Проф. Живко сталев

Напусна ни блажен само десет дни преди влизане в сила на новия Граждански процесуален кодекс, отменящ създадения от него ГПК-1952 г. Щастливо не доживя 1.03.2008 г.

Половин век Живко Сталев беше Гьоте на българското право. Кристална логична мисъл, зашеметяваща ерудиция, енциклопедичен ум и хипнотизиращ стил грабваха сърцата на няколко поколения български юристи в университетските аудитории, академични съвети или съдебни зали. Да го четеш или слушаш създаваше усещането за душевна вана, в която отпускаш цялото си същество. Неговата докторска дисертация “Сила на пресъдено нещо в гражданския процес” (1959) остава диамантът в трезора на българската правна мисъл – както осемте издания на учебника му по гражданско процесуално право, ежегодните прегледи на практиката на върховния съд по ГПК и десетките други незабравими публикации. Не съм срещал негов непочтителен ред към учителите или предшествениците му.

За проф. Сталев законът беше божествено слово, а законодателят – светият дух, който го създава. Грешката му беше, че зад събирателното “законодател” не виждаше политиците, които често опровергават романтичната представа за закон чрез нормативното си бръщолевене в Държавен вестник.

Каприз на съдбата събра да живеят в малката вълшебна Копривщица редица преподаватели от Юридическия факултет на Софийския университет – Живко Сталев, Петко Стайнов, Любен Василев, Михаил Андреев, Костадин Лютов, Стефан Брайков. Общата им близост взаимно ги вдъхновяваше. Там облаците на мисълта най-бързо се сгъстяваха, за да светне мълния. В една лятна копривщенска вечер на чаша малинов сок проф. Сталев ме запита: ”Валентин, безпристрастни ли са съдиите днес?”, отговорих му: “Професоре, някои от тях са много страстни”, а той продължи: ”Нашето право е болно право – то няма ясна цел”.

Дървото се мери най-добре, след като легне на земята. Близкото бъдеще ще покаже кои искрено страдат за проф. Живко Сталев, кому той истински липсва и кои констатират смъртта му както астролози падането на звезда. На мястото на голям дъб бързо избуяват амбициозни храсти, които дотогава са винили дъба, че им закрива небето. На тези храсти предлагам следните стихове на Пушкин от 1819 г.:

Художник-варвар кистью сонной

Картину гения чернит

И свой рисунок беззаконный

Над ней бессмысленно чертит.
Но краские чуждые, с летами

Спадают ветхой чешуей;

Созданье гения пред нами

Выходит с прежней красотой.

Так исчезают заблужденья

С измученной души моей

И возникают в ней виденья

Первоначальных, чистых дней.

Сбогом, Учителю!

Ще се срещаме на страниците на мъдрите ти книги.

25.02.2008 г. адвокат Валентин Брайков

Изтегляне 20.02 Kb.

Сподели с приятели: