Продължаваме темата за човека, като ще припомним в обобщен вид казаното до сега



Дата12.09.2017
Размер134.99 Kb.
#30038
ЗА ЧОВЕКА

Част II


Продължаваме темата за човека, като ще припомним в обобщен вид казаното до сега:

Човекът, за когото се говори в Книга Битие, 2 глава, 7-ми стих /от Бит. 1:26—27/ е двусъставен: тяло, състоящо се от четирите елемента: земя, вода, въздух и огън, и душа - дихание, вдъхнато от Божествения дух. Именно с диханието Бог одарява човека с нетленна божествена природа. С него Бог дал на човека царстващ разум, пазен и обслужван от сетивата. Природният Логос е законът, по който живял първият човек. Родството на човека с Логоса е посредством разума, а със света посредством тялото. Телесният човек обаче е смъртен по тяло, но безсмъртен по своя разум. Първият човек бил прекрасен по отношение на тялото и душата: неговото тяло възниква от най-чистата част на земята, като свещен храм за разумната душа. Човекът е образ на Логоса /на Словото/. В акта на именуване на човека Бог привежда в действие разумната природа на човека, вложения в него навик и проверява неговата способност. Първият човек получавал кристално ясни впечатления и затова нарекъл с най-точни имена проявяващите се свойства на предметите. Човека Бог сътворил по Свой образ и подобие, надарил го с разум, с безсмъртие и свободна воля. Разумът, природата му и волята му не познавали греха – всичко това било предпоставка за вечното му блажено общение с Бога в Логоса.

Както и цялото творение Божие, човекът бил създаден съвършен. Не случайно в гл. 7-ма,29 стих на Еклесиаст се казва: "Намерих, че Бог направил човека прав" , т. е. човек с всички сили и способности на своето естество напълно съответствал на това предназначение, което му било предопределено от Твореца. В същото време, бъдейки създаден от Бога, човек не е някаква постояна величина – той е призван към съвършенство: "Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец" (Мат. 5: 48). Макар и да бил създаден човекът съвършен, от това още не следва, че първоначалното състояние на човека да е съвпадало с неговото крайно предназначение. По думите на св. Иоан Дамаскин "човешката природа била създадена обожаваща се" (Точно изложение, 2 кн., 12 гл.), т. е. устремена към единение с Бога. Сътвореният човек не бил статична "чиста природа", но в същото време и не бил обожен човек.

Как в такъв случай да разбираме думата "съвършен"? В какво се състояло съвършенството на човешката природа, щом човек още не съответствал на това предназначение, за което бил създаден и щом още не бил достигнал целта на своето битие? Изначалното съвършенство на човека се състояло в това, че човек с всичките си сили и способности напълно отговарял на това предназначение, за което бил създаден. В него нямало никакви признаци на противене на доброто. Повече от всичко съвършенството на неговата природа се изразявало в способността му да се приобщава с Бога, да участва в Божествения живот. По учението на Източните отци, благодатта не е външно допълнение към човешкото естество, тя е вкоренена от самия акт на сътворение в човешката природа. И поради това природата и благодатта в православното богословие не се противопоставят, а се предполагат една друга. Благодатта, или, ако говорим с езика на Библията: "диханието на живота", изначално е присъствала в човека и му е съобщавала способността към по-нататъшно усвояване на обожаващата енергия. И по душа, и по тяло човек пребивавал в благодатно състояние. Всичките му сили, и разум, и воля, и сърцето се намирали на висока степен на съвършенство, която е несъизмерима със състоянието на тези способности след падението. Блажени Августин, като сравнява познавателните способности на човека до и след грехопадението, казва, че те се съотнасят помежду си така, както скоростта на полета на птиците се отнася до скоростта на придвижването на костенурката.

Самият начин на познание на човека на заобикалящия го свят по съществен начин се различавал от този, който имаме сега. Ето как известният богослов-догматик Лоски описва познавателния процес на първосъздадения човек: "Човекът от вътрешността си познава живите същества, прониква в тайната им, повелява на тяхното богатство". Езикът на човека съответствал на този начин на познание. "Тогава езикът - продължава Лоски - съвпадал със самата същност на нещата и този невъзвратимо загубен райски език се придобива отново не от търсачите на окултизма, а само от онези милостиви сърца, за които говори преп. Исак Сирин, - тези сърца, които пламенеят от любов към целия тварен свят: птиците, зверовете, към всички твари".

Волята на човека се характеризирала с нравствена свобода. Нравствената свобода обаче трябва да различаваме от произвола. Нравствената свобода на първосъздадения човек означава не само неговата свобода от наличие на греховни разположения, но също и притежание на положителна добра насоченост на волята. Човек обичал доброто и се стремял към него, непознавайки вътрешните колебания между доброто и злото. Отношенита на човека с Бога до грехопадението са отношения на всецялостно и радостно послушание, в основата на което стои любовта на човека към своя Създател. Сърцето на човека не познавало порочни движения, чувства и не се вълнувало от действието на страстите. Тялото на човека представлявало само по себе си съвършено и послушно оръдие на духа. То било свободно от болест, немощ и разрушителното въздействие на външните стихии. Устроението на човешкото естество било строго иерархично: тялото пребивавало в послушание на душата, душата - на духа, а духът бил всецяло обърнат към Бога.

Както казахме, обаче, съвършенството на първосъздадения човек не било пълнота на духовно-нравственото съвършенство. На човека предстояло да се развива и да се усъвършенства по пътя на собствената си деятелност. В богоподобната и безгрешна природа на него само му била дарувана способността за постепено и нескончаемо съвършенство. С други думи, човекът бил сътворен обожаващ се, способен за възприемане на все по-голяма благодат - факт, който сам по себе си предполага съработничество, синергия на Бога и човека. Доколкото достигането от човека на целта на своето битие зависи не само от неговите собствени усилия, но и от Божествената благодат, човек изначално се нуждае от Божественото съдействие, или промисъл, та богоподобните дадености в неговата природа да могат да се разкрият. Ето в какво конкретно се състоял Божият промисъл за първите хора:

1.Преди всичко, както се казва в Библията (Бит. 2: 15), " Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина". Човекът изначално бил отделен от околния свят и поставен в Едемската градина. Какво все пак е Едемската градина или раят? Съществуват различни разбирания на това, какво е рай. Някой го разбират като сетивно-телесен образ. Други считат, че раят е преди всичко състояние на душата, т. е. разбират го спиритически. Св. Иоан Дамаскин в "Точно изложение...", кн. 2 обединява двете разбирания по този начин: "Някои си представят рая сетивен, а други -духовен. Аз си мисля, обаче, че както човекът бил създаден от материална и духовна природа, тъй и свещеният му храм е бил хем сетивен, хем духовен, с двояка същност, и присъствайки телом във вече описаното от нас божествено и прекрасно място, с душата си Адам е пребивавал в още по-висш и чудесен кът, гдето жилището му е бил обитаващият там Бог, подслонил го като дивна стряха, облякъл го в благодат, та да може да се наслаждава на най-сладкия плод – съзерцаването Му, подобно на ангелите, да се храни с това съзерцаване, както от дървото на живота”.

А в гл. 11 на 2-ра книга св. Иоан Дамаскин описва рая така: „ Щом Бог реши да създаде човека по свой образ и подобие от видима и невидима природа като владелец и господар на земята и всичко, що бе върху нея, направи за него нещо като царски дворец, за да живее там блажено и в пълно щастие. Именно това е божественият рай, устроен от Божиите ръце в Едем, люлка на веселие и изобилна радост. Нали Едем значи наслада. Разположен на изток – над земята, обгърнат от благовонен и ослепително чист и прозрачен въздух, отрупан с вечноцъфтящи растения, облян от светлина, излъчващ благоухания, несравним с никоя сетивна представа за прелест и красота, той наистина е Божие място, достойно за създадения по образ Божи, гдето не пребивава нито едно безсловесно същество, а едничък човекът – творението на божествените ръце”.

Освен, че Бог създал рая и поместил там човека, Той насадил в рая всякакви дървета, приятни на вид и даващи добри плодове за храна. По такъв начин райската растителност служила на човека за удовлетворяване на неговите потребности от храна, както и за естетическите му потребности. Всичко това е описано в книга Битие 2 гл., ст. 8-9.

2. За укрепване на душевните и телесните сили Бог заповядал на Адам да обработва и да пази рая (Бит. 2: 15). Това е заповедта за труд.

3. В Битие гл.2, ст. 19 се казва, че Бог привел при Адам всички животни и гледал как Адам ще ги нарече. Това действие имало своя цел: развитие на самосъзнанието и мислителните способности, дар слово, а също имало за цел да утвърди в човека съзнанието за царското му предимство над всички земни същества. По тълкуванието на някои св. отци, това било и съучастието на човека в творческата дейност на Бога. Създавайки животните, Бог предоставя на човека, Своето най-съвършено творение, да им даде имена, като завършек на тяхното сътворяване.

4. На човека Бог дарувал едно особено дърво – дървото на живота, което Той посадил насред Едема (Бит. 2: 9). В пространия Катихизис (гл. 1) се казва, че "хранейки се с неговите плодове /на дървото на живота/, човек и тялом би бил без болести и безсмъртен". Светото Писание конкретно не казва що за дърво било това, но то по тайнствен начин давало живот на човека. Посредством вкусването на плодовете от това дърво се осъществявала пълнотата на общението на човека с Бога, с други думи: осъществявало се причастие с Божествения живот. По тълкуванието на отците на Църквата, например, св. Иустин Мъченик, св. Григорий Ниски и др., райското дърво на живота било предобраз на тайнството Евхаристия. „Дървото на живота дарява живот и е годно за ядене само за безсмъртните и достойните” – казва св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение...”. А в края на11-та глава заключва така: дървото на живота може да бъде прието и за божествена мисъл, вплетена в сетивните неща, както и за насочване на ума на човека чрез тези сетивни неща към техния Родоначалник, Творец и Причина.

5. Забрана за вкусване от дървото за познаване на добро и зло (Бит. 2: 17) - заповед за пост и послушание. Тази заповед била необходима за укрепване волята и нравственото развитие на човека. Било необходимо човекът да се утвърди в съзнателно подчинение на Божията воля, без което неговото усъвършенстване би било невъзможно. Тази заповед имала целта на изпитание на нравствената свобода с цел решителното й утвърждаване в доброто. Що за дърво е дървото на познание на добро и зло? На този въпрос св. Иоан Дамаскин отговаря така: „Дървото за познаване на добро и зло трябва да разбираме като материална и доставяща удоволствие храна, която макар и приятна, накрая вкарва в общение със злото”.

И в християнската, и в юдейската екзегеза се подчертава, че това дърво не притежавало нищо магическо и е наречено така не защото имало особена сила да съобщава знания за добро и зло, а защото, через отношението към това дърво, първите хора опитно узнали различието между добро и зло, което е нарушение на Божията воля. Със забраната за вкусване от дървото на познанието Бог предупреждава първите хора за смъртта, която ще постигне човека в случай, че той наруши заповедта на послушанието. Тази заповед някои отци на Църквата /бл.Августин, св. Иоан Златоуст и др./ наричат пръв завет между Бога и човека, пръв съюз, където Бог и човек приемат върху себе си някои взаимни задължения. А бл. Теодорит, като говори за дървото на познанието в „Тълкувание на Книга Битие” отбелязва, че "това е обикновено растение, а е наречено така само защото е послужило като оръдие за познание на греха".

6. Към Божията грижа за първосъздадения човек следва да отнесем и непосредственото общение с Бога, с което човек бил удостоен в рая. В Битие 3 гл., 8 ст. се казва, че вече след падението Адам и Ева чули гласа на Господа Бога, ходещ из рая. От тук е уместно да заключим, че и до грехопадението Бог нееднократно се явявал и удостоявал първите хора със Своето общение, което било необходимо за тях. По този повод е уместно да припомним и следните думи на Бога към човека: „От всяко дърво в градината ще ядеш”, което, според св. Иоан Дамаскин означава: „чрез творенията се възвиси към Мене – Твореца – и сред тях избери Мене”.

Логично е да си зададем въпроса: бил ли е Адам до грехопадението безсмъртен?

В Премъдрост Соломонова гл.1, ст.13 се казва, че човек не е бил създаден смъртен и че Бог не е сътворил смъртта: "Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите". А във 2-ра гл., ст. 23 се допълва: "Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие". С други думи, човек не е бил необходимо смъртен, нито необходимо безсмъртен, но в зависимост от насочеността на своята свободна воля е способен и за едното, и за другото. Целта на човешкия живот се състояла в това: от състоянието на възможност да не умре да се възвиси до състоянието на невъзможност да умре. Казано по друг начин: смъртността за човека била не безусловна, а зависела от насочеността на неговата свободна воля. Това обстоятелство има твърде важни догматически и антропологически последствия. Смъртта, небъдейки сътворена от Бога, не е свойство на човешката природа, и, следователно, за човека тя е неестествена. Картагенският събор в своето 109 правило постановил: "Ако някой каже, че Адам, първосъздаденият човек, е сътворен смъртен, така че, даже и да не беше съгрешил, щеше да умре с тялото си, не като наказание за нещо, а по необходимост на естеството, да бъде анатема". Блажени Августин ("За Божия град", кн. 13, гл. 15) поучава така: "Както е известно, нас, християните, държащи истински апостолската вяря, телесната смърт ни постига не по закона на природата, защото Бог не е сътворил за човека смърт, но тя е следствие от греха". На друго място той казва, че "човек не би умрял, ако не съгреши". Свт. Теофил Антиохийски в "Посланието си до Автолик", кн. 2, гл. 27 излага учението си за отношението на смъртността към човешката природа: "Той (т. е. човека) е сътворен по природа нито смъртен, нито безсмъртен. Защото, ако в начало Бог го беше сътворил безсмъртен, то би го направил бог. Ако оборатто, бе го сътворил смъртен, то Сам би се оказал виновник за неговата смърт. И така, Бог го е сътворил способен и за едното, и за другото, та, ако човек се устреми към това, което води към безсмъртие, изпълнявайки Божиите заповеди, то би получил от Него в награда за това безсмъртие и би станал бог. Ако се отклони към делата на смъртта, неподчинявайки се на Бога, то сам бил бил виновник да своята смърт, защото Бог е създал човека свободен и самовластен".


Различавал ли е Адам добро и зло до грехопадението?

Ако човекът не е различавал до грехопадението добро и зло, то по какъв начин би бил неотговорен подобно на животните и как грехът, като престъпване на Божията воля, не би могъл да му се вмени? До грехопадението човек се стремил към добро, без да се колебаел в избора си между добро и зло, но това не означава, че той е пребивавал в състоянието на блаженото младенческо незнание. Св. Иоан Златоуст в своето Тълкувание на книгата Битие пише така: "Разсъди за свободата на волята и преизобилната му мъдрост (на Адам) и не казвай, че той не е знаел какаво е добро и какво зло". Преподобният Макарий Египетски в "Духовни беседи" отбелязва: "Човекът бил владика на всичко, започвайки от небето и стигайки до ниското, умеел е да различава страстите, чужд бил на демоните, чист бил от греха или от порока, бил Божие подобие". Светите отци не считали, че човекът до грехопадението си не знаел какво е зло. Тогава защо казват, че човек го е познал посредством дървото на познанието на добро и зло? В еврейския текст на Библията е употребен глагол, който означава не теоретично познание, а опитно приобщаване. Действително, личен опит за влизане в злото първосъздаденият човек до грехопадението нямал. Но способността да различава това, което го приближава до Бога и това, което го отдалечава от Него, кое е угодно на Бога и какво не, тази способност до грехопадението Адам притежавал. Сам Бог научавал първите хора да различават добро и зло. В частност, преди сътворението на жената Господ казал: "Не е добре за човека да бъде сам". Тези думи представляват дълбоко определение на това, че самотата, самоизолацията, затвореността в самия себе си, липсата на общение е зло.



Предназначение на човека

Методологически в този въпрос могат да се откроят три аспекта: предназначение на човека по отношение на Бога, предназначение на човека по отношение на самия себе си и предназначение на човека по отношение на цялото останало творение.

За предназначениета на човека по отношение на Бога говори св. апостол Павел в Деяния на светите Апостоли, гл. 17, ст. 24-27: "Бог, Който сътвори света и всичко, що е в него, Той, бидейки Господ на небето и земята, не живее в ръкотворни храмове, нито приема служение от човешки ръце, като да се нуждае от нещо, но Сам дава на всички живот и дишане и всичко. Той произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас:". Св. Иоан Златоуст коменитира този стих така: "Това означава, че Бог не само ни е дал дихание за живот и всичко необходимо, но и което е по-важно от всичко - открил ни е пътя към познание Нему, дарувал ни е това, чрез което можем да Го намерим и да Го достигнем". Затова и предназначението на човека по отношение на Бога е познание на Бога, съединение с Бога, служение Нему. Като цяло предназначението на човека по отношение на Бога с малко се отличава от предназначението на безплътните духове по отношение на Бога.

Предназначението на човека по отношение на самия себе си се състои в това, че чрез разкриване на силите и способностите, чрез деятелен стремеж и приближаване към своя първообраз да достигне пълната, възможна за същество с край, мярка на богоподобие, т. е. най-близко единение с Бога, причастие с Божественото естество, а заедно с това и възможност за участие в Божественото блаженство. Практически предназначението на човека по отношение на Бога и по отношение към самия себе си в значителна степен съвпадат. Разликата е в акцентите.

Когато говорим за предназначението на човека по отношение на Бога, имаме предвид преди всичко целта на човешкия живот, изразяваща се в познание на Бога и в съединение с Него. А когато говорим за предназначението на човека по отношение на самия себе си, имаме предвид подвига на вярата, към който е призван човек, за да достигне тази цел. В Свещеното Писание се говори за целта на човешкия живот като за достигане съвършенство в Бога и като Негова прослава. Например, в Евангелието от Матей гл. 5, ст. 16 се казва: "Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец". И по-нататък в 48-ми стих: "Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец".

В други места на Св. Писание се говори за предназначението на човека по отношение на самия себе си като за възраствание в любовта, посредством която човек се съединява с Бога и придобива вечно блаженство. Например, в 1-вото послание на евангелист Иоан, гл.4, ст.16 се казва: "Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него", а в 1-во послание до Коринтяни, 2-ра гл., ст.9 св. ап. Павел пише: "Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат".

Предназначение на човека по отношение на безличното творение. Божият замисъл за света включва спасението не само на човека, но и на цялото творение. Апостол Павел казва, че в края на времената " Бог ще бъде всичко във всички" (1 Кор. 15: 8). Целият тварен космос ще се приобщи към Божеството, а не само човек. Доколкото Бог е пълнота на живота, Той желае цялото творение да се приобщи към тази пълнота и да стане израз на Божествения живот, единение в любовта, която съставлява образ на битието на Бога. Приобщаването на тварната природа към живота на Божеството не може да бъде следствие от необходимостта, но се извършва като дело на личностната свобода. Единствената нетварна същност, обаче, която е способна да реализира своя живот като свобода е човекът. По тази причина Св. Писание и светоотеческото Предание виждат в човека посредник, способен да приведе целия създаден от Бога свят към осъществяване на неговата крайна цел. Не случайно се казва, че между това какъв е светът в момента и това, за какво е призван да бъде, стои човешката свобода; тя единствено може да преодолее разривът между съществуващия свят и целта на това съществувание. За това, че образът на битието на света, неговото състояние зависи от духовно-нравственото състояние на човека, ни говори Св. Писание: "... с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега" (Рим. 8: 19-22).

Ако античните автори наричали човека "микрокосмос", т.е.малък свят, то у отците на Църквата, например, св. Григорий Ниски, срещаме наименованието "микротеос" — малък бог, т.е. същество способно да управлява света, свободно да се определя по отношение на природната необходимост. Този св. отец нарича човека проводник на Божествените действия на всяка твар. Човек, по учението на св. отци, заема такова място във Вселената, че само чрез него целият веществен свят е способен да възприема и усвоява Божествената благодат. У св. Григорий Ниски четем: "За да може земното да се съпревъзнесе с Божественото и едната благодат равночестно да преминава по всички твари при разтварянето на долното естество с естеството надсветско...". По думите на преп. Максим Изповедник, "човек е призван да съедини в себе си природната, тварната, любов с нетварната природа. Чрез себе си човек съединява цялата съвкупност на тварния космос, чувственото и свръхчувственото". А Лоски за Божия замисъл за човека в неговото отношение към тварния свят казва така: "Нямайки нищо извън себе си, освен единия Бог, за човека нищо друго не оставало, освен напълно да отдаде себе си в порива на любовта и да му бъде връчена цялата Вселена, съединена в неговото човешко същество; тогава Сам Бог от Своя страна би отдал Себе Си на човека, който по този дар, т. е. по благодатта, би имал всичко това, което Бог има по природа и по такъв начин би се извършило Божението на човека и целия тварен свят".


Беседата е изнесена на 06.02. 2011 г.
Каталог: downloads
downloads -> Конкурс „зелена планета 2015" Наградени ученици І раздел „Природата безценен дар, един за всички"
downloads -> Конкурс за певци и инструменталисти „ Медени звънчета
downloads -> Задача Да се напише програма която извежда на екрана думите „Hello Peter. #include void main { cout }
downloads -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
downloads -> Конспект по дисциплината „Екскурзоводство и анимация в туризма" Специалност: "Мениджмънт в туризма"
downloads -> Alexander Malinov
downloads -> Тема 8: Линейни алгоритми. Отделяне на цифрите на число, преобразуване на числа. Алгоритмично направление: Алгоритми от теория на числата
downloads -> Отчет за научноизследователската, учебната и финансовата дейност на националния природонаучен музей при бан през 2013 г
downloads -> Закон за националния архивен фонд в сила от 13. 07. 2007 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница