Проповед на Триадицкия епископ Фотий по повод 17-годишнината от кончината на о арх. Серафим (Алексиев)



Дата13.10.2018
Размер152.51 Kb.
#86761

Проповед на Триадицкия епископ Фотий

по повод 17-годишнината

от кончината на о. арх. Серафим (Алексиев)

30/17 януари 2011 г.

Девически манастир „Покров Богородичен"

Неусетно отлитат дните и годините на земното ни странствуване, възлюбени. Ето, вече се навършиха 17 години от кончината на нашия приснопаметен о. арх. Серафим. И приживе, и след преставлението си о. Серафим е хранил, храни и ще храни душите на стотици, на хиляди православни българи със своите незабравими духовно-нравствени творби в проза и в стих. Когато прелиствам негова книга, а особено неговия дневник, тогава сякаш душата съвсем непосредствено общува с неговата светла личност, запечатана в редовете със ситен красив старателен почерк. Ала това общуване е обикновено мимолетно, съвсем краткотрайно. Ние знаем, че общуването с нашите духовни отци и майки, отминали във вечността, истинското общуване -не в преносен смисъл - е духовното общуване, доколкото това е възможно за нас тук, на земята. А по-лесно е човек да си припомни мигове от общуването тук с нашите духовни отци и майки, дори и духовно; по-лесно е човек да говори за тях; по-лесно е дори човек да пише за тях, ала мъчно е - а пък е най-ценно -човек да продължи да общува духовно с тях. Как? Отговорът е съвсем прост -като се стреми да пази в сърцето си, в живота си като цяло тяхното наследие. Те изминаха своя път, завършиха подвига и опазиха вярата. Своето наследие те го предадоха нам. А ние? Ето тук е големият въпрос, и мисля, че не ще преувелича, ако кажа, че тук е съдбовният въпрос. Защото от нас зависи до голяма степен, ако не и изцяло, каква ще бъде участта на това наследие по-нататък. Да, това, което е написано, то остава и по благодатта на нашия Господ и Бог Иисус Христос то действува и ще действува и в бъдеще в сърцата, в душите на православни християни, които с простота, вяра, доверие, духовна жажда черпят от това, което е останало като писмено наследие от нашите духовни отци и майки. Ала преданието в Църквата - това съм споменавал и ще го припомня отново - се предава преди всичко от жив човек на жив човек - и нашите очи са видели, и нашите уши са чули. Следователно, за да останем верни на нашите отци и майки - не ще кажа нищо ново с тия думи, - означава да пазим и изпълняваме това, на което те са ни учили. Ако ние не го сторим, то това означава, че ние нямаме или почти нямаме каквато и да е духовна връзка с тях, защото нито умилителните спомени, нито даже душевно-духовните сълзи, нито разказите не могат да заменят това, което е единствено потребно - живото продължение в опазването на наследието, което те са ни дали, а запазването на духовното наследие не е никога пасивно, то е един растящ залог - ти или го

1

пазиш и го предаваш на живчовек, или го погребваш в сърцето си, заравяш го, както онзи негоден раб заровил таланта, и живееш всъщност според волята си, според разбиранията си, според това, което ти диктува твоето „аз", което е насочено преди всичко да удовлетвори самото себе си, да почерпи храна за самото себе си, а такъв един живот е несъвместим с живот пазещ, съхраняващ и предаващ на живо наследието на нашите духовни отци и майки.

Ето, ние с вас чухме днес в едното от апостолските литургийни четива думите на св. ап. Павел да се покоряваме на нашите наставници, да проявяваме послушание към тях. А истцнско покорство и истинско послушание в духовния смисъл на тия понятия можем да имаме тогава, когато това покорство, това послушание, това постоянство в послушанието са подбуждани не от друго, а от любов, от любов в Христа Иисуса. Не от невротичен страх, не от някаква неясна боязън, не поради потишатост или поради зависимост от човеци, а послушание - и то тогава е свято, когато е проникнато, мотивирано от любов в Христа Иисуса. Да, вярно е, че ние сме твърде егоцентрични, и ако проявяваме любов, това е отново рядко, от време на време, за броени мигове и след това тази любов угасва, стапя се, за да отстъпи отново мястото на себелюбието, което за нищо на света не желае неговият престол в сърцата ни да бъде поклатен, камо ли пък да бъде съборен,

Вижте колко жалки сме нме с вас! Ето, какво ни обединява? Вярата в Христа Иисуса. Би било нелепо да задам въпроса: вие, които сте тук, вярвате ли в Евангелието, вярвате ли в Христовите слова? И ако вие кажете, че е нелепо да питам това, ще бъдете съвеем прави - да, нелепо е, но... Учи ли ни нашият Спасител да обичаме враговете си? Учи ни. Свята ли е тази Иегова заповед? Свята е. Целебна ли е зг нас? Целебна е. Това е заповед Божия, заповед Богочовешка, заповед-повеля - целебна повеля на въплътения Бог Слово. Тогава? Какви са нашите конкретни усилия с вас да изпълняваме тази заповед? Нека всеки размисли в себе-си. Да обичаме не само тия, които нас обичат, но да обичаме дори враговете си. „

Всъщност трудно е да обичаш врага си и е било трудно. Не случайно св. Максим Изповедник през VII столетие в своето кратко, но прекрасно съчинение „Подвижническо слово", каписано във формата на въпроси и отговори, казва почти дословно следното: „Въпрос: Как мога да обичам този, който ме мрази? Чувството на печал ме принуждава естествено да се отвръщам от този, който ми причинява скръб. Отговор: Тъй като сме обзети от любов към материята и сме сластолюбиви, ние предпочитаме тия страсти пред заповедите (т. е. Христовите заповеди), и затова не можем да обичаме тия, които ни мразят. Нещо повече, заради тия страсти ние се отвръщаме и от тия, които ни обичат", защото предпочитаме любовта към материята и сме сластолюбиви, имаме силно сладостно влечение - към какво? - към материята, към всичко веществено, ако щете и към собственото си тяло. Затова, когато съм болен, и то опасно болен, аз забравям всекиго и всички: „Какви приятели, какви врагове, на мен не ми е добре." Готов съм да възроптая и срещу Господа: защо аз? Да не говорим за

2

нашите пристрастия към всякакви вещи, - пристрастия, заради които сме готови да прегазим ближния. Не сме ли жалки? Не сме ли окаяни? А носим ли живо съзнание за това? Ако имахме живо съзнание за това, то това съзнание неминуемо би станало извор на покаяние, а това за нас е целебно, спасително. Следователно никаква фасада няма да прикрие, ако не тук на земята, то на Страшния Христов съд, нашето двоедушие и нашето лицемерие, в крайна сметка. Или сме християни, или не сме.

Още древните са казвали: не славната катедра носи чест на епископа, а епископът с живота си придава чест на катедрата; не славният манастир носи чест на обитателите си със своето минало, а обитателите на манастира със своя живот са призвани да носят слава и чест на обителта. Да се говори за някакъв фалшив авторитет, за нещо, което е високо, но не е наше, и в което ние да се прикриваме и да се хвалим, е просто глупаво и изобщо не е християнско.

Вярваме ли в словата на Господа? Вярваме, ще кажете. Е добре, помним ли тогава това изречение на Спасителя в Евангелието според св. ев. Лука, под сводовете на чийто храм се намираме в момента, че ако не се отречем от всичко, що имаме, не можем да бъдем Христови ученици: тъй щото, казва Господ, всеки, който не се отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик; или това са слова, които да ги кажа аз сега на проповедта, някак съвестите и съзнанията да се раздвижат за броени мигове, докато излезем навън и започне всичко отново по старому? И това ако е християнство... Не е християнство, камо ли пък православие, пък истинско и т. н. Това не е християнство просто. И ако човек, повтарям, има поне съзнание за това и туй съзнание е искрено, ясно, цялостно, не накъсано, което от време на време там нещо се появява, после изчезва и т. н., то това съзнание, ще подчертая още веднъж, естествено следва да роди покаяние именно като метания, като промяна в мисленето, като чувство и мисъл за промяна на досегашния начин на живот, който не е християнски в много отношения.

Ето към тия основни начала на нашата вяра ние трябва да се връщаме всеки Божи ден всички: християни в света, миряни, клирици, монаси, монахини. Това е то да полагаш добро начало, а не механично изричаната молитва от св. Иоан Златоуст - 24-те молитви за деня и нощта. Това е. По-добре замисли се над едно нещо, проникни се от него, нахрани ума и сърцето си с него и тогава продължавай нататък. Пагубно е поведение, което се изразява, в крайна сметка, в пози: ние сме такива - ние сме клирици, ние сме монаси, монахини, и някак си изживяваме това свое звание във водоравното измерение на взаимните отношения: нас ни почитат, нас ни уважават и т. н. О, беда, беда! Всички истински монаси вие знаете как са бягали от човешката слава - като от огън.

И тъй, изминаха за мен лично неусетно 17 години от кончината на о. арх. Серафим. Аз, пък и вярвам други, които са имали щастието да бъдат духовно обгрижвани от него, имали са щастието да общуват лично с него, никога не ще забравим, не ще забравят неговото смирение. Така е, възлюбени, може би всеки

3

ден ние трябва да започваме и с това - да искаме прошка от своите духовни отци и майки затова, че немарим за тяхното наследие, да не кажа затова, че го рушим. Така е. И не е потребно повече да говоря. Не са потребни думи, не са нужни увещания, необходимо е едно: свяст, духовна свяст, необходимо е освестяване, осъвестяване, оживяване на съвестта, духовно наместване, проглеждане и решимост да се върви - далеч от всякакво лицемерие, от всякакъв фалш, от всякаква изврътливост, от всякакви лъжи, с които се облепяме като с броня, за да се защитим от нападенията на другите, морални и всякакви. Не го ли сторим, не се ли отречем от себе си, не разлюбим ли материята, не се ли потрудим да изсушим изворите на сластолюбивото влечение към вещественото, страстното, греховното, ние с вас просто ще си останем такива, каквито, уви, в много отношения сме, не ще проходим.

И тъй, по молитвите на нашите духовни майки и бащи да ни просвети Господ, да ни събуди Господ, да ни освести Господ, та да дойдем в себе си и да поемем по единствения верен и спасителен път - с кръст на рамо, скромно, смирено подир Спасителя, крачка по крачка, до последния миг на земния ни живот, а в този миг да се разделим с тази долина на плача, през която сега бродим с надежда на Божието човеколюбие, на милостта на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос, Който заедно с Неговия Безначален Отец и Пресветия, Благ и Животворяш Дух е благословен и преблагословен сега и всякога и в безкрайността на бъдещия век. Амин.

4
Каталог: sermons
sermons -> Слово на панихидата по случай 19-годишнината от кончината на отец архимандрит Серафим (Алексиев)
sermons -> Поклонението във вестите на трите ангела
sermons -> Не убивайте чудото на възкресението! Не убивайте чудото на възкресението от земни мотиви!
sermons -> Застъпническата молитва
sermons -> Истини, отнасящи се до Божия гняв
sermons -> Разбирането на Божията трансцедентност
sermons -> Суетата на съществуването без Бог
sermons -> Суетата на съществуването без Бог
sermons -> Опасности за Божията благодат


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница