Цар Борис и фелдмаршал Херман Гьоринг при посещението му в България, май 1935 г.
Втората половина на 30-те години – българската външна политика пред нови възможности и нови изпитания
Тридесетте години са преломни в международните отношения. Под натиска на Германия започва да се руши Версайската система от мирни договори и България се опитва да се възползва от това. Цар Борис III прави няколко обиколки из европейските столици, като обръща специално внимание на онези държави, които са за ревизия на договорите – Германия и Италия. Правителството на Георги Кьосеиванов продължава да залага на мирната ревизия и необвързаността. През 1935 г. Германия, възстановила своя икономически потенциал, създава редовна наборна армия в нарушение на ограниченията, наложени й след войната, а след година въвежда свои войски в демилитаризираната Рейнска област. България посреща с надежда тези стъпки към ревизията на статуквото и започва активно (макар и все още “тайно”) да се въоръжава от Германия. През март 1938 г. Хитлер присъединява Австрия и така се доближава до Балканите. Почувствала заплаха за интересите си в региона, Англия се опитва да ограничи германското влияние, като създаде антигермански или поне неутрален блок чрез привличане на България към Балканския пакт. За целта Лондон става инициатор на отмяната на военните клаузи на Ньойския договор чрез преговори между Балканския пакт и България, които завършват с подписването на Солунските споразумения от 31 юли 1938 г. (Документ № 5) Те са сериозен успех на българската политика на мирна ревизия, защото дават право на страната да се въоръжава легално, да поддържа редовна наборна армия и да строи укрепления по южната си граница. Същевременно Г. Кьосеиванов успява да запази самостоятелност във външнополитическите решения.
През есента на 1938 г. ревизионистичният натиск на Германия се засилва. Хитлер иска от Чехословакия Судетската област, като при отказ заплашва с война. Франция и Англия се придържат към политиката на “умиротворяване” и на срещата през септември 1938 г. в Мюнхен предават областта на Германия. Българската страна посреща със задоволство този прецедент на промяна в териториалното статукво с дипломатически средства. Самият цар Борис ІІІ е убеден привърженик на “умиротворяването”, от което България би могла да извлече голяма полза при минимални рискове. Затова той лично се включва в дипломатическите ходове, целящи да запазят европейския мир, но и да удовлетворят Хитлер. През пролетта на 1939 г. Германия окупира чешките територии, а Италия – Албания. Сложено е началото на предвоенната политическа криза в Европа и българската дипломация се опитва да очертае вариантите на действие. На 19 април 1939 г. с Директива № 19 премиерът Г. Кьосеиванов информира българските легации за възможните пътища пред външната политика, като за първи път след 1939 г. формулира териториални претенции, и то в последователност, която разкрива определени приоритети – Южна Добруджа, Западна Тракия, Царибродско и Босилеградско (Документ № 6). Връщането на тези области е цената, в случай че България влезе в “едно ново Балканско споразумение”. Потвърждава се линията на необвързаност, но се уточнява, че страната е икономически зависима и се въоръжава от Германия и Берлин би могъл да постави и политически искания. Продължава стремежът да се запази свободата на действие, да се лавира, за да не се повторят предишните грешки и въпросът за българското обединение да получи справедливо решение. В навечерието на новия световен конфликт външнополитическата равносметка на България показва, че в неблагоприятните международни условия тя залага на правилната линия на мирна ревизия, постига отделни успехи, но не успява да спечели стратегически съюзници нито на Балканите, нито в Европа.
