Призрен и призраците



Дата24.07.2016
Размер81.11 Kb.
Призрен и призраците

Косово не е популярна туристическа дестинация и като кажеш на някого, че отиваш там, той почва да те гледа учтиво и да пита дали наистина ти се налага.

Да, заради най-големия фестивал на документалното и късометражно кино на Балканите, отговаряш ти. Тогава той започва да ти разказва как сърбите го глобили, без да обяснят защо, когато се връщал от Косово, как всъщност е опасно и несигурно е да влизаш в Косово от Сърбия и че поемаш риск, а с «тази кола още повече»...
С две думи, най-неглавоболно е да се мине през Македония и дори е по-вярно да се каже «отивам до Косово», а не в Косово, защото най-новата европейска държава се намира на 3 часа от КПП Гюешево, тоест на 5 часа от София. Второ, наистина е по-добре е да си премълчите за Косово, защото и македонците се мръщат, предупреди ни Миро, стопаджията, който взехме в Кюстендил и който отиваше до чичо си в Крива паланка.
Той се оказа прав. Служителката на граничния пункт упорито ни питаше какво ще правим в Скопие и ние упорито я лъжехме. След като провери с досада багажа ни, тя ни пусна.
Първата изненада дойде на косовско-македонската граница, където стана ясно, че освен с международен паспорт, българинът може да мине и с лична карта. Хората бяха любезни, усмихнати, поради което и ние най-накрая се усмихнахме. Дори, когато дадохме 30 евро за уникалната автозастраховка, която важи две седмици, само в Косово и никъде другаде по света.
От границата до Призрен може да се стигне по три различни пътя и ние избрахме най-трудния – през Шар планина. Та видяхме и любимият на сърбите в миналото зимен курорт Брезовица и Титов връх, малко по-висок от Мальовица - 2,748м.

Градът и войната

Когато отиваш на място, което преди десетина-петнайсет години е било част от военни действия, усещането е особено. Освен пътните знаци за преминаващи танкове и военни камиони, очакваш да видиш страдание, разрушения, а Призрен, най-историческият град на Косово, те посреща с много забързаност, пъстрота и дори суета.


Вярно е, че градът не е пострадал от войната. Но все кога успяха да издигнат и паметници на убитите военни командири?! Такива има на няколко места в центъра.
И улиците се мият два пъти на ден. Дали го правят само по време на фестивала, не знам, но е факт. Толкова вода идва от планината, защо да не ги мием?! – ми обяснява, изненадан на свой ред, таксиметровият шофьор, който чака клиенти пред хотела.
Следващото, необичайно приятно преживяване, е да се хвърлиш в потока от млади хора – между 17 и 27 години – който тръгва успоредно на двата бряга на река Бистрица, пресичаща града. Сякаш попадаш във водоем, пълен с еднакви по размер и вид риби, които плуват с еднаква скорост. Той започва да се пълни от 5 следобед, без значение кой ден от седмицата е, и прелива в 12 през нощта. Прелива в съседните кафенета и ресторантчета, където можеш да хапнеш голяма порция кюфтета за евро и петдесет или да пиеш бира за едно. Къде са възрастните през това време, не знам, но младите са стотици и от тях извира сила и радост. А защо най-бедното население на Европа трябва да е и най-нещастно?!
Казват, че раждаемостта в Косово намаляла след войната. Преди хората имали по 4 деца средно, сега – по 2-3. Но и продължителността на живот е ниска, ме увериха служители на норвежското посолство, дошли в Призрен специално за фестивала.
Градът и историята

Колкото и да ми беше странно, още от самото начало се почувствах като у дома си. Не може да е било само заради познатата архитектура, тесните павирани улички и джамиите. Като се зачетох по-късно, разбрах, че историята има пръст в това: Няколко пъти Призрен е бил български! Нещо повече: След разпада на Римската империя той влиза в границите на Първото българско царство и тук е създадена Призренската българска епископия към Охридската българска архиепископия. През 1072 г. тук е прогласено възстановяването на Българската държава. По времето на Константин Тих той е в границите на Търновското царство. За известно време градът е бил столица на Сърбия (това е една от причините сърбите да не могат да го прежалят), докато в 1455 г. преминава в ръцете на турците, които го превръщат в бастион на исляма на Балканите, та до ден днешен.

30 джамии, няколко хамама... И една единствена работеща православна църква – «Свети Георги», пред която има охрана и голяма табела, информираща, че всякакви вандалски действия строго се наказват.
Влизам без проблем. Точно в това време немски журналист с преводач обяснява на единствения служител в храма как имал среща със свещеника и как искал да разбере каква е истинската истина точно за отношенията между сърби и косовари. След като го отпраща, Иван, трийсетинагодишен мъж, тихо ми споделя, че е единственият сърбин на тази възраст в града и че сам поддържа храма. Като че ли не му беше ясно докога. Казва ми също така, че мога да отида и до православния манастир «Св. Архангел Михаил» горе на хълма, обявен за световно наследство от ЮНЕСКО, но че от него е останала само фасадата му.
До манастира не отидох, но видях как усилено реставрират най-стария хамам в града, от 15-ти век, парите давал турски паша. Качих се и на скалите - до крепостта от 5-и век, описана от Птоломей, заради която, според някои източници, градът се нарича Призрен (крепост, виждаща се отдалече). Там също вървяха реставрационни дейности.
Киното

През 2002 г. Докуфест стартирал с 20 филма, а тази година в него участват 240. Това разказва един от неговите основатели, Ветон Нуркулари, косовски фотограф и продуцент:



  • Това не е холивудски фестивал и ние не събираме “лесни” за гледане филми, а такива, които показват мизерия, глад, страдание. Довечера, например, ще бъде представен филма “Albino” - за двама албиноси от Танзания, където се вярва, че органи на албиноси могат да лекуват различни болести...

  • Логото на фестивала тази година е “Ти чупиш моите граници, аз чупя твоите”. Какво е вашето обяснение?

  • Това е израз на нашата фрустрация, вид крясък, вопъл, защото да живееш в тази страна означава да живееш в изолация. За да отидем където и да е, трябва да получим виза, което е доста потискащо. Другото обяснение е, че искаме да счупим границите, които съществуват в главите на хората. Искаме хората да се отворят към света, а не да стоят заети със своите рани и своите болки.

  • Доволен ли сте от “растежа” на фестивала?

  • Да, преди 12 години мечтаехме за постоянно действащо кино и това беше една от дългосрочните ни цели. Сега мога да кажа, че до месец ще имаме киносалон в новия културен център, който беше създаден с общината и с подкрепата на ЕС, а оборудването беше купено с помощта на американското и норвежското посолство.

  • Затова ли има входна такса за всички кина?

  • Политиката да има платен вход беше въведена от самото начало. Билетът може да е две евро, но ние вярваме, че човек трябва да си плати – първо, за да помогнем на този проект да стане поне малко самоиздържащ се. Второ, ако входът е свободен, нещата вече са съвсем други. Освен това има три летни кина, в които може да гледаш кино без пари.


Филмите

Както обикновено, когато попаднеш на такъв фестивал, се заразяваш от болестта “Искам-да-изгледам-всички-филми”. И обикновено се излекуваш към края на фестивала, защото винаги има нещо по-интересно от един филм, например, човек, който прави филми. В същото е ясно, че физически не е възможно да бъдеш едновременно в 8 кина и да видиш 240 филма за 7 дни.


С тази уговорка бих могла да разкажа моето впечатление от това, което успях да видя.

Ключовите думи за нашия регион: паспорт, идентичност, имиграция, запознанства, бедност.

Голям брой филми бяха посветени на темата, която у нас се обсъжда ежечасно - да останем или да напуснем родината си. Всъщност това е проблем на Балканите и на бившите съветски републики, той терзае едва ли не всеки млад човек в страните от бивша Югославия. Различното от нас, българите, е, че при съседите излиза на преден план темата за националната идентичност – всеки от тях, например, може да сподели, че е сменил поне 4 паспорта за последните 20 години и се чувства много потиснат от това, че Югославия вече я няма и че на всяка граница му искат виза. За разлика от времето преди Берлинската стена, когато югославяните бяха най-привилигировани от гражданите на която и да е друга държава в света и можеха два пъти на ден да минават от Западен в Източен Берлин, и то без печат в паспорта. Това разказва Драган от филма “Dragan Vende West Berlin”, прекарал почти целия си живот като охранител на казино/бордей в Западен Берлин.

Проблемът за нелегалната имиграция е също толкова остър и като че ли без решение. В този смисъл е направен и молдовският Mama illegal, разказващ за три молдовки, които работят негално в Австрия. Едната от тях се връща след две години при съпруга си и двете деца, прави ремонт с припечелените пари и ...решава отново да замине за Австрия. Месец по-късно мъжът й се самоубива.

Защо много хора предпочитат да живеят сами – дали наистина го искат или трудно си намират партньор? Оказва се, че по различни причини в някоя държава или район има концентрация само на жени, в друга – само на мъже. И ако решиш да ги събереш, можеш да направиш добри пари, като хърватина Неделико от филма “Gangster of love”.

От какво се вълнуват западняците? Например, дали да си купят бъбрек или да чакат. Защото на всеки 40 минути в света се продава човешки орган и във Филипините има цели села с мъже, останали с по един бъбрек (Tales of the organ trade).

Къде отиват парите, които дава едно холандско семейство за африканското дете Жозефин (Finding Josephine)? Или къде отиват хранителните отпадъци на САЩ и Западна Европа, които могат да нахранят три пъти всички гладни по света (Waste).

Във филма Beneville Babe шведската режисьорка Миа Енгберг разказва за своята любов с имигрант от престъпния свят. Тя взе и голямата награда в категорията INTERNATIONAL DOX.


Изкуството и травмата

Докуфест е най-важното културно събитие в най-бедната, с най-голяма безработица, с най-слаба и много сива икономикаq най-младата по население държава (някои я наричат полудържава) в Европа, призната от 101 страни.

Може да се каже, че това е един много успешен проект, насочен също и към лекуване на поствоенната травма. (Известен е фактът, че след Първата и Втората световна война броят на самоубийствата нараства). Не знам какъв е броят на самоубийците в Косово, но не е случайно, че фестивалът се е зародил точно тук и че има толкова голяма публика. Защото не можеш да накараш хората да влязат да гледат филм, още повече да платят 2 евро, ако те самите не решат, че ще имат полза от това. Хората гледат филми от региона, а те третират същите проблеми, които мъчат и тях, и като разберат, че не са сами и не са особен случай, им става по-леко. От друга страна повторното преживяване на стреса и травмата има също лечебен ефект (Фройд).

Успоредно с фестивала вървеше и панаир на книгата – шатрите бяха вдигнати край реката и хората купуваха книги. А отстрани имаше литературни четения. Два дни целият град се изпълни с хора в инвалидни колички. После имаше представление на кокили, организирано от немски артист. Много успешно минал и проектът за пътуващо лятно кино в Сребреница, по време на което са се прожектирали филмите на Чарли Чаплин...

Както гласи надписът на тениската на Ветон – There is no way without cinema. Също и «без изкуство».



Най-голямата джамия в града Синан Паша


Премиерите на Косово и Албания - Хашим Тачи и Ади Рама изведнъж се появиха в центъра и останаха половин час на разположение на пешеходците.



Семейство от Албания, което посещава известния площад с шадравана

Организаторите на Докуфест




Градът, сниман от крепостта

Вратите на най-популярното лятно кино Бахче

Паметник на Xhevat I. Berisha, 1961-1998, за който все още се спори дали е герой от войната или криминален престъпник и наркодилър.



Независимо дали е делник или празник от 5 часа следобед чак до полунощ пешеходната зона край река Призренска Бистрица се изпълва с хиляди млади хора.


Поредното представление в града –

и на ... кокили.




Каталог: pic -> publications
publications -> Мексико кръв и шоколад ирина асиова
publications -> Дъжд на морското дъно
publications -> Америка отвътре Тексаски щрихи
publications -> В тази земя не е вдигано въстание заради стомаха, а от гордост и нуждата от свобода
publications -> Маракеш. Червеният град връща към живота
publications -> В аржентина можеш да сменяш сезоните за дни
publications -> Дойран. Розмарин в градините, птици в езерото и операция „слава
publications -> В брюксел зората изгрява в чашите
publications -> След Фукушима
publications -> Истанбул "чудо за очите"


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница