Победена и наказана – такава е равносметката на България след участието й в Първата световна война. Жадуваното национално обединение не е постигнато, макар за него да е платена висока цена – хиляди жертви по фронтовете, страдания, лишения и глад в тила, съсипано стопанство. България търпи тежестите на репарациите и международната изолация, но още по-страшни са белезите върху покрусената българска психика. Поражението оставя дълбок отпечатък както върху българите, които живеят в страната, така и върху онези, които по волята на победителите са оставени извън границите й. Вътрешнополитическо ожесточение проправя пътя на внесени отвън крайно леви или крайно десни идеи. Дилемата комунизъм – фашизъм и кризата на демокрацията след Световната война намират своите проекции и в България. Поражението нанася удар върху многопартийната система. Традиционните партии губят обществено доверие (Документ № 1) и се опитват да се задържат в политическия живот, като се обединяват в нови формации (Национално-либерална партия, Обединена народно-прогресивна партия). Разочарованието от парламентарната система и партиите ражда стремеж към силна власт, който се изповядва от нови политически структури като основания през 1919 г. Военен съюз. Социалното разслоение и кризата дават най-силен тласък на левите партии: Комунистическата, Социалдемократическата и най-вече на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Той има солидна опора сред селяните, а неговият водач Александър Стамболийски натрупва престиж с антивоенната си дейност. След изборите през август 1919 г. БЗНС участва в коалиционен кабинет, а на вторите следвоенни избори през март 1920 г. печели убедително мнозинство и правото да управлява самостоятелно.
Управлението на БЗНС – 1920-1923
Новото правителство начело с Ал. Стамболийски започва активна реформена дейност. Тя отразява разработената от земеделския водач система от възгледи, в чиято основа са аграризмът и съсловната теория. Според нея основната роля в обществото принадлежи на земеделското съсловие, което е около 80 % от населението и произвежда основните блага със собствения си труд. Политическият извод е, че най-добро за България е “народовластието” – земеделската власт на БЗНС (Документ № 2) в противовес на “личния режим” на Фердинанд, а икономическият – че на преден план трябва да са интересите на средното и дребното селскостопанско производство при ограничаване на едрия капитал и едрото земевладение.
Отбиване на трудова повинност в София, 1921 г.
Въпросът за земята е най-важният за БЗНС. Селото е пострадало жестоко от войните. Основната част от селяните са малоимотни и безимотни, а към тях се добавят и хилядите бежанци, които също очакват да получат земя. За решаване на проблема се приемат закони за увеличаване на размера на държавните земи (чрез одържавяване на общински, пустеещи и манастирски земи) и за трудовата поземлена собственост, който ограничава до 300 дка обработваемата земя, притежавана от едно семейство. Площите над този размер се прехвърлят в държавен поземлен фонд, но са недостатъчни за оземляването на нуждаещите се. Аграрната реформа трябва да ограничи раздробяването на земята и да стабилизира дребните стопани, но модернизирането на селското стопанство налага уедряването му. За това се разчита на кооперативното движение, но резултатите не оправдават очакванията.
Вътрешната политика на земеделското правителство в защита на интересите на бедните и средните селяни се насочва срещу града като цяло, а в частност – срещу икономическите прослойки с високи доходи. Приема се закон за отчуждаване на частни здания за обществени нужди, налагат се нормирани от държавата наеми, въведен е подоходен данък. В полза на селото е и държавната подкрепа за развитието на културните институции в селото – библиотеки, читалища, училища, както и намаляването на таксите за съдебните услуги. По-широк е замисълът на Закона за трудовата повинност. Той въвежда задължителен общественополезен труд в продължение на 12 месеца за младежите над 20 г. и 6 месеца за девойките над 16 г., а мъжете от 20 до 50 г. трябва да полагат такъв труд от 3 до 28 дни в годината. Те се трудят за възстановяване на разрушенията от войната и най-вече – за изграждане на железопътни линии, шосета, мостове. Демонстрира се, че всички младежи трябва да са равни пред закона и всеки трябва да полага личен труд. Трудовата повинност има и скрита цел – с нея се заобикаля забраната на Ньойския договор за редовна армия, като на младежите се дава военна подготовка.
Управлението на БЗНС е единственият случай в Източна Европа, когато селяните получават цялата власт и се опитват да трансформират обществото върху принципите на аграризма. Това се оказва практически невъзможно, както поради самия характер на земеделската идеология, така и поради реакцията на останалите политически сили. Действията на БЗНС противопоставят селото на града, засягат едрите собственици, често погазват демокрацията и напомнят за селска диктатура. Срещу Стамболийски застават традиционните партии, монархът, ВМРО, Комунистическата партия, армията. Прекомерното засилване на БЗНС стимулира обединителните процеси при останалите партии. През октомври 1921 г. влиятелни партийни лидери, стопански дейци, военни и интелектуалци създават надпартийния комитет Народен сговор (Документ № 3). През лятото на 1922 г. Демократическата, Обединената народно-прогресивна и Радикалдемократическата партия създават Конституционен блок за легална борба с БЗНС. Правителството обявява за свои врагове както тези партии (защото са довели страната до национални катастрофи и са пренебрегвали селяните), така и комунистите (защото са изоставили националния интерес в угода на Москва). БЗНС организира референдум за съдене на министрите от кабинетите, управлявали страната през военните години. По призива на БЗНС, подкрепен от комунистите, за съдебен процес гласуват 647 000 от общо 926 000 гласоподаватели. Този резултат вдъхва увереност на Земеделския съюз, че е отстранил повечето конкуренти и остава да се пребори с Комунистическата партия. За защита на властта си БЗНС създава “Земеделска народна гвардия” (“оранжева гвардия”), чиито груби действия отблъскват обществото. Следващите парламентарни избори са проведени на 22 април 1923 г. БЗНС ги печели още по-убедително и получава 86 % от местата в парламента. Селската власт изглежда по-трайна и сигурна от всякога. Лидерите й, опрени на своята “оранжева гвардия” и на изборните резултати, демонстрират самочувствие и пренебрегват сигналите за готвения от Военния съюз преврат.
Величко Кознички, бивш министър от кабинета на Васил Радославов, обвиняем за втората национална катастрофа, на път към съдебната зала, 1922 г.
Военният преврат от 9 юни 1923 г.
Традиционните партии възприемат изборната победа на БЗНС като доказателство, че не могат да се справят с него по легален конституционен път, затова се обръщат към средствата на заговора при мълчаливото съгласие на цар Борис ІІІ. Решаващата роля принадлежи на Военния съюз начело с ген. Иван Вълков. На 8 срещу 9 юни 1923 г. частите на Софийския гарнизон и юнкерите от Военното училище извършват държавен преврат. Краят на “селската диктатура” е посрещнат с облекчение от градските слоеве, интелигенцията, армията, ВМРО (Документ № 4). БЗНС не получава подкрепа и от БКП, според която борбата е между градската и селската буржоазия и тя запазва “неутралитет”. В градовете смяната на властта се извършва бързо, но в защита на законно избраното правителство се вдигат селяните в Плевенско, Шуменско и най-вече в Пазарджишко, където Ал. Стамболийски организира съпротивата. За броени дни армията смазва въстаниците, а водачът на БЗНС е измъчван и убит с изключителна жестокост в родното му село Славовица. Кръвта на избитите земеделци в страната трасира пътя на новата власт с дирята на насилието. Военният преврат срещу най-масовата партия в България е осъществен лесно и показва илюзорността на убеждението на БЗНС, че селяните са по-силни, защото са многобройни. Опитите да се постигне “народовластие” с недемократични действия, съсредоточаването върху защитата на теснопартийните интереси, непознаването на механизмите на управление и противопоставянето на широки и влиятелни обществени среди придават противоречиви характеристики на експеримента на земеделското управление и предопределят неговата краткотрайност
Демократическият сговор на власт – 1923-1931 г.
В новия кабинет военните управляват зад фасадата на Народния сговор. Министър-председател става лидерът му – професорът по право в Софийския университет Александър Цанков. С това правителство се свързват кръвопролитията при потушаването на селската съпротива, а Великите сили и съседните държави го възприемат с недоверие. Новата власт се нуждае от широка политическа опора и на 10 август 1923 г. традиционните партии и Народният сговор създават Демократическия сговор (Документ № 6).
Арестувани участници в Септемврийското въстание от Нова Загора, 1923 г.Сериозно изпитание за кабинета е въстанието, което БКП организира през септември 1923 г. Под натиска на Москва и Коминтерна част от партийното ръководство (В. Коларов, Г. Димитров) възприема тезата за “втората революционна вълна” в Европа (Документ № 7). То преодолява съпротивата на старите партийни водачи (Д. Благоев), убедени, че в България няма условия за революционно надигане, и налага курс към въоръжено въстание, предварително обречено на неуспех: правителството вече е изградило политическа опора, а силите на земеделците, които са имали мотивация да въстанат, са сломени. Правителството научава за подготвяното въстание и се опитва да го предотврати, като на 12 септември арестува 2500 комунисти. Арестите водят до предсрочно започване на въстанието. То избухва най-вече в Старозагорско и в Северозападна България под лозунга за “работническо-селска власт”. Правителството и армията се разправят жестоко с въстаналите. Жертвите са 5 хиляди, а страната заживява в гражданска война. Правителството и военните започват разправа с противниците си. Отменят се всички реформи на земеделското управление. В началото на 1924 г. се приема Закон за защита на държавата (ЗЗД) срещу организации и лица, които използват “революционни методи” и създават нелегални структури. С него се придава законна сила на репресиите срещу всички политически противници на новата власт. През април се забранява БКП, а репресиите се засилват. В отговор тя решава да унищожи новия политически елит, като на 16 април 1925 г. взривява купола на препълнената църква “Св. Неделя” в София. Този потресаващ терористичен акт отнема живота на 150 души, а ранените са стотици. Ефектът от атентата е обратен на замисления – властта не е разклатена, а получава нов импулс за разправа с противниците си. Започват арести, изтезания и убийства без съд и присъда на хиляди комунисти и земеделци. В отговор на “червения терор” “белият терор” взима своите жертви, сред които видни поети и журналисти (Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст). При Демократическия сговор икономиката постепенно преодолява следвоенната криза. Цанков укрепва лева и с политика на протекционизъм стимулира производството. За смекчаване на социалните конфликти допринасят фондовете за безработица, трудови злополуки и болести, трудовото законодателство, кредитите за преодоляване на продоволствената и жилищната криза. Но кабинетът се гледа с недоверие в чужбина, а позициите му отслабват поради разногласията в Демократическия сговор. В него се оформя силно ядро, което предизвиква оставката на кабинета и през 1926 г. формира второ правителство на Сговора начело с Андрей Ляпчев. С негова помощ традиционните партии се опитват да си върнат властта, след като военните са се справили с опасността отляво. С умерена политика Ляпчев внася успокоение и демократизира страната. Парламентът си връща позициите, присъствието на опозицията в печата се засилва, а през 1926 г. е приет и закон за амнистия. Западна Европа оценява това и отпуска заеми за разрешаване на проблема с хилядите бежанци от Тракия и Македония, наводнили България след двете национални катастрофи, и за икономическо стабилизиране. Ляпчев се придържа към стопанския либерализъм и при управлението му до средата на 1931 г. България постига темпове на развитие, надвишаващи тези в съседните страни.
