Проблемът за интелигентността в психологията

Дефиниции за интелекта. Психологически модели за интелигентността. Типология на интелекта. Проблемът за тестирането на интелигентността.

 

Историческия анализ на идеите в психологията може лесно да ни убеди във факта, че психологическото знание е било изначално свързано с категорията когнитивен образ или интелектуална картина на света. Останалите обяснителни понятия в психологията като мотив, личност, смисъл и т.н. се появяват по-късно, но когнитивната организация на психиката никога не е била изключвана от нейната структура и интерпретации. Философската и антрополотична традиции дефинират човека преди всичко като рационално и разумно същество, като носител на ум, разум, интелект и интелигентност. Повечето съвременни изследователи в психологията на личността и особено представителите на когнитивната психология приемат, че интелекта е фундаментално свойство на личността и притежава преимущества по отношение на другите диспозици и фактори. Ако се прибави към това обстоятелство и истината, че всички живи системи учат и познават условията на своя живот, лесно може да се направи заключението, че интелектът е свойство наживите системи, без което е невъзможно тяното оцеляване и развиите, че е еволюционна особеност и тяхната психика, която психологията не може да пренебрегне.

Върху тази психологическа база възниква и се оформя психологията на интелекта в лицето най-вече на Франсис Галтън (1822-1911). В своето съчинение “Наследственост на гения”, основано върху изслидване на 300 английски знатни рода, Галтън прави първата интерпретация на интелекта в понятиета на теорията за наследствеността на Чарлз Дарвин. Той описва интелекта като фиксирано генетично свойство, което позволява на човека да придобива знания и решения на проблеми. Този възглед на Галтън е силно въплътен в неговото разбиране за умствените способности и тяхното Гаусово разпределение – в полюсите се намират гениите и олигофрените, а във върха на кривата – повечето хора, у които умствените способности са количествено близки.

Както Галтън, така и много изследователи след него се изправят пред проблема за дефиниране на интелигентността или за разкриване на нейната същност. Твърде пъстро и разнообразно е отношението към анализа на умствената реалност, но в глобалния смисъл на думата интелигентността обхваща в своето съдържание три възможности на живата система:

•  Да учи, да придобива знания, да ги селектира и консервира и съхранява в ДВП. В съвременната психология вече не се оспорва факта, че знанията са съществен елемент от структурата на интелигентността. Има типове интелигентност, които са абсурдни без наличието на знания – т.нар. “Професионална интелигентност”;

•  Интелигентността е възможност на живата система да решава задачи, да открива явни и скрити връзки между предметите и явленията, да преобразува опита по посока на дадени цели;

•  Интелигентността е способност на живата система да сътворява нови предмети и процеси, да твори и да променя креатинво реалността. При наличието на такова разбиране на структурата на интелигентността не е трудно да кажем, че тя е ограничен синтез от знания (модели на реалността) и качества на когнитивните процеси, което ни позволява да придобиваме опит, да решаваме проблеми и да променяме креативно реалността.

Определено, а може би и по-точно разбиране за интелигентността можем да получим, когато се обърнем с лице към нейната структура или към т.нар. вътрешни модели. Един от най-ранните модели на интелигентността, който включва и определено разбиране за нея е би-факторната теория на английския психолог Чарлс Спирман (1863-1945). Този модел на интелигентността все още присъства в съвременната психология и е отправна точка за евристични разсъждения. Върху основата на факторния анализ при решаване на различни по тип тестове Сперман идва към извода, че интелектът се инициира от едно общо свойство на нервната система, от една вътрешна система наречена общ (генерален) фактор , която се символизира от общата интелигентност. Според него общият фактор е глобална кинетична константа, която участва във всички видове дейност и се интерпретира с друг вид интелигентност – т.нар. специален интелект . Специалният интелект, както от Спирман, така и от много други изследователи на неговата школа се интерпретира като придобит под натиска на културата, като заучен, като вторичен.

Някои представители на биологичното направление в психологията, като американския психолог Артур Дженсън , разглеждат интелигентността, като количествено структуриране – 80% общ (флуиден), 20% специализиран (изкристализирал) интелект.

Твърде близка теория до тази на Спирман е теорията за интелекта на американския психолог Реймънд Кетъл . Кетъл асимилира концепцията на Спирман за интелигентността, като обща способност за разбиране и откриване на практически и абстрактни зависимости. При Кетъл общата интелигентност е структурирана от т.нар. флуиден и изкристализирал интелект. Тук флуидния интелект е биологично детерминиран, не зависи от обучението и възпитанието, а изкристализиралия интелект е продукт на културни влияния, в това число и общата насочечност на индивида. Трябва да се отбележи, че в структурата на изкристализиралия интелект особено място заемат тези способности, които са строго зависими от обучението. По нататък ще стане дума за това, че Р. Кетъл и Джон Рейвън съсздават тестове за измерване на интелигентността, освободени от културни влияния.

Като цяло всички теоретични модели на интелекта, които приемат и утвърждават общата интелигентност за най – съществен и опредеделящ фактор в познанието и активността на човека носят метафоричното название монофакторни теории. Това са теории за един най – важен глобален фактор.

Идеята за наличието на общ интелект и неговия синтез с един специализиран (специален, изкристализирал ) интелект, не се споделя от всички изследователи. На лице са и т. нар. мултифакторни теории за интелекта . Според представителите на тези теории, интелектът е структуриран от различни видове интелигентности, развити в нееднаква степен, но достатъчни да представят човека, като едно дифузно функциониращо рационално същество. Стартова точка в мултифакторните теории за интелекта прави американския психолог Луис Търстоун ( 1887 – 1955 ). Първоначално той предлага 24 вида фактори или първични умствени способности, но след това ги редуцира до 7, както следва:

•  Вербален фактор – способност за усещане и продуктивна преработка на информация, кодирана в думи, изречения и свързан текст. Този фактор се представя в т. нар. семантична интелигентност.

•  Цифров фактор – представлява успешна преработка на знаци, числа, цифри и букви. Той е основата на абстрактно – математическата интелигентност.

•  Инфлуентност ( плавност ) на мисълта и речта – способност за хармония между мислене и изразяване.

•  Памет – афиширана способност за задържане на информация в дълговременната памет.

•  Перцептивен фактор – способност за реработка на информацията в сетивен план, разпознаване на вещи и предмемти по признаци на сходства и различия. В същност това е манифестация на образен тип интелект.

•  Пространствен фактор – разбиране на пространствените отношения. Това е специализирана част от образния интелект.

•  Индукция – способност за разкриване на връзките между част и цяло, единичното и общото, оказва влияние на всички видове интелигентност.

Към мултифакторните теории за интелигентността може да бъде отнесен и моделът на Хауърд Гарднър , който структурира интелигентността в 7 вида:

•  Логико – математическа интелигентност

•  Пространствена интелигентност

•  Музикална интелигентност

•  Телесно – кинестетична интелигентност

•  Междуличностна (интерпесонална ) интелигентност

•  Интраперсонална интелигентност

Критичен анализ на теориите за интелигентността показва, че в съвременните представи за интелекта задължително следва да присъства факторната теория на Джой Пол Гилфорд ( 1897 – 1979 ), известна като геометричен ( кубичен ) модел на интелекта. Всеки компонент или фактор на интелекта е способност, която е необходима за изпълнение на тест или задача на даден тип. В резултат на своите изследвания, Гилфорд стига до извода, че интелекта е построен от три взаимно свързани параметри или фактори:

•  Съдържание – фигурално (образно), символно (абстрактно), семантично, поведенческо.

•  Продукти (резултати) – едининци, класове, отношения, системи, трансформации, импликации.

Петте вида операции, шестте вида продукти и четирите вида съдържание Гилфорд структурира във вид на куб. Въз основа на възможните комбинации между трите параметра, той постулира съществуването на 120 фактора, 40 от които са открити от него още при формулирането на хипотезата му чрез специални тестове, другите се идентифицират допълнително.

•  Операции – в това понятие се включва основния вид на процеса или интелектуалната активност. Първата от тези операции – познание – означава непосредствено откритие, преоткриване или познаване на информацията под различни форми – схващане, разбиране и т. н. Актът на познание е декодиране на информацията, представена по сенннзорен път. Това декодиране зависи много от релевантната информация, която е складирана в паметта. Паметта представлява фиксиране на информация. Това понятие се разграничава от самия склад на информация, който не е процес. Двата вида продуктивно мислене пораждат нова информация от вече известната и съхранена в паметта. Операциите на дивергентното мислене се състоят в генериране на идформация, като ударението пада върху разнообразието и количеството на резултата от един и същи източник, т. е. при дивергентното мислене се наблюдава мислене в различни посоки, т. нар. “ генериране на логически алтернативи”. В процеса на ковергентното мислене информацията ни довежда към един правилен отговор или до познаването на най-добрия или обичаен отговор. При оценката ние се стремим да достигнем до решение относно каченството, правилността, съответствието или адекватността на това, което знаем, помним и съсздаваме с помощта на продуктивното мислене.

•  Съдържание – този втори параметър съответства на вида на материала или включеното в него съдържание, т. е. става въпрос за широки класове или типове информация. Съдържанието може да бъде представено образно (фигурално) – изображенията се явяват конкретен материал, който се възприема по сензорен канал. Този материал има такива свойства като големина, форма, цвят, място, плътност и т.н. Символното съдържание се отнася до информация под формата на обозначаващи знаци като букви, числа, ноти, кодове, думи, обикновено обединени в общи системи, като значението и формата им не се имат предвид. Семантичното съдържание се проявява във формата на значения на думие и мислите. Поведеннческото съдържание се определя като информация, която участва в взаимоотношенията на индивидите, където потребности, настроения, намерениня, възприятия, мисли и т. н. на другите хора и нашите собствени, се имат предвид.предаването на тази информация от едно лице на друго става чрез сензорен канал под формата на изрази на поведението, включително и позата на тялото, движенията, лицевите реакции, интонацията на гласа, избора на думите, начина на говорене и т. н.

•  Продукти – това са различни видове психически структури. Първото понятие тук е “ единица “ ( UNIT) – относително отделени с оределени граници, величини на информация. По същество това е коннцепцията на гещалтпсихологията за “ фигурата и фона “. Може да има различни степени на отделеност на една единица от околната действителност. Класовете са серия от информационни единици, групирани по едно или повече общи качества. Може да има класове от системи, отношения, трансформации, както и класове на знаци, които имат общи елементи. Отношенията са връзки на единнници на информация, основани върху променливите величини, които са общи за тях или имат елементи на приложение, които се отнасят до тях. Системите са организирани или структурирани информационни единици, комплекси от взаимосвързани и ввзаимовъздействащи си части. Трансформациите, това са всякакъв вид промени като редефиниране, измествания, модифкации в една съществуваща информация или в нейното функциониране. Имликацията (заместването) се отнася до информационни единици, които са подсказани или внушени от други. За да се получи това е необходимо между двете информационни единици да съществува връзка. Продуктът на импликацията е много близък до обикновенното понятие за асоциация. При анализа на операциите Гилфорд отдава голямо значение на категорията дивергентно мислене, като допуска че тя е най-близка до креативността.

Като обобщение може да се каже, че според представените от Гилфорд фактори интелектуалната дейност може да бъде описана като динамично преобразуване на информацията при специфично взаимодействие и комбинация на операциите, съдържанието и продуктите. Интелектът е адаптивен по своята същност, тъй като едно съдържание може да се обработи с много операции и да се стигне до различен резултат. Всяка една модалност може да се развива самостоятелно и да има свои периоди на развитие и задържане.

Тази теория на Гилфорд позволява да се направи една много стабилна класификиция на интелекта, която не противоречи нито на другите теории, нито на здравия разум, нито на нашия личен опит. Разгранинчават се 4 типа интелект:

•  Образен (фигурален) интелект – позволява да се оперира, да се мисли и разсъждава върху съдържание, кодирано преди всичко в сетивни образи от типа на представата и възприятието или представено чрез малко съществуващи вещи. Изразява се при лица, които лесно обработват информация, решават задачи и нямат проблеми, когато оперират с наблюдавани предмети, вещи, образи, картини и други изображения. Способностите, които се отнасят до използването на фигуралното съдържание съставят понятието конкретна интелигентност. Притежаващите тази интелигентност лица лесно откриват перцептивните връзки и преустройват пространството.

•  Абстрактен тип интелект – изразява се в развити способности за опериране и извличане на информация от изкуствени знаци, символи, цифри или от техните комбинации и зависимости. Този тип интелект е присъщ само на човек. Това е специализирана интелигентност и хората се учат от нея. Някои учени я наричат интелигентност от първи тип за разликае от семантичния, който означават като втори тип абстрактен интелект. На границата между образния и абстрактния интелект стои абстрактно – образния или инженерният интелект.

•  Семантичен тип интелект – проявява се като способност да се знаят думи, да се разбират изречения, връзката между тях, да се извлича контекстуално смислова информация, да се построяват езикови конструкции и т.н. Този интелект е базов за човека, без ненгоняма съзнание и способност за комуникация.

•  Социален интелект – свързва се с поведенческите реакции и действия, със способността за оценка и извличане на информация от поведението на хората (без вербалното поведение) – движения, поза, мимика, жестове и т.н. Гилфорд допуска, че към тази категория трябва да бъде вкюлчена и човешката емпатия (съпреживяване).

Социалният интелект е един специфичен параметър на интелекта, а също така и на личностната култура на човека, при това доста независим. Това е способност да си взаимодействаме с другите хора с успех от гледна точка на морала и правилатае на културата. Социалната интелигентност има свой собствен и много специфичен път на развитие – функционира като морална интелигентност, като определена толерантност към възгледите на другия.

В известна хармония с факторните теории за интелекта, се намират и възгледите, и изследванията на Ричард Мейли . В основата на неговите представи е поставена идеята за формите и факторите на интелигентността. През 30-те г. на 20в. Мейли провежда редица изследвания, които водят до откриването на определени форми на човешката интелигентност. Той установява, че актовете на интелигентността имат комплексен характер и противно на теорията на Спирмън за двата фактора, говори за наличието на пет такива:

•  Инвентност;

•  Аналитичност;

•  Абстрактност;

•  Конкретност;

•  Образност.

Тези фактори имат пряка връзка с типичните структури на интелектуалните процеси и всеки един от тях показва една от гледните точки, от които трябва да се разглежда умствения акт, който според Мейли не е сума или резултат от различни фактори. Той винаги е феномен, идентичен на самия себе си, независимо от манифестирането на различни качества. В по-късните си изследвания Мейли се насочва към хипотетико-дедуктивни построения относно факторите на интелекта и обосновава структурата на интелигентността чрез следните фактори:

•  Комплексност;

•  Пластичност;

•  Глобалност;

•  Флуентност;

•  Материален фактор(съдържание).

Първият фактор – комплесност – се доближава до това, което Гилфорд разглежда като резултати (продукти). Той се отнася до способността да се реализира ясно и точно комплексността на структурата, което означава тя да се разбере и да се представи.

Факторът пластичност е описан като конфронтиращ се с психичната неподвижност. Той изразява способността на индивида да възприема формата, да разчупи дадена структура и да достигне да нова организация на гещалта. Вероятно този фактор теоретично е формулиран и свързан със закономерностите, на които се подчиняват отношенията “фигура –фон” от гещалт – модела но психичното. Пластичността (гъвкавостта) се изтъква от много автори, като се разграничават няколко вида – адаптивна гъвкавост (Гилфорд и Уилсън); пластичност при анализа (Мейли и Аткинсън); пластичност при структурирането (Търстоун).

Факторът глобалност изразява способността за решаване на проблеми, в центъра на които стои преработката наструктурата “част – цяло”. Глобализацията е тенденция на съзнанието към конструиране и завършване на целостността. В известен смисъл това е движение на перцептивната и мисловната дейност към постигане на идеална структура. Мейли обръща внимание и на дефиницията на Търстоун за глобализацията, според която избраното понятие е свързано с особеностите на задачите, които характеризират този процес. При тях трябва да се постигне преход от една неопределеност, представена последователно от частите си, към една цялост, в която частите изчерпват точно и напълно цялото.

Факторът флуентност е един от първите, с които Мейли се сблъсква в своята изследователска работа. В неговата теория той е най-близо до това, което наричаме дивергентно мислене. Флуентността е плавност на познавателната дейност и бърз поток на идеите. Мейли отбелязва, че понятието флуентност се използва от Търстоун и Гилфорд, за да покаже, че продуктивността на отговора е във връзка със сигнални елементи, които са изходна точка и изискват определена подвижност, т.е. подвижността се разбира като плавно и гъвкаво преустройство на умствените структури.

Много автори проявяват интерес към формите на флуентността и говорят за асоциативна (Гилфорд и Уилсън), ескпресивна (Френч, Гилфорд и Кетнър), вербална (Търстоун, Аткинсън и Цимерман), идеационна (Тейлър, Акинсън и Уилсън) флуентност.

Материалният фактор по същество е факторът съдържание, който разглежда и Гилфорд. Това са модусите на знанията – образи или мисли – функциониращи чрез операции. Според Мейли материалът може да има различна модалност – вербална, образна (фигурална),цифрова и т.н. Той подчертава твърдението на Гилфорд, че материалният вед не определя никакви фактори, но винаги е в комбинация с даден вид продукти или операции. Устойчивите структури са по-чести при образен материал, отколкото при вербален или цифров. Освен това ефектът от познавателните операции не е един и същи при различните хора при използването на знания, представени чрез различен материал или модалност.

В заключение на своите разсъждения върху факторите на интелигентността Мейли подчертава значението на феномените “процес” и “структура” – тези два свързани елемента са основополагащите единици на човешкия интелект.

Разглеждайки теориите за интелекта трябва да споменем и името на американския психолог Дейвид Уекслър. Идеите на Уекслър за същността на интелекта са почерпани от теоретичните обобщениа наСпирмън за общия фактор, като са допълнени с някои нови моменти относно структурата и неинтелектуалната детерминация на познавателната дейност. С построяването на своята теория за интелекта Уекслър се стреми да се освободи от идеите на Бине и Симон. Той не приема понятието умствена възраст и не разбира как чрез него може да се даде истинна оценка на качествените характеристики на интелекта – не е ясно какво означава деца на различна възраст да имат едно и също развитие на интелекта, както и еднакъв ли е той за различните възрасти и едно и също ли е отклонението от нормата. Уекслър не приема и атомисичния подход към стуктурата на интелекта, предложен от Торндайк и Търстоун. На тези теории той противопоставя собствената теоретична концепция и тест за изследване на интелекта. Според Уекслър интелектът е обобщена глобална способност на индивида за целесъобразно поведение, рационално мислене и ефективно взаимодействие със заобикалящия го свят. Интелектът и личността са сложно обвързани и организирани, т.е. интелектът е личностно обусловен. Функционалната му страна зависи силно от ъсъдржанието на дейността, от материала и нетовата форма – вербална или невербална.

Оставайки верен на идеята зя общия интелект, Уеклър го определя като осигуряващ успешното изпълнение на всички тестове, включени в скалата, която самия той създава. Общият интелект бива разделен на две подструктури:

•  Вербален интелект;

•  Невербален интелект .

Първата подструктура – вербалния интелект – се развива посредством усвояването на езика и логическите операции и не може да съществува без наличието на оптимален обем от знания. Тези виждания на Уекслър се отразяват отчетливо и в негония тест. Първият му вариант е предназначен за възрастни хора и е създаден през 1939г. Тестът има две скали – вербална и невербална, което отговаря на вече споменатата идея за наличието на вербален и невербален интелект. Вебалната скала съдържа следните субтестове:

•  Осведоменост – тестът се състои от 29 въпроса. Материалът съдържа понятия от широката социокултурна практика. За изпълнението на теста са необходими памет и асоциативно мислене. Способностите за неговото изпълнение зависят силно от насочеността и интересите на личността, в това число и от интелектуалното равнище на социалната среда;

•  Разбиране – тестът включва 14 задачи. Отговаря се на въпроси от типа “защо”, реализират се умозаключения, изисква се абстрактно мислене и аналогии, пренамиране на обобщения в конкретен факт. Решаването на теста се влияе силно от такива свойства на вниманието, като обем и концентрация. Според повечето изследователи, този тест е близък до задачите, които изискват разбиране в теста на Бине-Симон;

•  Аритметика – субтест от 14 задачи от аритметичен тип, които се решават устно. Търси се измерване на скоростта за опериарне с цифри. Изпълнението му зависи от развитието на паметта и овладяните действия за работа с цифри и символи;

•  Откриване на сходство – тестът съдържа 13 задачи, измерва способността за откриване на общото (известно е, че то се забелязва по-трудно от различното). Изисква и се влияе от доброто развитие на операциите анализ и обощение. Открива се и далечно влияние на опита, културата и обучението;

•  Запаметяване на цифри – тестът изисква възстановяване на цифри в прав и боратен ред, първо от 3 до 9, а след това от 2 до 8. Измерва се скорост на запаметяване и възпроизвеждане, какго и наличие на слухови и зрителни образи. За успешното решаване на теста са необходими силна концентрация и широк обем на вниманието;

•  Речников фонд – тестът съдържа 40 думи от родния език, нарастващи потрудност. От изследваните лица се изисква да разкрият значението на думата. Изследва се съдържателната страна наинтелекта, езиково-понятийното развитие на личността, способността за операционализация и декодиране на информация. Успешното решаване на теста зависи силно от образованието на индивида, от инхормоционните особености на средата, от активността на културните контакти и общуването;

•  Цифрови символи (шифровка) – тестът изисква от лицето да шифрова (кодира) информация. Дава се определено време, за което под всяка цифра в един ред от числа е необходимо да се запише кодът. Като използва специален ключ, лицето трябва за 1.30мин. да извърши необходимата шифровка. Задачата е за даденото време да се кодират колкото може повече числа. Успехът в решаването на теста зависи от основните свойства на вниманието, преди всичко от неговата разпределеност и подвижност(гъвкавост) в единство с развита образно-двигателна координация и концентрация. Резултатите дават и определена далечна информация за възможностите на лицето за обучение;

•  Незавършени картини – тестът се състои от 21 картини с липсващи детайли. От изследваното лице се изисква да попълни в съответната картинка празното място с елемент, който оформя нейната цялостност и завършеност. За този тест се изискват различни свойства и особености на възприятието - наблюдателността, анализът на формите, умението за сравнение на същественото от несъщественото и т.н. Успешното му решаване зависи от сензорната култура на човека и преди всичко от наличието на образен(фигурален) интелект;

•  Коструиране на блокове – счита се за най-точен за доказването на невербалния интелект у личността. От изследваното лице се изисква да сътвори 10 образци – рисунки от дървени кубчета, оцветени диагонално в черно и бяло. Допуска се, че такъв тип тестове не се влияе от социокултурните фактори и образование, и че изследваните лица разкриват своите аналитико-синтетични способности и пространствено-двигателна координация;

•  Последователност от картини – субтустът представлява серия от картини , които изследваното лице трябва да подреди в определена последователност, отговаряща на задачата за смислен разказ. Решаването му изисква развито причинно мислене, чувство за глобалност, както и разбиране на отношенията между цялото и неговите части;

•  Съставяне на фигури – материал на субтеста са елементи (детайли) на четири фигури. От изследванот лице се изисква да построи по възможност максимално завършени фигури. Изследват се перцептивните особености на интелекта, зрително-двигателната координация, хрумванията, синтетичността, отношенията “цяло – част”, находчивостта и др.

Според съветските автори Блейхер и Бурлачук, тестът на Уекслър доказва съществуването на такива фактори като общ интелект, вербален интелект, зрително-моторна координация и неспециализиран фактор на паметта. В каква степен обаче, тези фактори отразяват влиянието на личността върху интелекта е трудно да се каже. Анализът на субтестовете показва, че те извличат преди всичко познавателните характеристики на индивида и не са достатъчно диагностични по отношение на неинтелектуалните парметри на личността.

Подходът към човешкия интелект на основата на факторния анализ несъмнено е разширил нашето разбиране на това сложно явление. Робърт Стърнбърг от Йейлския Университет обаче, смята че изучаването на интелекта с помощтта на факторния анализ предизвиква растящ скептицизъм поради следните съображения:

•  Факторният анализ като метод е слабо свързан с процесите на мислене (напр. двама души могат да получат идентични показатели за IQ от даден тест и да използват при решаването му различни когнитивни процеси;

•  Прийомите и моделите на факторния анализ трудно се изпробват по пътя на съпоставянето им едни с други;

•  Опита да се разбере интелекта, изхождайки от индивидуалните особености, на които основно се прилага логиката на факторния анализ не е единственото и обезателно най-доброто от съществуващите средства за анализ на човешките способности.

От гледна точка на материалистическата психология за единството и цялостния характер на познавателната дейност на личността, монархическите, факторнните и мултифакторните теории имат една обща методологическа слабост – не могат да обхванат интелекта в неговата качествена определеност, не могат да изведат неговата същност от единството между субект и обект, психика и дейност, субективно и обективно и т.н. Теоретичните интелектуални операции се възприемат като нещо първично – извършват се първо във вътрешния план на съзнанието, а след това дейноста се построява въз основа на тях. От тази гледна точка разумната дейност само пренася във вътрешен план действията, които са резултат на теоретичното мислене.

Нова страница в идеите и конципциите за интелекта отваря делото и творчеството на швейцарския учен и психолог Жан Пиаже (1896 - 1980), който посвещава целия си живот на отговора на въпроса “Как детето се научава да познава света?”. В своите възгледи Пиаже интегрира биологията, логиката и психологията и създава “Генетична психология на интелекта”, или по-точно казано създава операционална теория за интелигентността. В широкия контекст тази теория е лицето на адаптивните теории за личността. Пиаже анализира интелекта като инструмент на адаптацията , описва го със специфични понятия и чрез тях разкрива неговата същност. В своите възгледи той приема за идеал логическия интелект на възрастния човек и вижда в движение прогреса на умствените структури като плавен възход към постигане на равновесие между субекта и средата. На първо място Пиаже описва познавателното развитие на детето с понятието егоцентризъм. Егоцентризмът се дефинира като интелектуална позиция на малкия човек, който не е способен да разбере гледната точка на другите хора и да осъществи умствен обмен с тях. Едва към 7-8г., когато психичните структури са вече съзряли, под натиска на сътруднечеството и кооперацията с другите хора (възрастните), настъпва процес на деценрация, на разпадане на егоцентризма и приобщаване към интелектуалните схеми на възрастните. Пиаже признава процесите на социализация и кооперация като фактори ан психично развитие, а самото развитие разглежда и извежда не толкова от наследствеността и средата, колкото от взаимодействието между субекта и обекта. Интелектуалните процеси, които структурират това взаимодействие и осигуряват акта на познанието, са асимилацията и акомодацията . В тесния смисъл на думата, интелигентността е хармонията между асимилацията и акомодацията, водеща към равновесие със средата. Процесът на асимилация се интерпретира като попълване или разширяване на наличните схеми (понятия) с нови процеси (елементи) като процес на идентификация на даден елемент в един гещалт. На практика той взема от гещалтпсихолотията рационалната функция за идентификация и затваряне на гещалта с необходимия елемент. На практика този процес протича по-лесно и по-успешно.

Акомодацията е по-сложен процес на познавателната активност. Тук или се преустройват старите схеми – променят се или се построяват напълно нови схеми за определени обекти. Строго казано, акомодацията е разширяване на когнитивния опит и по-творчески стремеж за равновесие със средата. Възрастовото съдържание на тези процеси Пиаже представя чрез стадиите на развитие на интелекта, а те от своя страна илюстрират прогреса в когнитивната структура. Важното е да се разбере, че процесите на асимилация и акомодация са инструмент на адаптацияна, на привеждането на субекта в хармония със средата, посредством развитието на интелигентността.

Първата част от идеите на Пиаже не са разбирани добре и всеки опит да бъде обявен за биологичен детерминист в разбирането на интелекта е погрешен. Тази илюзия се създава от факта, че използва понятия от биологията , а истината и съвсем друга. Пиаже извежда и разглежда умсвеното действие от реалното практическо действие и по този начин се доближава до голямата идея за практиката като източник на познанието. С други думи, интелигентността е продукт на дейността, която субекта извършва с обекта. Този факт омаловажава всички други критики срещу Пиаже.

Принципен въпрос за разбирането на интелигентността е въпросът за нейното измерване. Традиционно измерването на интелигентността е свързано с понятието степен (коефициент) на интелигентност. Проблемът е бил и си остава – какво измерват тестовете за интелигентност, как го мерят и как се интерпретира тестовия резултат. Какво всъщност ни показва, че един човек е интелигентен?

Някога Франсис Галтън е мислел, че скоростта на асоциативната реакция е сигурния показател за интелигентност, а когато питат Алфред Бине какво е това интелигентност, той казва: “Това, което измерват моите тестове”.

Първият методологичен проблем, пред който се изправят тестовете за инетлигентност е – какво точно измерват – резултата от умствената дейност или самото качество на процеса на умствената дейност. Възможно е един и същи тест да бъде решен с различни по качество, умствени дейности, да се реши трудно или лесно, а резултатът да е един и същи и ние да не можем да отговорим кой е по-интелигентен. И точно тук е един от големите проблеми на тестологията на интелекта – да се създадат инструменти, които да ни откриват не само успешен/неуспешен резултат, а и качеството на процесите, чрез които постигаме резултата. С други думи, възможно ли е съдържанието на теста да моделира начина, по който е протекла умствената дейност. Това е особено потребно за тестове, които моделират или имитират творческите възможности на човека.

Има и други проблеми, върху които разсъждава американската психоложка Ан Анастази - какво означава деца на различна възраст да имат един и същи коефициент на интелигентност? Въпросът е, способна ли е психологията да измери възрастовия прогрес в интелекта, или както твърди Л.Търман(американския вариант на теста Бине - Симон) – ако искаме да знаем IQ на човек на 60г., достатъчно е да му дадем тест за 16г. човек, защото след тази възраст интелекта (и човека) не се развива. Този проблем чака своето решение!

Разбира се, за съвременната практика върху тестирането на интелекта остава открит въпроса за екологичната валидност на тестовете и по принцип за тяхната валедност. Въпросът е, когато даваме на изследваното лице тест за интелигентност и когато получаваме един резултат, например от тест за обща итнелигентност, можем ли да твърдим с увеерност каква работа може да ивърши човек в живота успешно, релевантен ли е този тестов резултат на практическата успешност в живота и т.н.?

Този проблем е от голямата методология и съмненията на Робърт Стърнбърг, че академичната успешност, регистрирана чрез тестовете не е релевантна на практическата и креативна интелигентност, апострофират сериозно съвременните тестове за интелигентност.

Разумно е все пак всеки интелектуален тест, или група от тестове, да бъдат оценени диференцирано. Т.нар. “свободни от културни влияния” тестове са всъщност зависими от куртурни влияния, защото самите те са творение на културата. Всичко, което човек създава е култура и не може тест, който е куртурно изобретение да бъде свободен от културната грамотност на човека.

пренебрегва. Радикалните културни релативисти вярват, че западното понятие за интелигентност няма универсална стойност, защото интелигентността е различна за всяка култура. За тях е важно да разберат какво съставлява всяка интелигентност в съответната култура (например хората от културата на “маите” се пердставят много зле на тестове за интелигентност , защото не споделят разбирането за начина, по който се тестират хората и причините, поради които се тестират). Това, което в индустриалната култура – индивидуално ориентирана - се нарича “измамно”, или е преписване на едни от други, в колективистичната култура и нормално, разумно и морално. Пробремът е дали трябва да се саздават културно релевантни тестове или не и какво представлява културно-релевантния тест.

Специфичен порблем за тестологията на интелигентността е съставянето на инструменти, които в хармонична степен да отразяват както съдържанието, така и функционалната страна на интелигентността. Това е необходимо, защото хората имат индивидуални различия и не всички на всяко съдържание еднакво могат да ванифестират своите функционални умствени възможности. Едно лице на математически материал може да се предсстави реално, а на семантичен – опосредствано и ще бъде трудно дарешим колко и дали е интелигентен.