Психиатрия на бедствията

ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ
КАТЕДРА – ПСИХОЛОГИЯ
СПЕЦИАЛНОСТ – Клинична психология

КУРСОВА РАБОТА
По Клинична психопатология

Тема: Психиатрия на бедствията.
Кризисни интервенции. Оценка на суициден риск.




Съставил:
Проверил:
Весислава Цонева Божанова
Доц. д-р Данчо Дилков
2-ри семестър, редовно
Магистър (специалист)
Факултетен №: 20350345908
Благоевград, 2021г.

2
ВЪВЕДЕНИЕ
Още от зората на своето съществуване човекът със сигурност е изпадал в различни ситуации, някой приятни, други не. Той е трябвало, да преодолява трудности и несгоди, за да може, да продължи напред както онтогенетично, така и филогенетично. Различните индивиди, както и различните общества са имали свои специфични стратегии за справяне, някой по-успешни, а други не толкова. Животът и неговото качество и продължителност са обусловени от развитието на образованието, науката, културата, икономиката и религията на дадена епоха. Сигурно е обаче, че колкото те са по-развити, толкова по-добра е възможността за справяне с кризисни ситуации.
В тази курсова работа ще разгледам как отделният индивид, в частност или в група, преживява стресогенните ситуации, изпада ли винаги в личностова криза и как се случва това. Може ли да се справи сам или има нужда от помощ и каква е ролята и мястото на кризисните интервенции като подход на работа.
Ще докажа, че няма универсална формула за справяне с кризисните ситуации, но има общи насоки и стъпки, които може да се следват при работа с индивиди изпаднали в криза. Ще потърся отговора на въпроса, кое дава сили и възможност на човек да продължи по житейския си път след среща със стресогенен фактор. За целта ще разгледам какъв смисъл и заряд носят в себе си понятията криза и интервенция, ще направя и кратък исторически преглед на възникването и развитието на подхода за кризисна интервенция, след което ще....
ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ: КРИЗА, ИНТЕРВЕНЦИЯ, КРИЗИСНА
ИНТЕРВЕНЦИЯ
Българският тълковен речник дава следните определения:
Криза – 1. Разстройство, рязък прелом, тежко, изострено, опасно положение в хода на нещо; 2. Остър недостатък на нещо.
Кризата по правило е нежелано и непредвидено обстоятелство, с нежелани, но предвидими последици. Тя представлява промяна – внезапна

3 или постепенна – поражда неотложен или спешен проблем, изискващ незабавна намеса за решаването му.
Интервенция – 1. Чужда намеса, обикн. въоръжена, във вътрешните работи на една държава; 2. Намеса, грубо вмешателство в чужди дела.
3. Хирургическа намеса.
Макар че сами по себе си определенията за криза и интервенция носят негативен знак, тяхната комбинация в лицето на кризисна интервенция има много по-положителен заряд и благородна, и здравословна цел.
Кризисна интервенция – най-общо за нея може да се каже, че цели, да помогне на индивид изпаднал в кризисно състояние, да се върне към нормалните си нива на функциониране, а ако може и към по-добри, като изгради трайни умения за справяне в други подобни стресогенни ситуации.
Особен интерес за мен представлява понятието “криза”. В различните направления на науката то се интерпретира по различен начин, в зависимост от това каква сфера на обществения живот е засегната от дестабилизиращи фактори и каква е причината за тяхното възникване и развитие. Кризата се свързва с нещо случващо се с човека или в човешките общества. Тя може да възникне само в рамките на обществена система, като проявлението ѝ води до изваждането на тази система от състоянието на относително равновесие. Кризата винаги е резултат от недостиг на ресурси – материални или духовни.
Латинската дума crisis има старогръцки произход и означава прелом, решителен момент. С криза обичайно се обозначава драматична промяна в състоянието на един организъм или система, или в обичайното протичане на един процес. т.е. основният смисъл на кризата е промяна.
Един от авторите, който имат огромен принос в изучаването на психосоциалното развитие на човека, немският психолог и психоаналитик
Ерик Ериксон, също разглежда феномена криза в нейната амбивалентност.
Според него човешкият живот протича през 8 етапа и преминаването от един етап на друг е свързано с преодоляването на специфична психосоциална криза и чрез установяването на нови значими взаимоотношения с другите хора и с обществото като цяло. Така развитието се извършва чрез разрешаване на конфликти и преодоляването на кризи. От всяка криза индивидът може да излезе с нараснали възможности, но може и да затъне без перспектива за растеж на идентичността (Минчев, 2005: 73).

4
Тоест всяка криза, през която човек преминава, е възможност водеща до положителен или отрицателен изход.
Йордан Дойков в методическото си ръководство “Управление на кризи” представя синтезирано няколко определения за криза от различни автори, започвайки още от древността:
Хипократ: “Кризата е връхна точка в болестен процес”, разглежда я само в ограничената рамка на човешкия организъм.
Е. К. Щерн: “Криза е ситуация, определена от изменението на външни и вътрешни фактори на средата и се определя от три характерни черти: заплаха за основни ценности на обществото, крайно ограничено време за разрешаване на ситуацията, високо ниво на неопределеност.”
Г. Йолов: “При нея хората са притиснати плътно от всички страни от заплахата както за живота си, така и за материалните и духовни ценности, които притежават.”
Р. Маринов: Кризата се явява “критична точка, повратен момент за дадена организация, общество, система, организъм.”
Всички тези определения, а и другите, които авторът е посочил, водят до обособяването на основните характеристики на кризата
– неочакваност, заплаха, съпровод от паника и стрес, липса на време за вземане на обосновани решения, необходимост от значителни ресурси за нейното овладяване и необходимост от бърза реакция, които я определят като предизвикателство за индивида или групата.
Лично за мен същността на понятието криза е представено най-точно и същевременно най-кратко и съдържателно в китайската писменост.
Изписва се от два символа, което отразява нейната двойственост по смисъл.
Съдържа знак за опасност и знака за възможност. Иначе казано, на кризисното състояние се гледа като на шанс пълен с опасности, но и с възможност за личностно израстване. Всичко зависи от ресурсите, с които разполага индивида, за да може да се справи със ситуацията. В зависимост от тях личността най-общо проявява два вида механизми за справяне с кризата: 1. Адаптивни – въвличане на социалното обкръжение, мобилизиране на близки и роднини, търсене на помощ от професионалисти;
2. Неадаптивни – оттегляне, изолация, депресия, злоупотреба с психоактивни вещества, агресивно поведение, включително и автоагресия, различни прояви на регрес и други. От това става ясно, че именно в случаите, когато ресурсите са ограничени, недостатъчни или липсващи, за

5 да се постигне желан позитивен изход, възниква нуждата от външна подкрепа и помощ и прилагането на подхода на кризисни интервенции.
ИСТОРИЧЕСКИ
ПРЕГЛЕД
НА
ТЕОРИЯТА
ЗА
КРИЗИСНА
ИНТЕРВЕНЦИЯ
В исторически план, възникването на кризисната интервенция като подход на работа няма своя собствена теория, на която да е продукт.
Разглежда се като произтичаща от психоаналитичната теория, според която
“поведението съдържа несъзнавани връзки, а причинната му обусловеност може да се обясни с помощта на психологични интерпретации”(Попов,
2003: 205 ). Тези причини водят началото си от ранни детски преживявания, които оставят отражения върху целия последващ живот на индивида. Във всеки от нас има редица области на конфликт и ако те трябва да се разрешат ползотворно, то следва да бъдат адаптирани към обкръжаващата среда.
През първата половина на XX век учени, които изучават и практикуват превантивна психиатрия, започват да изследват възможността за краткотрайна намеса по време на стресогенни периоди, използвайки психоаналитичните концепции за решаване на проблема по възможно най- добрия начин. Те наблюдават, че индивидите по време на стресогенна ситуация преминават през една последователност от фази и прилагайки различни подходи, проучват крайните изходи от кризите. Така биват обособени техники за кризисна интервенция, с оглед подпомагането към благоприятни, здравословни изходи. Може да се каже, че кризисното интервиране е един “ емпиричен продукт получен чрез натрупване на наблюдения от опита и експериментиране с хипотези, че определено вмешателство в даден кризисен момент ще доведе до положителни резултати “ (Нет, статия)1 http://psihichnozdrave.com/biblioteka/statii/
Ключова роля за обособяването на кризисните интервенции като самостоятелен терапевтичен подход имат двама психиатри - Ерих
Линдеман (Erich Lindemann) и Джералд Каплан (Gerald Caplan).
Линдеман изследва 101 индивида изпаднали в криза, в следствие на голям пожар в нощен клуб в Бостън, където са загинали около 500 души.
Изследваните лица са били оцелели от трагичното събитие или близки на загинали. Той наблюдава процесите на скърбене и протичането на нормалната скръб и симптомите на болестните реакции на скръб.
Публикува своите изследвания през 1944г. в "Симптоматология и управление на остра скръб"
(“Symptomatology and management of acute

6 grief”). Убеден е, че концепцията за интервенция по време на скърбене във връзка с тежка загуба може да се приложи и при други стресогенни ситуации, като това прави възможно осъществяването на превенция на психиатрични разстройства.
Двадесет години по-късно през 1964г. Джералд Каплан публикува своите концепции за приложение на обществено психиатрично здравеопазване. Неговият принос е развит в книгата му “Принципи на превантивната психиатрия” (“Principles of Preventive Psychiatry”, 1964). Той вижда възможността за превенция на няколко нива - първична, вторична и третична. Като кризисната терапия е понятие на първичната превенция и е един от най-ефективните начини за предотвратяване на психично разстройство.
(Темков и Попов, 1987).
Линдеман и Каплан са били убедени, че когато хората са тревожни и са в криза, те са отворени за получаването на помощ, а също и че имат по- голям потенциал за промяна. Затова е важно навременното получаване на тази помощ, за да се осъществи превенция от настъпването на неблагоприятни последствия за психичното здраве на индивида.
За по-доброто разбиране на механизмите на действие но кризисните интервенции са използвани концепции и теории и на други автори. Сред тях с по-голям принос е теорията на
Боулби (Bowlby), която се използва за разбиране на процесите на скръб.
През втората половина на XX век все повече събития и автори в световен мащаб насочват вниманието на обществото към теория за кризите и последиците от тях, както и към възможностите на кризисното интервиране.
Такава тенденция се наблюдава и в България, като интересът е особено засилен през последните двадесет години. Създадени са редица служби за кризисни интервенции, голяма част от които са тясно профилирани и са насочени към определени групи от хора ( например: жени и деца жертви на домашно и/или сексуално насилие; жертви на трафик на хора; бежанци и др.). Част от тези служби са продукт на националната здравна политика, а други са създадени и обезпечени от неправителствени организации, някой от които разчитат на финансиране от чужбина.
Като кратко обобщение от този исторически преглед може да кажем, че извеждането на необходимостта от кризисно интервиране има важно значение не само в медицински аспект, но и в социален и икономически план. Това е така, защото няма сфера от обществения живот, която да е защитена от настъпването на кризи – политически, икономически,

7 социални, културни, психологически и други. Кризисните събития настъпват необратимо и през определени периоди. Те са неизбежни и крайно необходими, защото именно те са задължителен атрибут и предпоставка на еволюционното развитие на човека и всичко свързано с него. И за да има прогрес, развитие и напредък, а не зацикляне, разруха и упадък е необходимо успешно излизане от моментите на криза – лични или на обществото като група от индивиди, което от своя страна определя и безспорната нужда от подкрепа и помощ в лицето на професионалистите прилагащи подхода на кризисните интервенции.
Можем да направим и още едно интересно заключение от направения исторически преглед. Прави впечатление, че кризисната интервенция е сравнително млад подход за работа с хора, може дори да си помислим, че е закъснял с появата си във времето, имайки в предвид факта, че кризите съпътстват живота на хората още от зората на човечеството. Природните бедствия и катаклизми са постоянна и неизменна част от природата и водят до нарушаване на баланса на човешкото съществуване. Съвсем естествено възниква и въпросът защо по-рано не се е установила нуждата от кризисно интервиране. Отговор ще намерим като проследим във времето количеството и качеството на стресогенните фактори. Ако в началото са били основно природните бедствия, то с през годините и вековете се наслагват и други, които могат да се обособят в две големи групи: 1. Аварии
– свързани са с технически инциденти-експлозии, промишлени аварии, транспортни инциденти, които причиняват масово човешко страдание; 2.
Предумишлени бедствия – войни и терористични актове.
Тук ясно проличава как в хода на човешката еволюция се натрупват все повече и все по-различни стресогенни фактори. В същото време, човек продължава да организира своето поведение воден от изначалните, базови инстинкти /оцеляване, хранене, размножаване, доминантност/. Той продължава да използва една и съща тактика за справяне със ситуациите на стрес, наречена: “бий се или бягай” и е свързана със специфична биохимична реакция, която хората /също и животните/ изпитват по време на интензивен страх или стрес. Симпатиковата нервна система освобождава хормони, които причиняват промени в цялото тяло, които трябва да го подготвят за ответна реакция. Съвременният човек обаче, обусловен от културни, социални и нормативни изисквания, все по-рядко прибягва до физически действия, които да доведат до освобождаване на напрежението.
“
Съвременният човек, за разлика от първобитния, в отговор на стреса все по-рядко пуска в ход мускулната си енергия. Сега стресът много по-често

8 има вътрешни прояви и причини. Хората често възприемат като стресови ситуации, в които опасността застрашава не живота или здравето, а чувството на гордост, собствено достойнство или честолюбие. Ние често се разстройваме по повод на отминали събития, или преживяваме предполагаеми бъдещи неприятности. Но нашият организъм реагира на непредвидените ситуации с традиционната каскада от реакции, изработвана хилядолетия назад. Затова биологично активните вещества още дълго циркулират в кръвта в повишени концентрации, не позволявайки отдих нито на нервната система, нито на вътрешните органи. Това, което би трябвало да бъде остра реакция, подготвяща организма за битката за оцеляване, става хронична, затегната реакция. По такъв начин състоянието, което преди хилядолетия е било защитен механизъм, в нашето съвремие се превръща в основен източник на заболявания”. (Нет, статия) 2 https://sovapsychologist.com/bii-se-ili-bqgaisamopomosht-pri-stres/
Имаме много повече стрес от най-разнообразни агенти, с различен интензитет и естество и един не променен, генетично и еволюционно вграден механизъм за справяне, което съвсем естествено води до следната правопропорционална зависимост – колкото по-високо е нивото на еволюционното развитие, толкова по-често хората и обществените системи ще изпадат в състояние на криза. Това е един социален феномен, който естествено е породил и нуждата от откриване на нови помощни механизми и подходи за справяне и приспособяване към новите променени условия на средата. Така възникват кризисните интервенции като емпиричен продукт.
СЪЩНОСТ НА КРИЗИСНАТА ИНТЕРВЕНЦИЯ
ДЕФИНИЦИЯ
Дефиницията на Линдеман за кризисните интервенции като терапевтичен подход е следната: “Влизане в житейската ситуация на индивид, семейство или група с цел облекчаване на напрежението и намаляване на влиянието на предизвикващия кризата стрес, оказване на помощ за мобилизирането на ресурсите на директно пострадалите, а също така и на тези, които са в значителна социална близост и са свързани с пострадалите.”(Нет, статия)3. http://psihichnozdrave.com/biblioteka/statii/
Кризисната интервенция помага на хората бързо да се справят със същината на проблема. Тя е помощ за самопомощ – професионалистът не предписва, а подпомага намирането на решение или изход от кризата от страна на клиента или най-близкото му обкръжение (по Rapeport 1970 год.)

9
Aguilera и Messick (1990) заявяват: “Кризисната интервенция може да окаже незабавна помощ, от която се нуждае изпадналият в криза индивид, за да възстанови равновесието си”
Евърли и Митчъл дефинират кризисната интервенция като „осигуряване на спешна психологическа грижа за пострадалите, за да бъдат те подпомогнати в завръщането си към адаптивно ниво на функциониране и да се предотврати или намали потенциалния негативен ефект на психологическата травма“ (
Everly & Mitchell, 1999). Те предлагат използването на широк кръг от поведенчески и психологически техники при кризисното интервиране, като изключват медикаментозната интервенция, но ако тя все пак се наложи, то да е само временна.
Още едно определение за кризисна интервенция я дефинира като
“терапия лимитирана в параметрите на кризисния проблем на пациента консултиран от общопрактикуващия лекар, тя се базира на теорията за кризи, която подчертава не само необходимостта от незабавен отговор в една неотложна ситуация, но и необходимостта от превенция на бъдещите проблеми в личностовото развитие и адаптация”. (Нет, статия)4
Консултиране и психотерапия
,
Статии
22 май 2014 psiholozi.com
Т. Томов посочва две дефиниции: 1. Една по-обща - интервенция, която се предприема своевременно за да се управлява риска, свързан с кризата, се наричат кризисна интервенция; 2. По-тясна дефиниция - всяка интервенция в състояние на криза, която води до намаляване на силните негативни преживявания (преди всичко се има в предвид тревожността).
ЦЕЛ
П
ървоначалната, непосредствената цел на кризисната интервенция е да трансформира преживяванията на загуба и заплаха (опасност) в друг тип преживяване, например като предизвикателство. Тоест първичната когнитивна оценка на събитието може да претърпи значителна промяна в посока, възстановяваща индивида в силна позиция - редефиниране на ситуацията. ( Т. Томов, 1989).
Кризисната интервенция има за цел, “да върне индивида в предкризисното му равнище на функциониране”(Попов, 2003: 215).
Понякога обаче е възможно при навременна и качествена помощ от страна на специалист, да се достигне не само предишното ниво, а и ново по-високо, което се дължи на придобиването на нови знания и умения за разрешаване на проблеми.

10
Постигането на желания резултат от интервирането може да има различна продължителност. Възможно е, да започне и да приключи в рамките на една сесия, но може да продължи и до 1-2 месеца. Това зависи от редица фактори, като типа на кризисното събитие, преципитиращия фактор, индивидуалните ресурси на човека, предкризисния стил на комуникиране с околния свят и др. От съществено значение са и опитът и уменията на специалиста провеждащ кризисната интервенция както и неговото виждане дали трябва да има медициране и хоспитализация.
Опитът и практиката показват, че за постигането на оптимални резултати кризисната интервенция трябва да реши следните основни задачи:
- облекчаване симптомите на клиента;
-възстановяване на предишното ниво на функциониране на клиента;
-идентифициране факторите довели до кризата;
-набелязване и предлагане на лечебни мерки;
-помагане на клиента да свърже настоящето стресиращо събитие с минал жизнен опит;
-помагане на клиента да развие адаптивни стратегии за справяне, които да използва в бъдеще;
Кризисната интервенция може да се осъществи както непосредствено на мястото, където индивидът проявява клинично своето състояние на криза, така и в специални, профилирани служби за целта. Факт е, че колкото по- бърза и компетентна е намесата на професионалист, толкова по-бързо се излиза от състоянието на стрес и криза и се преодоляват негативните преживявания и последици. Смята се, че ефективното провеждане на кризисната интервенция често е ограничено до период от 6 месеца (по
Попов, 2003: 215). Тя има и организирана структура, която рамкира нейното осъществяване.
В обобщение на информацията за същността на кризисната интервенция, може да се каже, че нейната основна цел е, да се помогне на индивида, да намери смисъл в събитията, които го съпътстват. Това става като се открият и впрегнат неговите вътрешни ресурси за адаптиране, развитие и оцеляване.
Необходимо е, да се намерят силните му страни и да се подкрепят от специалиста провеждащ интервенцията, за да се изгради работеща стратегия за справяне с проблеми, да се промени гледната точка и отношението към стресогенното събитие като се придържа към принципа
“тук и сега”.

11
ФАЗИ НА КРИЗИСНАТА ИНТЕРВЕНЦИЯ
Най-общо може да се каже, че всяка кризисна интервенция преминава през три основни етапа: 1. Начало; 2. Същинска интервенция;3. Затваряне
/приключване/ на кризисната интервенция.
В книгата си “Посттравматичен стрес”, Христо Попов разглежда подробно четири ключови фази на кризисна интервенция - оценка, планиране, осъществяване и окончателна оценка.
По време на първата фаза за оценка, се събират данни относно естеството на кризата и нейното въздействие върху индивида. Въз основа на тях се извършва и планирането на последващата интервенция. Попов (2003: 216) посочва и няколко конкретни сфери, които имат ключово значение за адекватната оценка на конкретен случай:
1. Идентифициране на преципитиращото събитие.
2. Идентифициране на възприятието на събитието от страна на индивида.
3. Идентифициране на естеството и силата на системите за подкрепа на индивида.
4. Идентифициране на предхождащите сили и механизми за справяне на индивида.
От съществено значение е правилното идентифицирането на преципитиращото събитие, тоест това което е отключило преживяването на криза за индивида. Трябва да се установи как то си кореспондира с четирите основни вида нужди, които са заложени филогенетично в нас и са свързани със самочувствието, владеенето на сексуалната роля, зависимостта и биологичната функция (Stroul, 1988).
Във втората фаза на планирането се анализират събраните данни от първата фаза и се предлагат специфични интервенции, съобразени с нуждите и възможностите на конкретния индивид. Преценява се, какви силни качества и знания има той, за да може да се използват и доразвият, като по този начин ще се приложи принципа “помощ за самопомощ” и така желаната промяна ще настъпи по-лесно, с по-малко съпротиви от страна на интервирания човек.
Третата стъпка на кризисната интервенция е нейното осъществяване. То може да се реализира на много равнища. Shields (1975) описва четири специфични равнища на кризисна интервенция, които представляват една от „най-повърхностните" - до най-задълбочените йерархии:

12 1. Манипулация на обкръжаващата среда.
2. Обща подкрепа.
3. Общ, генеричен подход.
4. Индивидуален подход.
Всяко следващо равнище включва в себе си знанията и стъпките от предшестващите. Интервенциите предоставят ситуационна подкрепа или отстраняват стреса. За да се постигне това, се прилагат редица техники и се спазват основни принципи за работа от страна на специалиста или екипа от специалисти.
Така се стига до четвъртата фаза на кризисната интервенция - окончателната оценка. Тук специалистът и интервираният индивид преценяват дали интервенцията е довела до желания резултат. Върнал ли се е индивидът на предкризисното си равнище и как е успял да се справи, като той трябва да осъзнае, че всичко е постигнато благодарение на собствените му усилия и възможности. Това ще му помогне сам да се справя при сблъсък с бъдещи кризи.
В тази част от курсовата си работа искам да обърна внимание на факта, че една и съща ситуация ще бъде възприета по различен начин от всеки човек. Ще се опитам да потърся отговор на въпроса, защо преципитиращото събитие е толкова разтегливо понятие. То може да бъде съвсем различно за всеки индивид, а може да е и общо за група от хора, но да се проявява с различен интензитет и значение при всеки. Да се върнем към философската концепция за “tabula rasa” /чиста дъска/, чието начало може да бъде проследено още от Аристотел /384-322пр.Хр./, който в трактата си “За душата”, сравнява ума на новороденото с покрита с восък дъсчица за писане, по която още никой не е писал. Последователите на тази идея смятат, че индивидите се раждат без вградено умствено съдържание и всяко знание се добива от опит или възприятие, тоест човек се ражда като чист лист и сам твори върху него. Макар и малко крайно, това твърдение носи в себе си и голяма доза истина. Съвременните технологии са ни предоставили научно доказани факти за ДНК информацията, която всеки от нас носи в себе си и която макар, че е константа, поставен в различни условия човек може да се развие по напълно различен начин. Още повече, че всеки има уникална ДНК, дори и еднояйчните близнаци макар и генетично много подобни, не са абсолютно еднакви, имат и различни пръстови отпечатъци. Тази изначална уникалност предопределя и всяка следваща такава в отделния индивид. А чрез сетивата си като наш основен

13 източник на информация ние трупаме опит и знания и интерпретираме случващото се през призмата на индивидуалността си, независимо че израстваме в общество с общи ценности, норми и правила. Тук ще се позова и на един цитат от книгата на Виктор Франкъл, “Човекът в търсене на смисъл”: “...съзнанието трябва, да приложи мерило спрямо ситуацията, пред която човек е изправен, и тя трябва, да бъде оценена в светлината на набор от критерии и на йерархия от ценности. Тези ценности обаче не могат да бъдат прегърнати и възприети от нас на съзнателно равнище – те са нещо, което ние сме. Те са изкристализирали в хода на еволюцията на нашия вид, основани са на нашето биологично минало и са включени в нашите биологични дълбини”. Това обяснява защо няма травматична ситуация, а има травматично отношение към ситуацията.
Важно е, да се установи добър контакт с индивида преживяващ криза, защото това помага за идентифицирането на преципитиращото събитие и правилната оценка на кризисната ситуация, а от там и на адекватното планиране и осъществяване, което съвсем естествено води до желан и ефективен завършек.
ЧОВЕКЪТ В ТЪРСЕНЕ НА СМИСЪЛ
Тук ще се върна отново към целта на кризисните интервенции – да изведе индивида от кризисно състояние, а в основата на това действие е да му се помогне, да намери смисъл в събитията, които го съпътстват.
“Смея да твърдя, че на света няма нищо, което така ефикасно да помага на човека да оцелее, дори в най-тежки условия, както убеждението, че неговият живот има смисъл. Има много мъдрост в думите на Ницше: “Онзи, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как”. В тези думи виждам едно мото, което е валидно за всяка психотерапия.” (Франкъл, В.
2020: 137).
Тенденцията е, да се фокусираме повече върху това как индивидите преживяват своята реалност. Важното е не какво се случва, а как го вижда човекът. И макар и да жевеем в настоящето, ние винаги го обвързваме, съзнателно или не, с миналото и бъдещето. Те са като една проекция на настоящето. Тези три реалности ги възприемаме като една цялост и те винаги са отнесени към конкретна ситуация. Всяка ситуация е уникална сама по себе си и се нуждае от различно решение, а като добавим и уникалността на всеки човек, то тя ще има и специфично смислово значение за него. Така автоматично стигаме до извода, че за конкретния човек има само едно вярно решение, което е валидно само за него. Затова и няма

14 панацея за вземане на решения за излизане от състояние на криза. Ясен е само подходът и стъпките, които трябва да се следват. Да придържаме човека “тук и сега”, да му помогнем, да преживее осъзнатост на ситуацията и да ѝ придаде смисъл.
Борис Минчев представя “формула на смислообразуването: положените време и усилия = получените резултати. Решаването на тази формула- уравнение е проблематично и съществува в конкретна ситуация за смисъл.
Това е следствие от ситуираността на смислите.”. Според него смисълът най-често се задава фоново като ритъм на преживяванията, като “кинетична мелодия” на движение в определен жизнен свят. Смисълът е рационално- афективен синтез и постепенно с натрупването на ситуации и опит, човек във времето си създава репертоар от личностни смисли. (по Минчев, 2013)
В резултат на натрупаните си личностни смисли всеки човек може да намери различен изход от кризисна ситуация, ако е попаднал в такава. Най- общо може да се посочат три основни варианта на изход:
1. Разрешаване на кризата – индивидът се приспособява към новите обстоятелства, стабилността и устойчивостта са възстановени на нивото, предшестващо кризата или дори по-високо.
2. Дезадаптивни решения – неефективно, повърхностно решаване с последващ рецидив на кризисните преживявания или с изява на повтарящи се медицински симптоми /соматизация и “бягство” в болестта/.
3. Сериозна дезорганизация – при липса на решение, което е приемливо и достъпно за индивида.
Вижда се, че третият вариант е най-неблагоприятен за индивида и ако той не получи своевременно кризисно интервиране, може да стигне и до загуба на своя смисъл. Екзистенциалният вакуум в наши дни е много честа предпоставка за вземане на решение за един краен изход от кризата, какъвто е суицидът.
СУИЦИДЕН РИСК
Суицидът /самоубийството/ е съзнателно и предумишлено прекъсване на собствения живот. При съмнение за суициден риск водеща е нуждата от психологичната и психиатрична помощ. Сред основните причини са преживяването на екзистенциален проблем или психично разстройство, като водеща е първата.

15
Човекът е “осъден” на смисъл. Той може едновременно да бъде обект и субект на своето познание и съзнание. Субект е, защото живее през способността си да съзнава заобикалящата го реалност и може да анализира качеството си на живот. Човекът може да отсъди дали си заслужава да живее своя живот, има ли смисъл. Екзистенциалният вакуум, който хората преживяват през последните десетилетия е подхранван от факта, че съвременният човек все по-често прави това, което му казват да прави или това, което се очаква да прави, защото иска, да бъде като другите. Понякога той дори не знае какво желае да прави, ако е поставен в ситуация на избор или по време на почивка. На това се дължат и “неделните неврози”, които сполетяват хората в края на работната седмица, осъзнаващи липсата на съдържание в живота си извън работното място.(по Франкъл, 2020)
В. Франкъл пише: “Не малко случаи на самоубийство могат да бъдат отдадени на този екзистенциален вакуум. Широко разпространени явления като депресия, агресия и пристрастяване, остават необясними, ако не разпознаем екзистенциалния вакуум в основата им. Това се отнася също за кризите на пенсионерите и на остаряващите”. (Франкъл, 2020: 141)
Самоубийството е много трудна и сложна област за терапия, защото е свързано с ценностни ориентации, религиозни убеждения, нагласи и виждания за живота и смъртта. Отговорът не е еднозначен. За по-висока ефективност на интервенцията е важно, да се направи прецизна и точна диагностика, която да определи фазата в която се намира индивида в риск:
1. Фаза на апел към другите – ако взетото решение е окончателно, апелът е много слаб, важно е тук човекът, да бъде предразположен, да разкаже за своите проблеми и притеснения.
2. Фаза желание за спокойствие – човекът е взел окончателно решение и желае, да остане сам, на спокойствие.
3.Фаза на агресивност.
Различават се и няколко стадия на решението за самоубийство:
- премисляне – когато се предлага възможен изход;
- претегляне – „да се живее или да се умре“, човек премисля всички плюсове и минуси на тази алтернатива;
- вземане на решение – „затишие пред буря”
Най-често преди суицидното поведение имаме личностна криза, при която се засяга идентитетът на личността – загуба на идентичност, загуба на материална сигурност, нарушена социална или семейна мрежа, загуба на

16 работа и постижения, загуба или нарушение на чувството за собствена ценност.
Първата стъпка за успешна интервенция при суицид е, да се установи контакт. Втората стъпка е, да се говори много, защото не се знае, коя фаза ще надделее. Особено когато самоубиецът е потърсил контакт и проявява колебание има шанс за успешен изход от кризата. Психологът трябва да разбере, коя сфера от ценностната система на личността е все още запазена и да се говори за това. Тук е важна и самопомощта, защото когато самочувствието е много слабо има необходимост от въздействие за укрепване на „Аз-а“. Третата стъпка, която може да се приложи и то най- вече в стадия “затишие пред буря”, когато се търси усамотение, е хоспитализацията.
Самоубийството е един феномен, който се разпознава много трудно и в никакъв случай не е лесно наблюдаем. То е един от сериозните проблеми на общественото здравеопазване, чиято профилактика и контрол са особено трудна задача. По данни на Световната здравна организация е сред десетте най-чести причини за смърт сред населението в световен мащаб. С цел превенция и профилактика всяка година на 10 септември Световната здравна организация с подкрепата на Международната асоциация по предотвратяване на самоубийствата провежда Световен ден за предотвратяване на самоубийствата. Посочва се, че съвременния, изключително динамичен начин на работа и живот, както и много други субективни фактори са сред причините провокиращи суицидното решение.
Обръща се внимание на факта, че: “ Почти във всички случаи човек не се самоубива, защото изобщо и по принцип не му се живее, а защото не му се живее в дадената житейска ситуация или условия, от които той не вижда изход. Втората заблуда е, че се самоубиват хора само със слаби характери – напротив, силният характер съчетан с чувство за отговорност може да тласне човек да посегне на живота си, когато той е в разрез с дълбоки нравствени принципи.” (Нет, статия)5 https://www.rzibl.org/?p=973
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В тази курсова работа разгледах човека в ситуация на криза и възникването на кризисната интервенция като подход за подкрепа и помощ.
Стигнах до извода, че всеки човек е уникален по своята същност, което предопределя и различното отношение и преживяване към една и съща ситуация. Ние сме същества, които придават смисъл, на това което приемаме със сетивата си и преработвайки го през призмата на нашите знания и опит, създаваме истината за себе си. В същото време, макар и да

17 сме носители на уникален генетичен фонд, ние сме и принадлежащи на човешкия вид с общо еволюционно развитие, част сме и от дадено общество, подчинено на общи правила и норми, които водят до унифицирането ни в известна степен. Затова може да се потърсят и приложат общи принципи и подходи при работата с хора, като е много важно, да се установи добър, доверен контакт. Това помага за правилната оценка на конкретната ситуация и за ресурсите с които разполага човекът в нея, което от своя страна помага за адекватното планиране и осъществяване на кризисна интервенция, ако е необходимо.
И тъй като сме “осъдени” на смисъл, ще завърша с един цитат от книгата на В. Франкъл “Човекът в търсене на смисъл”: “Сили отвъд твоята власт могат, да ти отнемат всичко, с изключение на едно – свободата да избереш как да посрещнеш обстоятелствата. Не можеш да контролираш какво ти се случва в живота, но винаги можеш да контролираш какво чувстваш и правиш по отношение на онова, което ти се случва.”
1. Минчев Б. Психология на човешкото развитие. Курс лекции, Варна
2005.