Промискуитет и миноритарен дискурс

Трета глава

Владимир Сабоурин

Скокове на наслада безкрайни

Фернандо де Рохас. Трагикомедия на Калисто и Мелибея (1502)

Вече споменахме във ІІ гл., че в последната четвърт на ХV век Испания ускорено навлиза в общоевропейската модерност. Водещ аспект на ускорената модернизация е религиозната политика на Католическите крале (Reyes Católicos) Фернандо Арагонски и Исабел Кастилска, целяща установяването на една конфесионално хомогенна държава. Модерната централизирана държава възниква в процеса на конфесионално уеднаквяване на хетерогенната картина, характерна за Испания през Средновековието. Радикалният характер на обрата в отношението към религиозните малцинства при навлизането на Испания в модерността се обяснява на първо място със значителното й изоставане спрямо другите европейски държави. „Странното всъщност е не толкова в интолерантността, с която Испания процедира в този случай и при тези обстоятелства, колкото в късната дата на промяната в политиката. В действителност по това време евреите вече отдавна са били прогонени от останалите европейски страни.” (Перес 1982: 156)⁵. През цялото Средновековие Испания е единствената християнска страна, в която значителни религиозни малцинства са могли да съжителстват под защитата на закона. Самостоятелният път на развитие на Иберийския полуостров през епохата на Средновековието се обяснява от взаимосвързаните процеси на Реконкистата и новото заселване на отвоюваните от маврите територии. Християните нямат интерес от емиграцията на мавърското население, което е основната работна ръка в земеделието. Еврейските общности също са добре дошли като заселници в отвоюваните територии. Нито от маврите, нито от евреите се изисква като предварително условие преминаването към католицизма. За кралете те са важни като лоялни васали и трудолюбиви данъкоплатци.

С приключването на Реконкистата в края на ХV век ситуацията коренно се променя. Специфичните обстоятелства, осигуряващи многовековното съжителство на християни, маври и евреи, отпадат след възстановяването на християнското владичество върху Иберийския полуостров. Рязката промяна в религиозната политика бележи окончателната интеграция на Испания в християнска Европа. „Краят на териториалното отвоюване поставя началото на духовното отвоюване на Испания от страна на християнска Европа. Това е една от първите причини, която обяснява виража в годините 1480-1500.” (ЕМ 157). Именно в тези хронологически и политически рамки се разполага поколението на автора на Селестина. Другата основна причина за обрата в политиката спрямо малцинствата, която пряко засяга родените в края на 60-те години на ХV в., е споменатото вече възникване на модерната централизирана държава, изискваща на първо място наличието на конфесионално единство. От гледна точка на модерната държава характерната за Средновековието толерантност е израз на „институционална незрялост”⁶, основаваща политиката на личностни отношения, които позволяват на испанските крале безпроблемно да имат поданици от три различни изповедания. При прехода към модерността гарантирането на социалната кохезия изисква наличието на единство на изповеданието, което изпълнява функцията на консолидиращ фактор преди появата на чувството за национално единство, за което не може да се говори преди края на ХVІІІ век. Ранномодерните народи изживяват единството си като единство на вярата, което представлява единството на културата. „В Испания единството на вярата изглежда по-необходимо, отколкото в другите европейски страни.” (ЕМ 158). Все още не е налице политическото единство: съставящите младата държава кралства Кастилия и Арагон са свързани единствено в лицето на владетелите си Исабел и Фернандо. Укрепването на единството на вярата цели да стимулира чувството за общност между васалите на двете кралства и лоялността на масите към Католическите крале. В този ред на мисли можем да определим окончателната реинтеграция на Испания в сферата на християнската цивилизация и подсигуряването на вътрешната кохезия на двойната монархия като дълбинните причини, поставящи на дневен ред необходимостта от последователно налагане на единството на вероизповедание.

Картината на факторите при навлизането на Испания в модерността се усложнява от специфичната роля на общността на конвертитите в модернизационния процес. „Конвертитите и евреите образуват в Испания през ХV век нещо като средна класа (clase media), една тепърва формираща се буржоазия.” (ЕМ: 158). Тази социална определеност на общността на конвертитите повдига въпроса за евентуалния съсловен подтекст на обрата в политиката спрямо религиозните малцинства. Съдебните процеси и конфискацията на собствеността по обвинения в религиозна нелоялност със сигурност биха могли да се окажат ефикасен инструмент в една предполагаема съсловна борба. Предположението за възможен съсловен подтекст на религиозната политика може да бъде подкрепено от избирателния характер на репресиите от страна на Инквизицията, които първоначално засягат единствено общността на конвертитите. Без да е необходимо да свеждаме дейността на Инквизицията до елемент на ранномодерна „класова борба” между зараждащата се буржоазия и интересите на землевладелската аристокрация, можем с голяма степен на сигурност да твърдим, че репресиите спрямо общността на конвертитите обективно отслабват позициите на буржоазията. Кралете със сигурност нямат икономически интерес от преследването на конвертитите и евреите, но също така е очевидно, че при налагането на централизираната държава те отдават приоритет на конфесионалното единство, оставяйки чисто икономическите съображения на заден план. Освен това не бива да се забравя, че дейността на Инквизицията е съществен аспект на прехода към модерната централизирана държава. „В този смисъл може да се твърди, че създаването на Инквизицията [...] се характеризира с безспорни черти на модерност - на тоталитаризъм - доколкото изразява стремежа на държавата и Католическите крале активно да контролират живота и мисленето на поданиците.” (ЕМ 160). Макар че наистина отслабва - без това обаче да е съзнателната й цел - икономическия аспект на модернизацията, Инквизицията систематично реализира другия определящ аспект на модерната държава - административно-бюрократичния. Взетото през 1492 г. решение за „окончателно разрешаване” на „еврейския въпрос” е логично следствие на стремежа на една изоставаща от общото европейско развитие ранномодерна държава за преодоляване на религиозната хетерогенност. С декрет от 31 март 1492 г. се фиксира четиримесечен срок, в който евреите е трябвало или да преминат към католицизма, или да напуснат Кралството. „Изглежда очевидно, че Католическите крале са хранели надеждата, че повечето от евреите ще предпочетат да преминат към католицизма и да останат в Испания.” (ЕМ 162). Въпреки дълбоката привързаност към страната, която единствена в средновековна Европа създава благоприятни условия за един небивал разцвет на еврейската общност, пазеща до днес тази привързаност в копнежното име Sefarad, едва 50 от общо 300 хиляди евреи, живеещи в края на ХV век в Испания, приемат кръщението и остават.

Основният проблем, с който се конфронтират останалите и който намира специфичен израз в пикаресковите генеалогии, е вече споменатата масова психоза на „чистотата на кръвта”. В нея административно-бюрократичната воля на модерната централизирана държава съвпада с дифузните чувства на народните маси - народополитиката съвпада с „народопсихологията”. Водещ е ресентиментът. „[...] испанците от ХVІ в. мразят конвертитите заради икономическата им власт, социалното им влияние и високомерието им.” (ЕМ 204). Особено дразнещо е високомерието (orgullo), за което има много свидетелства. Големият изследовател на ролята на маврите и евреите в културата на Испания дон Америко Кастро, на когото настоящето изследване дължи много, изказва дори предположението, че нееднократно споменаваната в документи от епохата надменност би могла да се интерпретира като знак за евентуалния еврейски произход на предразсъдъка за „чистотата на кръвта”. В края на ХVІІ в., след повече от два века систематични репресии от страна на Инквизицията „изконните християни” на Майорка все още твърдят за конвертитите: „Имат се за нещо по-добро”. Самата Инквизиция започва от средата на ХVІ в. да поставя на ръководни длъжности в йерархията представители на плебейските среди, извеждайки конфликта между „изконните” и „новите” християни все по-ясно в плоскостта на един сблъсък на плебеи и патриции. Както вече споменахме по-горе, „чистотата на кръвта” постепенно започва да се превръща в своеобразен вид „благородство” (nobleza) на плебеите, които се гордеят, че са „изконни християни”. Виждаме как идеята за „чистотата на кръвта” претърпява една заплетена трансформация, при която генеалогията й се обръща с главата надолу: първоначално тя е оръдие в ръцете на градската аристокрация, насочено срещу зараждащата се буржоазия и по-общо срещу буржоазните дейности като долни и „еврейски”, - за да се превърне накрая в плебейска реакция срещу идалгосите (hijosdalgo). Дон Кихот няма как да не запазва мълчание, когато Санчо се пъчи с благородството си на „изконен християнин”. При този обрат в идеята за „чистотата на кръвта” самият патрициански статут парадоксално се сближава в съзнанието на плебея с не дотам чистия произход. Pícaro-то от своя страна ще превърти още веднъж тази плебейска диалектика на произхода.

Испанската Инквизиция в качеството си на ефикасен административно-бюрократичен инструмент на модерната държава не само започва да рекрутира ръководните си кадри от плебейските среди, но и развива едно специфично степенуване на репресиите спрямо различните категории еретици. Първоначално тя преследва единствено конвертитите. По-късно дейността й се разпростира и върху мориските (moriscos, маври, останали в Испания след Реконкистата и насилствено покръстени). За разлика от конвертитите, които се опитват да се слеят с християнското общество - в което именно биват обвинявани, - мориските се противопоставят на всякаква асимилация, запазвайки традиционните си носии, обичаите на хранене и понякога дори арабския език. Макар че след насилственото им покръстване те на практика остават верни на исляма, мориските не представляват в очите на Инквизицията сериозна опасност за чистотата на католическата вяра поради затворения характер на общностите им, които се намират основно в селските райони. Асимилиращите се конвертити са много по-опасни, доколкото спадат към градската буржоазия, могат да четат и пишат, интересуват се от интелектуалните и религиозни дебати, оцветявайки по специфичен начин - дори когато са верни на католицизма - християнските религиозни практики и представи. Освен това мориските дълго време се радват на подкрепата на местната аристокрация, за която те са идеалната работна ръка със своята пословична работливост, скромност и търпеливост. Конвертитите могат да разчитат само на симпатиите на интелектуалния елит, който на свой ред е не по-малко подозрителен за Инквизицията. Близостта между интелектуалното дисидентство и конвертитската менталност и до днес кара някои изследователи на испанския пикаресков роман да виждат в него определящото влияние на идеите на Еразъм Ротердамски. Инквизицията със сигурност е виждала нещата по този начин, преследвайки с еднаква суровост както конвертитите, така и еразмистите. При определянето на степента на опасност на различните категории еретици - конвертити, еразмисти, протестанти и мориски - прави силно впечатление сравнително широкопръстото отношение към вещиците. Това става още по-показателно, ако вземем предвид безмилостното преследване на вещиците в другите европейски страни от ХV до края на ХVІІ век. Достатъчно е да съпоставим практиките на испанската Инквизиция със знаменития наръчник за преследване на вещици на немските инквизитори Якоб Шпренгер и Хайнрих Инститорис Malleus maleficarum (1487)⁷, за да се убедим, че испанският „чук за вещици” - в сравнение с немския и по-общо европейския - е сякаш по-скоро от гума.

Голямата загадка на Селестина, която очевидно остава неразгадана от Инквизицията, въпреки че произходът на нейния автор й е бил добре известен, е положена във фигурата на сводницата. Чак до 1640 г. - близо сто и петдесет години след първото анонимно издание на творбата - Инквизицията не намира за необходимо да я инкриминира, а когато най-накрая го прави, заличава само петдесет реда. Междувременно Селестина се е превърнала в мит, отдавна напуснал литературния текст и намиращ се в ексклузивната компания на Дон Хуан и Дон Кихот. За разлика от тях обаче - и това е следващата степен на загадъчност, - тя не прекрачва Пиринеите. И за да завършим това предварително очертаване на полето на загадъчност, движеща размислите в настоящето изследване: в географските граници на Иберийския полуостров фигурата на Селестина остава освен това оттатък хронологическия вододел на ХVІІІ век. (Единственото изключение, което потвърждава хронологическото оставане на Селестина в света преди Просвещението, са смразяващите й следи у Гоя.) Осъщественото от ранните немски романтици меродавно до днес пренасяне на испанските митове оттатък Пиринеите и Просвещението показателно не касае Селестина. По щастливата формулировка на харвардския испанист Франсиско Маркес Вильянуева, върху Селестина тегне семиотичният печат на един „малцинствен дискурс” (discurso minoritario) (1993: 17)⁸, чийто ключ е изгубен, - печатът на система от знаци, която никога не е била напълно споделяна от християнския Запад.