Проблемите на висшето образование се коренят в модела на управление – недопустимо е държавни университети да се самоуправляват!

доктор на химическите науки

Отчитайки състоянието и ред неблагоприятни фактори българското правителство издигна през тази година образованието в стратегически национален приоритет. По отношение на висшето образование програмата на Правителството предвижда актуализиране на Закона за висшето образование с цел повишаване на качеството му, реформиране на системата за оценяване и акредитация, усъвършенстване на рейтинговата система и достигане на устойчив модел на финансиране според качеството и реализацията на завършилите. В Националната стратегия за развитие на висшето образование от 2014 г е констатирано наличието на „сериозни вътрешни диспропорции в системата, както и растящи несъответствия с европейските системи за висше образование”. По отношение на ЗВО, обаче, също се предвижда само „модернизация” и актуализиране.
Наблюдава се интересно противоречие – образованието, включително висшето, са издигнати като национален приоритет, търсят се съществени преобразувания, а същевременно моделът на управление на висшето образование се приема за даденост, която не може да се изменя. Защо? Българската академична общност като цяло, и специално Съветът на ректорите, са жизнено свързани със статуквото определено от този модел и не желаят промяна на неговата структура. Това съответно рефлектира в подчертана съпротива на принципно нов закон.
Настоящата статия има за цел аргументирано да докаже че почти всички проблеми на родното висше ообразование се коренят в модела на неговото управление и че никакви съществени промени в неговото качество и обвързване с обществените нужди не могат да бъдат постигнати без преминаване към друг, употребим в световната практика, модел. Моделът на управление определя организацията и действията и формира институционалните цели, култура и поведение.
Моделът на управление на българските висши училища, залегнал в ЗВО, категорично попада под квалификацията затворено самоуправление. Затвореното самоуправление на висши училища се характеризира с три, не много известни, съществени особености:

1. 
   Затвореното самоуправление не е част от академичната автономия
   

Чл. 19(3) на сегашния закон „Академичната автономия включва...академично самоуправление...” постановява неправилно, противоречащо на смисловото съдържание и на възприетото по света определяне на академичната автономия. Академичната автономия е научна, не е административна. Разпространената дефиниция за академична автономия е "свободата на университетите сами да решават кой да изследва и преподава, какво да се преподава и на кого да се преподава (кой да бъде приет за студент)". Включването на затворено самоуправление като елемент на академичната автономия се приема като аргументация на постановяването му за модел на управление на българските висши училища защото академичната автономия е безспорна и необходима. Но това включване е произволно и неправилно и води до големи беди.

2. 
   Затвореното самоуправление е неподходящ и неизползван модел за управление на висши училища.
   

Затвореното самоуправление е дефинирано с изборност отдолу нагоре на всички органи на управление и недопускане на външни хора в тези органи (вж чл. 21 на ЗВО). На схемата по-долу е представено управлението на българско висше училище по сегашния закон (стрелките показват кой кого избира/назначава).

Заложената универсална изборност отдолу не дава предпоставки за ефективно и качествено висше образование и не съответства на международната практика. Правени са опити по такъв начин да се управляват държавни производствени предприятия (включително в България през 1986-88 г), въпреки че световният опит и статистическата наука са показали че по този начин могат да се получат не по-високи от средни резултати. Но във висшето образование такъв модел е категорично неприложим. Университетите са институции за производство и продажба на знание, а знанието не е пазарен продукт. Една такава важна и специфична дейност, свързана с овладяване на висшо знание и производство на висши кадри, трудно би могла да бъде ефективна по такъв начин. При такава структура на управлението са погазени следните принципи, залегнали в традициите и международната практика на университетското управление:

• 
  Принципът на избиране/вземане на решения (peer judgment) в академичното управление (избират равни и по-високостоящи в научната йерархия);
  
• 
  Разделяне на академичното (научното) и административното управления;
  
• 
  Включване на външни представители на обществеността, особено при избора на върховния оперативен орган (ректор, президент).
  

По времето когато е изготвян ЗВО доклади на OECD-експертни комисии посочват неприложимостта на такъв модел на управление1/, но са били игнорирани. Ето какво казва бащата на ирландската научна реформа д-р Едуард Уолш още преди десет години - при едно посещение в България през 2007 г.2/:

Законовата изборност е довела до колективни органи на управление на всички нива, избирани без външни участници. Не обществения интерес, а интересът на университетските състави доминира при решенията на такива органи.

По време на социалистическия тоталитаризъм у нас заглъхна традицията общественият интелектуален елит по един или друг начин да участва в университетското управление. В началото на прехода държавата допусна и продължава да търпи сегашното законодателство във висшето образование защото бяга от отговорността си за него. Ако се вгледаме в тенденциите проявявани в българските университети, не е трудно да се забележи как служат на себе си. В документи на Европейската комисия и Световната банка се намират предупреждения, че българските университети служат на себе си. Ето какво се казва в един доклад на Световната банка за България от 2013 г.1/:

“Приоритетна реформа е промяната на съществуващия модел на управление на държавните висши училища... В момента държавните университети се управляват в полза на техния академичен състав. Заинтересованите от висшето образование страни, външни за академичния състав на университетите, включително такива, номинирани от правителството, трябва да доминират в  процеса на вземане на стратегически решения на държавните университети”.

3. 
   Затворено самоуправление на държавни университети няма никъде по света.
   

Устройството на българските държавни висши училища е несъвместимо с устройството на европейските и тези по света. Днес най-разпространен (при близо 80% от университетите по света) е моделът  характеризиращ се с борд (съвет) на регенти (настоятели) като върховен орган на управление на ВУЗ (схема). Членовете на борда биват назначавани от президент или министър, или пък избирани пряко от жителите на населеното място. Този борд назначава президент на университета след търсене по целия свят по селекционна процедура. Президентът е академична фигура с научна степен и управленски опит. Той е висшият изпълнителен ръководител, като пръв негов заместник е ‘провост’, отговарящ пряко за академичните и научни дела и избиран от професорския елит (сенат, академичен съвет) на университета.

Университет управляван от Съвет на настоятели

Университет управляван от Университетски съвет

Затова те рядко издържат във времето - бързо се закриват защото разчитат на локална конюктура. Изключение правят американските частни университети, заемащи първите места в световните класации. Но при тях нещата стоят съвсем по друг начин и е съвсем неуместнно да бъдат давани като пример. Управлението на елитните частни университети, повечето с 200-300-годишна история, е всъщност публично, като голяма роля играят бившите възпитаници на университетите, а финансирането е основано главно от дарения. Така пазарните принципи са до голяма степен елиминирани във функционирането на тези изследователски университети. 
Ако се върнем на българския законов модел трябва да констатираме че деканите, членовете на академичния съвет и ректорите не би трябвало да се избират от съответни общи събрания. Деканите и членовете на факултетните съвети би трябвало да се определят от академичния съвет, а членовете на последния – да се избират от факултетните съвети. Ръководителите на катедри би трябвало да се определят от факултетните съвети. Неправилно е заместник ректорите да се избират от академичния съвет. Ректорът би трябвало да се избира по предложение на селекционна комисия или от общо събрание с голяма квота включени външни членове (университетски съвети), или от съвет на настоятелите, селекциониран от държавен орган или избиран от обществеността. Такъв орган избира и членовете на Контролен съвет, като последният трябва обезателно да включва външни (вкл. чуждестранни) членове. Ректорът назначава свои заместници като би могло този по академичните дела да се избира от академичния съвет и да има ‘финансов мениджър’ назначаван от министър.

През 2007 г Законът за висшето образование беше изменен със създаването на съвети на настоятелите към държавните университети. Това изменение беше прието с нескрито недоволство и нежелание от университетските ръководства като нарушение на свещената, според тях, академична автономия. То бе изпълнено съвсем формално - едва ли друго законово изискване е било така демонстративно игнорирано и незачитано. Вече десет години в публичното пространство цари пълно мълчание по отношение на университетските съвети на настоятелите и тяхната роля в управлението на университетите. На сайтовете на повече от половината висши училища няма никава информация за създаден съвет на настоятелите и за неговата дейност, а на останалите има само посочен състав (обикновено неактуализиран) и нищо повече. Изводът е, че е налице системно неспазване на закона от страна на българските държавни университети. Дори и малката законова предпоставка за обществен контрол на университетските управления е игнорирана и занемарена.

Затвореното самоуправление с изборност отдолу на всички органи не само стимулира пазарно служене на себе си като служенето на обществото остава на заден план, но и заглушава вътрешната конкуренция, мобилност, флексибилност, притокът на свежи сили. Зад крепостните стени на автономния колективизъм се размазват задълженията и академичните стандарти, отговорностите, установява се специфичен, принизяващ изискванията, либерализъм. Дори и тази научна йерархия, регламентирана в сегашния закон, не е конкретизирана и затвърдена в правилниците и длъжностни характеристики, не се контролира и не се спазва. Хабилитацията с длъжност ‘доцент’ се оказва достатъчна за всичко и отваря врати към всички върхови научни и административни органи, към факултетни, академични, ректорски съвети. Асистенти се оказват с права да ръководят проекти, да ръководят докторанти, да работят самостоятелно според собствените си ‘научни интереси’. Масово се защитават докторски дисертации без научно ръководство или с формално научно ръководство. У нас се е обособил специфичен университетски либерализъм, който няма нищо общо с академичните свободи.

• 
  Държавата ще придобие по-голяма роля в управлението на държавните университети и ще поеме по-голяма отговорност за резултатите от тяхната дейност;
  
• 
  Ще се постигне разделяне между научното и административно управление; по-големият административен и финансов контрол от страна на държавата ще увеличи нейната финансова заангажираност,
  
• 
  Ще бъдат силно възпряни „макдоналдизацията” и „академичния феодализъм”;
  
• 
  Ще се подобри спазването на научните стандарти при акредитацията на институциите, атестациите, научните журита, приемането на научната продукция;
  
• 
  Бизнесът и общестевените фактори ще могат да влияят пряко на управлението,
  

След като политиците не желаят „да се наливат пари в нереформирана система”, те са длъжни да инициират законодателно необходимата реформа – а това е замяна на затвореното самоуправление с нов , припознат в световната практика, модел. Законопроект целящ смяна на модела на управление на висшите училища със сигурност ще се натъкне на съпротивата както на ректори, така и на бюрократизирана, псевдодемократична академична прослойка. Призивът към политиците, които биха внесли и въплътили в закон такъв проект е да бъдат внимателни с лобистите на статуквото и да се доверят на независим експертен проект без да търсят широка консесусна подкрепа.