Първо издание превод Николай Анастасов



страница1/11
Дата24.07.2016
Размер1.48 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
Раня ал-Баз
Да си жена в Арабия
ПРОЗОРЕЦ

2006
първо издание

превод Николай Анастасов

редактор Станимир Делчев

художник на корицата Веселин Цаков

коректор Станка Митрополитска

компютърен дизайн Силвия Янева

печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК "Прозорец" ЕООД

тел.: 02 9830485, факс: 02 9830486

E-mail: office@prozoretz.com

Rania Al-Baz

DЙFIGURЙE

MICHEL LAFON


(c) Йditions Michel Lafon, 2005

(c) Николай Анастасов, превод

(c) Веселин Цаков, художник на корицата

(c) ИК "Прозорец" ЕООД,

всички права запазени

ISBN-10: 954-733-457-3

ISBN-13: 978-954-733-457-1
ПОЯСНЕНИЕ:

За да се запази правото на анонимност,

имената на някои от първообразите

са променени.

На приятеля Жозеф Касис, който

бе мой фар в тази

дълга черна нощ. Неговите приливи на

нежност измиха раните на живота ми.

Нека сподели този дар с приятелката

ми Рода.


1. СМЪРТ НА ХОРИЗОНТА

Светлина... Дайте светлина... Треперящата ми ръка опипва нощната масичка, търсейки ключа на лампата. Най-после го откривам. Мека светлина изпълва стаята. Обхождам я с поглед. Спирам се на всеки предмет, искам да се убедя, че те са реални. Сърцето ми бие до пръсване в гърдите, дъхът ми спира, нощницата е подгизнала от пот, усещам ледените струйки как се стичат по цялото ми тяло.

Машинално прекарвам ръка през очите, през лицето. Жива съм: всичко това бе само кошмар. Изправям се бавно в леглото, облягам гръб на възглавницата, за да се успокоя. Излегнат до мен, мъжът ми се размърдва, обръща се към стената, мърморейки, след което отново заспива. Оставам неподвижна няколко минути, след това загасям лампата и се плъзгам под леката завивка. Не искам да заспя отново. Страхувам се да се върна към ужасния сън, който ме пробуди. Гледам мъжа си, не искам да го виждам до себе си - и той всява в мен ужас. Картините още се сменят в главата ми, те са издълбани в съзнанието ми, не успявам да ги прогоня, открояват се в мрака и тишината на нощта.

Лежех на земята вцепенена, скована, хиляди мравки се катереха по тялото ми, усещах ги, виждах как пълзят към лицето, очите, устата, опитвах се да извикам, но никакъв звук не излизаше, след миг щях да бъда залята, погълната от настъпващата гмеж, която нищо не можеше да спре. Изведнъж леля ми Нефта се появи над мен и пъхайки ръка в това гадно гъмжило, ме издигна към небето.

Неочакваното спасение би трябвало да сложи край на терзанията ми. Би трябвало... Напротив, при събуждането само се усили безпокойството ми, лоши предчувствия ме смутиха. Разбира се, аз съм вярваща и съм убедена, че след смъртта има друг живот. В мюсюлманската религия сънищата имат обяснения, които трябва да се разграничават от виденията. Само пророците могат да имат видения. Най-известното е това за Юсеф и седемте крави.

Юсеф бил много красив. Жената на царя искала да го съблазни, но той отклонил опитите й. Хвърлили го в затвора. Тъй като бил известен с дарбата си да тълкува сънищата, един ден го накарали да разтълкува съня на царя: седем добре охранени крави изяждат седем изпосталели крави. Според Юсеф това било знак, че седем сушави години ще последват седем урожайни години. Впечатлен, царят организирал икономиката на страната в зависимост от казаното. Предсказанието на Юсеф се сбъднало, но подготвената страна била спасена от гибел. За благодарност царят наредил да освободят Юсеф. Ето защо ние вярваме в тълкуването на сънищата.

Слязлата от небето в съня ми моя леля е починала преди години. За нас, мюсюлманите, когато мъртвец те споходи насън и те хване за ръката, даже с добри намерения, означава, че скоро и сънуващият ще го последва в отвъдното.

На двадесет и девет години съм и въпреки симпатията, която тая към починалата си леля, тази перспектива не само не ме радва, а основателно ме безпокои, защото съм отгледана с тези вярвания и ги уважавам. Освен това проклетият сън идва в период на вътрешно колебание, когато се замислям за живота, за бъдещето си. В безизходица съм, нещастна съм и отчаяна и за мен е ясно, че Всемогъщият ми идва на помощ, сочейки ми най-благородния и най-благоприятния изход от сполетялото ме нещастие: пътя, който води до Него.

От своя страна все още не предвиждам такова крайно решение, въпреки че понастоящем съществуването ми няма особен смисъл, всичко виждам в черно. Всеки ден затъвам по малко в преизподнята с увереността, че никой и нищо не може да ме изведе оттам. Въпреки младостта ми вече съм дълбоко белязана от необикновена съдба и поредица премеждия...

На по-малко от осемнадесет години се разведох. Даже на Запад това не е често явление: да си разведена учудва, но се приема и не шокира никого. Счита се повече за личен неуспех, отколкото за морално падение, за едно нежелано попътно произшествие, отколкото за неизтриваемо петно. В Ориента работата е съвсем друга. Разведената жена е изгонена жена, тази, която не е могла да задоволи мъжа, която не е могла да удържи мястото си на съпруга, майка, пазителка на семейното огнище; тази, която сочат с пръст и подозират в хиляди злини и от която трябва да се пазиш.

Родена съм в Мека в Саудитска Арабия, където живея и сега. Дядо ми беше знатна личност в това най-важно за мюсюлманския свят място - задължително сборно място на всички поклонници, град пазител на свещения Черен камък, град гарант на правилата и законите на нашата религия. Представете си сега една разведена жена и дали ще й е лесно да живее в тази страна на традиции и конформизъм, суров пазител на най-строгия Коран и подслонила две свети места - джамията, в която Пророкът е погребан, и джамията, в която се намира Кааба*.

* Свещен камък - пазен в малък параклис в Голямата джамия в Мека. - Бел. прев.

Много тежко преживях развода си. Чувствах го като унижение и преди всичко като обида за семейството ми. Чувствах се ужасно виновна. Трябваше ми много време и много любов от страна на околните, за да се съвзема след раздялата. Бях убедена, че съм обречена да живея сама до края на дните си, и приемах това като божие наказание, като цена, която трябва да платя за грешката си пред Създателя. Съгласна бях смирено да приема съдбата си, за да припламне надеждата ми за нов живот.

Все пак благодарение на външността ми, която хората намираха привлекателна, успях да преодолея кризата... Посещавайки без голям ентусиазъм лекции по рентгенология, случаят ме отпрати в друга посока, бях приета за водеща в Канал I на Саудитската телевизия, благодарение помощта на приятел на баща ми. Аз станах първата млада говорителка в телевизията. Преди това няколко жени в зряла възраст са заемали този пост. Не се беше виждало говорителка на двадесет години да подготвя динамични сюжети! Така че появяванията ми на малкия екран не минаваха незабелязани. Това беше нещо революционно, цялата страна говореше.

Моята публичност привличаше мъжете. Те ме обсаждаха по цял ден. За голямо мое учудване, те даже се надпреварваха да искат ръката ми от баща ми, без да ги е грижа за миналата ми брачна несполука. Не се искаше много време, за да попадна на съпруг. Всичко стана прекомерно бързо!

Един мъж, Рашид, певец, лудо влюбен, обсаждаше баща ми, за да получи съгласие за сватбата ни и накрая успя. Той също бил женен. Тогава аз имах момиченце на пет години - Рахаф, а Рашид имаше три дъщери и момче на осем години. Момчето, заедно с една от сестрите му, щяха да живеят с нас, факт, който приех, без да са ме питали за мнението ми.

С течение на времето страстната любов на съпруга ми прерасна в болезнена, непрестанна, потискаща и непоносима ревност. Аз бях негов предмет, жена вещ, която той искаше да сложи под похлупак. Той не ме заключваше, както постъпват някои мъже в Саудитска Арабия, но ми забраняваше да се виждам с когото и да било, даже с приятелките ми. За мъже да не говорим! Извън телевизионните ми участия бях под постоянен контрол.

Надявах се, че раждането на първото ни дете Сауд, днес вече на седем години, ще го успокои, но напразно. Появата на първия ни син не промени нищо, както стана и след две години, когато се роди Найеф.

Рашид ме задушаваше все повече. В действителност той искаше да народя сюрия деца, за да си стоя вкъщи. И многократно заявяваше, че колкото повече деца имам, толкова по-трудно ще мога да се разведа. Той настояваше да продължа работата си в телевизията, представяйки това като аргумент за своята толерантност и великодушие! Гледай ти! Всъщност работата ми бе единственият ни източник на средства. Артистичната кариера на Рашид се оказа краткотрайна, той не се задържа дълго и на работата, която един приятел му бе осигурил в някакъв отдел на Търговската палата на Джида. Така че аз трябваше да работя, за да издържам семейството.

Вършех работата си с желание, без да се мръщя и оплаквам, стараейки се да бъда внимателна съпруга и майка. Аз купувах дрехи за Рашид, мебели за дома... Шиех и готвех изискани блюда за многобройните приятели, които мъжът ми посрещаше. Дори сестра му призна с известна ревност, че съм несравнима готвачка. И след всичко това - да бъда подозирана в най-лоши кроежи, да съм постоянно под зорко наблюдение! Точно това ме възмущаваше, беше несправедливо и трудно за приемане. Но като послушна мюсюлманска съпруга аз изпълнявах всички капризи на мъжа си. Защото при нас жената на всяка цена трябва да се грижи за къщата си, даже ако се наложи и да напусне работа. А аз съвместявах и двете неща, стараейки се да поддържам формата си и да се грижа за външния си вид - рядко явление в страната, което само засилваше ревността на Рашид.

Влачех целия товар, който от ден на ден нарастваше и ме смачкваше... Понякога изпитвах желание да се изплача пред майка ми, но самата мисъл да й призная какво е ежедневието ми ме караше да умирам от срам. Даже най-близката ми приятелка Солина не знаеше нищо. Въздържах се и от най-малкото споделяне, защото не исках да й призная как се отнасят към мен, да си призная, че в крайна сметка имам по-лош късмет от нея, която и без това завиждаше на положението ми като телевизионна звезда. При нас, общо взето, одумванията на съпрузите се практикува сред бедните. Във всеки случай аз не говорех за това с никого: беше ме страх думите ми да не стигнат до ушите на Рашид.

Не смеех да си представя реакцията му. По-скоро много добре си я представях. Многократно съм била възнаграждавана със звучни шамари, когато съм се опитвала да възразя за нещо. Така че ако Рашид научеше, че го критикувам пред наши приятели, знаех какво ме чака. Мълчах и чаках по-добри дни, на които вече не разчитах. Така бе най-мъдро от моя страна. Безсмислено бе да се оплаквам, разказвайки теглото си. Скоро Рашид сам щеше да свали маската си пред Солина.

Една вечер, вече в леглото, разговарях по телефона с приятелката ми, както често правехме, когато мъжът ми нахлу в стаята. Беше много възбуден и ме пронизваше с очи. Усетих, че се надига буря, и веднага прекъснах разговора си със Солина:

- Извини ме за момент, мисля, че Рашид иска да ми каже нещо...

След това, сваляйки телефонната слушалка до гърдите си, кротко го попитах:

- Имаш ли нужда от нещо?

Едва изрекох горното, когато той гневно насочи пръст към мен:

- На кого телефонираш?

- Говоря със Солина, защо?

Разярен, Рашид се хвърли върху мен и изтръгна слушалката от ръцете ми. Инстинктивно закрих лице, убедена, че ще ме удари по неизвестно каква причина. Но той, като ми обърна гръб, изкрещя на Солина:

- Ще престанеш да звъниш на Раня и забранявам на нея да ти се обажда! Ясно ли е?

И като трясна телефонната слушалка, заплашително се обърна към мен:

- Нали чу какво казах? Край на телефоните! Нито със Солина, нито с когото и да било...

Притисната до една възглавница, останах втрещена. Дръпнах завивката до брадата си с малко смешен, отчаян жест за защита, без да смея да продумам, и с облекчение видях Рашид да напуска стаята. След това с недоумение погледнах телефона. Да ми забранява да говоря с приятелката ми... Това е лудост! Тези телефонни контакти с моите приятелки бяха последният начин на общуване с външния свят, за да не бъда съвсем изолирана. Отвратително беше да ме лишат и от това! Гневът ме задушаваше, исках да крещя, но виковете се давеха в гърлото, за да се излеят в порой сълзи. Нямах избор. При нас мъжът решава - той е господарят, жената се подчинява. Вярно, Рашид не разполага с могъществото на властелин, но това нищо не променя.

На другия ден в отсъствието на Рашид, погазвайки забраната, аз се обадих на Солина, за да й се извиня и обясня как стоят нещата, но щом позна гласа ми, останах с впечатлението, че чува гласа на дявола:

- Раня?! Ти си луда! Не чу ли какво каза мъжът ти? Повече не бива да разговаряме!

- Но, Солина, това е смешно! Не искам да прекъсваме връзката си, каквото и да казва Рашид.

- Не, Раня, не желая разправии с мъжа ти. Той би могъл да се оплаче на моя и тогава и двете ще бъдем наказани. Уверявам те, Раня, така ще е по-добре и за теб, и за мен. Ще се срещнем по-късно, след време. Обещавам ти, целувам те...

Оставяйки полека телефонната слушалка, имах ужасното чувство, че съм като чумава. Усещах живота си разбит. Преча на всички, излишна съм. И си спомних ужасния сън с мравките и слязлата от небето леля отпреди няколко дни. Това усили още повече отчаянието ми. Обзеха ме мисли за смъртта. Впрочем не съм ли вече мъртва? Още веднъж призовах в мислите си майка ми на помощ, но пак си казах, че нямам сили да говоря с нея.

Трябваше обаче да се доверя някому, да излея душата си, тази тайна стана много тежка за криене, а мравките от кошмара ми продължаваха да ме разкъсват упорито. Гадините бяха вече в мен, усещах ги как гризат вътрешностите ми, пият кръвта ми, нападат сърцето ми. Нямаше съмнение че ще умра, предчувствах го - защото леля ми не бе дошла току-така. Тогава един мрачен следобед взех бял лист и започнах прилежно да изписвам следните думи: "Това е моето завещание"...

Според мюсюлманите да напишеш завещанието си е вдъхновена от Пророка традиция. Без да обмислям какво ще напиша, започнах със следното въведение: "Ако ме убият, искам да простите. Даже ако убиецът е мъжът ми, не търсете възмездие, защото аз прощавам!"

Този увод е важен, понеже мюсюлманският закон е строг и категоричен: убийството се наказва със смърт, а всякакво насилие или кражба се наказва строго. Единствено жертвата може да смекчи присъдата, ако тя пожелае и ако прости.

Но откъде се взе това странно споменаване на съпруга ми? Не можех да си обясня. Заклевам се, че вземайки писалката, нито за секунда не си и помислях, че той може да посегне на живота ми. Тогава откъде тази мисъл, че някой ще ме убие? Защо допускам престъпление, а не злополука? Явно всичко бе в подсъзнанието ми, думите бяха плод на страха и предчувствието.

След като изразих последната си воля, почувствах, че съм в състояние на психологическа смърт и в тази интелектуална смърт се крие обяснението на моята физическа смърт. Тя е нормалното, закономерно и логично следствие на физическото ми унищожение. Ето защо съм изключила злополука или болест. Тези бедствия ви нападат физически, когато не ги очаквате, но след като ви засегнат, те са ясно разпознаваеми и не могат да се скрият. Аз усещам приближаването на смъртта, но тя идва маскирана и трябва да отгатна кой се крие зад маската. Тогава кръгът се затваря, защото аз живея в изолация. Ако бъда убита, убиецът може да бъде само някой от моето обкръжение, а то е силно ограничено. Освен семейството ми, от време на време родителите на мъжа ми, които живеят точно над нас, децата ми, съпруга ми и приятелите му, които той грижливо подбира, както и моите колеги, с които общувам само по време на работа, не се срещам с никого. И най-естественото нещо е името на Рашид да се наложи от само себе си.

Но когато пояснявам, че би трябвало да се прости "даже" на мъжа ми, имам предвид "съвсем невероятния случай, че става дума за него". Което, разбира се, не мога да си представя. Объркване, породено от отчаянието...

Подсъзнателно предчувствам, а съзнателно се мамя. Или се мъча да се успокоя. Може би и двете наведнъж. Защото всъщност, когато пиша "даже ако убиецът е мъжът ми", аз посочвам и огласявам очевидното: това може да бъде само той. Но истината трудно се приема, когато е смущаваща. А тази ме смущава, защото отказвам да се чувствам заплашена от Рашид. За мен това е равнозначно да призная един втори брачен провал. Отново изпъква чувството за вина. Съдържанието на останалата част от завещанието ми е по-обикновено, но все пак многозначително относно какво изпитва човек пред лицето на смъртта. Смесвам предмети и хора, свързвайки съществата, които обичам, с най-скъпите ми вещи, за да предам на онези, на които държа и към които съм най-привързана, най-скъпоценните си неща - не непременно най-скъпо струващите. Така с една от моите сестри получихме преди време подарък от майка ни по часовник. Всеки път, когато едната от нас заминаваше на пътешествие, ние си ги разменяхме. Това бе начин да не се разделяме, да запазваме контакта помежду ни, да мислим една за друга. Веднага този ритуал изплува в съзнанието ми и ясно отреди на сестра ми да наследи часовника ми.

Странно е усещането да мислиш за после... В действителност не допусках, че наистина ще умра. Съставянето на това завещание бе преди всичко начин да прогоня безпокойството и да изредя скъпите ми същества. В момент, в който се чувствах ужасно самотна и изоставена, аз имах нужда от нежност и обич. Разпределяйки мислено предметите, които ми принадлежат, си спомних и за хората, които ме обичат, и това ме успокои.

* * *


След моя кошмар реших да спя в отделна стая. Непоносима стана мисълта да лежа редом с мъжа ми. Нещо съществено се прекърши в мен. Практически ние не си говорехме, разминавахме се като две сенки в апартамента и постоянно се стремяхме да се избягваме. Създаде се такова положение, в което всеки даваше вид, че е доволен. Със сигурност спокойствието бе привидно. Добре чувствах, че огън тлее под пепелта, и всеки миг очаквах лумването му.

Десетина дни всеки остана на позициите си, стараейки се да избягва другия. Една вечер Рашид влезе, докато въпреки забраната разговарях с една приятелка. От погледа му мигновено разбрах, че примирието ще бъде прекратено и наистина, когато оставих телефонната слушалка, въпросите и заплахите избухнаха. Този път аз се защитавах, напрежението нарастваше. За да сложа край на разправията, се пъхнах в леглото на децата. Рашид също си легна.

Вцепенена в мрака, не можех да заспя. Размислих се за бъдещето: това положение не може да продължава, трябва да намеря изход. Не може да живеем така до края на дните си под постоянна заплаха от скандал. Реших да опитам ново помирение в името на съжителството ни и заради децата.

Слънцето едва изгряваше, когато влязох в кухнята да приготвя една солидна закуска. Старателно подредих масата в трапезарията за Рашид, така че само да седне и да си сервира чая. Като се уверих, че всичко е красиво подредено, почувствах огромна умора и се върнах в леглото. Напрежението мигновено ме напусна и заспах като пребита.

Още спях дълбоко, когато Рашид влезе и нежно се надвеси. Струваше ми се, че сънувам, когато чух да казва няколко мили думи в ухото ми, преди да се отдалечи. Прекрасно бе! Мушнах се по-дълбоко във възглавницата и заспах блажено.

Когато станах, апартаментът бе празен. Не се чуваше никакъв шум, децата ги нямаше. Леглата им бяха в безпорядък, трябва да са станали тихо и да са излезли с баща си. Истинско събитие: Рашид никога не ги взима със себе си! Улових се, че изпитвам прилив на надежда - може би мъжът ми е осъзнал, че трябва да се излезе от безизходицата и че за това всеки е длъжен да направи някакво усилие. Дали сцената с подредената маса за закуска не е допринесла за това? Няколкото нежни думи, промълвени в ухото ми, преди да излезе, също доказват, че е бил в добро настроение. Поведението му бе непривично, но не и обезпокоително. Напротив, то говореше за едно осъзнаване, за воля за сдобряване.

Тази мисъл ми върна надеждата. Успокоена, реших да се насладя на покоя. Още не бе станало съвсем топло, слънцето огряваше дневната и аз се излегнах на едно канапе срещу прозореца, радвайки се на лъчите.

През този 4 април 2004 имах чувството, че се раждам отново. Усмихнах се при мисълта за съставеното преди няколко дни завещание, старателно скрито на дъното на едно чекмедже. То вече не ми трябваше, но въпреки това нещо ме възпираше да го унищожа. Без да мисля повече по въпроса, аз се отдадох на удоволствието на мига.

Никакви новини от Рашид или децата през целия ден. Никакво обаждане. Странно е, но не се безпокоях. Дали най-накрая Рашид не е открил прелестта на бащинството? Реших да се възползвам от тишината и се заех с шиене. За да икономисам пари, сама кроях и шиех роклите си. Обичах този вид работа и веднъж седнала пред шевната машина, не усещах как минава времето.

Когато накрая вдигнах глава от натрупаните пред мен платове, слънцето се бе скрило. Рашид още не се бе върнал. Това не ме разтревожи, тъй като навън уличните шумове се усилваха, напомняйки, че в Саудитска Арабия животът в градовете и селата се оживява след залеза на слънцето, когато горещината преваля. Пък и като човек от артистичните среди мъжът ми е нощна птица. Той обича нощта. Несвикнал с бащинските отговорности, той сигурно не си дава сметка, че за децата е късно и че отдавна трябваше да са си легнали. Простих това нарушение на ритуала в името на семейното разбирателство.

В очакване на завръщането на семейството включих телевизора да видя какво предлагат колегите от Първи канал.

Най-накрая, малко преди полунощ, Рашид и децата влязоха шумно в апартамента. Въпреки късния час децата бяха възбудени, втурвайки се към мен да ми покажат подаръците, които баща им бе купил - прекрасни малки шарени мотоциклетчета, които те веднага яхнаха в надпревара да обикалят апартамента сред викове и смях. След няколко минути прекъснах играта им и ги подканих да си легнат, повече от късно бе.

Размислих се върху поведението на Рашид. Че е поглезил децата, е добре. С какви пари обаче е купил играчките? Това ме подразни, давайки си сметка как жонглирам, за да свържа двата края с моята единствена в семейството заплата. Нищо не казах, но настроението ми се развали. Не можах да скрия неудоволствието си, когато мъжът ми пресегна да вземе цигара от моята кутия, без да иска позволение. Глупаво бе, но този жест винаги ме е дразнил и аз грабнах цигарата от ръката му:

- Остави ми цигарите! Ако искаш да пушиш, има в кухнята.

Видях как Рашид настръхна, излизайки от стаята, и прехапах устни. Спонтанната ми реакция беше глупава. Рискувах да проваля добрите си намерения и вероятно тези на Рашид, ако е имал такива. В този момент телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката с приковани към вратата на кухнята очи.

- Ало?


- Здравей, Раня! Как си, какво ново около теб?

Познах гласа на приятелката ми Лейла. Кръвта ми се смрази и на бърза ръка я прекъснах:

- Сега не е удобно, ще ти се обадя...

Късно бе. Рашид се появи в рамката на вратата и се нахвърли:

- Кой беше?

- Лейла.


Без да отрони дума, Рашид изхвърча бесен от стаята и отиде да гледа телевизия. Реших да ида при него, омръзнало ми беше да ме третира като вещ. Застанах пред мъжа си, задъхана от яд.

- Престани да тровиш живота ми, Рашид! Излъгала съм се в теб, никога не съм те обичала! Остави ме на мира!

Твърде дълго сдържани думи изригнаха, без да мога да контролирам езика си. Рашид прикова черните си очи в мен, усещах дъха му в лицето си. Градусът се покачваше, ето че и той се разкрещя:

- Ами аз? Да не мислиш, че те обичам? С теб съм само заради децата. Иначе отдавна да съм си тръгнал!

- Така ли? Е, добре, прекрасно, изчезвай! Върви където знаеш, само ме остави на мира. Ще се разведем!

Рашид побледня и още повече се приближи към мен. Усещайки опасността и за да предотвратя ударите, като малко момиченце отправих отчаяна закана:

- Ако ми посегнеш, ще кажа на баща ми и...

Хълцаща и треперейки, заотстъпвах в опит да се защитя, бях ужасена. Като ме стисна за гърлото, Рашид изкрещя в лицето ми:

- Няма да те ударя, направо ще те удуша...


Каталог: library -> svetski -> chuzdiclasica
chuzdiclasica -> Поредица ние обичаме животните
chuzdiclasica -> Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова
chuzdiclasica -> Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част
chuzdiclasica -> [Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър
chuzdiclasica -> Старогръцки легенди и митове н и колай кун
chuzdiclasica -> Хенрик Сенкевич
chuzdiclasica -> Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница