БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ВЪПРОС ПОД СЯНКАТА НА НЬОЙСКИЯ ДОГОВОР
Променените параметри на националния въпрос след войните
След Първата световна война мечтата на българите за национално обединение изглежда още по-недостижима. За реализирането й до войните устремно действат младата и жизнена българска държава, боеспособната армия, силно мотивираното общество и българското националноосвободително движение в останалите под османска власт земи. Двете национални катастрофи донасят коренна промяна. Вместо разпадналата се Османска империя основен противник на българското обединение стават съседните Гърция, Румъния и новосъздаденото Сърбо-хърватско-словенско кралство (от 1929 г. – Югославия), които за разлика от България са излезли от войната като победители. Зад тях е подкрепата на Великите сили, докато страната ни е разоръжена, в дълбока международна изолация. и в състояние на вътрешнополитически сътресения. Така националноосвободителното движение в откъснатите от родината земи попада под силните удари на съседните държави, стремящи се да утвърдят властта си над тези територии. Неблагоприятно въздействие върху него оказва обективната необходимост България да постигне сближение със съседните страни, както и идейно-политическата конфронтация в българското общество, която води до разединение и противопоставяне и в самото националноосвободително движение. При тези условия решаването на българския национален въпрос задълго губи реални очертания.
Съдбата на българите извън българската държава между двете световни войни
Териториалните клаузи на Ньойския договор са тежък удар за българския народ. Южна Добруджа е предадена в ръцете на Румъния. В Западна Тракия през октомври 1919 г. се настаняват войски на Антантата и тя установява там свое управление до май 1920 г., когато областта е предадена на Гърция (окончателно това е решено през 1923 г. на конференцията в Лозана). Сърбо-хърватско-словенското кралство получава територии по границата с България – градовете Цариброд и Босилеград (Западните покрайнини) и Струмица, както и много села, където българите са почти 90 % от населението. “Стратегическата граница” минава дори през самите села. В рамките на кралството остава и Вардарска Македония. Под натиска на Великите сили трите облагодетелствани от тях съседки на България се задължават да осигурят закрила на малцинствата в своите територии и да осигурят свобода на желаещите да се изселят. Независимо от поетите ангажименти, правителствата в трите съседни държави подлагат българите в своите територии на силен натиск с цел асимилация или изселване. Българските църкви и училища в Македония, Западна Тракия и Западните покрайнини, които са естествени огнища за запазване на българския дух, се закриват. На тяхно място се създават сръбски и гръцки училища и българските деца са принуждавани да се обучават на чуждия за тях език. Българските учители и свещеници се прогонват, забранява се употребата на българския език. Такава е и политиката на румънските власти в Южна Добруджа, макар там да се допуска ограничено съществуване на някои български културни институции (Документ № 1). Пак с цел асимилация трите държави разгръщат мощна националистическа пропаганда и мобилизират български младежи в своите армии. За да бъде разреден българският елемент по границите с България, десетки хиляди българи са интернирани по островите в Егейско море, в Тесалия, Крит, Банат, Бесарабия. Останалите са подложени на административен натиск и репресии. Насилията принуждават много българи да напуснат родните си места и потърсят убежище в България. От Добруджа идват 40 хил. души, от Западните покрайнини – 15 хил. Само до края на 1922 г. 30 хил. българи от Гърция търсят спасение в България. Положението се влошава, след като през есента на 1922 г. гръцко-турската война завършва с поражение за Гърция и страната се залива от огромна вълна гърци, бягащи от Мала Азия. За да ги настанят, гръцките власти засилват терора над българското население в Егейска Македония и Западна Тракия и го принуждават да се изсели. Така се обезбългаряват цели райони, в които се настаняват гръцки колонисти. В Южна Добруджа на мястото на принудените да се изселят българи властите настаняват около 9 хил. румънски семейства от вътрешността на Румъния. Променя се и етническият облик на Източна Тракия. След войните там остават едва три хил. българи (в Одрин, Лозенград и 2-3 села). Областта за кратко е в гръцки ръце, но след гръцко-турската война се връща на Турция. Избягалите от този край през 1913 г. близо 100 хил. българи, преживели ужасите на войната, се надяват да се върнат по родните си места, но напразно – турските власти не ги допускат и настаняват там хиляди свои мухаджири (бежанци), които са бедни и без препитание. Те вършат своеволия и тероризират малкото останали българи (Документ № 2). Сломената българска държава разполага с ограничени възможности за защита на българите, останали извън пределите й. В София съзнават, че положителна промяна в политиката на съседните страни към българските малцинства е възможна само ако самата България демонстрира толерантност към малцинствата на своя територия, ако стриктно изпълнява клаузите на мирния договор и води политика на разбирателство със съседите. Тази линия, която се следва от всички кабинети в междувоенния период, допринася за подобряване на положението на българите, останали под чужда власт.
