Промискуитет и миноритарен дискурс



страница1/2
Дата09.02.2017
Размер0.56 Mb.
  1   2
Произход на испанския пикаресков роман: към генеалогията на реализма

Трета глава


ПРОМИСКУИТЕТ И МИНОРИТАРЕН ДИСКУРС

Владимир Сабоурин



web

Скокове на наслада безкрайни


прави вълка, щом съгледа добитък;
козленцата - зърнат ли бозки;
Мелибея - своя любим.

Фернандо де Рохас. Трагикомедия на Калисто и Мелибея (1502)



Разгледаното в І гл. съвпадение в понятието за произход на възникването и унищожаването намира диахронното си съответствие в генезиса на испанския пикаресков роман. Поставяйки началото на жанра на романа в модерността, испанският пикаресков роман абсорбира генетичен материал, който лежи извън сферата на жанровата еволюция, довела до възникването на голямата прозаическа форма в рамките на западноевропейския Ренесанс. Този специфичен генетичен материал, обособяващ литературните процеси в Испания от протичането на Ренесанса в християнския Запад, възхожда към съжителството на християнски, арабски и еврейски компоненти на Иберийския полуостров през късното Средновековие. Испанският пикаресков роман възниква в контекста на разрушаването на това единствено по рода си съжителство на трите религии на книгата в процеса на синхронизация на испанското развитие към края на епохата на Реконкистата с общото развитие на християнска Европа. С приключването на Реконкистата през съдбоносната 1492 година Испания навлиза в общоевропейските модерни времена, като ускорено и до голяма степен неочаквано се превръща в първата модерна централизирана държава. Синхронизацията с общоевропейската модерност предполага систематичното разрушаване на синтеза между испански и семитски елементи, върху който стъпва културата на средновековна Испания. Парадигматичен аспект на стремежа на модерната държава към административно-бюрократична унификация и консолидация представлява установяването през 1478 г. на институцията на Св. Инквизиция, чиято първоначална основна целева група е общността на конвертитите (едва по-късно и не дотам последователно биват обхванати всички видове еретици и вещици).

Испанският пикаресков роман е погранично явление: от една страна, е откриващата се перспектива на жанрова еволюция, отвеждаща до формата на модерния роман; от друга - травматичният опит на систематичното административно-бюрократично разрушаване на жизнения свят, в който се корени жанрът на романа. Именно тази погранична диахронна положеност на пикаресковия роман отговаря на структурата на понятието за произход с неговото съвпадане на възникване и унищожаване. В испанския пикаресков роман възникването на жанровата форма на романа съвпада с разрушаването на обусловилия зараждането на тази форма културен синтез. Катастрофалният и травматичен характер на налагането на модерната централизирана държава, рефлектиран в пикаресковия роман, се подсилва от факта, че общността на конвертите взима активно участие в подготовката на възхода на Испания през последната четвърт на ХV и първата половина на ХVІ век. Пикаресковият роман е създаден от поколението, чиито бащи полагат основите на испанското чудо на прага на модерността. Синовете вече са потенциални или действителни жертви на Инквизицията в качеството й на най-ефикасен инструмент на модерната централизирана държава, за чието създаване - включително и като представители на управляващия елит - допринасят бащите. По ирония на историята, която синовете ще превърнат в мрачно весела литература, поставяща под въпрос самата идея за история, първоначално именно високопоставените конвертити са заинтересовани от учредяването на Инквизицията като средство за административно противодействие на засилващите се в средата на ХV в. нападки по линията на т.нар. „чистота на кръвта” (limpieza de sangre), която започва да придобива измеренията на колективна натраплива идея, намерила израз в книги като изключително популярната през втората половина на ХVІ и началото на ХVІІ в. Петно на благородството (Tizón de nobleza) (1560) на кардинал Франсиско де Мендоса и Бовадилья1, в която се разкриват еврейските или конвертитски „петна” в генеалогиите на много благороднически семейства. В екстаза на първата любовна среща с Мелибея младият благородник (cavallero) Калисто споменава обсесивната формулировка. „Но тъй като съм сигурен в твоята чистота на кръвта и на делата, оглеждам себе си да видя дали аз съм Калисто, на когото толкова добро [му] е сторено.” (Pero como soy cierto de tu limpieza de sangre y hechos, me estoy remirando si soy yo Calisto a quien tanto bien se [le] haze.) (Рохас 2004: 261)2 (квадратни скоби в оригинала). Тази мрачна шега на Рохас с опасното словосъчетание е един от блестящите примери за сардоничния поглед на синовете. Спадащите към управляващия елит конвертити се надяват, че Инквизицията ще разследва безразборните обвинения въз основа на съмнителната „чистота на кръвта” и ще предпази общността от една колективна стигматизация. За поколението на синовете обаче, за което илюзиите на бащите се оказват съдбоносна грешка, масовата обсцесия с „чистотата на кръвта” вече може да бъде само предмет на черен хумор и субверсивни пикарескови генеалогии. По тяхно време обикновената липса на „петна” в произхода - охотно и ексцесивно изтъквани от pícaro-то - започва да се превръща в своеобразно простонародно „благородство” на „изконния християнин” (cristiano viejo, букв. „стар християнин”, за разлика от „новите християни”, cristianos nuevos, т.е. конвертитите), с което толкова много се гордее Санчо Панса и за което Дон Кихот последователно запазва мълчание.

Определящата характеристика на поколението на синовете е усъмняването в идеята за история в момент, в който създадената от бащите Испания прави - за първи път в историята - глобална история. Този споделен опит ще бъде формулиран по представителен за поколението начин от един от героите на Селестина (1499) на Фернандо де Рохас. „Понеже събития, пораждащи възхищение и силно възжелавани, докато не се случат, веднага щом отминат, биват забравени. Всеки ден виждаме новости и чуваме за тях, и ги отминаваме, и ги оставяме зад гърба си. Времето ги смалява, прави ги напълно възможни. Колко би се поразил, ако кажат: потрепери земята - или от друго подобно нещо, което да не забравиш след това? Като например: замръзна реката, слепият прогледна, почина баща ти, падна мълния, превзета е Гранада3, кралят влиза днес, победен е турчинът, утре има слънчево затъмнение, реката отнесе моста, онзи вече стана епископ, обраха Педро, Инес се обеси, [ Кристобал се напи]. Какво ще ми отвърнеш, освен че след три дена или като погледне втори път никой не би се поразил от това? Всичко е така, всичко отминава по този начин, всичко се забравя, всичко остава зад нас.” (Pues los casos de admiración, y venidos con gran desseo, tan presto como passados, olvidados. Cada día vemos novedades y las oýmos y las passamos y dexamos atrás. Diminúyelas el tiempo; házelas contingibles. ¿Qué tanto te maravillarías si dixiessen: la tierra tembló, a otra semejante cosa que no olvidasses luego? Assí como: elado está el río, el ciego vee ya, muerto es tu padre, un rayo cayó, ganada es Granada, el rey entra hoy, el turco es vencido, eclipse ay mañana, la puente es llevada, aquél es ya obispo, a Pedro robaron, Ynés se ahorcó, [Cristóbal fue borracho]. ¿Qué me dirás, sino que a tres días passados o a la segunda vista no ay quien dello se maraville? Todo es assí, todo passa desta manera, todo se olvida, todo queda atrás.) (С 140-141; квадратни скоби в оригинала) Тази блестяща формулировка на едно радикално нихилистично отношение към историята ще придобие жанрово диференцирана форма в пикаресковия роман. Като изходна точка на разглеждането на испанския пикаресков роман - и на началата на жанра на романа в модерността - Селестина е по-скоро пренебрегвана от големите теоретици на романа. Тази неоправдана липса на внимание би могла да се обясни както с неясната жанрова определеност на творбата, която и до днес е предмет на разногласия, така и с липсата на общоевропейска рецепция, която да обоснове проследима жанрова традиция. Макар че в рамките на испанската литература Селестина бива поставяна плътно до Дон Кихот - самият Сервантес я нарича в стиховете към първата част на романа „божествена книга”4 - тя стои в жанрово отношение самотно и там. Както ще видим по-нататък, тази самота има своите сериозни основания, които не толкова я отдалечават от генезиса на романа, колкото я превръщат в негово родилно петно. Нека първо обаче се спрем малко по-подробно на социалноисторическата обусловеност на изразеното в Селестина отношение на поколението на синовете към историята.

Вече споменахме във ІІ гл., че в последната четвърт на ХV век Испания ускорено навлиза в общоевропейската модерност. Водещ аспект на ускорената модернизация е религиозната политика на Католическите крале (Reyes Católicos) Фернандо Арагонски и Исабел Кастилска, целяща установяването на една конфесионално хомогенна държава. Модерната централизирана държава възниква в процеса на конфесионално уеднаквяване на хетерогенната картина, характерна за Испания през Средновековието. Радикалният характер на обрата в отношението към религиозните малцинства при навлизането на Испания в модерността се обяснява на първо място със значителното й изоставане спрямо другите европейски държави. „Странното всъщност е не толкова в интолерантността, с която Испания процедира в този случай и при тези обстоятелства, колкото в късната дата на промяната в политиката. В действителност по това време евреите вече отдавна са били прогонени от останалите европейски страни.” (Перес 1982: 156)5. През цялото Средновековие Испания е единствената християнска страна, в която значителни религиозни малцинства са могли да съжителстват под защитата на закона. Самостоятелният път на развитие на Иберийския полуостров през епохата на Средновековието се обяснява от взаимосвързаните процеси на Реконкистата и новото заселване на отвоюваните от маврите територии. Християните нямат интерес от емиграцията на мавърското население, което е основната работна ръка в земеделието. Еврейските общности също са добре дошли като заселници в отвоюваните територии. Нито от маврите, нито от евреите се изисква като предварително условие преминаването към католицизма. За кралете те са важни като лоялни васали и трудолюбиви данъкоплатци.

С приключването на Реконкистата в края на ХV век ситуацията коренно се променя. Специфичните обстоятелства, осигуряващи многовековното съжителство на християни, маври и евреи, отпадат след възстановяването на християнското владичество върху Иберийския полуостров. Рязката промяна в религиозната политика бележи окончателната интеграция на Испания в християнска Европа. „Краят на териториалното отвоюване поставя началото на духовното отвоюване на Испания от страна на християнска Европа. Това е една от първите причини, която обяснява виража в годините 1480-1500.” (ЕМ 157). Именно в тези хронологически и политически рамки се разполага поколението на автора на Селестина. Другата основна причина за обрата в политиката спрямо малцинствата, която пряко засяга родените в края на 60-те години на ХV в., е споменатото вече възникване на модерната централизирана държава, изискваща на първо място наличието на конфесионално единство. От гледна точка на модерната държава характерната за Средновековието толерантност е израз на „институционална незрялост”6, основаваща политиката на личностни отношения, които позволяват на испанските крале безпроблемно да имат поданици от три различни изповедания. При прехода към модерността гарантирането на социалната кохезия изисква наличието на единство на изповеданието, което изпълнява функцията на консолидиращ фактор преди появата на чувството за национално единство, за което не може да се говори преди края на ХVІІІ век. Ранномодерните народи изживяват единството си като единство на вярата, което представлява единството на културата. „В Испания единството на вярата изглежда по-необходимо, отколкото в другите европейски страни.” (ЕМ 158). Все още не е налице политическото единство: съставящите младата държава кралства Кастилия и Арагон са свързани единствено в лицето на владетелите си Исабел и Фернандо. Укрепването на единството на вярата цели да стимулира чувството за общност между васалите на двете кралства и лоялността на масите към Католическите крале. В този ред на мисли можем да определим окончателната реинтеграция на Испания в сферата на християнската цивилизация и подсигуряването на вътрешната кохезия на двойната монархия като дълбинните причини, поставящи на дневен ред необходимостта от последователно налагане на единството на вероизповедание.

Картината на факторите при навлизането на Испания в модерността се усложнява от специфичната роля на общността на конвертитите в модернизационния процес. „Конвертитите и евреите образуват в Испания през ХV век нещо като средна класа (clase media), една тепърва формираща се буржоазия.” (ЕМ: 158). Тази социална определеност на общността на конвертитите повдига въпроса за евентуалния съсловен подтекст на обрата в политиката спрямо религиозните малцинства. Съдебните процеси и конфискацията на собствеността по обвинения в религиозна нелоялност със сигурност биха могли да се окажат ефикасен инструмент в една предполагаема съсловна борба. Предположението за възможен съсловен подтекст на религиозната политика може да бъде подкрепено от избирателния характер на репресиите от страна на Инквизицията, които първоначално засягат единствено общността на конвертитите. Без да е необходимо да свеждаме дейността на Инквизицията до елемент на ранномодерна „класова борба” между зараждащата се буржоазия и интересите на землевладелската аристокрация, можем с голяма степен на сигурност да твърдим, че репресиите спрямо общността на конвертитите обективно отслабват позициите на буржоазията. Кралете със сигурност нямат икономически интерес от преследването на конвертитите и евреите, но също така е очевидно, че при налагането на централизираната държава те отдават приоритет на конфесионалното единство, оставяйки чисто икономическите съображения на заден план. Освен това не бива да се забравя, че дейността на Инквизицията е съществен аспект на прехода към модерната централизирана държава. „В този смисъл може да се твърди, че създаването на Инквизицията [...] се характеризира с безспорни черти на модерност - на тоталитаризъм - доколкото изразява стремежа на държавата и Католическите крале активно да контролират живота и мисленето на поданиците.” (ЕМ 160). Макар че наистина отслабва - без това обаче да е съзнателната й цел - икономическия аспект на модернизацията, Инквизицията систематично реализира другия определящ аспект на модерната държава - административно-бюрократичния. Взетото през 1492 г. решение за „окончателно разрешаване” на „еврейския въпрос” е логично следствие на стремежа на една изоставаща от общото европейско развитие ранномодерна държава за преодоляване на религиозната хетерогенност. С декрет от 31 март 1492 г. се фиксира четиримесечен срок, в който евреите е трябвало или да преминат към католицизма, или да напуснат Кралството. „Изглежда очевидно, че Католическите крале са хранели надеждата, че повечето от евреите ще предпочетат да преминат към католицизма и да останат в Испания.” (ЕМ 162). Въпреки дълбоката привързаност към страната, която единствена в средновековна Европа създава благоприятни условия за един небивал разцвет на еврейската общност, пазеща до днес тази привързаност в копнежното име Sefarad, едва 50 от общо 300 хиляди евреи, живеещи в края на ХV век в Испания, приемат кръщението и остават.

Основният проблем, с който се конфронтират останалите и който намира специфичен израз в пикаресковите генеалогии, е вече споменатата масова психоза на „чистотата на кръвта”. В нея административно-бюрократичната воля на модерната централизирана държава съвпада с дифузните чувства на народните маси - народополитиката съвпада с „народопсихологията”. Водещ е ресентиментът. „[...] испанците от ХVІ в. мразят конвертитите заради икономическата им власт, социалното им влияние и високомерието им.” (ЕМ 204). Особено дразнещо е високомерието (orgullo), за което има много свидетелства. Големият изследовател на ролята на маврите и евреите в културата на Испания дон Америко Кастро, на когото настоящето изследване дължи много, изказва дори предположението, че нееднократно споменаваната в документи от епохата надменност би могла да се интерпретира като знак за евентуалния еврейски произход на предразсъдъка за „чистотата на кръвта”. В края на ХVІІ в., след повече от два века систематични репресии от страна на Инквизицията „изконните християни” на Майорка все още твърдят за конвертитите: „Имат се за нещо по-добро”. Самата Инквизиция започва от средата на ХVІ в. да поставя на ръководни длъжности в йерархията представители на плебейските среди, извеждайки конфликта между „изконните” и „новите” християни все по-ясно в плоскостта на един сблъсък на плебеи и патриции. Както вече споменахме по-горе, „чистотата на кръвта” постепенно започва да се превръща в своеобразен вид „благородство” (nobleza) на плебеите, които се гордеят, че са „изконни християни”. Виждаме как идеята за „чистотата на кръвта” претърпява една заплетена трансформация, при която генеалогията й се обръща с главата надолу: първоначално тя е оръдие в ръцете на градската аристокрация, насочено срещу зараждащата се буржоазия и по-общо срещу буржоазните дейности като долни и „еврейски”, - за да се превърне накрая в плебейска реакция срещу идалгосите (hijosdalgo). Дон Кихот няма как да не запазва мълчание, когато Санчо се пъчи с благородството си на „изконен християнин”. При този обрат в идеята за „чистотата на кръвта” самият патрициански статут парадоксално се сближава в съзнанието на плебея с не дотам чистия произход. Pícaro-то от своя страна ще превърти още веднъж тази плебейска диалектика на произхода.

Испанската Инквизиция в качеството си на ефикасен административно-бюрократичен инструмент на модерната държава не само започва да рекрутира ръководните си кадри от плебейските среди, но и развива едно специфично степенуване на репресиите спрямо различните категории еретици. Първоначално тя преследва единствено конвертитите. По-късно дейността й се разпростира и върху мориските (moriscos, маври, останали в Испания след Реконкистата и насилствено покръстени). За разлика от конвертитите, които се опитват да се слеят с християнското общество - в което именно биват обвинявани, - мориските се противопоставят на всякаква асимилация, запазвайки традиционните си носии, обичаите на хранене и понякога дори арабския език. Макар че след насилственото им покръстване те на практика остават верни на исляма, мориските не представляват в очите на Инквизицията сериозна опасност за чистотата на католическата вяра поради затворения характер на общностите им, които се намират основно в селските райони. Асимилиращите се конвертити са много по-опасни, доколкото спадат към градската буржоазия, могат да четат и пишат, интересуват се от интелектуалните и религиозни дебати, оцветявайки по специфичен начин - дори когато са верни на католицизма - християнските религиозни практики и представи. Освен това мориските дълго време се радват на подкрепата на местната аристокрация, за която те са идеалната работна ръка със своята пословична работливост, скромност и търпеливост. Конвертитите могат да разчитат само на симпатиите на интелектуалния елит, който на свой ред е не по-малко подозрителен за Инквизицията. Близостта между интелектуалното дисидентство и конвертитската менталност и до днес кара някои изследователи на испанския пикаресков роман да виждат в него определящото влияние на идеите на Еразъм Ротердамски. Инквизицията със сигурност е виждала нещата по този начин, преследвайки с еднаква суровост както конвертитите, така и еразмистите. При определянето на степента на опасност на различните категории еретици - конвертити, еразмисти, протестанти и мориски - прави силно впечатление сравнително широкопръстото отношение към вещиците. Това става още по-показателно, ако вземем предвид безмилостното преследване на вещиците в другите европейски страни от ХV до края на ХVІІ век. Достатъчно е да съпоставим практиките на испанската Инквизиция със знаменития наръчник за преследване на вещици на немските инквизитори Якоб Шпренгер и Хайнрих Инститорис Malleus maleficarum (1487)7, за да се убедим, че испанският „чук за вещици” - в сравнение с немския и по-общо европейския - е сякаш по-скоро от гума.



В общоевропейски план епохата на Ренесанса се характеризира с изострянето на чувствителността към проблематиката на вещиците, за което съществено допринася както интересът на хуманистите към някои аспекти на народната култура (пословици и поговорки, романси, народни книги), така и отвращението им от суеверията на „простолюдието” (vulgus). Стремежът на хуманистите към възстановяване на автентичния облик на класическата Античност довежда до едно ново качество на противопоставянето между високата и народната култура, при което отдалечаването на културните елити от народната култура на Средновековието изостря у тях усещането за чуждост и води в някои случаи до враждебност спрямо определени прояви на народната култура. Тази враждебност се съчетава с болезнен интерес, пробуден от възраждането на античния политеизъм и откриването на очевидни аналогии между него и непреодоляното господство на езическите вярвания в народната култура. Ако през Средновековието все още има противоположни авторитетни мнения по въпроса за вещиците, и Църквата няма еднозначно отношение към тях, в края на ХV в. явлението е признато за обективно съществуващо и е изравнено с еретичните практики. Колективната страхова психоза, свързана с новия статут на вещиците, е неразделна част от прехода към модерните времена. В цяла Европа - но не и в Испания, където обектите на обсцесия са други. „[...] и Испания, както цяла Европа, има своите вещици, но те са по-малко преследвани и наказвани. Това се дължи, извън всяко съмнение, на отношението на Инквизицията, която въпреки че в други случаи демонстрира нетърпимост и педантична акуратност, в касаещото вещиците действа с рядко благоразумие и скептицизъм.” (ЕМ 208) Докато в другите европейски страни вещиците спадат под юрисдикцията на гражданските съдове, които са склонни да третират действията им като престъпления, насочени срещу собствеността, в Испания те са в компетенцията на доста скептични спрямо прагматичния аспект на въпроса инквизитори. В писмо до инквизитора на Барселона от 11 юли 1537 г. върховният инквизиционен орган препоръчва: „Ако някоя [вещица] признае, че е присъствала при смъртта на някои деца и при опустошаването на ниви и земи, да се провери, дали тези деца са умрели по това време и от каква болест, и дали е имало щети по нивите и земите, за които се твърди, че са увредили.” (ЕМ 208; квадратни скоби в оригинала). В друго важно писмо от 27 ноември 1538 г. се препоръчва на инквизиторите „да говорят със старейшините и по-мъдрите люде и да им обявят, че увреждането на нивите и други вреди по реколтата ги праща Господ поради нашите грехове или поради състоянието на времето, както се случва и на други места, когато няма подозрение за вещици” (ЕМ 208-209). През 1530 г. върховният орган разпраща окръжно до всички трибунали на територията на Испания, в което се обръща внимание на инквизиторите, че „материята, касаеща вещиците, е много деликатна и при нея трябва да се процедира много предпазливо” (ЕМ 208). В писмо от 1539 г. се препоръчва на инквизиторите „предвид трудността на тази материя да се скланят винаги повече към състрадание, отколкото към строгост” (ЕМ 209). Според испанския антрополог Хулио Каро Бароха (срв. Каро Бароха 1972), по-голямата част от инквизиторите не вярват в разпространените сред народа представи за вещиците. Подобна констатация е многозначителна в контекста на изходната теза на германския Чук за вещици, според която самото усъмняване в съществуването на вещици представлява ерес, не по-малко опасна от самото вещерство. Че авторът на Селестина - юрист по образование - в ситуация на систематични репресии спрямо общността на конвертитите приписва на главната си героиня магьоснически способности, които играят в творбата важна сюжетна и тематична роля, е може би най-добрият коментар на различните критерии, които испанската Инквизиция прилага към вещиците и конвертитите.

Голямата загадка на Селестина, която очевидно остава неразгадана от Инквизицията, въпреки че произходът на нейния автор й е бил добре известен, е положена във фигурата на сводницата. Чак до 1640 г. - близо сто и петдесет години след първото анонимно издание на творбата - Инквизицията не намира за необходимо да я инкриминира, а когато най-накрая го прави, заличава само петдесет реда. Междувременно Селестина се е превърнала в мит, отдавна напуснал литературния текст и намиращ се в ексклузивната компания на Дон Хуан и Дон Кихот. За разлика от тях обаче - и това е следващата степен на загадъчност, - тя не прекрачва Пиринеите. И за да завършим това предварително очертаване на полето на загадъчност, движеща размислите в настоящето изследване: в географските граници на Иберийския полуостров фигурата на Селестина остава освен това оттатък хронологическия вододел на ХVІІІ век. (Единственото изключение, което потвърждава хронологическото оставане на Селестина в света преди Просвещението, са смразяващите й следи у Гоя.) Осъщественото от ранните немски романтици меродавно до днес пренасяне на испанските митове оттатък Пиринеите и Просвещението показателно не касае Селестина. По щастливата формулировка на харвардския испанист Франсиско Маркес Вильянуева, върху Селестина тегне семиотичният печат на един „малцинствен дискурс” (discurso minoritario) (1993: 17)8, чийто ключ е изгубен, - печатът на система от знаци, която никога не е била напълно споделяна от християнския Запад.


Каталог: 222 -> pub
pub -> Фигури на ранномодерния интелектуалец в De vita beata (1463) на Хуан де Лусена
pub -> Владимир Сабоурин Одисей в "Диалектика на Просвещението"
pub -> Дайдо: my lover’s gone владимир Сабоурин
pub -> Понятието за произход
pub -> Негрите в Коментари към царското родословие на Инките Владимир Сабоурин
pub -> Литература от края на двадесети век (Роалд Дал, Тери Прачет, Дж. К. Роулинг)
pub -> Владимир Сабоурин на Бойко Пенчев
pub -> Барух де Спиноза Етика (1677)
pub -> Материалност и трансгресия при Бернал Диас дел Кастильо Владимир Сабоурин
pub -> Книгата владимир Сабоурин Героят на първата книга на Елиас Канети, романа "Ослепяването"


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница