Проф. Д-р Димитър Драганов

Становище по Законопроекта за културното наследство

Разбира се, бяха привиквани за мнение представители на почти всички институции от този бранш, но това беше направено почти изключително за да може Чилова да се защити от евентуалните нападки, че е правила закона на тъмно. Основните положения на закона (особено в частта за собствеността), както личи от парламентарните дебати, са лично дело на Чилова и Михайлов.

Технически, законът е правен от чиновници, които нямат никаква представа за практическата музейна работа. Те не са запознати с музейната документация и нямат никаква археологическа и нумизматична подготовка. Затова законът изобилства от книжни термини, които всеки може да тълкува и разбира различно.
Единственият начин да се прецени дали един закон е сполучлив, е да бъде проверен как той действа на практика. Нека да видим как е уреден например въпросът с частните колекции. Това е ключовият въпрос на този закон, защото засяга интересите на много хора и е пряко свързан с бъдещето на музейно дело и научните изследвания в областта на археологията и особено на нумизматиката.

Представете си, че имате колекция примерно от 3 000 монети. Какво трябва да направите за да спазите закона.

Параграф § 5 (1) от Преходните и заключителни разпоредби императивно задължава всички в 3 месечен срок от влизането на закона в сила, да подадат заявления за идентификация и регистрация на движимите си културни ценности. Подава се декларация и списък (описание) на вещите с посочване на произхода им и способа на тяхното придобиване.

Ако в този 3 месечен срок не подадете заявление, колекцията ви се изземва чрез полицията. Излишно е да се коментира, че в този срок е напълно невъзможно човек да опише всичките 3000 монети, да ги фотографира качествено (изисква се по действащата Наредба за регистрация на колекциите) и пр. Това не е по силите на обикновен колекционер (дори ако си вземе три месеца неплатен отпуск), защото се изискват специални научни познания. Значи, той първо трябва да наеме специалист-нумизмат (такива има максимум десетина в България), който да опише монетите, а после и фотограф за да ги заснеме, както накрая и компютърен специалист с познания по фотошоп и други софтуерни програми за обработка на фотографии, който да му изготви списъка с илюстрациите. Дори само по тези причини срокът не може да бъде спазен. Следва конфискация на колекцията.

Най-отчайващото е, че дори да приготвите в срок всичката тази огромна документация, пак не можете да подадете заявление за регистрация в музеите, защото според Чл. 89(6), към искането за идентификация трябва да приложите и официален документ, удостоверяващ правото ви на собственост върху монетите. Оказва се обаче, че от Освобождението до днес в българската държава не са издавани такива документи тъй като не са били провеждани нарочни аукционни търгове за антики и по тази причина държавата никога не ги е изисквала. Следователно колекционерите не разполагат с документи за собственост и не могат да поискат регистрация на колекциите си. Което пък означава, че след три месеца от влизането на закона в сила, колекциите им ще бъдат конфискувани.

Вижда се, че тук е заложен капан, който цели единствено конфискацията на частните колекции. Уж ти дават право да регистрираш колекцията си, но предварително е заложено да не можеш да го направиш и да я загубиш. Това вносителите наричат “връщане в патримониума на държавата на заграбените от колекционерите културни ценности”. А то всъщност е една цинична измама и представлява нагло и противоречащо на конституцията отнемане на частна собственост. Защото е дълбоко неморално да се искат с късна дата документи, за които предварително се знае, че не съществуват.

Документи за собственост (сертификати) на антики имат само тези, които са ги купили от търгове в чужбина, но това са само 0,01% от случаите. Излиза, че за да продължаваш да имаш собствената си колекция, трябва да организираш канал за да я изнесеш нелегално в чужбина, да си вземеш сертификати от западни аукционни къщи и после пак да я внесеш (като платиш и ДДС) и едва тогава да поискаш да я регистрираш в български музей. Следователно трябва първо да станеш престъпник-контрабандист, за да имаш законни антики в България. Това е скудоумие. Не е за вярване, че в днешно време може да се създаде закон, който задължително прави престъпници всички колекционери само защото, по вина на държавата, не разполагат с документи за собственост. По-честно щеше да бъде, ако в закона фигурираше член, според който отсега нататък се забранява колекционерството на антики, а съществуващите частни колекции се национализират.

Другата голяма измама се крие в нововъведеното понятие “Държател”.

Останах крайно изненадан от коментариите в парламента и в пресата по повод на този термин. Всички недоволни протестират, че от собственици ставали само “държатели” на колекциите си (с всичките произтичащи от това негативни обстоятелства и последици). Уви, това далеч не е така. Истината е, че “държатели” могат да станат тези колекционери, които притежават културни ценности, но само от категорията “национално богатство” и не разполагат за тях с документ за собственост (Параграф 5(3) от Преходните и заключителни разпоредби). Значи не всички колекционери без документ могат да станат “държатели”, а само притежаващите “национално богатство”. За да са “национално богатство” артефактите трябва да отговарят на определени критерии (да са уникати, най-характерни или редки и пр.)(Чл. 47).

Следователно много малък брой предмети ще получат тази категория (обикновено по няколко от по-големите колекции). 99% от колекционерите обаче притежават само обикновени културни ценности, които подлежат на конфискация заради коментираната липса на документ за собственост. При това положение, в България ще има само няколко “държатели” на ограничен брой културни ценности. Експертни комисии ще преценяват кои ценности имат качества да бъдат категоризирани като “национално богатство” (напр. златни и сребърни ритони, кани, маски, венци, статуи и други уникати и рядкости).

Така че собствениците на колекции, не разполагащи с документ за собственост, не се превръщат автоматически в “държатели”, както повсеместно се смята. На редовите колекционери, притежаващи обикновени “културни ценности” без документ, е отнето дори това право – да останат поне “държатели”. Известно е, че 90% от колекционерите (ок. 20 000 души) имат нумизматични колекции, но не и документи за собственост. Всички те следователно подлежат на конфискация. Ако в някоя колекция има уникална монета, то тя ще бъде обявена за “национално богатство”, нейният собственик ще стане неин “държател”, а другите монети от колекцията ще бъдат конфискувани (поради факта, че не могат да бъдат регистрирани без документ). Такава ще е съдбата и на колекциите, съставени от археологически артефакти. Ако конкретизираме, това би означавало, че примерно В. Божков (или който и да е от другите по-известни колекционери) ще бъде обявен за “държател” само на няколко десетки уникални, редки и с висока художествена стойност предмета, а всички други обикновени културни ценности от колекцията му, за които няма сертификат от чужбина, ще бъдат конфискувани. Изумителното е, че понятието “държател” е измислено само заради няколко души, които имат по няколко по-ценни антични предмети.

Другата заблуда в законопроекта е частта, отнасяща се за търговете (Чл. 111-120).

Човек може да си помисли, че най-после се предлага нещо нормално и отдавна в употреба в демократичния свят. Практически обаче излиза, че това са празни и кухи текстове, които не могат да влязат в действие поради следната много проста причина. На търгове могат да се предлагат само идентифицирани и регистрирани в музеите обикновени културни ценности (които не са “национално богатство”) (§ 5 (7 ). Въпросът е, откъде да се вземат тези ценности, след като колекционерите не могат да си регистрират колекциите заради изискването да представят документ за собственост. Пределно ясно е, че щом няма регистрирани ценности, няма и какво да се търгува и следователно идеята за търговете е мъртвородена. Явно тя е включена в закона само за да бъдат заблудени хората, че нещо е предложено и в тази насока.

Това е все едно да се издаде закон, според който вече имаш право да избягаш от затвора, но в същия закон е записано още, че охраната се усилва многократно и има заповед да стреля по бегълците на месо. Тогава е без значение дали се разрешава бягането или не. Така е и с търговете за антики.

Поради липса на документ за собственост и невъзможност да си регистрират колекциите, собствениците им имат главно два варианта за действие: веднага да ги укрият или веднага да ги продадат на дилъри-контрабандисти. Под заплахата от конфискация и подвеждане под наказателна отговорност, повечето ще ги продадат – хем ще се освободят от опасната собственост, хем ще реализират някакви доходи. От цялата работа ще спечелят контрабандистите и полицаите/митничарите, които покровителстват каналите за износ. Малка част от “заклетите” колекционери ще си укрият колекциите и ще чакат по-добри времена. Ще процъфтява контрабандата и полицейщината (обиски за търсене и изземване на необявени културни ценности).

Това ще е крайният резултат от този закон, който уж връщал на България културните ценности и ги вадел на “светло”. А всъщност е точно обратното – лишава българите от тях, поощрявайки изнасянето им в чужбина и принуждавайки хората да ги укриват, вместо да ги предоставят за изследване, публикуване и експониране. Че това е точно така, личи от следния пример. В момента пиша книга за монетите на скитските царе, сечени през 2 в.пр.н.е. Имах уверението на редица колекционери, че ще ми предоставят монетите на скитските царе от своите колекции, за да ги фотографирам и публикувам. Така съм събирал материал и при работата си над други книги, като на колекционерите съм изказвал благодарност за съдействието. Съвсем скоро обаче, същите тези колекционери ми заявиха, че те не само, че нямат екземпляри на скитските царе, но и изобщо нямат вече колекции.

Пита се, къде са техните колекции, сега? Явно, уплашени от разпоредбите на новия законопроект са укрили колекциите си, или са ги продали на дилъри. Последните без съмнение са ги изнесли (или ще ги изнесат) в чужбина.

Възниква въпросът: как от тук нататък ще се извършват сериозни археологически и нумизматични проучвания. Пределно ясно е, че не бива и не може да се прави сериозна наука като се игнорират археологическите материали и монети, притежание на частни лица. За науката няма значение кой е притежателят на дадена колекция – важното е последната да е достъпна за изследване.

Следователно от практиката се вижда, че този законопроект по същество предизвиква укриването, а вероятно и изнасянето в чужбина на нумизматични и други колекции. Той лишава българските учени от материал за изследвания, материал, който произхожда от българските земи. Заради некомпетентността и некадърността на българските управници, тези национални богатства ще напълнят западните музеи и частни колекции и ще стане така, че чуждите учени ще пишат основополагащите трудове за историята на българските земи в античността. А това е предателство на българските интереси.

Така не само се осакатява българската наука, но и се лишават гражданите от собственото им археологическо и нумизматично богатство. Българите ще загубят възможността да му се насладят и да изпитат патриотични чувства.
Защо беше създаден толкова неприемлив и некачествен законопроект, особено в частта му за движимите културни ценности и частните колекции ? Заради тенденциозно избрана посттоталитарна философия. Оттам тръгва всичко. Законът не е направен да удовлетвори обществения (гражданския) интерес, а е насочен срещу един или няколко по-известни колекционери. Следвайки своята фикс-идея, а именно да национализират и одържавят частните археологически и нумизматични колекции, авторите на законопроекта обявяват всички недвижими и движими археологически ценности за публична държавна собственост (Чл. 140, ал. 2). Текстът е очевидно противоконституционен и ако бъде гласуван в парламента, вероятно ще бъде отменен от Конституционния съд, ако бъде сезиран.

Каква трябва да бъде философията на закона

- Да видят археологическото и нумизматичното богатство на България експонирано в музеите, без значение дали те са държавни или частни, за да му се насладят и

- Да научат повече за него чрез съответните публикации, което означава, че гражданите са заинтересовани то да е проучено и публикувано.

Следователно, за гражданите, няма значение кой е собственикът на археологическите и нумизматични материали – достатъчно е те да са достъпни, т.е. експонирани и публикувани. Точно същото искат и изследователите. Ето къде е пресечната точка на взаимния граждански интерес.

В цивилизованите страни, когато хората влизат в музеите, изобщо не се интересуват дали те са държавни или частни – единствено важно е какво могат да видят в тях, на какво могат да се насладят. В цивилизования свят няма никакво противопоставяне между колекционери и изследователи, навсякъде те работят ръка за ръка, защото и едните и другите заедно съхраняват и проучват едно и също богатство.

Твърди се (от вносителите), че колекционерите са придобили незаконно своите колекции. Нека да видим дали това е така. Някои от тях ги имат по наследство, но огромната част от колекциите са формирани чрез откупки от други колекционери, дилъри и др. Купуването не се преследва изрично в НК и това е почти единствения начин за колекционерите да попълват своите колекции с нови екземпляри. Българските музеи, също както колекционерите, купуват археологически материали и монети от частни лица без да изискват документи за произход от тези, които им предлагат находките. Аз например, предимно чрез откупки от частни лица, направих нумизматичната сбирка на ямболския музей една от най-богатите в страната и я регистрирах в международната организация ICOMON, поделение на ICОМ със седалище в Мадрид. Защо държавните музеи да могат да откупуват монети и други находки без документ за произход, а колекционерите – да не могат.

Пита се, къде е тук престъплението. Разбира се, че има случаи, когато колекционери се занимават и с иманярство, но затова си има полиция и прокуратура. Не бива, заради “няколко шугави овце да се ликвидира цялото стадо” гласи една народна мъдрост. Казано с други думи, не бива заради няколко нарушители да се ликвидира колекционерството в България.

Освен, че е сгрешена философията на закона (направен е за държавата, държавните институции и пр., но не и за гражданите, които са истинските ползватели на културното ни наследство), той е сбъркан и методологически: взети са за пример днешните законодателства на някои европейски държави. А трябва да се ползват техните законови устройства преди много години, когато са си узаконявали частните колекции.

Ако погледнем обективно на нещата ще трябва да заключим, че отначало всички археологически находки в целия свят са били придобити незаконно, след което са станали притежание на музеи и частни колекционери. Британският музей например е създаден с материалите, купени от търговци на оръжие и други стоки или заграбени от английските колонизатори предимно в Близкия и Средния Изток, но сега Обединеното кралство се гордее с този музей. Необходими са били десетки години, докато Западът урегулира тази материя - и той го прави по единствения начин който знае – чрез създаването на легален пазар. Първо се легализират (т.е. признават) съществуващите колекции и след това се въвеждат правилата на легалния пазар: търгове и антикварни магазини, които продават артефакти от античността и издават съответните сертификати. Това трябва да се направи и в България. Иначе се прескачат задължителни етапи в тази сфера, дългият път, който са извървели другите държави преди узаконяване на колекциите. Никъде не е имало конфискации. Винаги се е тръгвало от признаването на съществуващото, т.е. от завареното положение. Оттам нататък се въвежда някакъв – по-либерален или по-консервативен режим. А ние им вземаме днешните закони и изкуствено ги внедряваме и то да действат със задна дата. Все едно да караме нашето новородено бебе да върви и да говори, защото петгодишните деца в Европа вече могат. Ние сме новородени. И трябва да извървим своя път. Иначе законът ще бъде мъртвороден и няма да функционира.

Трябва ясно да се разбере: всеки, който е против легализирането на частните колекции и създаването на легален пазар, волю или неволю поощрява износа на антики. Най-важното е, колекциите да останат в България. Какво печели България, ако приеме един силно рестриктивен закон, но изгуби колекциите завинаги? А тя, както вече стана ясно, наистина ще ги изгуби, ако не се съобрази със исторически създалото се статукво. Ако се проследи историята на колекционерството в световен мащаб ще се разбере, че накрая частните колекции влизат в държавните музеи. Така е било в миналото, когато са създадени големите музеи, така е и сега. Д-р Тереза Джове, завеждаща нумизматичния департамент в археологическия музей в Неапол (един от най-известните и богати в света) наскоро ми сподели, че през последните години се засилила тендецията наследниците на големи колекции да ги подаряват на музея. Това било изключително престижно за самите дарители. Рано или късно и българите, наследили колекции, ще започнат да ги подаряват на музеите. Но за да стане някога това, първо трябва да осигурим оставането им в България.

Единственото правилно решение е легализирането на частните колекции.

Най-страшното е, че г-ца Чилова смята, че най-голямото достойнство в нейния законопроект било именно “недопустимостта на амнистия на незаконно придобитите културни ценности” (в. “Труд”, 26.07.08). Такава била препоръката на експерта д-р Фридрих Лют, който изготвил доклад по искане на нашия парламент (Чилова). Още отначало на д-р Лют е зададен некоректен въпрос, а именно: “Да амнистираме ли частните колекции, придобити по престъпен начин ?”. Неточно е да се говори за амнистия, понеже частните колекции никога не са били осъждани, за да бъдат после амнистирани. Д-р Лют, под незаконно придобити културни ценности, има пред вид крадените от музеи, от обществени и частни сбирки и пр. ценности, но няма пред вид колекциите на хилядите колекционери, които са придобивани в продължение на десетки години предимно чрез откупки според тогава (и сега) действащите закони. Истината е, че купуването не се преследва от закона, което означава, че придобитите от гражданите културни ценности по този начин не е незаконно. Д-р Лют дори препоръчва въпросът със собствеността да бъде уреден с отделен законов акт.

Митът за вината на колекционерите

Твърди се, че наличието на колекционерите стимулирало иманярските инвазии.

Това е все едно да се каже, че съществуването на горите стимулира хората да ги секат. Нали е известно, че иманяри е имало още в древността. Ограбвани са египетските пирамиди и ок. 80 % от тракийските гробници. Това е, така да се каже, най-старата мъжка професия.

Тук става дума за нещо друго: за опазването на националното богатство от иманярски посегателства.

Държавата не отделя пари за охраната на античните градове и другите археологически обекти - те са разградени, неохранявани и оставени на произвола на съдбата. Не може да се разчита само на наказателните мерки, които безспорно трябва да съществуват. Ето на, аз Ви питам: крадците преследват ли се от закона? Да, нали? Тогава вие ще си оставите ли къщата незаключена, с отворени врати и прозорци и ще заминете ли спокойно на почивка, например? Независимо, че има закон за наказване на крадците, всеки нормален човек ще си заключи къщата. Държавата е изоставила напълно археологическите обекти, а после плаче, че се ограбват. Тук е първопричината за разцвета на иманярството в България.

Съвършено се игнорира въпросът с превенцията, т.е. създаването на условия за ограничаване на престъпността. Не се осъзнава, че това е най-висшата степен на борбата с престъпността. Всяка цивилизована държава се стреми именно към такова законодателство.

Трябва да е ясно: иманярство ще има винаги, както винаги ще има и крадци например. Въпросът е да бъдат създадени ясни законови правила, според които да бъдат преследвани иманярите и износителите, а не истинските колекционери.

Очевидно е, че за окаяното състояние на културно-историческото ни наследство не са виновни колекционерите. Виновна е държавата, че не е изградила стратегия за неговото опазване. Защото не може да не се признае фактът, че благодарение на тях една значителна част от археологическото и нумизматичното ни богатство остава в България, каквито и спекулации да се правят на тази тема. След като държавата до този момент не е уредила легалния вътрешен пазар на антики, не може сега с късна дата да иска от колекционерите документи за собственост нито пък да обявява колекциите им на това основание (че нямат такъв документ) за незаконни и нелегитимни.

За регистрирането на частните колекции

Преди всичко трябва да се изтъкне, че не може да се слага равенство между археологическите и нумизматичните колекции, така както не може да се твърди, че една бронзова антична монета може да бъде еквивалентна по научна и художествена стойност на един златен или сребърен ритон, кана, златна маска и пр. Археологическите артефакти носят неизмеримо повече белези на уникалност и неповторимост, отколкото монетите. Работени на ръка, предметите от античността се различават един от друг по много компоненти и детайли дори когато спадат към една и съща утилитарна група.

За производството на монети се изработват лицеви и опакови монетни печати. От една двойка печати се секат хиляди абсолютно еднакви екземпляри. Теоретически уникални монети не съществуват, защото никоя градска или царска власт не гравира една двойка печати, за да отсече с нея една, единствена монета. Съществуват само временно уникални монети, които губят това си качество след намирането на втори екземпляр. Монетите са сечени в огромни тиражи (в обръщение са били стотици милиони екземпляри) и следователно е дълбоко неправилно да имат еднакъв с археологическите материали режим на регистрация, както е в момента.

Напълно резонно е в новия закон да се постулира, че всички археологически артефакти, намиращи се в частни колекции, подлежат на задължителна регистрация според изискванията на съответната Наредба на Министерството на Културата от 2005 г. Вече има редица регистрирани археологически колекции.

Относно регистрирането на монетите от частни колекции аз съм изказал моето становище още преди 2 години във в. “Труд” от 4.04.2006 г. А то е, че споменатата Наредба е напълно неприложима относно монетите. Затова няма регистрирана нито една голяма колекция. Ако трябва да се регистрират например 10 000 монети в задължителните 3 екземпляра, ще са необходими 60 000 листа, или 300 кг хартия, които са равни на 120 пакета хартия по 500 листа, което прави стълб от хартия с височина 6 метра. Когато на декларатора върнем колекцията заедно с 20 000 листа експертна оценка, тежаща 100 кг, той ще трябва да наеме товарна кола с носачи, за да пренесат не колекцията му, която се събира в една чанта, а експертната оценка. Нея ще успее да прочете за 3 години и то ако прави само това. Само подписването на тези 60 000 листа от тричленната комисия би отнело около 45 дни, а цялостното попълване на регистрационните формуляри – около 6-8 години. Аз например обработих за регистрация и публикация колекцията на братя Бобокови, съдържаща 2010 монети на Деултум за ок. 2.5 години. Дадох тези примери от моя практически сблъсък с Наредбата, за да се разбере нейната пълна непригодност относно нумизматичните колекции. Редица колекционери са подали молби за регистрация до музеите, но директорите отговарят, че нямат достатъчно ресурс от специалисти и време, което е самата истина. Регистрирани са не малко случаи, когато полицията е иззела и конфискувала колекции, които са обявени от собствениците за деклариране в съответните музеи. Това пък неминуемо води до укриване на част от колекциите.

Но декларирането на монетите явно е безсмислено и пред вид на голямата динамика, с която се променя съставът на една колекция. Всеки ден в колекциите настъпват промени: освобождаване от едни и придобиване на нови екземпляри. Колекционерите ще трябва всеки ден да вият опашки пред музеите, за да съобщават промените, а музейните специалисти – да се занимават само с колекционерите. Това е все едно да се издаде закон за преброяването на дивите зайци.

Има само два варианта да се реши проблемът с нумизматичните колекции.

Единият е: да се регистрират само най-ценните екземпляри, т.е тези, които получат категорията “национално богатство”.

Другият вариант е да се опрости декларирането на монетите като се сведе до изготвянето на един списък на притежаваните екземпляри, снабдени с минимум технически данни и без излишни описания на изображенията.

Според мен, добре е да бъде въведен статут на колекционера. За да придобият статут на колекционери, желаещите трябва да подадат молба до М-вото на културата или до някаква нарочна агенция. Те трябва да подпишат декларация, че в колекциите си нямат и няма да имат крадени монети от музейни и други сбирки или такива, придобити по престъпен начин; че предоставят пълен достъп на изследователите до своите колекции и че ще декларират и регистрират екземплярите от колекциите си, които подлежат на такава по силата на този закон. Дава се примерно 1 година да се легализират колекциите. Всички придобивания на монети след легализиране на колекциите да стават само чрез аукционни търгове, организирани от лицензирани аукционни къщи.

Изтегляне 180.63 Kb.

Сподели с приятели: