Пространството на любовта поредният поклонник


Когато думите съдба променят



страница5/10
Дата15.01.2018
Размер1.42 Mb.
#47096
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Когато думите съдба променят

    Нашата група идваше на себе си след преживяното. Никой с никого не разговаряше. Ние стояхме на местата си и чак след известно време започнахме да се озираме настрани, възприемайки околния свят някак различно, сякаш го виждахме за пръв път. И тогава видяхме, че откъм селските къщички, към нас се движи група техни обитатели. Местните жители бяха малко, дванадесетина човека, цялото население на забутаното селце от тайгата, в което имаше всичко шест къщички. Само старци. Имаше сред тях и съвсем немощни. Една старица, превита на две, подпирайки се на пръчка, куцукаше, но вървеше. Тези, които можеха да вървят без опора, носеха в ръце разни оръдия, кобилица, весло. Беше ясно, те идваха за да защитят Анастасия. Старите и немощните вървяха срещу младите здрави и въоръжени мъже. Вървяха без страх и с твърдото намерение на защитят Анастасия, независмо кой е насреща им. Тяхната решимост плашеше. Когато те се приближиха до нас, вървящият отпред старик в гумени ботуши и весло в ръка спря, и групата застана зад него. Те ни игнорираха сякаш бяхме празно място. Старецът важно поглади брадата си и, като гледаше Анастасия уважително произнесе:


    -Добро здраве на теб Анастасиюшка, от нас всички.
    -Добър Ви ден, добри хора, - отговори Анастасия,и притиснала ръка към гърдите, се поклони на старците.
    -Водата в реката рано намаля, - продължи старецът, - лятото не е дъжделиво.
    -Не е дъжделиво, - потвърди Анастасия, - но ще завали дъждец, ще се напълни реката, ще върне предишната си сила.
    Докато те говореха така, от групата старци излезе слабичко, жълто-бледно момиченце на около шест години. Момиченцето беше със старичка преправена дрешка, с кърпени чоропогащи на тъничките крачета и стари обувчици. После разбрах: това момиченце се нарича Анюта. Болнава, с вроден порок на сърцето я довела, полугладуващата й майка от града, оставила я на старците, и така и не се появила нито веднъж, казват, че работела като бояджийка на някакъв строеж. Анюта се доближи до Анастасия, започна да я дърпа за края на полата и каза:
    -Наведи се, лельо Анастасия. Наведи се надолу.
    Анастасия погледна момиченцето и приклекна пред него. Момиченцето бързо смъкна от главата си бялата кърпичка. Наслюнчи краят й и внимателно започна да изтрива засъхналата вече кръв, изтекла на струйка от раничката на слепоочието на Анастасия. Тя старателно се опитваше да изтрие засъхнала кръв и говореше:
    -Все не идваш ти, леличко Анастасия, да поседиш на твоята гредичка, на брега. Дядо казва - по-рано често си идвала. На гредичката си седяла, реката си гледала. Сега не идваш. Много исках да те видя. Имам за тебе една тайна. А ти не идваш да поседиш на твоята гредичка. Може би защото вече е съвсем стара. Аз молих дядо, молих го, и той нова донесе. Ето я, до старата лежи.- Момиченцето взе Анастасия за ръка и я потегли към лежащата греда.
    -Да идем, да идем, леличко Анастасия, да поседим на новата гредичка. Дядо е изрязал с брадвата две седалки. Аз го измолих, че когато дойдеш заедно да поседим.
    Анастасия изпълни молбата на момиченцето, и те седнаха една до друга на гредата. Известно време седяха и мълчаха. Без да обръщат внимание на никого. И всички стояха мълчейки, без да мърдат. После момиченцето заговори:
    -На мен баба ми е разказвала за тебе. И когато баба умря, аз започнах да моля дядо. Той също ми разказва за тебе. Когато той разказва, аз за моята тайна за теб мисля. Дядо казва,че когато съм била малка, сърчицето ми никак не го е бивало. Тиктакало неравно. Веднъж съвсем неравно започнало да тиктака. Тогава докарали с лодка леля докторка. Леля докторка казала:” Нищо не може да се направи с такова лошо сърчице, то никого няма да послуша. И скоро ще умре”. Дядо казва, че ти тогава леличко Анастасия си седяла на старата си гредичка, и реката си гледала. После си станала и си влязла в къщичката. Взела си ме на ръце, на тревата край двора си ме сложила, а самата ти си легнала до мен и си сложила твоята ръчичка на гърдичките ми. Ето тук си я сложила, където се чува сърчицето да тиктака. Ето тук, - и момиченцето сложи ръчичката си към лявата част на слабичките си гърди. - Дядо казва,че ти също, леличко Анастасия се лежала до мен като бездиханна, защото твоето сърчице, тихо-тихо, също като моето започнало да бие. После започнало по-бързо, и викало и моето след него. Послушало моето сърчице твоето и те заедно забили както трябва. Така ми казваше дядо. Правилно ли ми е разказал всичко? Правилно ли леличко Анастасия?
    -Да, Анечка. Правилно ти е казал дядо ти. Твоето сърчице сега винаги ще бъде добре.
    -Значи твоето сърчице е повикало и моето е послушало? Послушало е, нали?
    -Да, Анечка, послуша твоето сърчице.
    -Сега ще ти кажа тайната, лелчико Анастасия. Много! Много важна тайна.
    -Кажи ми тайната си Анечка.
    Анюта стана от гредата, застана срещу Анастасия притиснала слабичките си ръце към гърдите. После падна пред Анастасия на колене и сподавен от вълнение, нейният детски глас произнесе:
    -Леличко Анастасия, миличка леличко Анастасия. Помоли сърчицето си! Помоли го! Нека твоето сърчице повика сърчицето на моята майчица. Нека дойде моята майчица при мен. Поне за ден да дойде. При мен. Ето каква е тайната. Нека твоето сърчице…
    Анюта се задави от вълнение, замълча, и без да се отклонява гледаше Анастасия. Присвитият поглед на Анастасия се устреми в далечината покрай стоящото на колене малко момиченце. После тя отново погледна към нея и спокойно отговори, спокойно констатира ужасяващия за детето факт.
    -Моето сърчице Анечка, няма да може да извика твоята мамичка. Твоята мамичка е далеч в града. Тя се опитваше да намери щастието и не го откри. Тя няма свой дом, няма и пари за подаръци за теб. А без подаръци не иска да дойде. Трудно й е в града. Но ако някога тя дойде при вас, ще й бъде още по-трудно. Горчива и мъчителна ще бъде за нея срещата с теб. По-трудно и по-страшно ще й бъде да живее заради това, че ще те види болнава, лошо облечена. Ще види как се рушат къщите във вашето село, колко е мръсно в къщи, където ти живееш. Още по-трудно ще й стане на твоята майка защото тя вече не вярва във възможноста, поне нещо хубаво да направи за тебе. Не вярва, сякаш вече всичко е изпитала и такава съдба й е предопределена. Тя сама се е предала от измислената безизходност.
    Малката Анюта слушаше страшната истина, телцето й трепереше. Изглеждаше неимоверно жестоко да се говори така на детето. Изглеждаше че тук е по-уместна лъжата. Да се погали момиченцето по главата, да й се обещае скорошно пристигане на майката. Щастлива среща. Но Анастасия действаше иначе. Тя каза на беззащитното, безпомощно дете цялата горчива истина, известно време погледа, как вибрира телцето му, и заговори отново:
    -Аз знам Анечка, че ти обичаш своята майка.
    -Оби…Обичам я. Обичам я и нещастна. Моята мамичка, - отговори, почти прекъсващият се от ридания, детски гласец.
    -Тогава направи щастлива своята мамичка. Само ти. Само ти единствена на земята можеш да я направиш щастлива. Това е много просто. Ти стани здрава и силна, учи се да пееш. Ти ще бъдеш певица. Твоят великолепен чист глас ще пее заедно с душата ти. Твоята майка ще може да се срещне с теб след двайсет години и ще бъде щастлива като те види. Но твоята майка може да дойде при теб и през следващото лято. До това врме трябва да си здрава и силна. За идването й. Приготви й подаръци. Покажи й силата и красотата си и ще направиш щастлива своята мамичка, щастлива ще бъде срещата ви.
    -Но аз никога няма да мога да бъда здрава. Да бъда силна.
    -Защо?
    -Леля докторка. С бялата престилка. Каза на баба, аз я чух, като каза: ”Момиченцето винаги ще бъде болнаво. Защото е от “изкуствените”. Аз съм “изкуственица”. Мен мама не е могла да ме кърми с мляко от гръдта си. У мамините гърди не е имало млечице. А децата, когато са малки, винаги от мамините гърди пият мляко. Аз съм виждала, когато в селото една леля дойде с малко детенце. Много ми се искаше да погледам, как от мамините гърдички малките деца пият млако. Аз се стараех да стоя тихо-тихо. Но все ме гонеха. Лелята-майка все казваше:” Тя защо ме гледа така, че и не мига”. А аз се боях да мигна, когато гледах, за да не изпусна нещо.
    -Как мислиш Анечка, не е ли сбъркала леля докторка, както е казала, че никога няма да бъдеш здрава и силна?
    -Как би могла да сбърка? Тя е с бяла престилка. Нея всички я слушат, и дядовците и бабите. Тя знае всичко. И че съм “изкуственица” знае.
    -А сащо си ходила да гледаш как кърмят децата?
    -Мислех, ще погледам колко му е хубаво на детенцето, когато се храни от мамините гърдички. Ще видя колко му е хубаво и на мен ще ми стане хубаво.
    -Ще ти стане по-добре Анечка. Ти ще бъдеш здрава и силна, - проговори Анастасия. И започна да разкопчава копчетата на блузата си, оголи гръдта си. Както омагьосана, онемяла от изненада, гледаше Анюта оголената гръд на Анастасия. На крайчето на зърното избиваха малки капчици кърма.
    -Млечице…Майчино млечице. Леличко Анастасия и ти ли кърмиш малко детенце? Ти мама ли си?
    -Аз кърмя с това млекце своето малко синче.
    Капчиците кърма ставаха все повече и повече. Една от тях затрептя на вятъра. После ветрецът откъсна тази капчица от гръдта на Анастасия…
    Мълниеносно, като стоманена пружина се хвърли след капчицата слабичкото телце на Анютка. Тя я хвана. Падайки на земята, тя постави дланите си и хвана в шепите си малката капчица кърма. Падайки, тя я хвана до самата земя. Поднесе я до лицето си, разглеждайки мокрото петънце на дланта си. После протегна ръце към Анастасия.
    -Ето Хванах я. Ето я. Не падна млекцето за вашия син.
    -Ти спаси капчицата, Анечка. Сега тя е твоя.
    -Моя?!
    -Да. Само твоя.
    Анюта я поднесе към устните си и докосна мокрото петънце. Тя дълго държа до лицето дланите си и стоеше със затворено очи. После отпусна ръце, погледна Анастасия и шепнешком, преизпълнена с благодарност, произнесе:
    -Благодаря!
    -Приближи се до мен Анечка.
    Анастасия хвана приближилото се момиченце за раменете.Погали го по косите, сложи го да седне на коленете си, наклони го като кърмаче към гърдите си, и тихо запя. Устните на Анютка се оказаха до зърното на Анастасиината гръд, и в полусън тя жадно започна да суче препълнената от мляко гръд. Ако съдя от диктофона тя се събуди след девет минути. Вдигна глава и скочи от коленете на Анастасия.
    -Аз…Ой! Какво съм направила? Изпила съм млекцето за вашето синче.
    -Не се безпокой Анечка. Ще му стигне. Ти изпи млякото само от едната гръд, а в другата остана още. Ще му стигне. Моят син може и прашец цветен да хапне. Ако поиска. А ти сега получи всичко, за да не се страхуваш да бъдеш силна, красива и щастлива. Сега вземи своето щастие от живота, от всеки негов ден.
    -Ще бъда силна и здрава. Ще мисля как да посрещна мама, за да не й е мъчно когато ме види, а силно да се радва. Само да пея няма да мога.По-рано ние пеехме с баба. Умря баба. Аз моля, моля дядо, но той не пее. Само когато си пийне водка, ми пее, а аз му подпявам. Но е трудно да му се приглася, гласът му хрипти. С радиото също съм пробвала, но то пращи и думите са неясни.
    -Ти опитай засега Анечка да пееш без думи, повторяй с глас след птичките щом ги чуеш, след водата, когато чуеш как ромоли, след шепота на тревата и вятъра, когато той е силен и се вие сред клоните. И в тревата звуците са много. Много чисти звуци ще чуеш наоколо, ако поискаш да ги чуеш. На тях опитай с гласа си да подражаваш. Те ще бъдат най-добрите ти учители. А аз ще вървя Анечка, прощавай. Време ми е.
    Анастасия стана от гредичка. Анютка остана да седи, заслушана в звуците на обкръжаващия я свят. Анастасия се доближи към стрелялия в нея млад охранител. Той, както и преди беше бледен, с треперещи ръце. Пистолетът му се търкаляше край него на земята. Анастасия му каза:
    -Не се обвинявайте, не терзайте душата си. Тя не участваше във вашите действия. Това е инстинкт. Вие сте се учили, без да мислите върху ситуацията, да защитавате това, което ви е заповядано. Ето как се е изработил инстинктът. Не е добре, ако той вземе връх над всичко в човека. Когато инстинктът е главен, тогава човекът не е главен. Тогава не се получава човек. Вие помислете, може би е добре да се върнете към себе си - човека.
    От спокойната интонация на гласа на Анастасия, на охранителя престанаха да му треперят ръцете, изчезна бледността от лицето му. А когато тя свърши да говори, лицето на охранителя до уши гореше в червенина.
    После Анастасия се сбогува със селските старци и тръгна към тайгата. Ние, дълго и мълчаливо гледахме след нея. И внезапно чухме необикновено чист детски глас. Седящата на гредата Анюта пееше някаква старинна, навярно чута от баба й, песен. И как пееше! Нейният чист глас вземаше необикновено високи ноти, запълваше пространството, омагьосваше душата.

Дъждец се лее


Брат, сестра люлее.

    Анюта завърши песента и започна втренчено да гледа нашата, все още неподвижна група. После Анютка стана, вдигна от земята тъничка пръчица.


    -Лоши чичовци сте вие. Такива големи, а пък лоши, - и след тези думи тръгна към нас с малката пръчица в ръка. След нея в мълчание тръгна групата старци и старици. И ние, до един започнахме да отстъпваме пред тях. Заднишком вървяхме до самия кораб, стоящ на брега, после блъскайки се бързо се качихме по трапа. Когато вече щяхме да вдигаме трапа, капитанът внезапно видя, че на борда са и двамата пилота на въртолета.
    -А вие къде сте тръгнали? Въртолета на кого оставяте?- извика през кабината капитанът.
    Въртолетчиците скочиха от кораба и хукнаха към техниката си.
    Ние си отивахме оставили на брега варелите с горивото и палатките. Никой и не помисли да ги прибира.

Сътвори своето щастие

    Когато Александър прекъсна разказа си, аз не можах да не изразя своята неприязън към него.


    -Вие сте ми ясни. Палатките си били оставили. Варелите. Жалко, че само с едно побеляване сте се отървали. Блажена е тя - Анастасия. Веднага е било ясно, всеки нормален човек от една дума би разбрал, като ви види. Би разбрал кой е пред него и какво иска. А тя душата си е изляла пред вас.
    -Тя разбираше всичко. Защо сме дошли, какво искаме от нея. Разбираше. Но говореше не с тъмната страна на човешкото Аз. Тя игнорираше тъмната страна, общувайки само със светлото, което беше в душата на всеки. С това измени всички ни. Аз съм учен. От психологията се увличах.
    -Ама че учен. За какво е нужна твоята наука, ако със задна дата мислиш.
    -Затова се и случва така, че животът често по-бързо и точно устройва своите събития. При това Анастасия се оказа…Но не, ще се въздържа да й давам определения.
    -А защо реши, че след разговора й с момиченцето съдбите са се променили? И на момиченцето и на майки му? Че и на селските жители.
    -Казвам ти че се занимавах с психология. Като учен мога да ти кажа: Анастасия напълно промени жизнената програма на Анютка. Захвърленото за отглеждане при старците болно дете, малкото момиченце, седеше безпомощно в ъгълчето на мръсната къща и чакаше идването на майка си. Уверяваха я: ”Ще дойде твоята майчица. Ще играе с тебе, подаръци ще ти донесе.” Уверяваха, смятайки, че вършат добро дело с лъжата си. А майка й в това време в града се пропиваше от отчаяние. Лъжливите уверения обричаха момиченцето на безплодни очаквания. Така и ние често чакаме, нещо само да ни падне отгоре. Някой да дойде и да ни направи щастливи, да ни измени съдбата. Дали заради това ние действаме вяло или изобщо бездействаме? Не се замисляме, че вече предостатъчно ни е дадено, и дошлият при нас трябва да посрещнем дори с подаръци. Анастасия промени съдбата, бъдещето, със своята простота и искреност. Като си помислиш само, с най-прости човешки думи може да се измени съдбата. Аз много пъти прослушвах диалога на Анастасия с Анюта. Мисля, че ако някой друг беше поговорил по този начин с момиченцето щеше да постигне същият ефект. И не нужно много, за да се говори като нея. Нужно е да не се лъже. Нужно е искренно желание да се помогне на човека. Да се помогне, а не просто да се съчувства. Нужно е да си свободен от кармически догми или, по-вярно е - да бъдеш по-силен от тях. Може да се поразсъждава за кармата, за безизходността, за кармическата предначертаност на малкото болно момиченце. Но Анастасия се оказа по-силна от тази предначертаност. Тя просто не й обърна внимание. И друг би могъл така. Нали с думи се правеше всичко, с обикновени наши думи. Само че е необходимо, те да прозвучат на нужното място и в нужното време, в определена последователност да бъдат, а да се направи това с ума е трудно. Възможно е тази чистота на помислите, за която говори Анастасия, да подрежда думите автоматично в определена последователност, затова те са действени.
    -Е, всичко това са теории, предположения. Трябва да се погледне и реалния живот, бъдещето. Ще се измени ли съдбата от някакви си думи или не. А и какво ли може да се измени в живота на това момиченце? Освен чудо да се случи.
    -Чудото стана. Оказа се, че всички чудеса са в нас.
    -Какво чудо е станало?
    -Малката Анютка се препрограмира. Разчупи всички карми, своите и на обкръжаващите.
    -Какво значи разчупи? Откъде ти е известно това?
    -Известно ми е. След време, аз отидох пак в селцето. Реших да дам на Анютка моето радио, щом нейното пращи, и антена да им сложа на покрива. Минах по ремонтирано дървено мостче към дома на Анютка. По-рано то беше съвсем прогнило, а сега всички дъски бяха заменени с нови.”Ама че работа, - мисля, - откъде пък такова благоустройство?” Видях дядото на Анютка да седи до входа и да си мие ботушите във ведрото. Поздравих се с него, разказах му за целта на идването ми.
    -Ами добре, - казва дядото. - Влизай в къщата щом е така. Само че се налага да си събуеш обувките. Ред нов, виждаш ли, у нас е въведен.
    На входа се събух. Влязохме ние с дядото в къщата. Там всичко е простичко, по селски, само че много чисто и уютно подредено.
    -Внучката такъв ред въведе, - съобщи дядото. - Дълго се стара. Пода изтърка, всичко изми. Повече от седмица, от сутрин до вечер, като навита. Почива си и отново се хваща за чистенето. Накара ме и стените бели да боядисам. А сега, ако вляза с ботуши в къщата, на пода следи остават, и тя веднага взема парцала и започва да трие следите. Ами, по-добре е да не оставям следи. Нямаме чехли. Вместо чехли, тя приспособи стари галоши. Обуй ги. Сядай.
    Аз седнах до масата, покрита със стара, но чистичка покривка. На едно място покривката беше протрита и на тази част, колкото внимателно е могла да го направи детската ръка, беше пришит цветен плат във форма на зайче. По средата на масата стоеше ръбеста чаша, в която, сгънати на правилни лисчета стърчаха ъгълчета от листа от тетрадка, вместо салфетки.
    -Гледам, че и вашето селце е започнало да се благоустройва. И на вас са обърнали внимание властите, дървеното мостче са ремонтирали, - казах аз на дядото. А той ми отговаря.
    -Не властите работят при нас. Не им до нас на властите. Внучката ми Анютка се разшета.
    -Как Анютка? Че тя е малка още, за да ремонтира моста. Там има тежки дъски.
    -Тежки дъски. Да… За лов се стягах веднъж. Помолих съседката да наглежда Анютка. А моята внучка казва:
    -Върви си дядо по твоите работи. Не се безпокой, аз сама ще се оправя с всичко. Само ми разреши да разрежа дъската, която стои до плевнята.
    Учудих се аз, но си помислих, нека си играе детето, щом му харесва така да играе. Сложих дъската на една цепеница, дадох й пила, трион и заминах на лов. После съседката ми разказа. Анютка извадила парчетата от разтрошената дъска на моста. С връвчица взела размера и по този размер започнала да разрязва дъската, която й дадох. Половин ден, казва съседката, рязала, но се справила.После домъкнала дъската до моста, наместила я на това място, където била преди разтрошената.
    -Но как тя, такава слабичка и тъничка, е могла да замъкне тежката дъска?
    -С помощник се сдоби. Още преди два месеца се сприятели с една сибирска лайка. Бабка една почина в другия край на селото. Остави здравия пес. Още на погребението Анютка през цялото време го милваше. После му носеше храна. Лайката отначало не излизаше от своя двор, макар и да нямаше никого в къщата. Сама живееше старицата. Анютка няколко дни храни кучето. То тръгна един ден след нея, и така си ходи с нея непрекъснато. Помага стария пес на всичките причудливи хрумвания на внучката. И дъската помогнал да домъкне. С връвчица Анютка омотала единият край, и започнала да го тегли, а кучето захапало другия край, и така домъкнали дъската до мостчето. После Анютка поискала от съседката гвоздеи, взела и моето чукче. И почнала да се опитва да закове с гвоздеи дъската на мястото й. Но не успявала. Съседката видяла, как тя седи на мостчето, и се опитва да кове гвоздеите. Ръката си до кръв ударила с чука. Песът седи до дея, гледа и се зъби. Съседката се приближила, взела чукчето и заковала дъската с гвоздеите. На другия ден, надвечер, съседката видяла, как Анютка заедно с кучето влачи нова дъска. Нова дупка на мостчето да оправя.
    -Ти какво Анютка, така ли ще слагаш на всички дупки нови дъски? Друга работа, моминска, не можеш ли да си измислиш? - попитала съседката. Внучката й отговорила:
    -Много е нужно леличко така да се направи, че мостчетата покрай всички къщи да са нови, без дупки. А то,ще пристигнат гости, ще дойдат в някоя къща, ще тръгнат по мостчето, а там -дупки, и ще се развали на гостите веселото настроение. И майчицата ми, като дойде, може да се разстрои от непразничните мостчета.
    Съседката заковала и втората дъска. А после започнала да се кара с всички. Ходи по дворовете, и вика:
    -Ремонтирайте си мостчетата край къщите. Не мога да гледам как детето заради вашата немарливост се мъчи. Ръцете си до кръв изпотрепва.
    -И както виждаш, ремонтираха си мостчетата, всеки край своя дом. За да не слушат как бабата се кара.
    -А къде е сега вашата внучка?- попитах аз стареца.
    -Боя помъкна към крайната къща, там навярно и ще нощува, при старците Лосини. Да…Там сигурно ще нощува…
    -Каква боя, защо?
    -Обикновена боя, блажна, ярко-оранжева. От кораба срещу риба я взема. Нова прищявка се всели сега във внучката ми.
    -Каква прищявка?
    -Тя реши, че всички къщи трябва весели да изглеждат. Радостни. Щом пристигне корабът, този дето събира наловената риба, тя им дава цялата риба за боя. А после занася кутията с боята в някоя къща. Моли да се боядисат рамките на прозорците. И старците боядисват. Скоро и моят ред ще дойде. Добре! Ще боядисам. Защо да не боядисам. Може и да е по-добре да се боядиса, ако къщурките по-весели ще изглеждат отвън.
    -А откъде взема рибата?
    -Сама я лови. Всеки ден я три, я две белорибици ще донесе сутрин, а се случва и повече. Поне веднъж да не беше донесла, ама не, хващат се рибите на въдицата й. А аз всяка сутрин с моя радикулит трябва да ставам. ”Ставай дядо. Осоли рибата, да не се развали”. Всяка сутрин така, - мърмореше незлобливо старецът.
    -Че как успява с такъмите да се оправи? Сама?
    -Нали ти казвам, че си има помощник, лайката, тази старата, сибирската. Песът е стар и умен, слуша я. Помага й във всичките й приумици. Въдицата ми с петте кукички взема Анюта, слага стръв на кукичката и - с лайката към реката вечер отива, място си има любимо. Единият край на влакното завързва на брега, после на пръчка връзва влакното, песът захапва пръчката и плува. Плува докато Анютка след него от брега говори:”Плувай Друже, плувай Друже”, така кучето носи въдичката докато Анютка му говори. А щом до мястото стигне, Анютка различно започва да му говори: ”При мен Друже, при мен,Друже”. Кучето пуска пръчката и - обратно към брега. Е добре, хайде да спим.
    Старецът се качи на печката. А аз полегнах на дървения диван. Събудих се на разсъмване, излязох на двора и видях. Долу до реката Анютка влачи такъмите. Огромната сибирска лайка й помага. Лайката захапала пръстена вървеше назад. Те заедно теглеха такъмите с доста добър улов. Анютка беше обута в гумени ботуши, поне три номера по големи от краката й. Обута на бос крак. Когато уловът беше довлечен до брега, тя хвана сака и отиде да извади рибата. Лайката, опряна на лапи държеше пръстена. Анютка влезе във водата повече отколкото й позволяваха ботушите, и водата започна да влиза през кончовите. Като излезе на брега, тя смъкна от кукичките три едри риби, сложи ги в торбата. После с лайката, хванаха връвта, повлякоха шперплата, на който лежеше тази торба. В Анютките ботуши водата шляпаше и й пречеше да върви. Тя се спря, свали единият ботуш, после вторият и с боси крака стъпи на студената земя, изля от тях водата. Обу се в мокрите ботуши и отново продължи работата си. Когато заедно с лайката довлякоха сутрешния улов до входа, аз погледнах лицето на Анютка и се смаях. Горящите в руменина бузи, блестящите от решителност очи и стаената на устните щастлива усмивка я правеха съвършено различна от жълто-бледното, преди болнаво момиченце. Анютка започна да буди дядо си, и той, пъхтейки, слезе от печката, наметна се, взе нож и сол и отиде да чисти рибата. Докато Анютка ме черпеше с чай, аз попитах защото в такава ранина всеки ден донася в къщи риба.
    -Чичковците от кораба, който плава по реката, идват и я вземат. Дават ми пари. А още и боя за къщите ги помолих да донесат. Те я донесоха срещу рибата. И красив плат за рокля ми донесоха. За този плат им дадох цялата риба, която бях хванала за седмица, - отговори Анюта и извади голям къс великолепен копринен плат. -Че той ще стигне не само за една рокля. Защо ти е толкова много? - попитах аз.
    -Не е за мен. Това е за мамичка, подарък съм й приготвила, когато дойде, аз още и кърпа ще й подаря.
    Анютка извади от изтъркания стар куфар вносни женски чоропогащи, бисерни мъниста, великолепна цветна кърпа.
    -Нека не се разстройва мамичка, че не може да ми купи подаръци. Аз сега сама за нея всичко ще купувам. За да не мисли мамичка, че животът й не е успял.
    Гледах я как радостно ми показва подаръците за своята майка, как щастливо им се любува и разбрах: от безпомощното, очакващо нечия помощ същество, малката Анютка се е превърнала в активен, уверен човек. И е щастлива от това, че успява, а може би и от още нещо е нейното щастие…Сега си мисля, че щастието е във всеки. То е определено ниво на осъзнатост. Само че с помощта на какво да се достигне това ниво, ето в кое е въпросът! Анастасия помогна на малката Анютка. Ще успее ли да помогне на всички останали? А може би ние сами трябва да се научим да съобразяваме…
    Алаксандър замълча и всеки от нас се замисли за нещо свое. Увит в полушубката, аз положих глава на гредата и се загледах в ярките северни звезди, струваше ми се, че бяха съвсем ниско над нас и също се грееха на пламъка от огъня. Опитах се да заспя.
    Поспали три часа, на разсъмване ние с Александър отидохме към катера. Но преди да отблъснем катера от брега, Александър изведнъж ми заяви:
    -Мисля…Уверен съм.Не си струва да ходиш в тайгата. Няма да намериш сега Анастасия. Никой няма да я намери и ти също.
    -Защо?
    -Заминала си е Анастасия. Отишла е дълбоко в тайгата. Не може да не е отишла. Ако тръгнеш, може да загинеш. Не си приспособен към тайгата. А пък трябва още да пишеш. Да изпълниш, което си обещал.
    -За да пиша повече трябва да чуя отговорите й на въпросите на читателите. За възпитанието на децата, за религиите…
    -Няма да я намери сега никой.
    -Какво си занараеждал, няма да намери, та няма да намери. Знам къде е поляната, ще я намеря.
    -Няма да я намериш ти казвам. Тя не може да не разбира, че е започнала хайка за нея.
    -Каква хайка? Местните ловци ли подкупва някой? Както вас с Егорич?
    -А бе ние с Егорич се опитваме да убеждаваме, да не й пречат, да не я тревожат. Когато не успеем да убедим, откарваме на противоположния бряг. Местните ловци никой не може да ги подкупи, те си имат свои закони и ценности. За Анастасия те и преди тебе знаеха. Отнасяха се към нея с дълбоко уважение. Даже помежду си внимателно говореха Няма да им хареса на ловците, някой страничен да видят в тайгата, пък и стрелят точно.
    -Кой тогава може да прави хайка за нея?
    -Този, който ни е направил към днешния ден такива каквито сме…
    -А по-конкретно?
    -А по-конкретно всеки сам да си направи сметка трябва.
    -Е, какво все пак имаш предвид? Такива като Борис Мойсеевич?
    -Какво той, той е само оръдие. Нещо незримо с нас си играе. И Борис Мойсеевич сега започна да разбира това, и този, който стои зад него, също, изглежда е разбрал.

Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница