Prof. Dr. Nikolay slatinski


Таблица 1. Основни направления и самостоятелни подходи при изучаването на рисковете Както казахме, първият и вторият самостоятелни подходи



страница2/4
Дата22.08.2017
Размер0.71 Mb.
1   2   3   4

Таблица 1. Основни направления и самостоятелни подходи при изучаването на рисковете
Както казахме, първият и вторият самостоятелни подходи (модели) са в рамките на субективното направление. Според тях производството и ескалирането на рисковете е пряк или непряк резултат от функционирането на обществото и затова управлението на рисковете трябва да отчита неговите специфики. При първия подход (модел) в основата на този процес са културно-антропологическите специфики на обществото; а при втория подход (модел) в основата са структурно-социологическите специфики на обществото.

Аналогично, третият и четвъртият самостоятелни подходи (модели) са в рамките на обективното направление. Според тях функционирането на обществото е пряк или непряк резултат от проявяващите се рискове и обществото трябва да се адаптира към рисковете, да променя управленските си структури, нормативни и ценностни особености, материални и човешки ресурси, за да обезпечи управление на рисковете. Управлението на рисковете трябва да отразява способностите на обществото. При третия подход (модел) в основата на този процес са управленско-организационните способности на обществото, а при четвъртия подход (модел) - системно-функционалните способности на обществото.



Двете направления и четирите подхода (модела) могат да бъдат обобщени така:

♦ Първо основно направление – субективно.

• „Културен/символен” подход (Cultural/symbolic approach).

• Подход „Рисково общество” (Risk society approach).

♦ Второ основно направление – обективно.

• „Governmentality” подход (Governmentality approach).

• „Адаптивен/абсорбтивен” подход (Adaptative/absorptive approach).

Да пристъпим сега към по-детайлното разглеждане на четирите подхода (модела).

♦ Първите два подхода, да повторим, са в рамките на субективното направление и при тях може да се каже (вж. Таблица 1): Каквото е обществото, такива са рисковете.

„Културен/символен” подход (Cultural/symbolic approach)

Съгласно изследванията на Мери Дъглас15, рисковете и отношението към тях служат като допълнително условие за конструирането на културните граници между отделните индивиди, между социалните групи в една общност, както и между различните общности.

Рискът (например от заразяване, замърсяване) е опасен преди всичко чрез заплахата, която представлява за социалния ред, и понеже се възприема главно културно обусловено, той служи за допълнително разграничаване между Мен и Другия, между Нас и Другите.

Рискът отключва културно обусловени реакции, базирани на културно обусловени възприятия и затова оценката му се съпровожда с понятия като „срам”, „вина”, „вяра”, както и (в особено голяма степен) „грях” и „табу”. Мери Дъглас подчертава, че рискът е корено противоположен по своя културен смисъл от греха и табуто. Да бъдеш в ситуация на риск (being „at risk") - това, означава да си същество, спрямо което обществото греши.

Индивидът се чувства слаб, защото другите му причиняват злина, т.е. той е уязвим поради „лошото поведение” на обществото. Но да извършиш грях, да съгрешиш (being „in sin") или да си под табу (being „under taboo"), означава ти да си реален или потенциален причинител на вреди за обществото, т.е. обществото е уязвимо от „лошото поведение” на индивида. Мери Дъглас пише: „Дискурсът в понятията на греха и табуто е насочен към консервация на традиционната солидарност, докато дискурсът около риска подразбира нейното разсъсредоточаване и изчезването на социалните разделения”16. Същевременно Другият или Другите, неговите или техните поведения, норми, институции се възприемат през призмата на риска. Те са опасни най-вече с възможността да застрашат физическото или символното тяло, на което ние принадлежим. Дали нещо е риск зависи не толкова от неговата фактическа същност на риск, а от това, как ние го формулираме и схващаме по отношение на неговото въздействие върху нашите ценности и установения социален ред. Начинът, по който реагираме при възникването на риск, също се определя не толкова от обективното съдържание на риска, а преди всичко от нашата субективна преценка за него. Това, че съществува риск, е резултат от наше поведение, влязло в разрез с общоприетите норми и преминаващо извън ограниченията, наложени ни от нашата памет и идентичност.

Рискът е най-напред проява на нарушена социеталност, а едва след това – на външно въздействие. Ето защо e важно не само да дадем отговор на риска чрез правните си и технологични ресурси, но и като дадем нравствена и етична оценка на действията (осъдим морално), довели до материализирането на риска. Няма да понижим нивото на рисковост на нашето общество, като действаме ad hoc, третирайки всяка рискова ситуация сама за себе си, една по една или всички едновременно, а като най-напред променим себе си и начина, по който живеем, привеждайки себе си и този начин на живот, на живеене, към културните императиви, вградени в нашата общност и представляващи нашето социумно „Аз”. С други думи, рисковете и отговорите, които ние ще им дадем, са обусловени най-напред културно, а едва след това – научно, технологически, организационно и ресурсно.

И така, опасността в предмодерните общества се разглежда в контекста на табуто и като обвинение срещу и възмездие за провинилия се индивид – това кара индивидите да спазват нормите и ограниченията, наложени им от общността - така тя се презастрахова и предпазва от имащия „лошо поведение“ индивид. А в модерните общества опасността се разглежда в контекста на риска, но вече като обвинение срещу и възмездие за провинилата се общност – това кара общността да цени правата и интересите на отделния индивид и по този начин той се презастрахова и предпазва от имащата „лошо поведение“ общност17.

Мери Дъглас и Аарън Уилдавски анализират културно обусловените отговори на риска чрез модела „решеткагрупа“ („grid-group“ model). Този модел се представя с двуосна координатна система: Хоризонталната ос е „Група“ (group - показва сплотеността в групата); Вертикалната ос е „Решетка“ (grid - регулирането на отношенията в групата); и съответно четири полета, всяко от тях символизира даден тип социална организация18.

Хоризонталната ос „Група“ диференцира чрез съотношението „колективистичностиндивидуалистичност“ състоянието на сплотеност (взаимна зависимост, съгласуваност на поведението) на индивидите и по този начин е свързана със степента на груповия етос. Индивидът е включен в групата чрез подчинение на регламенти, правила и ограничения, т.е. посредством натиск, принуда, липса на избор и приемане на изискванията на групата.

Движението надясно по хоризонталната ос (нарастване на сплотеността) означава:

нарастване на чувството за принадлежност на индивида към групата (колективистичност);

нарастване на зависимостта му от влиянието и въздействието върху него от другите членове на групата; и

нарастване на различието, разграничението между Ние в групата и Те извън нея.

Движението наляво по хоризонталната ос (т.е. намаляване на сплотеността) означава:



намаляване на чувството за принадлежност на индивида към групата (индивидуалистичност);

намаляване на зависимостта му от влиянието и въздействието върху него от другите членове на групата; и

намаляване на различието, разграничението между Ние в групата и Те извън нея.

За хоризонталното измерение „Група“ е важно наличието на ясна граница между групата и другите групи, между групата и обществото, между групата и външния свят. Групата се нуждае от идентификационни маркери (те могат да бъдат памет, култура, вяра, език, митове комплекси, страхове), които във всеки момент да й помагат да разпознава себе си и да се (само)убеждава, че в своите действия и дейности, във взаимодействията си с другите групи и с външния свят, тя не изменя на себе си, че тя остава вярна на себе си.

Вертикалната ос „Решетка“ диференцира чрез съотношението „властовост–безвластовост“ степента на структурираност (нормативност, подчиненост на общи правила) на социалните отношения. С други думи, решетката (растерът) отчита наличието на други ограничения и очаквания, които формират общностните отношения – идеята тук е, че във всяка устойчива група (общност) има някаква подреденост и регламентация на позициите на влизащите в групата индивиди и именно това е социалната класификация.

На най-високите значения по вертикалната ос, т.е. при движението нагоре по нея (нарастване на подчинеността в групата), съответства все по-силна съгласуваност и по-пълна система на социална класификация, която предопределя, предписва индивидуалния избор и строго контролира взаимодействието между индивидите в групата (властовост).

На най-ниските значения по вертикалната ос, т.е. при движението надолу по нея (намаляване на подчинеността в групата), съответства все по-пълна неопределеност и все по-голяма липса на система на социална класификация и това внася прекалено много автономност, прави изключително непредвидим индивидуалния избор и не оказва дори минимален контрол на взаимодействието между индивидите в групата (безвластовост).

За вертикалното измерение „Решетка“ положението на индивида се променя от максимално регулиране на и най-силни ограничения върху поведението му (най-високото значение по оста) до максимална свобода на и най-значителни възможности за избор на поведение (най-ниското значение по оста). Максималното значение се илюстрира от армейския ред, минималното – от пълната свобода на живот без задължения и регулиране.

Разпределението по осите „решетка–група“ („grid-group“) позволява да се покаже нагледно и осмисли задълбочено връзката на културните специфики и норми на групата с възприятието и анализа на риска, неговите причини, последици и форми на контролиране.

Моделите на отношения между членовете на групата в зависимост от степента на изразеност на свойствата „решетка–група“ (т.е. твърда vs. неопределена структура на позициите и пълно vs. частично подчинение на груповата регламентация) представляват четири типа начин на живот и социални отношения, наречени от Мери Дъглас „култури“.




Илюстрация 1. Модел „Решетка–Група“ на Мери Дъглас и Аарън Уилдавски19

Индивидуалистична култура (на Илюстрация 1. Пазар – нискогрупови, нискорешетъчни, low group, low grid); Социална организация „А“.

Фаталистична култура (на Илюстрация 1. Изолация – нискогрупови, високорешетъчни, low group, high grid); Социална организация „B“.

Йерархична култура (на Илюстрация 1. Йерархия – високогрупови, високорешетъчни, high group, high grid); Социална организация „С“.

Егалитарна или сектантска култура (на Илюстрация 1. Доброволна група – високогрупови, нискорешетъчни, high group, low grid); Социална организация „D“.

Тези култури се характеризират с определен мироглед, включително и с определено възприемане на и отношение към риска. Колкото повече дадени общности (организации) са „високогрупови“ (high-group, силна сплотеност) и „високорешетъчни“ (high-grid, силна подчиненост), толкова повече те се доверяват на институциите в намиране на отговорите на риска. А колкото повече дадени общности (организации) са „нискогрупови“ (low-group, слаба сплотеност) и „нискорешетъчни“ (low-grid, слаба подчиненост), толкова повече те предпочитат подходи на саморегулиране на и самостоятелно справяне с риска20,21,22,23,24.

Да разгледаме отношението и подходите към риска на всяка от тези четири култури:

Социална организация „А“ (low-group, low-grid), индивидуалистична култура – ориентирана в най-висока степен към индивидуалистичност и безвластовост. Включва активни индивидуалисти, предприемчиви хора. При нея имаме слаба структурираност и слаба сплотеност (слаба структурна принуда, слаба групова обвързаност) – естествени за отношения тип пазар. За представителите на тази култура рискът е преди всичко свързан с индивидуалните решения, възможности и отговорности. Те вярват в пазарните сили, като връх взема убеждението, че пазарът в края на краищата ще постави всичко на своите места, затова са за саморегулиране на риска. Убедени са, че поемането на рискове носи не само опасности, но и ползи, така че са срещу външните ограничения на поведението, доверяват се повече на индивидите, отколкото на организациите. Тук характерен е страхът от загубата на собствените позиции и ресурси, което може да доведе до невъзможността да водят независима игра на пазара. При това заплахите за системата от взаимодействия на сравнително автономните индивиди се разглеждат от нея като извънредно съществени.

Социална организация „B“ (low-group, high-grid), фаталистична култура (атомизирано подчинение) - ориентирана в най-висока степен към индивидуалистичност и властовост. Включва изолирани (ограничени в поведението си, дори маргинализирани) индивиди. При нея имаме силна структурираност и слаба сплотеност (силна структурна принуда, слаба групова обвързаност) – естествени за отношения тип изолация. За тази култура е характерно възприемането само на краткосрочни рискове, вярата в щастието и съдбата по отношение на риска, както и това, че човек има много слаб контрол върху процеси и събития, водещи до рискове. Това, което ще ни се случи в бъдеще, не е резултат от нашия избор. Животът е лотария – на едни ще провърви повече, а на други – по-малко.

Социална организация „С“ (high-group, high-grid), йерархична култура – ориентирана в най-висока степен към колективистичност и властовост. Включва вертикално бюрократично управлявани и хоризонтално сплотени индивиди. При нея имаме силна структурираност и силна сплотеност (силна структурна принуда, силна групова обвързаност) - естествени за отношения тип йерархия. За тази култура е присъщо уважение към и подчинение на властта, спазване на груповите норми, прекомерен стрес от рисковете и преувеличен страх от процесите и явленията, които потенциално заплашват съществуващия социален ред – те могат да бъдат както вътрешни (нарушаване на закона), така и външни (война). Възприемането на риска се намира под сериозно въздействие от страна на традицията, а също и на органите и организациите, на които много се разчита да решават възникващите проблеми; правилността на решенията се определя от заемания властови пост. Главен инструмент за управление на риска са правилата и инструкциите.

Социална организация „D“ (high-group, low-grid), егалитарна култура (или сектантска култура) – ориентирана в най-висока степен към колективистичност и безвластовост. Включва минимално диференцирани вътрешно и доброволно създавани общности със силна идентификация с групата (например религиозно сдружение). При нея имаме слаба структурираност и силна сплотеност (слаба структурна принуда, силна групова обвързаност) – естествени за отношения тип доброволна група. За тази култура е често срещано: обвиняването на външни сили и външни хора за рисковете; недоверието към наложени отвън норми; подкрепата за социалното равенство и активното участие на всички при противодействието на рисковете; представата за глобална, непредотвратима заплаха. Подобно убеждение е функционално, в смисъл на поддържането на сектантския социален контекст, тъй като иде реч за външно зло, каращо хората да си взаимодействат и да участват в работата на общността; но то е и мотив за очертаване на границата между общността и външния свят. При тази култура акцентът е върху негативните последствия от съвременните технологии, които символизират социалните различия, разделението на труда и разпределението на благосъстоянието. Например, замърсяването на природата и екологичните рискове са сред главните тревоги на представителите на тази култура25,26,27.

Използвайки модела „решеткагрупа“ („grid-group“ model), Мери Дъглас и нейните колеги и последователи „илюстрират културологическите алтернативи на рискологичния реализъм… [и показват], че без предварителна „културна работа“ по идентификацията и интерпретацията на рисковете, тяхното управление не би могло да бъде ефективно“28.

Мери Дъглас приписва на всяка от четирите култури и присъща й космология, т.е. набор от категории, в голяма степен ограничаващи индивидуалното съзнание, „крайни оправдаващи идеи, на които обикновено се позовават като на част от естествения порядък, но които не са естествени, а са продукти на социалното взаимодействие“29. В Таблица 2. накратко са систематизирани съответните космологии, характерни за отделните култури.


Фаталистична култура

Йерархична култура

1. Вселената потиска индивида

2. Космосът е сложен, състоящ се от обекти и вещи, управляван от безличностни сили и принципи

3. Вяра в съдбата

4. Азът като индивид, погълнат от системата, от него реално нищо не зависи



1. Вселената е справедлива

2. Космосът е сложен, регулиращ, в него е вграден социалният контрол

3. Вяра в авторитети; вяра в недопустимостта на нарушаването на предписанията

4. Азът като изпълнител на зададени роли



Индивидуалистична култура

Егалитарна култура

1. Вселената е неутрална

2. Космосът е „мултипликатор“ на индивидуалните успехи и поражения

3. Вяра в значимостта на индивидуалния

успех


4. Възвеличаване на Аза и изолиране на Аза от другите

1. Вселената е арена на борба на доброто със злото

2. Космосът е подложен на опасност от представителите на злото

3. Вяра в магьосничество и заговор, свързан с „външния“ свят

4. Азът като част от обществото, равна на другите Азове




Таблица 2. Космологии, присъщи на четирите култури по класификацията на Мери Дъглас30

Подход „Рисково общество” (Risk society approach)

Изследователите, работещи в рамките на този модел, смятат, че в прехода си от късна модерност към ранна постмодерност, а по-точно - от късно индустриално общество (първа модерност) към рисково общество (втора модерност)31 - обществото, поради засилващото се потребление (потребителско общество, consumer society32) и нарастващия арсенал от високи технологии, произвежда рискове, които се отличават с все по-голямо въздействие и все по-голям обхват. Постепенно тяхното въздействие започва да придобива потенциала на катастрофичност, а обхватът им се глобализира. В този преход към катастрофичните и глобализиращи се рискове, способностите на обществото да идентифицира, анализира, оценява и управлява тези рискове значително отстъпват на мащаба на техните проявления.

В основата на изследванията си, водещите автори за този модел (Улрих Бек, Антъни Гидънс, Скот Лаш, Джон Ъри) поставят теорията на рефлексивната модерност (reflexive modernity)33. Те твърдят, че епохата на рефлективната модерност (първата модерност) приключва и ние навлизаме в епохата на рефлексивната модерност (втората модерност): модерност, свързана по-скоро с рефлекса (reflexion), а не с разсъждението (reflection)34.

Първата, рефлективната модерност започва с Новото време35 и се характеризира с преобладаване на индустриализма, с усложняващи се социални структури, със засилваща се автономност на индивидите. При нея индивидът е рефлективен, т.е. ориентиран към отношението си към обекта, към обективното знание. Изборът, който той прави е линеен, ограничен от структурите и нормите на обществото и общностите, вкл. на прослойките, на които принадлежи. Представите и разбиранията му са устойчиви, принципни, рационални.

Втората, рефлексивната модерност започнала в последната трета на XX в., съвпада с постиндустриалната епоха и засилването на глобализацията. Тя се характеризира не със статични структури, а с динамични процеси, „потоци“. При нея индивидът е рефлексивен, т.е. ориентиран към правенето на субективен избор, отговарящ на неговите склонности и предпочитания. Изборът, който той прави, е все повече нелинеен и все по-слабо ограничен от структурите и нормите на обществото и общностите, вкл. на прослойките, на които принадлежи. Неговите представи и разбирания са подвижни, ситуативни, ирационални.

Теорията на рефлексивната модерност се базира на разбирането, че процесите на модернизация вече не произвеждат единствено „добрини” (здравеопазване, заетост), но и „злини”, от които се чувстваме застрашени (замърсяване на околната среда, безработица, разпадане на семействата). И докато доскоро ключовите структури на късната модерност (правителство, промишленост, наука) бяха производители на блага, създаващи усещането за стабилност и сигурност, днес те са главните производители на рискове и несигурности.

Фокусът върху риска се превръща в главната характеристика на обществото, когато то се самовъзприема като общество и по този начин се настройва силно критично спрямо себе си, става неуверено в себе си. Подобно засилващо се себевъзприемане на обществото подкопава неговата „общност”, същността му на „общество”, парцелизира го на групи и атомизира индивидите. Така се разпадат общите дискурси, традиции, нагласи и ценности, изпадат в тежка криза моделите и образците, формиращи индивидуалните идентичности. Постепенно акцентите се променят от това, което ни свързва, към това, което ни разделя.

Ако по-рано хората се стремяха да бъдат заедно, за да дадат съвместни отговори на рисковете и така да повишат своите шансове за оцеляване, сега те се стремят да бъдат разделени, отново за да повишат шансовете си за оцеляване. Те индивидуално се спасяват от рисковите зони и производства, квартали и държави. Заедно с това – вероятно тук има съществен елемент на позитивност – съзнанието, че хората са производители на рискове повишава степента на личната и обществената отговорност пред лицето на рисковете, а не поставя тези рискове в категорията на съдба, участ или орис, т.е. на нещо предначертано и затова неизбежно, намиращо се извън нашата отговорност, а значи и извън нашия дълг36.

Обществото произвежда рискове и трябва непрекъснато да взема решения – и при произвеждането на рисковете, и при тяхното управление. Хората са поставени в сложна ситуация – да действат, да вземат решения по отношение на извършените действия и в резултат на взетите решения да произведат допълнителни рискове, т.е. има рискове, породени от действията, и рискове, породени от решенията по повод на извършените действия, при това решения, взети при недостиг на информация и дефицит на знание. Улрих Бек пише: „Рисковото общество провокира една отвратителна игра на покер, един вид иронично обръщане на човешката предопределеност: аз съм държан отговорен за решенията, които съм длъжен да вземам без адекватно познаване на ситуацията. Свободата на решение, на която се радва индивидът в Рисковото общество, е „свобода” на човек, който е принуден да решава, без да съзнава последиците от своите решения“37.

Рисковете, произвеждани от обществото лесно преминават границите на държавите и продължават дълго - самите те или техните последици. Ето защо рисковете, произведени в рамките на една държава, не са ограничени нито в пространството, нито във времето. Поради тази причина наистина Рисковото общество е и Световно рисково общество38.

Рисковете в Рисковото общество минават през социалните и класовите ограничения. Според Улрих Бек, ако движещата сила в класовото общество можеше да бъде обобщена в една фраза: „Аз съм гладен!“, в Рисковото общество тя може да бъде обобщена така: „Аз съм уплашен!“. Ето защо общностите на нуждата (на нуждаещите се) отстъпват мястото на общностите на тревогата (на разтревожените), а несигурността заменя оскъдицата39.

Пьотър Щомпка прави успешен опит да систематизира главните черти на „феномена на риска“, така както ги е дешифрирал в трудовете на Антъни Гидънс. Той пише следното:

„Ние наблюдаваме обективно:

1. Универсализация на риска, т.е. възможност от възникване на глобални бедствия, които заплашват всички, независимо от класата, етническата принадлежност, отношението към властта и т.н. (например, атомна война, екологична катастрофа).

2. Глобализация на риска, който придобива необичаен размах, засягайки огромни маси хора (например финансовите пазари, реагиращи на измененията на политическата ситуация в световен мащаб, военните конфликти, повишаването на цените на нефта, съперничеството между корпорациите и т.н.).

3. Институционализация на риска, т.е. възникване на организации, които го приемат в качеството на принцип на собственото им действие (например инвестиционните пазари или обменните борси, хазартните игри, спортът, застраховането).

4. Възникване или засилване на риска в резултат на непреднамерен страничен ефект или ефект на бумеранга от човешки действия (например екологичната опасност като последица от индустриализацията; престъпността и закононарушенията като продукт на порочната социализация; новите „болести на цивилизацията“, които са свързани с професии или стил на живот, типични за съвременното общество).

Допълнителни фактори, засилващи субективното усещане на риска са следните:

1. Изострянето на чувствителността към заплахи заради отслабването на магическата и религиозната защита.

2. По-ясното осъзнаване на опасността поради по-високото равнище на образование.

3. Разбиране на ограничените възможности на експертизата и неизбежността на повреди във функционирането на „абстрактните системи“ (от типа на телекомуникации, авиолинии, пътни мрежи, банкови инфраструктури)“40.

♦ Вторите два подхода, да напомним, са в рамките на обективното направление и при тях може да се каже (вж. Таблица 1): Каквито са рисковете, такова е обществото.

Governmentality” подход (Governmentalityapproach)

Акцентът тук е в управлението на рисковете чрез властовите институции. В случая тези институции не се разглеждат като произтичащи от стремежа на определени хора да властват над останалите, трансформирайки този стремеж в институционална архитектура, притежаваща легитимното право на и монопола върху насилието, а като необходимост да се дава отговор на предизвикателствата, да се произвежда сигурност за общността от хора.

Според този подход не институциите са производни на обществото, а в голяма степен обществото е производна на институциите. Институциите са комплекс от знания, умения, практики, процедури за управление на обществото. Те формират и вменяват отговорности на обществото, създават му норми и предписания за поведение. В условията на Рисковото общество институциите се адаптират към качествено новите задачи, те променят своето функциониране и действат като „разумни същества”, т.е. целеполагат и целепостигат. При тази тяхна трансформация институциите естествено определят и опосредстват, възлагат и налагат и нови модели на поведение и нови отговорности на обществото и индивидите. Разбира се, всичко това е в голяма степен условно и метафорично. Така и само така може да се допусне разбирането за телеологичност41 (целево съществуване) на институциите.

По-рано властовите институции са имали преди всичко силово, дисциплиниращо и репресивно въздействие върху обществата, общностите и индивидите. Мишел Фуко в „Надзор и наказание. Раждането на затвора" излага виждането си за дисциплинарната власт не само като за власт, която се осъществява от горните над долните нива, а като власт, пронизваща всяко ниво на организацията: „Дисциплинарната власт се организира и като една множествена, автоматична и анонимна власт; защото е вярно, че надзорът почива върху индивидите, действието му е действие на мрежа от отношения, които са насочени отгоре надолу, но в известна степен и отдолу нагоре, и настрани; тази мрежа „крепи" цялото, като го пронизва отвсякъде с прояви на власт, които се опират една на друга: надзиратели, които са постоянно надзиравани… Властта в йерархизирания надзор на дисциплините не се притежава като вещ, не се прехвърля като собственост; тя функционира като машина. И макар че пирамидалната й организация предполага „глава", всъщност апаратът като цяло е този, който произвежда „власт" и разпределя индивидите в това непрекъснато и постоянно поле. Дисциплината „задвижва" една власт на отношения, която се самоподдържа чрез собствените си механизми. Оттук и фактът, че дисциплините използват процедурите на разделяне и вертикализиране, че въвеждат максимално възпиращи отделяния между различните елементи от една и съща плоскост, че определят гъсти йерархични мрежи, ... че на вътре присъщата противникова сила на множеството противопоставят способа на непрекъснатата и индивидуализираща пирамида”42.

В наши дни властовите институции (най-вече) в либералнодемократичните държави започват да заместват принуждаващата си, „твърда“ (hard) роля, структурното насилие, с възнаграждаващата, „мека” (soft) роля, символното насилие, ориентирайки индивидите от наложената отгоре силова и санкционираща дисциплина, към идващата (сякаш) отвътре самодисциплина, която изглежда съгласителна и може да се възприема като доброволна.

Извънредността на новите рискове е доста ефективно средство за дисциплиниране на обществата. Тя, като реабилитира силовите действия и разширява арсенала от не-силови въздействия, разнообразява властовите стратегиите и разширява властовите правомощия.

Различно значение придобива и процесът на нормализация в Рисковото общество. По-рано нормализация означаваше протичане на процесите в рамките на нормалното, не-кризисно, не-рисково, на практика стабилно състояние, а сега нормализация все повече означава адаптиране на поведението на индивидите и общностите в обществото към и привеждането му в съответствие с нормите, на които се подчинява функционирането на Рисковото общество. Поведенческите модели, които се отклоняват от или противоречат на нормите на Рисковото общество, поставят техните извършители в състояние на риск, т.е. „в риск”. С други думи, „да бъдеш определен като намиращ се „в риск” означава да си позициониран в рамките на мрежа от фактори, извлечени от наблюдението на други“43.

В тези условия всеки риск може да бъде управляем (това е функцията на властовите институции и е критерий за пригодността и трансформирането им), но тази управляемост гарантира един определен минимум сигурност за всички и по-скоро – определено ниво на несигурност за всички. За по-високо ниво на сигурност или по-ниско ниво на несигурност, всеки индивид трябва да се застрахова сам и да поеме отговорността за себе си, т.е. днес нараства личната отговорност на индивида при управлението на рисковете. От други (структурно-социологически) съображения това важи и за подхода „Рисково общество”.

„Адаптивен/абсорбтивен” подход (Adaptative/absorptive“ approach)

Анализите показват, че първите три подхода не са достатъчни, за да се очертае пълна картина при изучаването на рисковете. Това наложи към второто основно направление, обективното, да се добави нов четвърти самостоятелен подход. При него става дума за необходимостта от целеви и ценностни, структурни и функционални трансформации в обществото, така че то да е в състояние да се справя с рисковете, пред които е изправено.

По-рано44, следвайки Толкът Парсънс45, посочихме осем базисни функции, присъщи за всяка една сложна и самоорганизираща се, способна да оцелява и да се развива система:

1) Адаптация (adaptation): способност на системата да се адаптира (приспособява) към постоянно променящата се среда.

2) Абсорбция (absorption): способност на системата да възприема ефективни стратегии, правилни подходи, добри практики и модерни стандарти от други системи, както от сходни системи (независимо дали се намира в сътрудничество, или конкуренция с тях), така и от системи, непресичащи се с нея по отношение на ресурсите и целите.

3) Интеграция (integration): способност на системата да обединява своите съставни елементи и да ги сплотява за изпълняването на взаимно допълващи се и съвместими роли.

4) Отхвърляне (renunciation): способност на системата да отхвърля, да изоставя и да се отказва от свои неефективни стратегии, неправилни подходи, лоши практики и остарели стандарти.

5) Запазване (поддържане) на латентни модели (latent pattern maintenance): способност на системата да възпроизвежда непрекъснато и така да съхранява определени същностни модели (образци), като по този начин се поддържа нейната структура.

6) Капацитет за обучаване (learning capacity): способност на системата да се „обучава” какво поведение да има и как да отговаря на процеси (или събития) в средата.

7) Целеполагане (поставяне на цели) (goal setting): способност на системата да си поставя нови цели, да променя вече поставените цели и да преприотизира желаните цели.

8) Целепостигане (постигане на целите) (goal attainment): способност на системата да постига поставените цели.



Каталог: publications
publications -> Докторант су „Св. Климент Охридски”
publications -> Глобализация на човешкото съзнание
publications -> Призрен и призраците
publications -> Код по продагро-2008 Наименование на позицията
publications -> Опит за интегративен подход при някои аспекти от Науката за Сигурността Проф д-р Николай Слатински Тази студия е написана за изданието „Научни трудове”
publications -> Диана Гергова – Публикации Монографии
publications -> Лекция за софтуер за обработка на фото/видео (PhotoShop) 3 ноември 2007 г., събота Посещение на обект
publications -> Access point a name, term, code, etc., through which bibliographic or authority data is searched and identified. Additional access point [NT], Authorized access point [NT]
publications -> Публикации на доц. Д-р стефан йорданов за периода 2002-2007 год


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница