Първа част Ангел Димов ПолитиЧески портрет на александър стамболийски



страница1/6
Дата22.07.2016
Размер0.97 Mb.
#172
  1   2   3   4   5   6



Първа част
Ангел Димов
ПолитиЧески портрет на

АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ


Втора част
Александър Стамболийски
Какъв трЯбва да бъде политикът
(Написана в затворите)

Академично издателство на ВСИ

Пловдив, 1999 г.


Благодаря на академик Илчо Димитров, на професор Въло Иванов, на публициста Христо Цеков и на председателя на БЗНС “Александър Стамболийски” Светослав Шиваров за направените бележки и препоръки при създаването на тази книга.
Авторът




ПРЕДГОВОР
Александър Стамболийски е велика историческа личност. Неговите политически борби и дела оставят дълбоки следи в българската история и са обект на изследвания от редица наши и чуждестранни учени и писатели. Описват се в учебници, романизирани биографии и научни разработки1.

В повечето публикации, посветени на Александър Стамболийски, се подлага на анализ главно неговата земеделска идеология. Обстойно се разглеждат възгледите му за историческото развитие на обществото, които той излага в капиталния си труд "Политически партии или съсловни организации” (1909 г.). Напълно се отрича тезата на Александър Стамболийски, че в дребноселска България може да се установи самостоятелна "селска власт". Поддържа се догмата за ръководната роля на работническата класа в борбата срещу капитализма.

Освен това с идеологията и политиката на Александър Стамболийски се оправдават множество погрешни решения и тактически недомислия на комунистическите ръководители. Прикрива се тяхната вина за недостатъчното взаимодействие между работниците и селяните.  

Още към края на 1919 г., когато за първи път му се възлага да състави коалиционен правителствен кабинет, най-напред предлага на комунистите да влязат в него. Това предложение не се приема. Александър Стамболийски е оставен сам да се справя с катастрофалните резултати от провежданата от неговите предшественици военнолюбива политика.

Преди и след смъртта на Александър Стамболийски се появяват и долнопробни издания на недобросъвестни и политиканстващи адвокати и журналисти2. В тях се издева-телства над този самороден политик, станал "курбан" за добруването на българския народ. Тиражират се чудовищни клевети и лъжи с цел да бъде заподозрян в корупция, демаго-гия и женкарство. Наричат  го ‘’велик простак’’, издигнал се до поста ‘’министър-председател на България’’3.

Александър Стамболийски се отнася великодушно към такива публикации. В едно изявление относно политиката на БЗНС след Първата световна война той казва: ‘’Против мен се сипят най-големите и отвратителни ругатни в печата и при все това аз искам премахването на цензурата’’4.

През март 1923 г. (когато е министър-председател) произнася реч в Народното събрание и се обръща към депутатите от буржоазните партии с думите: ”Вие ни смятате за простаци. Живейте си с тези предубеждения”5.

Очевидно нужен е нов политически (освободен от идеологеми) подход при преценка на борбите и делата на Александър Стамболийски. Само така може още по-силно да блесне неговото величие в политиката и в българската история.

Приживе Александър Стамболийски специално отбе-лязва, че хора с еснафски разбирания за смисъла на живота не могат правилно да преценят героичните подвизи на герои като Васил Левски, Христо Ботев и Гоце Делчев. В писмо до ”певеца на полските цветя и земеделските теглила”, поета Цанко Церковски, той пише: ”Подобният само на подобните си може да дава преценка на делата и живота”6.

Читателите могат сами да определят мястото и заслугите на Александър Стамболийски за развитието на страната. Преди всичко като прочетат прекрасните му творби.

По случай 100-годишнината от рождението на Алек-сандър Стамболийски (1979 г.) се издава сборник от негови произведения. В този сборник са включени негови речи и статии, както и брошурите: ”Власт, безвластие, народо-властие”; ”Двете ми срещи с цар Фердинанд”; ”Принципите на Българския земеделски съюз”. В него обаче не намират място фундаменталният му труд ”Политически партии или съсловни организации”, както и написаната в затвора брошура “Какъв трябва да бъде политикът?”.

Малкото по обем (около 50 страници) произведение “Какъв трябва да бъде политикът?” е съкровище от знания за постигане на успехи в семейния и политическия живот. Може би то е единственото по рода си в нашата литература.

През пролетта на 1967 г., попаднах на един екземпляр от това произведение в старата Пловдивска библиотека. Близо пет десетилетия след неговото публикуване (1919 г.) беше с още слепени и неразрязани страници. Прочетох го с голям интерес, тъй като по това време бях на щатна организационна работа в Окръжния комитет на Димит-ровския комунистически младежки съюз (ДКМС) в гр. Пловдив и любопитствах да узная на какви критерии трябва да отговаря политическата личност, и то според Александър Стамболийски, който, по разказите на моя баща, е образец на оратор и политик. Тогава ежедневно посещавах Градската библиотека и подготвях програма за обучение на младежки

ръководители по реторика. Търсех и изучавах литература за изготвяне на учебно пособие, което същата година се отпечата под заглавие: ‘’Изкуството да се говори пред публика’’.

След като прочетох и конспектирах (тогава още няма-ше копирна техника) съчинението на Александър Стамболийски ”Какъв трябва да бъде политикът?”, често се сещам за описаните в него пороци и морални добродетели. Мой ръководен принцип стана формулировката, че ”искрената и честната политика е най-добрата”7.

Когато стане дума за ”Какъв трябва да бъде политикът?”, у мен винаги изплува един незабравим спомен. През периода 1970-1972 г. бях пълномощник на ЦК на ДКМС в Република Коми. При едно пътуване от Москва до столицата на Коми - гр. Сиктивкар, в самолета се запознах и разговарях с български художник, който сътрудничел на редактирания от Александър Стамболийски вестник ”Земеделскo знаме”. Когато започнах да преразказвам някои пасажи от ”Какъв трябва да бъде политикът?”, лицето му се обля в сълзи и промълви: ”Доживях да видя млад човек, прочел това произведение”.

Сега, в навечерието на 120-годишнината от рождението на Александър Стамболийски, България отново изпадна в отчаяно положение. Начело на държавата и обществото застават кариеристи, които използват политиката за лично облагодетелстване. Публикуването и разпространението на книги като ”Какъв трябва да бъде политикът?” ще помогне за повишаване на политическата култура на нашия народ и за по-лесното му ориентиране в обществения живот. Така ще се дава и заслужен отпор на онези обществени деятели, които се опитват да омаловажават, оспорват и отричат великото дело на Александър Стамболийски.

1. Портрет на идеалния политик
Александър Стамболийски е истински национален герой. Животът му е низ от политически борби за благото на народа. В тях проявява неустрашимост и пълно себеотрицание. Понася невъобразими мъки и страдания. Излага на опасност и репресии своята жена и двете си невръстни деца.

Всичко това е продиктувано от неговата дълбока вяра в кристални и свети идеи. Той вярва, че у нас може да се изгражда демократичен обществен строй, при който да се постига сравнително по-справедливо разпределение на материалните блага. Възприема политиката като средство, "оръжие, с което могат да се направят най-големите чудеса на тоя свят"1 .Според него политиката би трябвало да се използва за ефикасно управление на държавата, възприе-мане на "общочовешки начала" и последователна защита на народните интереси2.

Освен това Александър Стамболийски е убеден, че България може да поддържа взаимноизгодни икономически връзки с всички държави, включително и с Русия. Мечтае за формиране на мирни, братски отношения с русите, сърбите и другите съседни балкански народи.

Още когато е в затвора (1915-1918 г.), Александър Стамболийски предугажда, че с изпълнението на тези исто-рически задачи ще бъде натоварен Българският земеделски народен съюз (БЗНС). Събитията ще му предоставят възмож-ността да поеме държавната власт, да управлява и да реформира страната.

Ето защо от затвора дава писмени становища за так-тиката на парламентарната група на БЗНС в Народното събрание. Настоява да бъде преодоляно започналото в нея разцепление3.

С оглед да се подбират и обучават подходящи управленски кадри, Александър Стамболийски написва и съчинението "Какъв трябва да бъде политикът?" То е предназначено предимно за политици и държавници. В него се рисува портретът на идеалния политик. Посочват се 18 човешки порока, които "биха били в състояние да унищожат политическия деец".

Тези пороци се проявяват и в съвременния политически живот. Техни носители са много наши политици.

Според Александър Стамболийски човешката натура не може да бъде двойнствена. Човек, "който в личния си живот е порочен, в обществения мъчно би бил порядъчен"4. Желателно е навсякъде политическият деец да бъде безупречен. "Идеалното положение на обществения деец е да има развит ум, развита воля и вечно будна съвест както в личния си, така и в обществения живот"5 .

Но такова идеално положение рядко се среща в практиката. Обикновено политическите дейци са хора с едни или други пороци. Значителна част от тези пороци се проявяват в обществено допустимите граници и хората се отнасят снизходително към тях. Но има човешки пороци, които могат "да компрометират, парализират и изродят"6 личността в обществения живот.

Александър Стамболийски смята, че при нашите условия най-страшният порок, който масово погубва обществените дейци, е алчността за богатство.

Характерно за този порок е, че често пъти придобива формата на кражба, а хората са твърде чувствителни към лица, които присвояват чужда собственост и особено принадлежащите на народа финансови и материални средства. Това не убягва от погледа на Александър Стамболийски, който пише: "Провинените в кражба и подкупничество политически и държавни дейци са завинаги опозорени и погубени пред будната обществена съвест и съзнание"7. Онзи, който си поставя за цел да трупа богатства, би трябвало да стои далеч от политиката. Има други сфери на дейност, където би задоволил подобни апетити.

Според Александър Стамболийски, друг голям порок, който може да погуби обществения деец, е страхливостта. Страхливият политик е без самоинициатива и без реши-телност.

"Страхът поражда позорния компромис в политиката, поражда престъпното отстъпление от изпълнението на нравствения и политическия дълг, поражда малодушието и раболепието пред носителите на произвола и реакцията"8.

Александър Стамболийски посочва двуличието като опасен порок у политическия деец. Според него "съвършено погрешен е възгледът, че двуличието и лъжата трябва да бъдат меродавни в политическия живот. Само нечистите каузи имат нужда от нечестни средства9." Все някога народът ще узнае, че има разминаване между проповедите и делата на двуличните и лукави политици и "ще се погнуси от тях".


Интересни са разсъжденията на Александър Стамбо-лийски за такива пороци като пиянството10, комар-джийството и женкарството. Към тези пороци са предразположени предимно безволеви натури, които в пове-чето случаи се оказват неспособни за сериозни политически борби и дела.

Александър Стамболийски точно формулира мислите си и за други убиващи политика пороци като: тесногръдия личен морал; леността; нескромността; скъперни-чеството. Със загриженост пише и за още два порока. Единият е покварената съвест. Хората с този порок не знаят "що е честна дума" и не подбират средствата за борба със своите противници. Това са "същинските гамени и в литературата, и в журналистиката, и в политиката", които "пръскат на всички страни смрад и деморализация". Това са "фабриките за кал и мръсотия"11.

Покварената съвест е язвата на принципа на свободата на словото. Срещу този порок могат да противодействат само народи с висока политическа култура.

Голям порок, който може да погуби политическия деец, са диктаторските наклонности. Александър Стамболийски доказва, че в демократичните общества ръководител с такива наклонности "става роб на собственото си мнение, болез-неното си честолюбие и прекомерния си инат и влиза в открита вражда с всички демократични принципи и с цялата демократична организация"12.

Александър Стамболийски не се ограничава само с разкриването на гибелните за политика човешки пороци. Той се опитва да определи и най-важните политически и морални качества на истинския политик. В неговите представи "най-добрите политици са онези, които са се предали в служба на народа безкористно, искрено и всецяло"13. Такива политици печелят хорските сърца и умове по силата на своите добродетели и правотата на техните думи и дела.

Политикът трябва да бъде физически здрав и обаятелен. Той следва да е изпълнен с идеализъм и борчески дух.

Едно от най-важните качества, които трябва да притежава политикът, е честността. Обществено-политическото поле би следвало да бъде арена на безко-ристни и честни дейци. А "честен обществен деец това значи човек, който не е алчен за богатство, не е способен да се подкупва и не е крадец"14.

Само позор и презрение очаква онези политици, които, ръководени от користни интереси и патологичен стремеж към лична власт, разпродават страната си на чужденци. Същата участ ще сполети и политиците, които проявяват готовност да властват в страната с помощта на чуждестранни окупационни войски.

Измежду задължителните качества на добрия политик с особена сила блести смелостта. Смелият политик винаги е готов да жертва всичко - свобода, имот, живот. С присъщата си деловитост той поема отговорност и решава проблеми, засягащи милиони хора. Бързо и решително противодейства на лица и организации, които с терор и насилие посягат на отделния гражданин или на законно спечелената държавна власт.

Александър Стамболийски посочва, че третото важно качество на политика е искреността. Според него искре-ността и прямотата са добродетели, които, ако запази човека у себе си, биха го издигнали на завидна висота. Александър Стамболийски смята, че "безсрамните и дебели лъжи, с които си служат българските политици, са плод на некултурността, ориенталщината и адвокатщината"15.

Искреният политик има ясно оформени възгледи за живота и обществото. Неговата кауза е чиста. Проявява морална и политическа устойчивост и не сменя полити-ческата си принадлежност по конюнктурни съображения.

Добродетел, близка до искреността, е скромността. Скромният в своите претенции и щедрият в своите жертви и дела изгражда на солидни основи своето политическо бъдеще. Той винаги е готов да пренебрегне или да остави на заден план личните си проблеми заради общия, колективния интерес. Знае, че богатството и властта са преходни явления и не се стреми към бързо забогатяване или издигане в партийната и държавната йерархия. Твори безспирно и чака неговите дела да определят положението му. Винаги се смята за "задължен към делото и зида неуморно пред неговия олтар, без да се стряска от това, че хората с време не са го оценили"16.

Скромният човек уважава своите политически сподвижници. Питае почит и признателност към по-опитните от него. Старае се да им подражава. Защото в политиката "гимназиалните и университетските знания не помагат, ако те не са премлени, пробвани, приспособени и допълнени от школата на борбата и живота"17.

Скромният политик е лоялен и критичен към своите другари. Смело ги защитава, когато срещу тях се отправят незаслужени и несправедливи критики и обвинения.

Главно по това се различава от кариериста, който в душата си се радва на всяка клеветническа кампания срещу по-способните от него. Смята, че като бъдат очернени, "той ще заеме тяхното място"18.

Скромният политик не проявява надменност и грандо-манщина в общуването с хората. Държи се естествено, непринудено и простонародно.

Александър Стамболийски смята, че голяма добродетел в човека и политика е трудолюбието. Според него "общественият деец трябва преди всичко да бъде човек с неизчерпаема енергия и във физическия, и в духовния труд"19. Политикът е длъжен едновременно да се занимава с обществена работа и непрекъснато да обогатява своята теоретична подготовка. Той не трябва да разчита само на старите си знания и да смята, че може да живее "от лихвите на отдавна изчерпания си капитал"20.

Основно качество на истинския политик е красноречието. То се проявява в умението му да говори естествено, емоционално и естетично пред публика.

Политическото красноречие намира израз в произнасяне на различни речи: защитна, обвинителна, приветствие; наздравица (тост); надгробна (панегирика). Всяка реч би трябвало да съдържа неопровержими аргументи, доказателства и факти. В нея думите да идват от сърцето и да бъдат насочени към сърцата на слушателите. Фразите да изхождат една от друга и да са кратки, ясни и ритмични.

Политикът е обществена личност. Естеството на неговата работа налага да се занимава с ораторско изкуство. По различни поводи да говори пред избиратели, депутати, министри и други слушатели. С красноречието си да ги убеждава и тласка към постигане на определени цели.

Даден политик може да стане добър оратор, при условие че притежава ораторски дарби: чувствителна и благородна душа; аналитичен и бистър ум; ясно произношение (дикция); висок диапазон, плътен и приятен тембър на гласа. Но тези дарби следва непрекъснато да се развиват чрез: системно обогатяване на знанията за природата и обществото; изучаване правилата на реториката и изпълнение на специални упражнения (за развиване на ума, за произношение, жестикулиране и т.н.). 

Все пак, за да бъде красноречив, политикът трябва винаги да говори истината. В речта му да се разкрива същността на разглеждания въпрос и се посочват възможностите за неговото решаване. С оглед на това политикът би трябвало дълго да обмисля и подготвя своята реч. Чрез задълбочени научни изследвания да си изясни идеите и възгледите, които смята да проповядва на другите.

Когато една реч се произнася без предварително да е подготвена или написана, политикът не може ясно да формулира основните си мисли. Впуска се в излишни обяснения и многословие и става отегчителен. Понякога дори може да каже някоя дума, която да го направи уязвим и лесна плячка за журналисти и политически противници.

Още прочутият древногръцки държавник Перикъл "винаги, когато се е качвал на трибуната, е молел боговете да не се изплъзва против волята му нито една неподходна за случая дума"21.

В своя сравнително кратък живот Александър Стамболийски не успява да сподели познанията и опита си за теорията на красноречието. Но написва и произнася брилянтни речи. В тях се очертава картината на политическите борби у нас през периода 1908-1923 г. и се предлагат оригинални идеи за развитие на обществото. Съдържат се исторически истини, сравнения, народни мъдрости, послания до идните поколения.

Александър Стамболийски показва завидна дарба точно да изразява мисли, събития или явления с кратки изре-чения. А в това най-вече се състои истинското красноречие.

По сведения на очевидци, той имал чудесен глас. Говорел с патос и прехласвал аудиторията, дори когато се налагало да говори продължително време (до 15 часа).

Когато говорел, Александър Стамболийски е наблюда-вал настроенията и поведението на слушателите си и е прониквал в техните души. Така по време на надгробното си слово за убития през октомври 1921 г. земеделски министър Александър Димитров, той вижда, че всички присъстващи се разридават, и казва: "Плачете, жени, плачете, мъже, потопете в сълзи този горд, спокоен и красив покойник. Плачете, особено вие, жени, близки и роднини негови. В сълзите е вашата добродетел"22.

Речите на Александър Стамболийски са смели, омайващи и съкрушаващи потисниците и експлоататорите на народа.

Спечелват му славата на народен трибун и карат честните хора да го обожават.

Истинският политик формулира идеите за подобряване живота на хората и организира силите на обществото за тяхната реализация. Способността му да предвижда хода на общественото развитие го отличава от обикновения гражданин.

В този смисъл се казва, че истинските политици, подобно на поетите, се раждат. Те притежават вродени заложби, които могат да се развиват с помощта на политическото възпитание и образование.

Общо взето тези са сравнително по-важните качества, които притежава истинският политик. Повечето от тях се разглеждат обстойно в произведението на Александър Стамболийски "Какъв трябва да бъде политикът?". Но с оглед да се получи по-пълна представа за образа на политика е целесъобразно да се познават героичните борби и дела на Александър Стамболийски. Нужно е да се направи безпристрастна политическа оценка на неговите изяви като политик и държавник.


2. Борба за народовластие
Александър Стамболийски е роден на 1 (14 по нов стил) март 1879 г. в с. Славовица, Пазарджишко. Родителите му са земеделски стопани. След завършване на основното си образование учи в Средното земеделско училище в гр. Садово, Пловдивско, но оттам е изключен и завършва Лозаро-винарското училище в гр. Плевен. В това училище работи известният учител Янко Забунов. Под негово влияние Александър Стамболийски навлиза в обществения живот и развива идеята за сдружаване на земеделците.

През 1899 г. той става учител в. Ветрен, Пазарджишко. Оженва се за родената в Стара Загора учителка Милена Даскалова. Има две деца - Надежда и Асен.

През есента на 1900 г. заминава да следва агрономство в гр. Хале (Германия).

През 1902 г. се разболява от туберкулоза, прекъсва студентството си и се завръща в родината. Тогава лечението на тази болест се извършва главно по рецепти на народната медицина. Преодолява я, като проявява силна воля, прекарва няколко месеца сред природата в Родопите (манастира "Свети Петър" под с. Беласица, с. Куртово Конаре и с. Чепино - сега Велинград) и яде кисело мляко, престояла суроватка, прясно сирене и върхари от млади борчета.

След като възстановява здравето си, едва 23-годишен, той отива в гр. Стара Загора. Заема се с издаването на "кръстения" от него печатен орган на БЗНС "Земеделско знаме". По професия става публицист.

Постепенно навлиза в политиката. През 1907 г., когато Димитър Драгиев отказва да заеме поста председател на БЗНС, Александър Стамболийски, който е подпредседател и главен редактор на вестник "Земеделско знаме", фактически поема ръководството на съюза.

Една година по-късно той е избран и за народен представител в Четиринадесетото Обикновено Народно съб-рание (ОНС), чийто мандат е от 15 юни 1908 г. до 15 февруари 1911 г.

Младият лидер се нагърбва с неимоверно трудната задача да брани интересите на "работния народ" (селяни, наемни работници, занаятчии, учители, народна интели-генция). С перо и живо слово разобличава неговите жестоки и жадни за власт и богатство експлоататори и потисници.

В Народното събрание Александър Стамболийски се бори за народовластие и премахване на личния монар-хичен и котериен режим1.

По негова инициатива малцината (21 на брой) земеделски депутати от ХIV ОНС заставят надменния и презиращ българите княз Фердинанд Кобургготски да открива събранието с нужното приличие - прав и без калпак на главата.

Особено голяма е съпротивата на Александър Стамболийски срещу провъзгласяването на княз Фердинанд за цар на българите. Този акт става на 22 септември 1908 г. в град Велико Търново чрез нарушаване на Конституцията, демагогия и популизъм. На 17 октомври същата година Александър Стамболийски се изказва в Народното събрание, изтъквайки че всяко българско сърце, което милее за "действително независима България", е огорчено от "грубото, дръзкото и предизвикателното потъпкване" на редица членове на Конституцията. Апелира към народните предста-вители да не забравят "изкупената с толкова кърви наша Конституция"2 .

Но през 1911 г. този "преврат" се узаконява от спе-циално избраното V Велико Народно събрание (ВНС). То променя чл. 17 от Конституцията и приема, че "Царят е представител на царството във всичките му сношения с иностранните държави"3.

По такъв начин безотговорният монарх Фердинанд получава правото лично да ръководи външната политика на нашата страна. Сам и без съгласието на народните представители да я включва във военни междудържавни съюзи и кръвопролитни войни.

Много изказвания, статии и писма на Александър Стамболийски доказват, че той отлично познава съществу-ващата у нас правна уредба. На тази основа формулира като основополагащ петия принцип на Земеделския съюз, борбата "за пълно народовластническо, конституционно-парламентар-но управление на България"4.

Въпреки очевидните факти, се намират автори, които се мъчат да го представят като "истински босяк" в държавно-правните науки. С присъщото им притворство се питат "дали той сериозно е чел Конституцията"5 .

Известно е, че по заповед на цар Фердинанд на 16 юни 1913 г. пламва Междусъюзническата война, в която България воюва едновременно с почти всички балкански държави. Тази война завършва с първата в нашата страна национална катастрофа. Авантюрата на цар Фердинанд приключва с откъсване на големи български територии (Македония, Северна Добруджа, гр. Одрин и част от Тракия) и включването им в границите на Гърция, Румъния, Сърбия и Турция.

Заповедта да бъдат нападнати сръбски военни части (в района на Овче поле и р. Брегалница) се издава без знанието на тогавашния министър-председател Стоян Данев. Към нея се прибягва, въпреки че руският цар Николай II поема гаранции в края на Балканската война да осигури изпълнението на Българо-сръбския договор за Македония.

По случай годишнината от това "престъпно безумие"6 Александър Стамболийски произнася реч пред мани-фестиращи студенти, в която без заобикалки заявява, че главен виновник за погрома на България е цар Фердинанд. Според него "ако има отговорност, правда и справедливост, цар Фердинанд трябва ей тук да се обеси"7 (посочва към паметника на Цар Освободител).

Дава обаче да се разбере, че това вече не може да стане, тъй като е изпуснат "удобният момент" за "щурмуване на монархизма и провъзгласяването на републиката"8. Освен това, наред с цар Фердинанд, голяма вина за националната катастрофа имат и раболепните и малодушни български министри.

Конфликтът между Александър Стамболийски и цар Фердинанд силно се изостря, когато монархът въвлича България в избухналата през лятото на 1914 г. Първа световна война и то на страната на така наречените Централни сили (Германия, Австро-Унгария, Турция). На 6 септември 1915 г., година след началото на войната, цар Фердинанд подписва таен договор и военна конвенция с Централните сили. Насочва българската армия срещу Съглашението (Англия, Франция, Русия).

На 17 септември в Софийския си дворец цар Фердинанд приема водачите на опозиционни партии, които искат да узнаят дали наистина има такъв договор. Александър Стамболийски произнася реч, в която припомня за предизвиканата от цар Фердинанд Междусъюзническа война (1913 г.), довела до Първата национална катастрофа. Заявява, че след нея цар Фердинанд вече е "развенчан от реномето на тънък дипломат"9. Настоява да се запази неутралитет, докато отмине световната буря. Предупреждава царя, че ако продължава да върви по неговия главоломен път и предприеме нова непопулярна военна акция, ще свърши "с главата си"10.

След тази смела и пророческа реч Александър Стамболийски е осъден от военнополеви съд на строг тъмничен затвор до живот. Прекарва три години в Софийския (централен) и Видинския затвор, където убива времето "в четене, писане, наблюдение на хората и събиране на нова енергия"11.

В Софийския централен затвор Александър Стамбо-лийски се запознава с Георги Димитров, който по това време е синдикален деец. Между двамата се установяват добри отношения.

Междувременно събитията следват своя логичен ход.

В изпълнение на договора с Централните сили две български армии настъпват на запад в Сърбия - към гр. Ниш на север и Скопие - на юг. Към края на месец ноември 1915 г. сръбската войска е обградена от германски, австрийски и български военни части и е унищожена. На 12 декември същата година нашата войска окупира Македония и фактически я присъединява към България.

На следващата година (1 септември 1916 г.) България обявява война на Румъния, а на 5 януари 1917 г. германски и български военни части освобождават Добруджа. Цар Ферди-нанд тържествува. Смята, че е успял да отмъсти на Сърбия (която към края на Балканската война се отмята от сключения българо-сръбски договор и окупира Западна Македония) и на Румъния за "удара в гърба" през 1913 г., когато България воюва едновременно с гърци и сърби.

Но българската войска, съставена главно от селяни, се оказва сравнително малочислена и свръхсилите си я удържа Съглашенските войски на фронт от стотици километри. Освен това намиращото се в гр. Солун главно командуване на този фронт непрекъснато укрепва позициите му с нови военни подкрепления.

Към средата на септември 1918 г. положението на фронта в Македония става неудържимо. Започва съглашенска офанзива. Българските военни позиции са нападнати при Добро поле (назъбен хребет с 2100 м надморска височина) от двукратно по-многочислена френска и сръбска пехота. След три дни жестоки боеве (на 18 септември) българската отбранителна линия е пробита. Същия ден в 5,08 ч. на около 70 км на изток тръгват на щурм английски и гръцки войници. Нашата армия е принудена да премине в отстъпление. В скалистите дефилета английски самолети обсипват с бомби отстъпващите български военни колони12.

След пробива при Добро поле и Дойран целият 500-километров български фронт се рухва. Много от войниците спират да изпълняват офицерските заповеди и се вдигат на бунт срещу правителството и монарха. Цар Фердинанд чувства, че наближава фаталният край на провежданата от него прогерманска политика. Но смята да спаси царския си трон, като се опре на дългогодишния си опит в политическите комбинации и маневри. Започва да търси услугите на своя заклет враг, земеделския водач, който единствен може да го избави от народния гняв. С тази цел изпраща емисари в Софийския централен затвор.

Но Александър Стамболийски отдавна е стигнал до извода, че "България може да се спаси от неминуемата катастрофа само чрез един сепаративен мир, който може да се постигне тогаз, когато цар Фердинанд бъде махнат от българския престол"13. Тази идея той проповядва на посещаващи го в затвора партийни водачи и излежаващи политически присъди български войници. Само че бива разкрит и за известно време е преместен във Видинския затвор. Едва когато го връщат в Софийския централен затвор (10 юни 1918 г.), идеята "отново възкръсва" в душата му. Към нейното реализиране Стамболийски пристъпва след 23 септември същата година, когато цар Фердинанд отказва да му възложи да състави ново правителство.

На 25 септември 1918 г. цар Фердинанд нарежда да пуснат Александър Стамболийски от затвора. Сутринта земеделският водач излиза на свобода и провежда серия от разговори с министри, депутати и ръководители на БЗНС. След обяд в царския дворец се среща за втори и последен път с цар Фердинанд. В продължение на два часа между тях се води истински политически двубой. В него Александър Стамболийски успява да изкаже "всичко накипяло" в душата му. Показва завидна интелектуална мощ, здрав разум и желязна логика.



3. Предсказанията се сбъдват
Александър Стамболийски и цар Фердинанд са исторически личности със съвсем различни характери. По сведения на очевидци, цар Фердинанд е "лицемерен, подозрителен и отмъстителен човек"1. Съветва сина си цар Борис III да гледа на българския народ като на "крава", която трябва да дои до изтощаване2.

У Александър Стамболийски (по признанието на цар Фердинанд) "кипи най-чист и светъл идеализъм"3. Той посвещава целия си съзнателен живот на борбата за благото и тържеството на "отрудените и измъчени народни маси"4.

Освен това двамата политически противници влизат в двубоя, преследвайки различни цели. Цар Фердинанд иска да използва авторитета и популярността на Александър Стамболийски за прекратяване на войнишките бунтове и за съхраняване на царския трон.

Александър Стамболийски се стреми да откъсне българския народ от "кървавото хоро" и да предотврати опустошаването на страната от съглашенски войски чрез незабавно подписване на сепаративен мир със Съглашението.

При разговора двамата прескачат от една тема на друга, но ярко се очертават използваните от тях подходи. Цар Фердинанд, който е свикнал цял живот да се гаври с нископоклонните си буржоазни министри и партийни шефове5, започва разговора с нападки срещу Александър Стамболийски. Още при ръкуването им казва, че разложението в армията се дължи на упоритата "подмолна дейност" на Александър Стамболийски. Отправя и поредица от епитети и обиди, като: "Вие имате грубостта на селяка"; "Вие сте невъобразимо дързък"; "Вашият език е нетърпим".




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница