на международните финансови институции, които контролират и подпомагат изпълнението на съвместно приетата програма през целият етап на реформиране на сектора. Процесът на преструктуриране на банковата система е успешен модел за преструктурирането на реалния сектор.

В ГЛАВА V се извеждат поуките за икономическата политика от развитието банковата система през 90-те години на миналия век.

Първата основна поука е необходимостта от укрепване на институциите. Създаването на поддържащите пазарната икономика институции е най-важното условие за създаването на основа за дългосрочен икономически растеж. Банковата система е една от централните институции на пазарната икономика и една от основните й задачи е да ограничава асиметрията на информацията в икономиката. Характерна черта на икономиките в преход и най-вече на българската е лошото съчетание между държавна намеса в икономиката и слаба институционална среда. Тази намеса се изразява в комбинацията между наличието на голям държавен сектор във финансовата и реалната икономика и стремежа за стимулиране на растежа със средствата на фискалната и монетарната политика. Специално банковият сектор се използваше като квазифискален агент на правителството. Банковата система не може да изпълнява пълноценно задачата си за ограничаване на асиметрията на информацията в икономиката, ако не функционират пълноценно другите институции на пазарната икономика - основно информационната (счетоводната) и правната система (институционална защита на имуществените права). Проблемите на слабата институционална среда бяха сериозна недооценени в началото на прехода към пазарна икономика. За България това обстоятелство важеше с особена сила, тъй като икономическите агенти в началото на прехода бяха с ограничена рационалност и слабо познаваха правилата и институциите на модерната глобализирана пазарна икономика.

Въпросът не е дали държавата следва да се намесва в икономиката, а как тя прави това. Държавата не следва да се намесва пряко в производството на добавена стойност (а това значи и във финансовия сектор), тъй като и световната, и особено българската практика е доказала, че тя упражнява правата си на собственик неефективно. В български условия според схемата за "пленената държава" държавните институции обслужват определени частни и групови интереси. Държавата следва да намали преразпределителната си функция. Но от това не следва, че държавата няма съществени функции в икономиката, каквато илюзия съществуваше в началото на прехода. Ролята на държавата остава централна в предлагането на основни публични блага, най-същественото от които е укрепването на институциите, които защищават имуществените права и намаляват транзакционните и информационни разходи. Държавата може да повиши равнището на доверие и да намали несигурността в икономиката, което е решаващото условие за ускоряване на икономическия растеж.



Втората основна поука е необходимостта от макроикономическа стабилност. Ограничаването на макроикономическите сътресения е особено важно както за икономическия растеж по принцип, така и за успешното функциониране на банковата система в частност. Българският опит сочи, че високата инфлация е и често променлива, което води до непредвидими промени на лихвените проценти и на валутния курс, застрашаващи финансовата стабилност на банковата система. Паричният съвет се оказа ефективно средство за борба с инфлацията, понеже в български условия инфлационните очаквания са тясно свързани с валутния курс. Инфлацията е предимно фискален феномен и паричният съвет създаде предпоставки за установяване на по-строга финансова дисциплина във фискалния и финансовия сектор. Паричният съвет ограничи БНБ като кредитор от последна инстанция и наложи твърди бюджетни ограничения на банковия сектор. Фиксираният валутен курс и ниските лихвени проценти създадоха благоприятна макроикономическа среда за здрава банкова дейност.

Третата основна поука за икономическата политика е необходимостта от интеграция на българската банкова система с европейската финансова система. Паричният съвет създаде макроикономическите условия за интеграция. Включването на големите български банки в европейски финансови групировки им осигурява достъп до европейските финансови пазари и до чуждестранна ликвидност в случай на неочаквани сътресения. Доверието към банковата система се възвърна и тя възстанови основната си функция на посредник между спестяванията и инвестициите. Финансовата система винаги е изложена на рискове от кризи и икономическата история ясно показва, че най-доброто средство срещу финансовите кризи е кредитора от последна инстанция. Но при съществуващите монетарни ограничители за българската финансова система е много важно при неочаквани сътресения да има достъп до финансиране с чуждестранна ликвидност - т.е. до достъп до международен кредитор от последна инстанция. Тези ограничения имат дълготраен характер поради намиращата се в близост европейска валутна система, която естествено силно влияе на малка и отворена икономика със слаба конкурентоспособност и институционална среда.

Българската икономика е малка и отворена и по дефиниция е изложена на опасност от външни или вътрешни шокове. Затова за България е жизнено необходимо да има добри отношения с международните финансови институции, достъп до международните финансови пазари, да ускори интеграцията си с европейските и евроатлантически структури. В обозримо бъдеще е особено важно сътрудничеството с Европейската Централна Банка.



Четвъртата поука е за необходимостта от ускоряване на преструктурирането на реалната икономика. Индустриализацията на България се основаваше на изграждането предимно на големи предприятия, чийто външен пазар беше ориентиран предимно към СИВ и развиващи се страни. Сега тенденцията е към нова структура, основана предимно на малкия и среден бизнес и предприятия, собственост на чуждестранни инвеститори. Перспективните външни пазари са предимно страните от ЕС. Промяната на структурата на икономиката е болезнена поради инерционния характер на икономическата система. Най-силното средство за стимулиране на икономическия растеж остава подобряването на общите условия за започване на бизнес в България. Средствата за това са намаляване на административните ограничения и политическите преференции, увеличаване на конкуренцията, персонификация на собствеността, по-строга финансова дисциплина, намаляване на "сивия сектор" в икономиката, интеграция с европейския пазар и внос на нови технологии и ноу-хау.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕТО се подчертава, че в съвременната глобализирана икономика банковите кризи са често срещано явление и следователно икономическата политика следва да е превантивна - насочена към смекчаване на онези структурни слабости, които правят банковата система уязвима за банкова криза. Най-важното условие за успеха на тази политика е банковата система да бъде опазена от политическа намеса.

НАУЧНИ И НАУЧНО-ПРАКТИЧЕСКИ ПРИНОСИ В ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД


  1. Систематизация и критична оценка на основните теоретични модели (традиционни и съвременни) на финансовите кризи. Систематизацията и критичният анализ на трите поколения модели на финансовите кризи на развиващите се пазари са оригинални за нашата теория и практика.

  2. Приложение на методологиите на моделите при анализа и обяснението на банковата криза в България. Приложението на балансовия подход (balance sheet approach) е оригинално за нашата теория и практика.

  3. Финансов и монетарен анализ и теоретично осмисляне на развитието на банковата система у нас, степента на нейната декапитализация, банковата криза и последиците от нея. Оригинален е опитът за количествено измерване на концентрацията, степента на декапитализация на банковата система и големината на кризата.

  4. Цялостно проследяване, анализ и полагане на теоретичен фундамент на преструктурирането на банковата система след кризата в основните му аспекти - макроикономически, институционален, микроикономически.

  5. Извеждане на поуки за икономическата политика. Основните акценти са поставени върху необходимостта от укрепване на институциите и интеграция с европейската икономическа общност.



СПИСЪК НА ПУБЛИКАЦИИТЕ

НА АВТОРА, СВЪРЗАНИ

С ТЕМАТА НА ДИСЕРТАЦИЯТА.




  1. Игнатиев, П. (1997) "Банковата система през периода 1992-1996 г.", Информационен бюлетин на БНБ N7/1997 г.

  2. Игнатиев, П. и Р.Симеонов (1999) "Структура и осъществяване на банковия надзор в България" Институт за пазарна икономика “Банковата система в условията на паричен съвет”; С.,Издателство "Отворено общество", стр.117-151.

  3. Игнатиев, П. (2003) "Банковата криза в България през 1996-1997 г.", Икономическа Мисъл, 1/2003, стр. 66-88.

  4. Игнатиев, П. (2004) "Теоретични модели на финансовите кризи", Икономическа Мисъл, 2/2004, стр. 110-130.





Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница