Програма „Глобалистика курсова работа политическия преход в България



Дата11.09.2017
Размер246.97 Kb.
#29955
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Философски факултет

Магистърска програма „Глобалистика”



КУРСОВА РАБОТА
Политическия преход в България

(1989 – 1997)

Изготвил: Габриела Георгиева Милчева

Факултетен номер: 9084
Преподавател: проф. д-р П. Симеонов

София

2013

След 1989 г. и свалянето на Тодор Живков от власт в България настъпва политическа промяна, която „се назовава като „преход от тоталитаризъм към демокрация“, „политическа модернизация“, преход към модерни икономически и политически отношения“, „преход от тоталитарна към либерална държава“, „либерален преход“, „преход към либерална икономика“ и пр.“1 Настъпват процеси, свързани с осъществяването на плуралистична политика, изграждането на парламентарна демокрация и нов тип на държавност, участие в регионални и европейски политически структури. Те предизвикват промяна в социалното, политическото и общественото пространство. Датата 10 ноември 1989 г. бележи края на една епоха, завършваща с тотален крах комунистическата практика и идеология и поставя началото на преструктуриране и реформиране на държавните и икономически институции, водещи до изграждане на демократични модели на управление.

Вътрешнопартийният преврат, подменящ политическото и държавно ръководство, освобождава желаната и дългоочаквана енергия за промяна. Зараждащата се демокрация бързо прониква във всички сфери – социални, политически и икономически. Сформират се нови политически организации, коалиции и движения, възраждат се старите партии, забранени през 1947-48 г. На 7 декември 1989 г. се ражда Съюзът на демократичните сили, обединил в себе си 16 партии и формации. Открито в публичното пространство започва да се говори за наболелите икономически и социални проблеми, за критично ревизиране на историческото минало. В електроните медии и по страниците на печата се установява свобода на словото и благодарение на нея започват да се назовават виновници за състоянието, в което е изпаднала държавата. Политическата картина на България се променя – хората имат възможност открито да заявяват своите позиции и несъгласие с властимащите, образувайки сдружения и организират митинги. Оформя се многопартийна система. Комунистическата партия се опитва да контролира зараждащата се опозиция, но постепенно прави отстъпки от реалната си власт – позволяват организирането на опозиционни митинги, задействат отмяната на член 1 от Конституцията, отнасящ се за върховната роля на партията при ръководството на държавата, обявяват амнистия за политическите затворници и започват ревизиране на отношението си към „възродителния процес”. В отговор на очакванията на обществото за реална промяна във властта на 1 февруари 1990 г. дотогавашния министър-председател Георги Атанасов е принуден да подаде оставка. Новото правителство, начело с Андрей Луканов, е съставено изцяло от членове на БКП.

Една от първите стъпки към необходимите реформи се оказва провеждането на парламентарни избори, които да легитимират смяната на модела на управление от тоталитаризъм към демокрация. За тази цел комунистическата партия трябва да признае зараждането на нови политически структури и да им позволи по демократичен път да заемат властови позиции. Организира се „кръгла маса”, където се извършват първите преки разговори между властта и опозицията и се постигат редица договорености и споразумения. Така се формира двуполюсната партийна система между демократи и бивши комунисти.

Най-важните решения на Кръглата маса са за промени в действащата конституция, премахването на първичните партийни организации по месторабота, деполитизирането на всички по-важни държавни институции и определянето на дата за провеждането на първите демократични избори за Велико народно събрание.2 Те са насрочени за 10 и 17 юни 1990 г. Отчитайки новата политическа ситуация, комунистическата партия също предприема редица промени. Най-съществените от тях са смяната на нейното име на Българска социалистическа партия /БСП/ и декларираният път към реформиране и модернизиране. Въпреки ясно проявените демократични тенденции в обществото и нагласата за промяна, изборите са спечелени от БСП. Опозиционните сили не приемат поражението и ги обявяват за фалшифицирани и манипулирани. Това предизвиква нови обществени вълнения и недоволства, започнали със студентската окупация на Софийския университет, преминали през създаването на протестния палатков лагер „Град на истината” и ескалирали до подпалването на Партийната централа на БСП в центъра на София през нощта на 26 срещу 27 август 1990г.3 Началните години на прехода в България са свързани с пълното отрицание на политическия противник и предложения от него модел за управление.

Социалистите не могат да създадат силно коалиционно правителство и да пристъпят към реформи заради обвинителната кампания на СДС. За да се отложи общественото недоволство за президент на България се избира кандидатурата на Желю Желев, лидер на демократическите сили. На 22 септември Андрей Луканов застава начело на новото социалистическо правителство. Екип от експерти, ръководен от главния икономически съветник на търговската камара на САЩ д-р Ричард Ран, създава за нуждите на кабинета антикризисна програма „Проект за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България”. Въпреки авторитетната подкрепа и препоръки, правителството не успява да задейства предвидените реформи. През есента на 1990 г. икономическата стагнация се задълбочава, много стоки от първа необходимост изчезват от снабдителната мрежа, което предизвиква дефицит, спекула и въвеждането на купонна система. Тази ситуация отново изкарва протестиращи хора на улицата. Координирани от синдикатите, в стотици предприятия започват стачки, обхванали за кратко време цялата страна. На 29 ноември 1990 г. Андрей Луканов подава оставка, без да реализира нито една точка от предизборната платформа на БСП.

Отчитайки сложността на ситуацията, демократичната опозиция се съгласява да участва заедно със социалистите в създаването на едно ново, този път коалиционно правителство. Неговата основна задача е да проведе първите спасителни мерки за ограничаване на разрастващата се икономическа криза. За министър-председател е избран безпартийният адвокат Димитър Попов, а министерствата са поделени между бившите комунисти, демократите и земеделците. На това правителство е възложена задачата за много кратко време да изготви нова конституция и нов избирателен закон. На 1 февруари 1991 г. се въвежда належащата либерализация на цените във всички стопански сфери. Това позволява в магазините да се появят много отдавна изчезнали стоки, но шокът от поскъпналите в пъти цени не намалява създаденото социално напрежение.

Работата на парламента около съставянето на конституцията също не върви гладко. Двете основни политически сили непрекъснато си разменят упреци и нападки, често затъват в безсмислени процедурни въпроси и блокират действията на различните експертни комисии. В самата парламентарна група на СДС също назрява разкол. Той започва още през декември 1990 г., когато в публичното пространство се появява информация за принадлежността на Петър Берон (Председател на ПГ на СДС и председател на НКС след избирането на Желю Желев за президент на България) към структурите на Държавна сигурност преди 10 ноември 1989 г. Тази новина, разпространена от Константин Тренчев, друг изявен опозиционер и синдикален лидер, и от президента Желю Желев, нажежава атмосферата в групата на СДС. През следващите месеци за разсекретяването на досиетата на всички депутати във ВНС се образува парламентарна комисия, която трябва да посочи кои от тях са били обвързани с тайните служби. Изнесените данни засягат предимно народни представители от опозицията, репресирани от комунистическата власт и принудени насилствено да сътрудничат.

Избухналият скандал след огласяването на имената на доносниците не позволява на парламента да приеме закон или да заеме конкретна позиция как за в бъдеще да се процедира с наследените архиви на ДС, но затвърдява още по-силно решението на част от сините депутати за предсрочно разпускане на парламента. Те застават зад позицията, че БСП няма право повече да остане във властта и нейното парламентарно мнозинство да изработи и приеме новата конституция. На 14 май 1991 г. 39 депутати от СДС в знак на протест напускат ВНС. Този акт получава широка публична подкрепа. Въпреки тяхната постъпка, парламентът продължава своята работа, подкрепен от останалите представители на демократичната коалиция - социалдемократите, николапетковистите (напуснали по-късно и също не подписали конституцията) и оформилия се либерален кръг около Петко Симеонов. Разделението в опозицията вече е факт и това се отразява на бъдещото й присъствие на политическата сцена.

В разгара на лятото ВНС изготвя Конституцията на Република България. Тя е тържествено подписана на 12 юли 1991 г. от 309 депутати, напълно достатъчни за нейното легитимно приемане. След този акт изборите за нов парламент са насрочени за 13 октомври 1991 г. В тях бившата единна опозиция участва чрез три различни формации: СДС – движение, чието ядро представлява групата на 39-те; СДС – център, съставено от БСДП и ПК „Екогласност”, и СДС – либерали, където влизат Зелената Партия и Клубовете за гласност и демокрация. За самостоятелно участие в изборите се регистрират и БЗНС - Никола Петков и БЗНС - единен. С изключително малка преднина печели СДС – движение, успяло първо да се регистрира в избирателната комисия и да се представи пред миналогодишните избиратели на единното СДС със синята бюлетина – цвят, превърнал се основен символ на опозицията. Останалите СДС–та, както и БЗНС- единен и БЗНС – Никола Петков не прескачат 4 %-та бариера и остават извън парламента.4

Разликата от процент и половина не позволява на СДС широко мнозинство и го принуждава да потърси парламентарната подкрепа на Движението за права и свободи, третата и последна по избирателен вот партия в новия парламент. За първи път от 46 години бившата комунистическа партия изпада в ролята на опозиция. На 8 ноември 1991 г. България получава първото си самостоятелно, демократично правителство с премиер Филип Димитров. С това завършва първият етап на българския преход. Демократичната опозиция поема управлението на страната със задачата да трансформира комунистическия режим в парламентарна демокрация с пазарна икономика. Това задава и изисква нова стратегия от СДС, променяща изцяло поведението и нагласата на управляващите политици и техните поддръжници, включително и на печатния им орган – вестник „Демокрация”.

Управлението на СДС започва с нескрити амбиции и самочувствие да изведе икономическата реформа в България до успешен край. За по-малко от месец е съставено новото правителство, начело с председателя на НКС на СДС, юристът от Зелената партия Филип Димитров. Въпреки минималната разлика в броя на „червените” и „сините” депутати в парламента, демократичните сили обявяват, че ще разчитат на гласовете на движението на Ахмед Доган – третата политическа формация в парламента, която също се приготвя за участие във властта, без да изяви никакви претенции в началото за съвместна коалиция или министерски постове. Това предизвиква гнева на социалистите. Според тях ДПС е етническа партия, а тъй като това е в разрез с новата конституция, автоматически я превръща в противоконституционна и незаконна. След редица нападки в медиите и взаимни обвинения, на 22 април 1992 г. Конституционният съд признава легитимността на движението.

Сред първите задачи на правителството е започването на икономическа стабилизация и борба с непрекъснато увеличаващата се инфлация. За да управлява ефективно, новият кабинет се нуждае от нова нормативна база и поради тази причина до края на годината от законодателната комисия са внесени за обсъждане и приемане законите за конфискация на бившето имущество на БКП, закона за земята и закона за чуждестранните инвестиции. Изключително силен отзвук има и решението на лидера на ДПС да внесе законопроект за обявяването на социалистическата партия извън закона. Това негово решение остава в сферата на заканите, но за сметка на това много бързо и почти единодушно от мнозинството е приет закон, с който се обявява за незаконно придобитото имущество на БКП, БЗНС, ДКМС, САБПФК и БПС получено след 9 септември 1944 г. Решението е то да се отнеме в полза на държавата от наследниците на тези организации – БСП, КНСБ, БЗНС и др. Въвеждането на този закон в сила лишава бившите комунисти от множество имоти и от тяхната сграда символ – Партийния дом, която е предоставена за нуждите на Народното събрание.

Следващото предизвикателство, пред което се изправя младата българска демокрация, са първите президентски избори след 10 ноември 1989 г. До известна степен победителят е предопределен, защото БСП не може да представи достойна кандидатура на ползващия се с голяма популярност като настоящ президент Желю Желев. Философът-дисидент избира за вицепрезидент поетесата Блага Димитрова. Социалистите застават зад кандидатурата на безпартийния Велко Вълканов и бившия вече антикомунист и един от основателите на СДС – Румен Воденичаров. Тази тактика цели да привлече и хората с антитурски и националистически настроения, които се активизират покрай демонстрациите срещу „възродителния процес”. След балотаж двойката Желев – Димитрова печели. Това е още една важна победа по пътя към съсредоточаването на всички центрове на властта в техни ръце.

Започвайки своята работа Филип Димитров декларира, че първостепенен акцент ще се постави върху реституцията, която ще премахне една от най-големите несправедливости на комунистическия режим – лишаването на народа от частна собственост. Следващата стъпка на новите законотворци е прекрояването на вече приетия от ВНС закон за земята, при който се налага решението тя да бъде върната на законните си собственици в реални граници, а имуществото на бившите ТКЗС и АПК да бъде разпродадено чрез търгове от тричленни ликвидационни съвети. Принципът на избиране на участниците в тях, занижените оценки на инвентарната техника и материална база на стопанствата, и не особено прозрачните търгове и липсата на ефикасен контрол върху тяхната работа, твърде скоро довеждат до конфликт на интереси и протести на селяни от десетки села. В края на месец април се гласува закона за приватизацията. След въвеждането му в действие СДС се надява на бързо нарастване на частния сектор, спиране спада на икономическите показатели и постепенно забогатяване на българския народ.

Нарастващата инфлация, необходимото драстично повишаване на ниските заплати в държавния сектор и незабавно преструктуриране и стабилизиране на държавните предприятия с цел подготвяне за приватизация се стоварват като наследство от предшестващите управляващи върху екипа на Филип Димитров. Обществените нагласи за подобряване на начина на живот не се оправдават и това води до увеличаване на социалното напрежение и отправянето на критики. Удар върху кабинета нанася и въведеният режим на тока, който буди асоциации с икономическата немощ на комунистическия режим. Бързо повишаващото се негодувание и критичност, разпространявани чрез и от медиите, влошават диалога между институциите и задълбочават конфронтацията в техните взаимоотношения. Още преди да са изтекли 100-те дни управление на правителството, в края на януари КТ „Подкрепа” заявява, че иска оставките на двама от водещите „сини” министри - на финансите Иван Костов, и на индустрията и търговията Иван Пушкаров. Като основни грешки на правителството се посочват погрешната политика при децентрализацията и преобразуването на предприятията, повишаването на безработицата над обещания праг, рязкото спадане на доходите на населението и липсата на публичност в механизма на приватизация, което е извън реда на закона и развързва ръцете за корупционни практики. През месец март започват и първите стачни действия на миньорите, но вместо да се предизвика необходимият диалог, това води до задълбочаване на взаимните обвинения. Правителството обвинява синдикатите в стремеж към осигуряване на „послушни“ министри, с които да подготвят икономически лостове за управление на приватизацията.

Освен със синдикалните организации, правителството на Филип Димитров много скоро влиза в пререкания и с новоизбрания президент Желю Желев. Въпреки че нямат идейни различия относно начина на провеждане на смяната на системата и демократичните процеси, президентството започва да води политика на самостоятелна и независима институция, като приема за своя основна роля да бъде най-вече коректив на изпълнителната власт. Първите явни противоречия с новия кабинет възникват по повод контрола над Националната разузнавателна служба. Едната възможност е това да бъде президентството, а другата - тя да отиде под „шапката” на МВР и по този начин да се ръководи от правителството и респективно да бъде под влиянието на управляващата в този момент партия. Това, според д-р Желев, е нарушение и крачка назад в демократичния процес, по който е тръгнала страната. Умерена критика от президентството изпълнителната власт получава и заради започналите масови уволнения и подмяна на служителите най-вече във вътрешното и икономическото министерство. Тези чистки, според държавния глава, вместо да ускоряват реформата, всъщност водят до нейното забавяне и създават предпоставки за възникването на корупция.

Трети център на противодействие на правителството се заражда и сред Националния координационен съвет на СДС. Оформилите се различни групички – на „малките” и „големи” партии, на президентски и пропарламентаристки, републикански и монархистки, всяка от която се опитва да лансира своята най-точна и правилна идея за управлението, се опитват да влияят върху решенията на Филип Димитров и неговите министри, което допълнително разконцентрира работата на управляващите. Немалка роля за лошата комуникация между институциите изиграват и съветниците на премиера, получили от медиите прозвището „сините кардинали” – Константин Мишев и Алекс Алексиев. И двамата дълги години са живели в Съединените щати и тяхното присъствие в екипа на Димитров представлява ясна индикация за прозападна и в частност отвъдатлантическа външнополитическа ориентация на правителството. Основните критики, отправени срещу тях, са най-вече заради голямото влияние, което имат върху премиера и налагането на свои еднолични решения върху работата на кабинета.

Повишеният медиен интерес към всяко едно действие на новите държавни управници и необезпокояваната свобода на словото и публикации в печата с непрекъснато увеличаване на критичността и вкуса към сензационни разкрития за далавери и афери, в които са забъркани министрите или техни приближени, става причина твърде скоро премиерът да обяви пълно медийно затъмнение върху работата и решенията на правителството. Подобни действия още повече влошават обществения климат, саботират работата на кабинета и засилват недоволството на избирателите, които по никакъв начин не чувстват така горещо обещаваното им бързо подобрение на жизнения стандарт.

В средата на месец май военния министър Димитър Луджев подава оставка и е заменен от Александър Сталийски, Министерството на индустрията и технологиите, начело с Иван Пушкаров, се разделя на две отделни министерства – на търговията и на промишлеността.

Разкола в Българската православна църква внася още напрежение в държавата. Новосъздадената от правителството Дирекция по вероизповеданията решава да освободи от пост патриарх Максим. Обвиненията върху него са, че е избран на тази длъжност по време на комунистическия режим и поради тази причина в днешните условия на нова държавна организация той е нелегитимен и трябва да се организира нов църковен събор и съответно да се избере нов патриарх. Подкрепяни от свещеник Христофор Събев, депутат от СДС, противниците на Максим в Светия синод избират за негов заместник неврокопския митрополит Пимен. След протестите на привържениците на патриарх Максим спорът е отнесен към Конституционния съд, който през месец май отменя решението за отстраняването му. Въпреки това, двувластието вече е факт и на няколко пъти се стига до грозни сцени на окупация на църковни имоти и саморазправа между свещеници и миряни, което Подронването на авторитета на православната вяра води и до подронването на новото демократично управление.

Външната политика на правителството е насочена към включването на страната в европейските и атлантически структури, което в дългосрочен план й гарантира сигурност и стабилност на развитието. На 15 януари 1992г. България е една от първите държави, които признават независимостта на бившата югославска република Македония. Започва и активен международен диалог със западноевропейските демокрации – последователно са подписани договори за икономическо сътрудничество с Германия, Франция, Италия, Гърция, както и с Турция и Италия. Паралелно с това правителствена делегация, начело с Филип Димитров, осъществява 10 дневно посещение в САЩ, където премиерът се среща с президентите Джордж Буш и Роналд Рейгън. В знак на добра воля американската страна подготвя законопроект, във който България е обявена за „най-облагодетелствана нация в областта на търговията”.5 На 7 май 1992 г. е отбелязан и един от най-големите успехи – страната е приета в Съвета на Европа, а следващата стъпка е кандидатиране за асоцииран член на Европейския съюз. Напредък е постигнат и при отношенията с Руската федерация. През август нейният президент Борис Елцин пристига на посещение, при което е подписан договор за сътрудничество между двете държави.

В България започват стачни действия и протести, все повече предприятия изпадат в неплатежоспособност, безработицата нараства, президентът Желев отправя критика към правителството, а СДС от своя страна го критикува и приемат декларация, с която се отричат от него.

Притиснат от политическите опоненти и растящото напрежение между институциите, Филип Димитров решава да поиска от парламента вот на доверие за дейността на оглавяваното от него правителство, без да прецени обстановката, че вече нито се ползва от цялостната подкрепа на „синята” група, чиято монолитна цялост е разбита, нито има на своя страна лоялността на ДПС. На 28 октомври 1992г. кабинетът не получава необходимото мнозинство и още същия ден подава оставка. Преговори за ново правителство се водят между представители на СДС и ДПС. „Сините” настояват правителството да не се нарича коалиционно, а да бъде по формулата правителство на СДС с участие на ДПС. Движението предявява претенции за един вицепремиер, трима министри, четирима зам.-министри, както и евентуален контрол върху силовите министерства. СДС не отстъпва и хората на Ахмед Доган отказват да участват в кабинета, а това автоматично го обрича на провал при гласуването. Следващата по големина партия, имаща право на мандат, е БСП, но не успява да го вземе, защото Желю Желев не подписва указ за назначаването на Петър Бояджиев, заради френското му гражданство. ДПС не успява да състави мандат след нови преговори със СДС.

На 30 декември 1992 г., с подкрепата на БСП и 23 депутати от СДС, новият кабинет, начело с Любен Беров, е одобрен в парламента. Неговото двегодишно управление се характеризира със забавяне на стопанската реформа, нарастваща безработица и инфлация. Преди всичко се наблюдава увеличаване не само на криминалната, но и на икономическата престъпност, придобиваща все по-големи и неконтролируеми размери, постепенно започнала разяждане на държавния апарат чрез злоупотреби и присвояване на държавно имущество. На сцената излизат организираните престъпни групи на безработните бивши спортисти, занимаващи се с рекет, обири и изнудване. Липсата на ясна политическа подкрепа за управляващите само за две години заражда и засилва процеси, които оформят негативния облик на българския преход и оставят отпечатък върху цялостното политическо и икономическо развитие на страната през следващите години.

Започналият конфликт между президента и неговите доскорошни съмишленици от СДС добива крайни форми през лятото на 1993г., когато пред президентството отново е сформиран протестен палатков лагер. Техните действия са подкрепени с обявената от депутата Едвин Сугарев безсрочна гладна стачка, която цели свалянето на президента от власт. Като резултат на всички тези действия на 30 юни вицепрезидентката Блага Димитрова подава оставка от своя пост поради влошени отношения с д-р Желев, който до края на своя мандат през 1996 г. изпълнява сам своята длъжност.

В средата на юни 1994 г. „синята” коалиция извършва в своите редици и акцията „чисто минало”. В редиците на БСП също текат различни процеси. След изборното поражение през октомври 1991 г. ръководството й се сменя и на поста председател е издигнат младият и неизвестен Жан Виденов. Той трябва да стане емблема на реалната промяна на стогодишната партия, даваща път на нови и необременени със стари рефлекси политически фигури. Партията успява да се възползва от кризата в СДС, като застава зад и поддържа с гласовете си правителството на Беров, но в същото време се подготвя за предсрочни парламентарни избори, използвайки нарастващото недоволство на хората към управляващите.

Заради критиките на президента и социалистите към правителството нараства идеята за съставяне на служебен кабинет и провеждането на предсрочни парламентарни избори. На 2 септември 1994г. министър-председателят подава оставка на своя кабинет след рекордните седем вота на недоверие. Президентът издава указ за съставяне на кабинет начело с Димитър Луджев, но този опит за съставяне на правителство не упява и след разпускането на парламента Желю Желев излъчва служебен премиер - икономистката Ренета Инджова, първата жена, заемала такъв пост в цялата политическа история на България. Основната роля на това временно правителство е да подготви провеждането на изборите, насрочени на 18 декември 1994 г. За краткото си управление министър-председателката успява да изгради образ на твърда и безкомпромисна личност, предприела решителни действия срещу компрометиралите се висши държавни служители и политици.

В изборния ден на 18 декември 1994 г. СДС претърпява сериозно поражение. Социалистите и техните партньори успяват да получат необходимото парламентарно мнозинство. Новоизбраното правителство започва работа на 26 януари 1995 г., а за министър-председател е избран лидерът на социалистите Жан Виденов. В своята предизборна програма БСП е обещала да доведе до край структурната реформа, да оздрави големите предприятия пред фалит, да повиши доходите на населението и да се справи ефикасно с нарасналата престъпност. Една от първите задачи на новоизбраните управляващи е да променят и прегласуват някои от спорните закони, приети от предишното Народно събрание. БСП наследява относително стабилна държавна валута спрямо американския долар и минимално покачване на икономическия ръст, което се задържа до края на 1995 г. Това привидно спокойствие отново изтласква на заден план извършването на структурната реформа и позволява да се започне подготвянето на обещаната масова приватизация – специални бонове, полагащи се на всеки пълнолетен българин, чрез които може да участва в търговете за приватизиране на големите държавни предприятия.

Две са основните негативни събития, които сполетяват страната през първата година от управлението на БСП. В началото на пролетта през 1995 г. масово започват да обявяват несъстоятелност т.нар. „пирамиди” – финансови къщи, предлагали необосновано големи кредити на своите вложители. Поради примамливите си оферти и коректната си работа в началото на своето съществуване те са особено популярни сред населението, носейки му добри допълнителни доходи. За по-малко от два месеца десетки пирамиди преустановяват своята дейност, завличайки милиарди левове от измамените си клиенти. Държавата, в лицето на прокуратурата се намесва твърде късно, когато става ясно, че повечето от т. нар. фараони (собствениците на пирамидите) са напуснали страната, изнасяйки парите на своите жертви зад граница. Въпреки протестите на хиляди хора, правителството обявява, че не може да се ангажира с гарантиране и възстановяване на изгубените средства.

Другото събитие, което компрометира социалистическото управление, е възникналата в края на годината зърнена криза. Изключително добрата реколта през жътвената кампания провокира нерегулиран износ на зърно, за който медиите информират още през лятото. Те разпространяват информации, че свързани с правителството фирми са основните износители, а зърнохранилищата на страната са празни. Заради тези сигнали главният прокурор на републиката Иван Татарчев обявява, че ще започне наказателна проверка. Това активизира опозицията и в началото на януари 1996 г. именно заради тези афери в парламента е внесен вот на недоверие. През пролетта дефицитът на зърно става все по-осезаем, цената на хляба се покачва, появяват се проблеми със снабдяването и опашки пред хлебарниците в големите градове.

Важно събитие за 1995 г. са местните избори, назначени в края на месец октомври. Тяхната важност се дължи на факта, че се провеждат почти година след началото на управлението на БСП и са реален индикатор за електоралните нагласи и предпочитания на населението. Те могат да покажат дали има разочарование от действията на новите властимащи и дали опозицията е успяла да мобилизира своите привърженици и е излязла от кризата, в която е изпаднала. Въпреки че регистрира голям изборен успех в средните и малките населени места, БСП губи в столицата и в някои от най-големите и важни областни центрове като Пловдив, Варна, Стара Загора и др.

Спокойствието на управляващите, което им донася победата на местните избори, не трае дълго. В началото на 1996 г. освен задълбочаването на зърнената криза, която предизвиква смяната на земеделския министър, назряват сериозни проблеми в банковата сфера.

На прага на нова тежка икономическа криза и вероятност от хиперинфлация, кабинетът на Жан Виденов е принуден да се обърне за помощ към Международния валутен фонд и да се изправи пред най-трудната и отлагана част от структурната реформа – закриването на големите губещи предприятия, прекратяване на тяхното рефинансиране от държавния бюджет и подготовката им за приватизиране. Вътрешната стабилност на партията също е разклатена, Жан Виденов е обвиняван за престъпни връзки с икономически групировки като „Мултигруп” и т. нар. кръг „Орион”.

В ситуация на все по-голямо нарастващо недоволство срещу социалистите в края на годината трябва да се проведат дългоочакваните президентски избори. Те са изключително важни и за двете големи партии. СДС още от началото на 1996 г. започва с търсенето на подходящ кандидат, въпреки че сегашният президент Желю Желев е обявил решението си да се кандидатира отново за своя пост. Поради критиките и ролята, която е изиграл при свалянето на демократичното правителство, новото ръководство на съюза смята неговата кандидатура за твърде неприемлива и насъбрала множество негативи сред „сините привърженици”. След загубата на парламентарните избори от 1994 г. Филип Димитров се оттегля и на поста председател на НКС на СДС е избран икономистът Иван Костов. Само за година той успява да спре разложителните процеси сред демократите, да влезе в конструктивен диалог с останалите опозиционни партии и да превърне СДС в „стегната и прагматична сила”.6 Още през месец март в съюза са извършени вътрешни номинации за нов кандидат. Със сравнително голяма преднина печели малко известният Петър Стоянов. За да излъчат опозиционните сили единен кандидат с повече шансове за успех е договорено помежду им да се проведат първични президентски избори на 1 юни 1996 г. Така между Петър Стоянов и д-р Желев, подкрепян от Народен съюз и ДПС, ще се изясни кой ще се изправи срещу номинирания от социалистите човек. При провеждането на изборите настоящият президент претърпява неуспех и се оттегля от надпреварата.

От своя страна БСП също търси подходяща и силна кандидатура и я открива в лицето на външния министър Георги Пирински. Но и този път назрява проблем. Според Конституцията президентът на Република България трябва да бъде български гражданин по рождение, а Пирински, въпреки българското си гражданство, е роден в САЩ. Още на 24 юли Конституционният съд решава, че издигнатият от социалистите кандидат не отговаря на конституционното изискване. Едва след като ЦИК отказва да го регистрира БСП се отказва от Пирински и на негово място издига малко известния сред избирателите проф. Иван Маразов, който до този момент е бил кандидат за вицепрезидент. В средата на президентската кампания страната е разтресена от първото в историята на прехода убийство на политик. На 2 октомври пред дома си показно и посред бял ден е застрелян бившият премиер и настоящ депутат Андрей Луканов. Неговото убийство поставя изключително остро нерешения проблем за нарастващата престъпност и пагубното й срастване с политическия елит.

Съвсем закономерно, предвид задълбочаващата се всеобхватна криза и главоломното спадане на доверието към управляващите, изборите са спечелени от Обединените демократични сили (ОДС) и техния кандидат Петър Стоянов. Веднага след изборите на 11 ноември е свикан пленум, на който след бурни и денонощни дебати, макар и с малка разлика, е гласувано доверие на министър-председателя до 21 декември, когато ще се проведе извънреден конгрес на БСП. Дотогава Жан Виденов трябва да започне подготвителни сондажи за въвеждането на валутен борд, единствената възможна мярка за стабилизиране на лева и ограничаване на хиперинфлацията. Това е и едно от условията на МВФ за отпускане на заем от Световната банка.

Синдикатите и опозицията също се активизират като поставят въпроса за предсрочни парламентарни избори. Икономическата ситуация продължава да се влошава и населението е изправено пред невиждана до този момент криза. Българската валута главоломно се обезценява, като доходите на голяма част от населението започват да се равняват на няколко долара. В подобна безнадеждна ситуация на 21-22 декември е проведен 42-я извънреден конгрес на БСП. Жан Виденов още на първия конгресен ден декларира решението си да се оттегли от поста председател на БСП и депозира оставката на правителството си. За нов партиен лидер е избран историкът Георги Първанов, а като евентуален следващ премиер се спряга името на Николай Добрев. На извънредно заседание на парламента на 28 декември оставката на кабинета е приета с мнозинство от 211 гласа.

В началото на 1997 г. БСП започва вътрешни консултации за съставянето на нов кабинет. Това активизира опозицията и протестите на нейните привърженици, които окупират ежедневно пространството пред партийната централа на социалистите с настояване за предсрочни избори. На 10 януари протестните митинги се прехвърлят пред парламента, където опозиционните сили настояват да се гласува декларация за национално спасение. През целия ден напрежението сред хилядите недоволни нараства и въпреки засилените мерки за охрана и призивите за спокойствие, привечер сградата на Народното събрание е щурмувана, демонстрантите нахлуват в приземния етаж и изпочупват обзавеждането в намиращите се там кабинети. Полицията успява да ги отблъсне, като се стига до ръкопашни сблъсъци, а двете страни дават десетки ранени. Едва в малките часове протестиращите се разотиват и охраната успява да изведе обсадените вътре депутати. На следващия ден ОДС обявяват национална политическа стачка и гражданско неподчинение, като се надяват по този начин да постигнат своите искания за предсрочни избори.

В подобна ситуация на два пъти президентът Желев отказва да подпише указ за съставяне на ново правителство начело с Николай Добрев. Неговият основен мотив е, че оставането на БСП на власт може да застраши гражданския мир и да предизвика нови неконтролируеми вълнения и ексцесии. На 21 януари 1997 г. длъжността президент на републиката заема новоизбраният Петър Стоянов. След няколкодневни консултации той решава да даде мандат за ново социалистическо правителство, но призовава ръководството на партията да се откаже от него, за да се успокои социалното напрежение и да се пристъпи към разпускането на парламента и подготовката на нови избори. През това време ежедневните масови протести продължават не само в столицата, но и в големите градове. Най-активни са отново студентите, които в кратката история на прехода за пореден път не се притесняват да застанат срещу официалната власт, да излязат на улицата и да отстояват своето решение с лозунги от типа „Всеки ден ще е така - до победата”. На 29 януари е обявена национална стачка, след което много предприятия спират работа, столицата е в барикади, а републикански пътища и гари са блокирани за по няколко часа. На 4 февруари номинираният за премиер Николай Добрев, вместо да обяви членовете на своя екип, връща мандата и по този начин декларира официално отказа на БСП от властта. На свикания от президента спешен Консултативен съвет за национална сигурност е договорено отказване на всички парламентарни групи от правото им на мандат за съставяне на правителство, скоростно разпускане на Народното събрание, съставянето на служебен кабинет и насрочването на избори във втората половина на месец април. Още на следващия ден протестите в цялата страна спират, блокадите са премахнати и хората с нова надежда се връщат към обичайното си ежедневие.

На 13 февруари е първото заседание на служебния кабинет с министър-председател Стефан Софиянски, а Народното събрание се саморазпуска на 19 февруари 1997 г. В ситуация на пълно мобилизиране на силите и неотложни решения новото правителство успява да приеме редица мерки, които са важни за стабилизирането на държавата – подаване на кандидатура за членство в НАТО и подписване на меморандум с МВФ. В този кратък период преди насрочените избори политическите партии също извършват трескава подготовка. Лидерът на СДС Иван Костов успява да осъществи своето намерение и на деветата конференция на съюза (15-16 февруари 1997г.) демократичните сили се превръщат в единна партия. Обединени и силни, те се подготвят за предизвикателствата на властта. От своя страна, БСП е разкъсвана от взаимни обвинения и обезверяване. Тактиката й да се разграничи от поредните компрометирали се лидери вече не може да мобилизира електората. Много от бившите й изявени функционери я напускат и се вливат в новото обединение на Александър Томов – Българска Евролевица.

В изборния ден без всякакви изненади и с пълно превъзходствох Обединените демократични сили получават парламентарно мнозинство от 137 депутати. Втори, но с катастрофален резултат в сравнение с предишните досега, е БСП с 58 депутати. Място в 38-мото поред Народно събрание намират и другите познати партии – ДПС и коалиралите се с него Зелена партия, Партия на демократическия център, Нов избор на Д. Луджев и монархистката Федерация „Царство България”, явили се под названието – ОНС ( Обединение за национално съгласие). Разчитайки този път на стабилно мнозинство и изявен и авторитетен лидер в лицето на Иван Костов, СДС и коалиционните му партньори се подготвят за втория си опит за самостоятелно управление, в ситуация, в която „фабриката за илюзии” най-накрая трябва да бъде затворена и дълго отлаганите реформи и мерки за стабилизиране на страната да започнат незабавно. 7



Източници:

  1. Пиргова, Мария. Политическото мислене в глобалния преход. - http://en.contextbg.org/?p=547



  1. Калинова ,Е., И. Баева. Българските преходи 1939-2002. С., 2002.



  1. Семерджиев, А. Лято 90. Пожарът. С., 1997.



  1. Спасов, М. Правителството на Филип Димитров. С., 2002.

1 Пиргова, Мария. Политическото мислене в глобалния преход. - http://en.contextbg.org/?p=547


2 Калинова ,Е., И. Баева. Българските преходи 1939-2002. С., 2002.

3 Семерджиев, А. Лято 90. Пожарът. С., 1997.

4 СДС- движение получава 34,36 %, БСП 33,14 %, на трето място се нарежда ДПС със 7,55%.

5 Спасов, М. Правителството на Филип Димитров. С., 2002.

6 Калинова ,Е., И. Баева. Българските преходи 1939-2002. С., 2002.

7 Изразът принадлежи на президента Петър Стоянов.

Каталог: uploaded files -> file
file -> Магистърска програма „Глобалистика" Дисциплина „Политическият преход в България" Доц д-р П. Симеонов политическа система и политически партии на българския преход студент: Гергана Цветкова Цветкова Факултетен номер: 9079
file -> Дата на публикуване на началния текст в интернет на български език
file -> Магистърска теза на Борислав Виларов
file -> Програма „Развитие на човешките ресурси" Европейския социален фонд на Европейския съюз „ Инвестира във вашето бъдеще"
file -> Програма „Развитие на човешките ресурси" Европейския социален фонд на Европейския съюз „ Инвестира във вашето бъдеще"
file -> Вопросы социологии
file -> Справка за оповестяване на счетоводната политика
file -> Иван пунчев стоката в нейното явление
file -> Под печат в сп. „Население”, 2012, кн. 1 Помаците според българската етнодемографска статистика. Pomaks according to the Bulgarian ethno-demographic statistics
file -> Су „Св. Климент Охридски” Философски факултет Касова приватизация


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница