Първа Царуването на Черният Лорд
Изтегляне 6.67 Mb.
|
| -Глава Първа-
Царуването на Черният Лорд Двамата мъже се появиха сякаш от нищото, на сантиметри един от друг върху тясна и осветена от луната алея. За момент останаха неподвижни, с магически пръчки насочени един срещу друг, но след като се разпознаха, прибраха пръчките под мантиите си и започнаха заедно да се отдалечават. - Новини? - попита по-високият от двамата. - Най-добрите. - отвърна Сивъръс Снейп. От ляво алеята беше обрасла с диви калини, но от дясно беше засаден добре поддържан жив плет. Докато двамата мъже пристъпваха, дългите им мантии се развяваха около краката им. - Помислих, че може би съм закъснял - каза Яксли, на когото грубите черти ту се виждаха, ту не, заради листата на дърветета, които едва пропускаха лунната светлина. - Беше по-сложно, отколкото го очаквах, но се надявам, че ще остане доволен. Мислиш ли, че ще го приеме добре? Снейп кимна, но само толкова. Послед двамата завиха на дясно по един широк път, който ги отведе извън алеята. Никой от тях не забавяше крачката и после двамата тихо вдигнаха ръцете си като за поздрав и преминаха през тъмният метал сякаш бяха призраци. Tисовият плет заглушаваше стъпките им. Наблизо нещо прошумоля и Яксли отново извади пръчката си, насочвайки я над главата на спътника си, но причината за шума се оказа чисто бял паун, който се разхождеше наперено и величествено върху плета. - Винаги си се е справял добре, Луциус. Пауни... - кисело подметна Яксли и пъхна пръчката си обратно под наметалото. Величествено имение израстна от тъмнината в края на пътя. Светлини проблясваха в диамантено оформените прозорци на долният етаж, а някъде, в тъмната градина отвъд живия плет, се чуваше румоленето на фонтан.Камъчетата под обувките им почукваха едно в друго, докато Снейп и Яксли бързаха към входната врата. Тя се отвори навътре с приближаването им, въпреки че не се забелязваше човек, който да я е отворил. Коридорът беше голям, слабо осветен, но разкошно декориран, с величествен килим, покриващ почти целия кеменен под. Любопитни очи, от бледи лица върху портретите на стените, проследиха Снейп и Яксли, докато минаваха по коридора. Двамата се спряха пред тежка дървена врата, която водеше в следващата стая, поколебаха се, само за миг, след което Снейп натисна бронзовата дръжка. Гостната бе пълна с хора, които мълчаха и бяха седнали около дълга и безукорно полирана маса. Мебелите, които друг път заемаха мястото й, сега бяха скупчени по ъглите на стаята. Осветлението беше слабо и идваше от огъня на красива камина, чиито плочки бяха от позлатено огледало. Снейп и Яксли не посмяха да пристъпят веднага, а го направиха едва след като очите им привикнаха на сумрака в стаята. Именно липсата на светлина привлече погледите им нагоре, към най-странното нещо в цялата стая. Една, очевидно в безсъзнание, човешка фигура висеше надолу с главата над масата, въртейки се, сякаш окачена на невидимо въже и отразена в огледалата на камината и полировката на масата. Никой от присъстващите не гледаше нагоре, освен блед млад мъж, който стоеше точно под фигурата. Изглежда сякаш не можеше да спре да хвърля поне един поглед към нея на всяка минута. - Яксли! Снейп - извика висок и ясен глас на някой, седнал на масата. - За малко да закъснеете! Говорещият беше на централно място, точно срещу камината, така че за новодошлите първоначално беше доста трудно да различат нещо повече от бледия му силует. Когато се приближиха, лицето му придоби по ясни очертания - неокосмено, змиеподобно, с цепки вместо ноздри и светещи червени очи, чиито зеници бяха вертикални. Той беше толкова блед, сякаш излъчваше сиво сияние. - Сивъръс, ела тук - каза Волдемор, посочвайки мястото от дясната му страна. - Яксли, ти седни до Долохов. Двамата заеха посочените им места. Повечето погледи проследиха въпросително Снейп, затова той беше този към когото пръв се обърна Волдемор: - Е? - Господарю, Орденът на феникса смята следващата събота през нощта да премести Хари Потър от къщата, в която живее на друго - по-сигурно място. Всички около масата наостриха уши, като някои застинаха в недоумение, а други се уплашиха, но всички гледаха втренчено в Снейп и Волдемор. - Събота... през нощта. - повтори Волдемор. Червените му очи се взряха в гарвановочерните на Снейп с такова острота, че повечето от присъстващите извърнаха погледа си, очевидно изплашени, че самите те могат да бъдат изгорени от този втренчен взор. Снейп обаче спокойно погледна Волдемор и след миг или два, уста на Волдемор, която нямаше устни, все пак се изкриви в нещо като усмивка. - Добре! Много добре! И тази информация идва от... - От източника, когото обсъждахме - каза Снейп. - Господарю... Яксли сe бе привел напред, за да вижда по-добре Снейп и Волдемор, застанали почти в другия край на масата. Всички се обърнаха към него. Яксли почака, но Волдемор не проговори, затова продължи: - Аврорът Долиш се изтърва, че Потър няма да бъде преместен чак до тридесети, нощта в която момчето ще навърши седемнадесет години. Снейп се усмихна. - Мойте източници ми казват, че има план да се пусне грешна следа и явно това е тя! Няма съмнение, че Заклинанието за заблуда е било приложено на Долиш. Няма да му бъде за пръв път, всеизвестно е, че е податлив на чуждо влияние. - Уверявам Ви, Господарю, че Долиш изглеждаше сигурен - каза Яксли. - Ако е бил заблуден, разбира се, че ще бъде сигурен - отвърна Снейп. - Уверявам те Яксли, че Отделът на Аврорите няма да играе роля в защитата на Хари Потър, защото в Ордена са убедени, че сме проникнали в Министерството. - Значи Орденът са разбрали поне нещо правилно? - попита нисък и дебел мъж, който седеше не по-далеч от Яксли, после се изкикоти хрипливо, така че смехът му оттекна над масата. Волдемор не се засмя, но погледът му се насочи за пореден път нагоре към тялото, което се въртеше бавно над главите им. Изглеждаше потънал в мислите си. - Господарю, - продължи Яксли, - Долиш вярва, че цяла група аврори ще бъдат използвани, за да преместят момчето. Волдемор вдигна голямата си бяла ръка и Яксли веднага млъкна, гледайки обидено към Волдемор, който се обърна към Снейп: - Къде ще скрият момчето? - В дома на един от Ордена - каза Снейп. - На мястото според източника ми, е била дадена всичката защита, която Орденът и Министерството са могли да осигурят. Господарю, мисля че вероятността да го пленим или убием щом успее да пристигне ще е малка, освен, разбира се, ако Министерството не падне до следващата събота, което може да ни даде възможност да открием и развалим достатъчно от заклинанията, за да понесем силата на останалите. - Е, Яксли? - обърна се към него Волдемор, а огънят отблесна застрашително в червените му очи. - Ще падне ли Министерството до следващата събота? Отново, всички погледи се обърнаха, а Яксли се изправи. - Господарю, имам добри новини по този въпрос! Успях, макар и с големи усилия и трудности, да приложа проклятието "Империус" върху Пиус Тикнийс Много от седящите до Яксли бяха впечтлени. Съседът му, Долохов, мъж с дълго и изкривено лице, го потупа по гърба. - Поне е нещо - отсече Волдемор. - Но Тикнийс е един. Скримджър трябва да бъде заобиколен от наши хора преди да предприемем действия. Един провален опит за покушение над Министъра ще ме забави много. - Да, Господарю, вярно е, но както знаете Тикнийс е Главен Ръководител на Отдела за Магическо Изпълнение на Законите и като такъв е в постоянен контакт не само с Министъра, но и с другите Главни Ръководители на офисите в Министерството. Смятам, ще бъде по-лесно, след като имаме служител на такъв висок, пост под наш контрол, да подложим и другите на проклятието и тогава те всички ще могат да действат заедно срещу Скримджър. - Ако не разкрият нашият приятел Тикнийс преди да е успял да обърне съзнанието и на други - каза Волдемор. - При всички положения е малко вероятно Министерството да бъде под мой контрол до следващатата събота. Ако не можем да пипнем момчето, когато пристигне, тогава трябва да атакуваме, когато отпътува. - И тук имаме приемущество, Господарю - каза Яксли, който изглежда твърдо решен да получи малко одобрение. - Вече имаме няколко хора поставени в Отдела за Магически Транспорт. Ако Потър се Магипортира или използва Летежна Пудра, ще разберем веднага. - Няма да направи нито едното, нито другото - отвърна Снейп. - Орденът отбягва каквато и да е форма на магически транспорт, който може да бъде контролиран или регулиран от Министерството. Те не им вярват! - Още по-добре - каза Волдемор. - Ще трябва да се движи на открито, следователно ще бъде още по-лесно. За пореден път Волдемор погледна нагоре към клатещото се тяло и сетне продължи: - Аз лично ще се погрижа за момчето. Имаше прекалено много провали, когато Хари Потър се оказваше замесен. Някои от тях са мои. Това, че Потър е още жив е повече заради мои грешки, околкото заради неговите способности. Всички около масата наблюдаваха Волдемор с опасение, че всеки един от тях може да бъде обвинен за това, че Хари Потър все още е жив. Волдемор обаче, изглежда говореше повече на себе си или на тялото, което беше в безсъзнание над тях, но не и на присъстващите. - Бях невнимателен и така, благодарение на чист късмет и шанс, бяха oсуетени безупречни и прекрасно наредени планове. Но сега вече знам и разбирам неща, които преди не осъзнавах. Аз съм този, който трябва да убие Хари Потър и аз ще го направя! При тези думи, кото че ли в отговор, прозвуча внезапен стон, последван от ужасен и измъчен рев, изпълнен с много болка и страдание. Много от тези, които бяха се разположили около масата, погледнаха надолу, уплашени, защото звука се бе чул изпод краката им. - Опаш - каза Волдемор, без да променя в тихия си и замислен тон и без да отмества очи от клатещото се тяло над тях. - Не ти ли наредих да държиш затворника ни така, че да пази тишина? - Да, Г-Господарю - заекна дребен мъж някъде от средата на масата, който беше седнал толкова ниско, че повечето от присъстващите беха решили, че мястото е празно. Но сега той се изпрви и бързо изтича извън стата, оставяйки зад себе си едно странно, сребърно сияние. - Та както казвах - продължи Волдемор, поглеждайки отново напрегнатите лица на последователите си, - Вече всичко ми е ясно. Ще трябва, например, да взема от вас назаем някоя магическа пръчка, за да мога да убия Потър. Всички, които бяха седнали на масата изглеждаха шокирани, защото със същия успех можеше да заяви, че иска да вземе назаем една ръка или крак. - Няма ли доброволци? - зачуди се Волдемор. - Тогава да видим... Луциус! Не виждам причина в момента да ти е необходима пръчка. Луциус Малфой погледна нагоре. Кожата му изглеждше неестествено жълта на светлината от огъня, а очите му сякаш бяха хлътнали и с тъмни сенки под тях. Когато заговори, гласът му бе дрезгав. - Господарю? - Пръчката ти, Луциус. Искам пръчката ти! - Аз... Малфой погледна бегло към жена си, но тя гледаше право напред, пребледняла също като него и макар и на пръв поглед да остана видимо непроменена, под масата тънките й пръсти за кратко стиснаха китката му. При допира й, Малфой пъхна ръката си в робата на мантията и извади пръчката, която подаде на Волдемор. Той я взе и я придърпа пред очите си, за да я изучи подробно. - Каква е? - От бряст, Господарю, - прошепна Малфой. - А сърцевината? - На дракон. Плът от сърцето на дракон. - Добре - каза Волдемор. После извади собствената си пръчка и сравни дължините. Луциус Малфой направи неволно движение, което макар за част от секундата, показа недвусмислено, че очакваше да получи пръчката на Волдемор в замяна. Това не остана незабелязано и очите на Волдемор се разшириха злобно.. - Искаш да ти дам пръчката си ли, Луциус? Моята пръчка? Някои от множеството се изсмяха подигравателно. - Дарих ти свободата, Луциус! Това не е ли достатъчно?! Но съм забелязал, че напоследък ти и семейството ти изглеждате все по-малко щастливи. Да не би присъствието ми да ви е неприятно, Луциус? - Нищо подобно, Господарю! - Каква лъжа, Луциус... Противният глас сякаш продължи да съска дори след като злата му уста се беше затворила. Един или двама от магьосниците едва сдържаха да не потръпнат, докато съскането ставаше все по-високо, защото нещо тежко се чуваше как се плъзга по пода под масата. Една огромната змия се появи и се покатери бавно по стола на Волдемор. Изправи се внушителна и сякаш безкрайна, а после запона да се увива около раменете на Волдемор. Вратът й беше с дебелината на бедро, а очите й - с напречни процепи за зениците, които не примигваха. Волдемор помилва разсеяно създанието с дългите си, тънки пръсти, но все още гледаше в Луциус Малфой. - Защо семейство Малфой изглежда толкова нещастно сред свои хора?! Нима завръщането ми и идването ми на власт не е това, което открито заявявахте, че желаете от толкова много години? - Рабира се, Господарю - каза Луциус Малфой. Ръката му потрепери, когато избърса потта от долната си устна. - Желаехме го и продължаваме да го желаем! От лявата страна на Малфой, жена му кимна странно и вдървено, а очите й бяха вперени в змията, увита около Волдемор. От дясно синът му Драко, който се бе втренчил в тялото над тях, погледна бързо към Волдемор, но веднага отмести поглед, ужасен да не би да осъществи очен контакт. - Господарю - каза тъмна жена от средата на масата, чиито глас беше изпълнен с патос. - Чест е за нас, че сте тук, в семейното ни имение. Няма по-голямо признание от това! Тя седна до сестра си, с която по нищо не си приличаха. Не беше само външния вид - черна коса и тежки клепачи, но и поведението, маниерите. Докато Нарциса сетоеше скована и притихнала, Белатрикс се наведе напред към Волдемор, защото само с думи не можеше да демонстрира желанието си за близост. - Няма по-голямо признание... даже сравнено с щастливито събитие, което, както чух, се състояло тази седмица в семейството ви? Тя го зяпна с отворена уста, очевидно объркана. - Не знам какво говорите, Господарю. - Говоря за племенницатата ти, Белатрикс. Твоята и тази на Нарциса. Тя току-що се омъжи за върколака Ремус Лупин. Трябва да сте горди! Около масата избухна подигравателен смях. Повечето хора се обърнаха един към друг и размениха весели погледи, други удариха по масата с юмруци. Огромната змия очевидно не понесе шумотевицата, затова отвори широко паст и изсъска злобно, но Смъртожадните не я чуха, защото бяха толкова зарадвани от унижението на Белатркис и семейство Малфой. Лицето на Белатрикс, което преди секунди беше изпълнено с щастие, сега погрозня и стана мораво. - Тя не е наша племенница, Господарю - изкрещя над леещото се веселие. - Ние - Нарциса и аз - никога не сме се виждали със сестра ни откакто се ожени за този мътнород. Това дете няма нищо общо с нас, нито пък ние със звяра, за когото е решило да се омъжи. - Какво ще кажеш Драко? - попита Волдемор и въпреки че гласът му бе тих, се разнесе ясно над присмеха и подигравките. - Ще бъдеш ли бавачка на вълчетата? Веселбата нарасна, а Драко Малфой погледна изплашен към баща си, който обаче сведе поглед към скута си. Обърна се към майка си и тя едва-едва поклати глава в знак на отрицание, а сетне продължи да изучава с поглед отсрещната стена. - Достатъчно - изсъска Волдемр, милвайки гневната змия. - Достатъчно! Смехът мигновенно секна. - Много от най-старите ни семейства стават заразени след време - каза той, докато Белатрикс го гледаше, без да си позволи дори да мигне. - Tрябва да прочистите вашето, за да бъде здраво. Да изрежете болните части, които заплашват здравето на останлите. - Да, Господаряю - прошепна Белатрикс, а в очите и плувнаха сълзи от благодарност. - При първата възможност! - Ще я имаш! - каза Волдемор. -Както в семейството ти, така и в света... ние ще премахнем тази болест, която заразява всички ни, докато не остане само чиста кръв... Волдемор вдигна пръчката на Луциус Малфой, насочи я право към бавно въртящата се фигура над масата и замахна леко. Фигурата се съживи с болезнен стон и започна да се бори с невидимите си окови. - Разпознаваш ли гостът ни, Сивъръс? - попита Волдемор. Снейп вдигна очи към тялото, който висеше надолу с главата и Смъртожадните последваха примера му. Сега всички наблюдаваха пленника, сякаш им беше дадено разрешение, за да бъдат любопитни. Докато се обърне към светлината от огъня жената се опита да проговори и думите и прозвучаха с дрезгав и изплашен глас: - Сивъръс! Помогни ми! - А, да - каза Снейп, докато затворничката бавно отново се обърна с гръб към тях. - Ами ти, Драко? - попита Волдемор, милвайки главата на змията със свободната си ръка. Драко поклати рязко глава. Сега след като жената се беше събудила, той не можеше да я погледне повече. - Не си учил нейният предмет? - попита Волдемор. - За тези от вас, които не знаят, тази вечер съм поканил при нас Черити Бърбейдж, която доскоро преподаваше в Училището за Магия и Вълшебство Хогуортс. Чуха се кратки възлицания около цялата маса. Изгърбена жена с остри зъби се изкикоти. - Да... Професор Бърбейдж преподава на децата на вещици и магьосници всичко за Мъгълите. Как те не са толкова различни от нас и т.н. Един от Смъртожадните се изплю на пода. Черити Бърбейдж се завъртя отново към Снейп. - Сивъръс... Моля те... моля те! - Тишина! - изкомандва Волдемор и с едно леко трепване на пръчката на Малфой, Черити млъкна, сякаш и бяха запушили устата. - Явно недоволна от това, че замърсява и опорочва мозъците само на магьосническите деца, миналата седмица професор Бърбейдж е написа пламенна статия в защита на мътнородите и в "Пророчески Вести". Тя твърди, че магьосниците трябвало да приемат тези крадци на тяхното познание напълно спокойно и че намаляването на чистокръвните било доста желано... накратко - тя иска да се сродим с мъгъли или, без съмнение, върколаци... Този път никой не посмя да се засмее, защото личеше, извън всякакво съмнение, че в гласа на Волдемор прозвучава нотка на гняв и презрение. За трети път Черити Бърбейдж се обърна към Снейп. Сълзите й се стичаха от очите й в косата. Снейп я погледна безчувствено, докато се въртеше отново и отново към него. - "Авада Кедавра"! Зелена светлнина проблясна в стаята и освети всеки ъгъл. Черити падна с грохот върху масата под нея, която силно се разтърси и зловещо проскърца. Няколко Смъртожадни отскочиха от столовете си, а Драко падна от неговия на пода. - Наджини - вечеря! - оповести Волдемор на змията, която леко се плъзна от раменете му и бавно се провлачи по полираното дърво на масата. _________________ - Глава Втора -
Хари кървеше. Сграбчвайки лявата си ръка с дясната и, дишайки тежко, той успя да отвори вратата на своята спалня с рамо. Чу се звук от счупен порцелан. Той бе попаднал на чаша студен чай, която седеше на пода пред вратата на стаята му. - Какво по...?! Той се огледа наоколо, виждайки, че детската площадка на "Привит Драйв" бе опустяла. Може би тази чаша чай беше идея на Дъдли за някакъв капан. Държейки кървящата си ръка вдигната, Хари събра парчетата от чашата с другата и ги хвърли във вече пълното кошче, едва виждащо се в стаята. След това с тежки стъпки стигна до банята, за да измие пръста си под чешмата. Беше глупаво, безсмислено и дразнещо и сякаш извън неговото съзнание, че има все още четири дни в които му е забранено да прави магии, но трябваше да си признае, че съдраната рана на пръста му го е победила. Той не се бе научил как да лекува раните си и когато сега трябваше да помисли за това, за да може да изпълни плана си по-точно, това му се видя като голям недостатък в магическото обучение. Запомняйки, че трябва да пита Хърмаяни как точно се прави, той използва голям тампон тоалетна хартия, за да попие колкото се може повече от чая, преди да отиде в стаята си и да затръшне вратата зад себе си. Хари прекара сутринта изпразвайки изцяло ученическия си куфар за първи път от както го беше окомплектовал преди шест години. В началото на минали учебни години той отгоре-отгоре беше обирал най-горната част на съдържанието, замествайки я с новите учебници, оставяйки слой от остатъци на дъното - стари пера, изсушени бръмбарски очи, единични чорапи, които вече са му умалели. Малко по-рано Хари беше вкарал ръката си в този бъркоч, усещайки пронизваща болка на четвъртия пръст на дясната си ръка и изтегляйки я, видя много кръв по нея. Затова сега подхождаше по-внимателно. Коленичил над куфара отново, той пак опипа дъното и след като попадна на стара значка, която слабо мигаше между "ПОДКРЕПЕТЕ СЕДРИК ДИГЪРИ" и "ПОТЪР Е НЕЩАСТНИК", напукан и изхабен снийкскоп, и златен медальон с капаче, на чиято вътрешна страна имаше скрита бележка " Р.А.Б" , той най-накрая откри острото нещо, което му беше причинило болката. Разпозна го веднага - беше шестсантиметрово парче стъкло от магическото огледало, което му бе подарено от неговия загинал кръстник Сириус. Хари го сложи настрана и претърси внимателно куфара за остатъка, но нищо повече не напомняше за последния подарък на кръстника му, освен стъклото, станало на парченца, прилепнали в най-дълбокия слой отломки като песъчинки.Хари седна в леглото и почна да разглежда парчето на което се беше порязал, но виждаше в него само собственото си зелено око. След това го сложи върху непрочетения сутрешен брой на "Пророчески вести", който бе върху леглото и се опита да се противопостави на внезапния напън на горчиви спомени, съжаление и копнеж, които се бяха появили вследствие на намирането на парчето счупено огледало, като атакува останалата част на куфара. Отне му още час да го изпразни напълно, изхвърляйки непотребните неща и подреждайки останалото в купчини според това дали ще има нужда от тях, или не оттук нататък. Неговите училищни и куидични одежди, котела, пергамента, перата му и повечето от учебниците му бяха захвърлени в ъгъла, за да бъдат изоставени. Зачуди се какво ще направят леля му и чичо му с тях; ще ги изгорят сигурно през някоя тъмна нощ, все едно са доказателство за някакво зловещо престъпление. Неговите мъгълски дрехи, мантията-невидимка, принадлежностите за правене на лекарства, някои книги, албума със снимки на Хагрид, който той му беше дал едно време, купчина писма, и пръчката му бяха преместени в стара ръчна чанта. В предния джоб бяха Хитроумната карта и медальона с бележка "Р.А.Б" вътре. Той бе на това място не защото беше заслужил или ценен - във всички случай той беше непотребен - а заради това, което струваше придобиването му.... На бюрото освен неговата снежна сова Хедуиг остана голям куп вестници: по един за всеки ден, който Хари прекара, на "Привит Драйв". Той стана от пода и започна да се движи около бюрото и да разтребва. Хедуиг не помръдна, докато той размахваше вестниците и ги хвърляше един по един в купа боклуци. Тя беше или заспала, или се преструваше; бе ядосана на Хари, заради малкото време, което имаше още да бъде извън клетката. Когато наближи дъното на купчината вестници, Хари започна да действа по-бавно, търсейки в тях определена новина, която знаеше, че е пристигнала малко след появяването му на "Привит Драйв" за лятото. Той си спомни че имаше малка статийка на първа страница за оставката на Черити Бърбейдж, учителката по мъгълознание в "Хогуортс". Най накрая той я откри. Обръщайки на десета страница той потъна в стола на бюрото си и започна да препрочита намерената статия: Спомени за Албус Дъмбълдор От Елфиас Доуж (Elphias Doge) Срещнах Албус Дъмбълдор когато бях на единадесет години, през първия ми ден в "Хогуортс". Нашето взаимно привличане беше несъмнено поради факта, че и двамата се чувствахме аутсайдери. Аз бях прихванал драконова шарка малко преди да пристигна в училище и въпреки, че не бях вече заразен, моето белязано от пъпки лице и зеленикав отенък, не окуражаваха много да се доближат до мен. От своя страна Албус беше пристигнал в "Хогуортс" с бремето на нежелана слава. Едва преди година, неговият баща Пърсивал, беше обвинен в жестока, широко разгласена атака над трима млади мъгъли. Албус никога не се опита да отрече вината на баща си, (който бе осъден да умре в Азкабан) че е извършил престъплението - напротив, когато събрах кураж да го попитам, той ме убеди, че знае, че баща му е виновен. После Дъмбълдор отказваше да говори за тази тъжна работа, въпреки многото опити да бъде накаран да го направи.Някои все пак бяха склонни да хвалят това действие и да предполагат, че Албус също мрази мъгълите. Не можеха да бъдат в по-голяма грешка. Всеки познаващ Албус би отбелязал, че той никога не е показвал и най-дребни анти-мъгълски наклонности. Действително неговата непоколебима подкрепа за мъгълските права му спечелиха много врагове през следващите години. Каталог: 200000005-1a3031b2c8 Изтегляне 6.67 Mb. Сподели с приятели:
|