Р е ц е н з и я за дисертационния труд на надежда йорданова жечкова

редовен докторант в катедра „Етнология“

на Исторически факултет при СУ “Св. Климент Охридски“,

на тема: „ПОЛИТИЧЕСКАТА КУЛТУРА НА БЪЛГАРСКИТЕ ТУРЦИ (КРАЯ НА ХХ И НАЧАЛОТО НА ХХI ВЕК)“ за присъждане на образователната и научна степен “доктор”

Научната, а и прагматичната значимост на изследването на политическата култура на българското общество след 1989 г. едва ли подлежи на съмнение. Въпреки това, близо три десетилетия след началото на прехода постигнатото в тази област все още не е достатъчно. Така дисертацията на докторантката Надежда Жечкова се вписва в усилията на хуманитарните и социалните науки да запълнят празнините в изучаването на преходния период. Тя аргументирано отделя като обект на изследването турската етническа общност в страната, за да се концентрира върху политическата култура на българските турци, които определя като „фактор със значима роля в политическото и общественото развитие“ (с. 5). Докторантката има траен интерес към тази група, тъй като и магистърската й теза е свързана с нея и по-точно с реинтеграцията на българските турци, завърнали се в началото на 90-те години в страната след т. нар. „Голяма екскурзия“. Дисертационният труд се състои от увод, три глави, заключение, библиография и едно приложение – общо 207 страници. Намирам структурата за съвсем логична с оглед на темата на дисертацията, тъй като тематично обособените глави представят последователно теоретичните рамки на изследването, характеристиките на българските турци и отношенията им с българската държава до края на 1989 г. и на тази основа – политическата им култура в годините на прехода. Още тук би могло да се подчертае, че предпочетената от авторката структура е добра илюстрация за интердисциплинарния характер на изследването, обединяващо политоложкия, историческия и етноложкия подход, което е несъмнен плюс на дисертацията. Тя е изградена на солидна библиографска основа, включваща 127 разнородни по характер книги и статии на български език и още 45 чуждоезични – повечето на английски, но и някои на немски и турски език. Привлечени са и някои архивни документи, периодични издания и интернет ресурси. Особено внимание заслужават събраните от докторантката интервюта с 33-ма представители на турската общност (необходимата информация за тях е надлежно отразена в приложения списък в края на дисертацията), които са съществен градивен елемент на изследването и допълват приносния му характер. Много добро впечатление прави уводът на дисертационния труд – неголям като обем, но важен с оглед на възприемането на изследването и много добре структуриран. Стегнато и ясно в него са откроени обектът и предметът на проучването и са формулирани основната цел и най-важните изследователски задачи. Хронологическите рамки са маркирани от създаването на Третата българска държава и 2016 г. и докато горната граница е приемливо аргументирана с появата на нови фактори (създаването на втора партия – ДОСТ, „прицелваща се“ във вота на българските турци, както и с промените във вътрешнополитическия живот на Турция през последните години), които са в състояние да повлияят на политическата култура на българските турци, то долната трябваше да се посочи ясно, както е в заглавието на дисертацията, т.е. края на ХХ век и по-точно – началото на прехода в България. Тя трябваше да бъде и аргументирана именно от гледна точка на темата за политическата култура. Периодът от Освобождението до 1989 г. е засегнат в изследването само като фон за представяне на историческите фактори, оказали влияние върху политическата култура на българските турци в годините на прехода. Затова не е коректно да бъде включван в хронологическите рамки на изследването като равностоен на периода след 1989 г. Всъщност, читателят очаква отговор на въпроса от кой момент може да се говори за политическа култура на посочената етническа общност и дали той съвпада с началото на прехода. В увода докторантката дава пространна характеристика на изворовата база на своето изследване. Тя съответства на неговия интердисциплинарен характер и включва традиционните за историческия подход публикувани архивни документи, статистически данни и периодичен печат след 1989 г., но най-вече резултатите от теренните етнографски проучвания, извършени от Н. Жечкова в периода от 2011 до 2017 г. Тя представя подробно географския обхват на тези проучвания, както и основните черти от профила на 43-та респонденти, с които са проведени 38 интервюта, анализирани в изложението. Намирам за съвсем оправдано включването на информация за трудностите, които докторантката е срещнала при теренните проучвания, тъй като те обясняват или допълват някои от елементите на политическата култура на българските турци, а и биха могли да бъдат полезен ориентир при бъдещи подобни изследвания. Важна част от увода е историографският обзор по темата на дисертацията, извършен по групи проблеми с познаване на съществуващата българска и чуждоезична литература и с открояване на „белите полета“, към чието запълване е съпричастна и докторантката. Не е посочено обаче състоянието на изследванията по тематичния кръг, отнасящ се до политиката на турската държава към българските турци и доколко тя има отношение към формирането на политическата им култура в различните исторически периоди. Първата глава на дисертационния труд е най-малка по обем, но несъмнено абсолютно необходима, тъй като задава теоретичната рамка на изследването. В първия параграф пестеливо, но с разбиране е проследена еволюцията на понятието „политическа култура“, в чието разработване се включват политолози, историци, антрополози и др. Докторантката демонстрира добра ориентация в научните дебати по изясняване на съдържанието на това понятие, като откроява различните нюанси, внасяни от отделните изследователи, вкл. и от български учени. На този фон е направено задължителното уточнение за съдържанието, което авторката влага в понятието „политическа култура“ и което използва при изследването на емпиричния материал. Използвайки основополагащите теоретични конструкции на Габриел Алмънд и Сидни Верба, както и на Лушън Пай, Надежда Жечкова си поставя за цел прилагането им към отделна „етническа малцинствена група“ със специфична политическа култура, като последната се изследва в два взаимосвързани аспекта – като култура на масата и като култура на елита, допълнена с анализ на ДПС като политическа структура, която според докторантката е „продукт на политическата култура, но и фактор, който я формира“ (с. 30-31). Уточняването на понятията продължава във втория параграф на главата, където през призмата на политическата култура се конкретизират ключови за изследването понятия като „малцинство“ и „етническа група“, а подходът на докторантката към тях може да се оцени като приемлив и научно коректен. Убедителна е и аргументацията, с която тя защитава тезата, че „невинаги етническата идентичност, произтичаща от културни, религиозни и/или езикови различия, води до разграничение в политическата сфера и политическото участие“. Изводът на Н. Жечкова е, че политическата култура на българските турци не може да се определи като „политическа субкултура“ и подлежи на изследване като „специфична политическа култура, формирана и развиваща се в рамките на националната политическа култура“ (с. 35-37). В първата глава е включен и параграф, посветен на понятието „памет“ и в частност – „колективна памет“. Докторантката очертава основните параметри на понятието, пречупени през призмата на философията, историята, антропологията и социологията в съчинения на най-известните изследователи на проблема. Целта е да се аргументира важната роля на колективната памет във формирането на политическата култура на българските турци и необходимостта от изследването й . Последният параграф от първа глава, макар и донякъде изкуствено обособен и повтарящ моменти от предходния, дава според докторантката допълнителни „концептуални бележки“ (с. 44), необходими за разбиране на спецификата на изследваната етническа общност. Тук бих отбелязала адекватната (според мен) оценка на Н. Жечкова, че поради редица изброени от нея причини е „нерентабилно и по-скоро погрешно“ свързването на проучването на политическата култура на българските турци с ислямската религия.

Докато с първата глава на дисертацията докторантката доказва теоретичната си подготвеност за изследване на поставената тема, във втората тя разкрива качествата си на професионален историк. В рамките на 56 страници Н. Жечкова успява да проследи над 100-годишната история на турската етническа общност в България след Освобождението до края на 80-те години на ХХ век. Относително малкият обем е съзнателно търсен, за да не се наруши балансът в дисертацията и тежестта да остане върху ключовата за изследването последна глава. Същевременно, този исторически преглед е задължителна основа, без която няма как да се извърши анализът на съвременната политическа култура на българските турци. Трите параграфа на главата са обособени по хронологически признак. Първият представлява опит да се проследи мястото на българските турци като обект и субект на политиката в периода от Освобождението до 9 септември 1944 г. Представена е законовата и международноправната защита на правата на мюсюлманите и парламентарното им представяне, основателно оценено като незначително. Докторантката би трябвало да посочи периодите на работа на изброените от нея състави на Обикновеното и Великото народно събрание, а би могла и да потърси сведения за избирателната активност на българските турци. С основание Н. Жечкова откроява толерантното отношение на земеделското правителство на Ал. Стамболийски към българските турци като фактор за по-активното им привличане към обществено-политическия живот, но макар и накратко, можеше да потърси и други обяснения за това отношение, освен отбелязаните ангажименти за България по силата на Ньойския договор. Те биха й позволили да даде обяснение за промените в политиката на новите управляващи, дошли на власт след преврата от 9 юни 1923 г. Тези промени са рестриктивни и рефлектират негативно върху възможностите на българските турци да участват в политическия живот и докторантката ги е описала, но ги е обяснила единствено със „засиления националистически натиск от страна на Турция след поемането на управлението от Кемал Ататюрк и налагането на идеологията на пантюркизма“, което е вярно, но не е достатъчно. Непонятно защо в тази част е допуснато и хронологическо разминаване – изложението достига до края на Втората световна война (с. 58), след което отново се връща на 20-те години, за да отбележи много съществената роля на новосъздадената Република Турция за формиране на нови политически нагласи сред българските турци. Докторантката се е справила успешно с нелеката задача да осмисли и синтезира изводите за взаимовръзката между политиката на Анкара, действията на София и динамиката на отношенията на Балканите и да ги пречупи през призмата на политическото ангажиране на българските турци. Като изразявам съгласие с оценката, че те са „обект на политиката както в България, така и в Турция“ (с. 63), бих предложила на Н. Жечкова да прецени дали някои от споменатите от самата нея факти не биха могли да се разгледат и като наченки на проява на българските турци като субект и носител на специфична политическа култура (макар и в лицето на ограничен елит).

Вторият параграф представя политиката на българската държава към турската общност в периода на държавния социализъм до средата на 80-те години. На основата на постигнатото от българската историография докторантката прави интелигентен обзор на водещите тенденции, с основание акцентирайки върху непоследователността на БКП по отношение на българските турци, обусловена от идеологически и външнополитически императиви. С ясното съзнание, че изложението е преднамерено сбито и с убеждението, че без да има нужда от удължаването му, то би могло да се прецизира в отделни негови части, бих предложила включването на някои уточения. Така напр. към мотивите за засилване на изселническите настроения сред българските турци в края на 40-те години (с. 67) трябва да се включи и подновената агитация за изселване от страна на Анкара, която още през 1946 г. официално оповестява, че отново ще приема изселници. Макар кооперирането на земята да е сред често споменаваните фактори, насилственото ускоряване на този процес придава тласък на вече надигналата се изселническа вълна. И съвсем не на последно място – БКП разрешава изселването едва след ясно изразеното одобрение на Сталин. Нужно е и да се спомене как завършва това първо след войната масово изселване – със затваряне на границата от турска страна и със забрана за изселване от българска. Без това уточнение и разполагането му в контекста на най-острата фаза на Студената война не може да се оцени адекватно характерът на политиката на комунистическия режим към българските турци в периода 1951 – 1956 г. Докторантката би могла да направи пряка връзка между тази политика и основната тема на дисертацията, тъй като главната цел на властта е именно активното въвличане на турците в политическия живот, разбира се, в услуга на БКП. На с. 59 започналата промяна в отношението на управляващите през 1958 г. едва ли може да се обясни само със съветския пример за сближаване на националностите, а трябва да се добави и неуспехът и негативите от „културната автономия“. Изводът на Н. Жечкова, че в началото на 60-те години мюсюлманската общност „запазва по-ниско ниво на образованост и висок религиозен заряд“ (с. 70) се нуждае от доказателство и обяснение, заради пряката връзка с политическата култура. Като неточно и по същество, и като изказ, бих определила твърдението, че „след завършването през 1964 г. на асимилацията чрез интеграция на българите мюсюлмани политиката спрямо турското малцинство до известна степен се смекчава“ (с. 70).

С основание докторантката обособява в отделен параграф политиката на българската държава към българските турци през втората половина на 80-те години. „Възродителният процес“ и събитията през пролетта и лятото на 1989 г. залягат трайно в паметта на тази етническа група и се превръщат в един от основните фактори при формирането на политическата култура на българските турци в годините на прехода. Отлично впечатление прави стремежът на Н. Жечкова да отчете сложния комплекс фактори, определящи еволюцията в разбирането на комунистическата власт за средствата, които следва да се прилагат при решаването на „турския въпрос“ и които в крайна сметка ще я доведат до опита за насилствена асимилация. Използвани са ключови документи, на които е направен адекватен прочит и са изведени важни за изследването изводи и оценки. Намирам за оправдано по-подробното представяне на процеса на насилствената смяна на имената, на съпротивата срещу нея и на дадените жертви, тъй като тази травматична памет ще има своята роля и ще бъде използвана след 1989 г. при определяне на политическите ориентации на българските турци. Също толкова оправдано е вниманието, отделено на ключовата за темата на изследването 1989 г. Демонстрациите на българските турци, участието им в нелегални турски организации и в неформалните правозащитни организации според Н. Жечкова са в контраст с „поданическата политическа култура“, характерна за тази общност до 1989 г. (с. 90). Висока оценка заслужават страниците, посветени на масовото изселване от лятото на 1989 г., заради балансираното и професионално открояване на факторите за него и заради точно предадените акценти. Определен научен принос може да се открие в анализа на т. нар. Обратна вълна, при който докторантката използва и информация, придобита чрез интервюта със завърнали се български турци, за да обясни мотивите за завръщането, които в една или друга степен ще оказват влияние върху политическата ориентация на тези хора през следващия период.

Все пак, и в този параграф има някои неточности, които би било добре да се отстранят при евентуална публикация на дисертацията. Добре би било да се поясни какво се разбира под често споменавания като заплаха „Кипърски вариант“ (с. 79), който не се свежда само до военната инвазия. От обяснение се нуждае и намекът за „успешния пример на кампанията в Пиринско след преброяването през 1965 г.“ (с. 81), за да не се остане с впечатление за идентичност на действията с тези от 1984/5 г. Има известно разминаване между твърдението на с. 85, че „ООН, СССЕ и НАТО осъждат нарушаването на човешките права в България“ и това на с. 88, че „липсват официални санкции“, наложени на страната от международни организации, като и двете твърдения не са съвсем точни. Струва ми се, че с оглед на основната тема на дисертацията би било уместно да се отдели място на създаването на двете организации на българските турци – Турското националноосвободително движение в България (ТНОДБ) и Демократичната лига за защита правата на човека. В обобщението в края на главата има почти дословни повторения, които трябва да се избегнат (с. 103–104).

Същинският научен принос на докторската дисертация безспорно се съдържа в третата глава – „Политическата култура на българските турци“, която е и с най-голям обем (с. 105–178). Тя има за цел да представи на основата на събрания от докторантката значителен емпиричен материал общите тенденции в оформянето на съвременната политическа култура на българските турци. Като един от основните фактори, стимулиращи този процес, е изведена „демократизацията“ – т.е. преходът от държавен социализъм от съветски тип към плурализъм и демокрация. Политическите промени са маркирани в нужната степен, като целта на докторантката е била да се даде задължителния фон, върху който да се проектира основната тема за възстановянето на правата на българските турци, промяната на политическите им нагласи и създаването на възможност за прякото им участие в политическия живот, вкл. чрез новосъздаденото ДПС, което става и фактор, влияещ върху политическата култура на българските турци и превръщащ ги от обект в субект на българската политика. Вторият фактор, който според Н. Жечкова има ключова роля за оформяне на политическите ценности и ориентации на българските турци, е паметта за социализма. Докторантката обръща внимание на „двойнствения и противоречив образ“ (с. 119) на социалистическата държава в колективната памет на изследваната общност, повлиян както от различните фази в политиката към българските турци до 1989 г., така и от реалностите в годините на прехода. При това, на основата на събрания емпиричен материал, Н. Жечкова долавя и динамиката на промяната, който този образ търпи в течение на годините след 1989 г. и също във връзка с поколенческите различия. Добре е аргументиран изводът, че споменът за „възродителния процес“ е стимул за политическа активност, който обаче има променлива тежест в началото и в по-късните етапи на прехода. Бих препоръчала на авторката да доразвие или поне да даде примери за споменатата от нея „употреба/злоупотреба“ (с. 122) с паметта за „възродителния процес“. Положителна оценка заслужава стремежът й да не подминава „чувствителни“ теми като парадоксалната, но само на пръв поглед, носталгия на репресираните от комунистическия режим български турци към периода преди 1984/5 г. С конкретни доказателства, извлечени от интервютата с тях и от икономическите реалности, докторантката дава адекватно обяснение на това отношение, подчертавайки, че става дума за носталгия към битовата сигурност, а не за „привързаност към тоталитарната система на управление“ (с. 124).

Отделен параграф е посветен на отношението на българските турци към плурализма и към многобройните политическите субекти като важна характеристика на политическия живот след 1989 г. В изложението се открояват няколко проблемни групи, които са добре дефинирани и чието изследване се базира на теренните проучвания на докторантката – темите за етатичните нагласи; за негативното отношение към прякото ангажиране с политическа дейност и към начина на функциониране на партиите; за припознаването на ДПС като защитник и за нагласите и очакванията към фигурата на лидера. Не са пренебрегнати и мотивите за участие или неучастие в избори на българските турци и очакванията, свързани с това участие, като прояви на тяхната политическа култура. Оценките и изводите са направени с нужната отговорност и нюансираност, тъй като темата е деликатна, а респондентите са все пак ограничен брой. Пример в това отношение са страниците, посветени на проблемите за отношението към т.нар. „изборен туризъм“ и купуването и продаването на гласове. Докторантката изследва и разбирането на българските турци за свободата, тъй като то играе роля при формирането на тяхната политическа култура, а е обвързано и с травматичния спомен от близкото минало. Приносен характер има проучването на оценките и нагласите на турската общност към евроинтеграцията и членството на страната в НАТО, които очаквано са положителни, но без дълбоко разбиране и с елементи на очертаващо се разочарование, причините за което са откроени от докторантката. Тя се спира и на мястото на съвременна Турция на Ердоган и на радикалния ислям и на религията въобще в политическата култура на българските турци, което Н. Жечкова определя като периферно. В последния параграф на третата глава е откроена ролята на ДПС, което дава реална възможност на българските турци да участват в политическия живот и което успява да се наложи като техен „защитник“ и така да ги мобилизира политически. В изложението присъстват много цитати от интервюта на докторантката с български турци, които илюстрират нейните тези за променящата се роля на тази партия и на отношението на българските турци към нея и към лидера й.

В заключението Н. Жечкова успешно синтезира най-важните изводи от трите глави, което дава една цялостна представа за типа политическа култура на българските турци, оценена от докторантката като основно поданическа, но и с белези, характерни за патриархалната и за участническата политическа култура.
Цялостното впечатление от дисертацията на Н. Жечкова е отлично. За него допринася значимостта на темата, интердисциплинарният подход, богатата обща и професионална култура на докторантката и съвсем не на последно място – прецизното оформление на текста и ясният и точен научен изказ. Съвсем редки са грешките и посочвам някои, за да се отстранят с оглед на бъдещо публикуване на дисертацията – 9 ноември (вм. септември) 1944 г. (с. 63); турското население при преброяването от 1946 г. е 6750 500 д.?! (с. 66); масово „изследване“ вместо „изселване“ (с. 74); конституцията на Република България е приета на 12 юли (не юни) 1991 г. (с. 116). Бих искала да подчертая и готовността на Н. Жечкова (нееднократно проявена в изложението) да изказва ясно и открито собственото си мнение по спорни и/или неудобни теми, дори когато то е в дисонанс с политкоректното говорене по тях. Струва ми се, че това качество е все по-рядко срещано и заслужава поощрение и висока оценка.

В заключение ще отбележа, че и дисертационният труд, и приложеният автореферат са оформени в съответствие със задължителните изисквания, а Надежда Жечкова има и необходимите публикации по темата – пет, от които две под печат. Научните достойнства на нейното изследване ми позволяват без колебание да предложа на уважаемото научно жури да присъди на Надежда Жечкова образователната и научна степен „доктор“.