Р. Музил, „По образ и подобие

„Никога не обичаме с най-дълбоката си любов онези, които прегръщаме!...”

Мъдрецът Чадхури ме радва, а поетът Петьофи е трън в очите ми. Може би защото първият търси целомъдрие, а вторият – революция. Не литераторът Петьофи, чиято гениалност е несъмнена, – само Петьофи- революционерът може да стигне до такова екстремно противопоставяне на благата. Смущава ме, гнети ме тази готовност на унгарския Ботев да пожертва с лека ръка любовта – стяга ме душата пред неговия съдбовен избор. По-добре е хич да го нямаше – той само усложнява и без това сложния живот на всички обичани и на всички обичащи. Лишената от любов свобода е студена и пуста, лишената от свобода любов е заробваща. От което пък логически следва, че тръгне ли да избира по дирите на Петьофи човек, ще се види заставен да живее или в саркофага на една обезчовечена, алиенирана, нестоплена от искрица любов свобода, или в утробата на едно топло, задушевно (пък и задушаващо) робство. Работата е там, че любовта и свободата са фундаментални, екзистенциални блага – едно от друго по-фундаментални и по-екзистенциални, толкова фундаментални и екзистенциални, че заместители под слънцето нямат. Казаното ще рече, че човек и от двете се нуждае еднакво, и двете са му еднакво мили и драги, еднакво и насъщно необходими, за да постигне, за да има поне шанса да се добере до единствената обща, единствената всеобща, единствената общочовешка цел: щастието. А след като е така, човек предпочита като Чадхури да съчетае любовта и свободата, вместо като Шандор Петьофи да ги противопоставя. Възможно, осъществимо ли е това хармонизиране? Духовният водач Ошо го препоръчва като висша цел на битието: „Ако можете да съчетаете едновременно свобода и любов, то нищо повече не ви трябва – вие имате всичко, заради което е даден животът.”

Разногласието между далекоизточния светоглед и западното рационалистично мислене по темата поставя с нова сила въпроса дали любовта и свободата са природно, изначално противопоставени, дали са по предопределение така антагонистични, така нетолерантни, така нетърпими една към друга, както в блестящите строфи на поета? Сиреч, дали и битието противопоставя тези две равностойни блага или ги противопоставя само съзнанието? Не биха ли могли те да бъдат и съвместими? А може би дори да се предпоставят, да се търсят, да се желаят, да се привличат и допълват взаимно?

Преди да се впусна в обсъждане на опасната тема, като литератор държа да направя следната уговорка: Оспорването на тезата на Петьофи не значи оспорване на художественото слово на Петьофи. Немалко шедьоври илюстрират обстоятелството, че и неверни тези могат да бъдат защитавани литературно по блестящ начин. Така че в поетичния талант на Петьофи аз ни най-малко не се съмнявам – съмнявам се само във философията му. А това ми съмнение е мое изконно право – както на читател, така и на автор.

Според вещия познавач на любовта Гьоте докато „мъжът търси свободата, жената се стреми към нравственост”. В същия дух О. Уайлд пише, че докато мъжът иска да бъде първата любов на жената, жената иска да бъде последния роман на мъжа. Един съвременен издател на еротична книжнина и бонвиван установи, че когато на една жена й е добре с един мъж, тя се привързва още повече към него. Когато обаче на мъжа му е добре с една жена, той търси още една. Правилото не е абсолютно (понякога може да се случи и обратното), но общо взето е вярно. Синдромът на Кулич не е измишльотина на самозабравили се мачисти или на фундаментални феминистки – психологическа и физиологическа реалност е. Явно става дума не просто за две различни призми на виждане, а за две различни вселени, явно женската и мъжката оптика към тази най-съществена тема на битието са диаметрално противопоставени. Преди да продължа обаче в детайл с междуполовата любов, искам да обърна внимание на облагородяващата функция на всеобщата, на общочовешката, на христовата любов. Нейното върховенство сред човешкия род бе формулирано още от фундаменталните библейски начала. Нямам ли обич, нищо не съм – заяви апостол Павел. Така че върховенството на общочовешката любов бихме могли да дефинираме и като принцип на цялата ни цивилизация – доколкото тази цивилизация е християнска, Христова и по произход, и по етичен кодекс, и по дух.

Един забележителен писател счита, че реалните хора обичат ближния си като разпределят любовта си към него в два етапа: първият се състои в това, че ненавиждат околните, а вторият поправя нещата като ги подтиква да преспят с едната половина от тях. Колкото и остроумно, колкото и находчиво да звучи тази постановка, аз не вярвам в нея – въпреки несъмнената гениалност на автора й. Надявам се споделените размисли да разкрият защо. Според мен като сумарна, глобална категория общочовешката любов не изключва, а включва в себе си междуполовата любов. Върховенството на любовта примирява и обединява противоречията, задвижва и най-несъвместимите елементи на битието към един общ център, превръща тяхната взаимна несъвместимост във взаимна съвместимост, във фузиониране, във взаимно проникване на нещата и явленията. Доколкото преодолява смъртоносното раздвоение на елементите в името на хармонията, този процес е животворен, той съставлява същината и на социалния, и на емоционалния, и на духовния, и на всичкия живот. Казано с други думи, върховенството на общочовешката любов обуславя единството на света, изгражда неговата цялостност, без която битието е немислимо. Коментирайки и нейната естетическа функция, един рицар на тази всепобратимяваща любов писа: „… на света навярно няма друго средство да превърнеш живата или неживата твар в прекрасна, освен да я обикнеш”. Тази глобална любов като че ли не се противопоставя на свободата – противопоставя й се само любовта между мъжа и жената. Или поне на популярно равнище е така – колкото и да възразяват психолози и психоаналитици, писатели и философи, масовият човек си знае своето: масовките си знае.

При цялата си противоречивост, човешкото същество като че ли хем изпитва насъщна потребност да повярва в свободолюбивата природа на любовта, хем не смее да се отдаде на тази вяра. Ние търсим свободата извън любовта, в изневярата, която свидетелства само за нашето неумение да съчетаем, да сродим любов и свобода. При което, в тон със споменатата противоречивост на човешката душевност, копнежът на човека да сроди и помири, да съчетае хармонично любовта и свободата, остава непокътнат от хилядолетия – и от хилядолетия непостигнат. Което го прави в съзнанието на милиони и непостижим. Този ненаситен копнеж е стар като света – като любовта и свободата стар. Но докато поколение след поколение светът непрекъснато се е осъществявал, доосъществявал и преосъществявал, заветният копнеж все неосъществен си оставал – чак до ден днешен. Еволюцията не само че не постигна тази симбиоза – еволюцията дори не ни поприближи до нея. А след като единството между любовта и свободата е неотменна предпоставка за щастие и след като това единство не е реализирано, значи светът е пълен с нещастници.

С всеки размисъл картината става все по-печална. След като природата, както установиха преди стотина години основоположниците на психоанализата, не съдържа идеята за щастие, нима и с цивилизацията ни е така? За мен това е странно: за разлика от природата, която ни е дадена изначално, предоставена ни е извън нас и е почти изцяло независима от нашата воля, цивилизацията е изцяло човешко творение, а дълбоко човешка е и волята за щастие. А след като ние, хората, сме изградили тази цивилизация, за да обезпечава фундаменталните ни потребности, тя би трябвало да ни води към щастие – щастието е съвкупност, конгломерат от всички тези потребности. Макар и заплатена с толкова неимоверни усилия, с толкова страдание и кръвопролития на цели поколения, цивилизацията явно не си върши работата, явно не изпълнява предназначението си, явно не е в състояние да облекчи и ощастливи бита ни. Има, намират се под слънцето етноси, религии и общности, за които щастието е висша цел, християнската ни цивилизация обаче не е между тях. Уж християнска, боголюбива и човеколюбива, Христова уж, а щастие не съдържа – в декалога няма заповед „Бъди щастлив!”. Тази цивилизация стана утроба на безчет средновековия и варварства, приюти с готовност нацизъм, комунизъм, национализъм, мюсюлмански фундаментализъм и какви ли не още човеконенавистнически, човекоубийствени „изми”, а щастие не приюти. Съдържа цивилизацията ни електричество, съдържа вериги за бързо хранене, съдържа програма „петрол срещу храна”, а щастие не съдържа. В документите за самоличност на родната ни цивилизация любовта не е вписана изобщо – нито като собствено, нито бащино (Христово), нито като фамилно (Божие) име, нито като отличителен белег дори – във всичките десет Божи заповеди щастието дори не се споменава. Както не се споменава и свободата, както няма и заповед „Бъди свободен!”.

Каквото е началото на битието, такова е и продължението му – вместо свобода, във визитката на цивилизацията ни с по-късна дата четем: демокрация. Само един легендарен президент включи преди около два века, когато се наливаха основите на САЩ, в американската конституция правото на всеки гражданин на щастие, но в качеството си на конституционно право щастието и до днес звучи екзотично. Екзистенциално, за сметка на това, звучи понятието щастие нейде в хималайските дебри. Показателно е обстоятелството, че тъкмо една смачкана между континентален Китай и Индия държавица, която няма собствена индустрия и която само допреди няколко десетилетия не бе виждала ни кола, ни телевизия (всъщност телевизията там е официално забранена и до днес), е световен шампион по щастие – в тази живописна страна хората са несравнимо по-щастливи от жителите и на най-урбанизираните държави като САЩ, Япония и Люксембург. Ако решите, че обитателите на Кралство Бутан, неслучайно наречено последното велико хималайско кралство и известно като първата и единствена био-държава на планетата, са така щастливи, защото природата е била благосклонна към тях и ги е дарила с изобилие от реколти, ще сгрешите – климатът там е суров, а земята – скалиста и неплодородна. Не поради природни щедрости и не поради изобилието на консумативната стихия са щастливи бутанци, а въпреки тяхното отсъствие. Щастливи са те по единствения начин, по който и отделният индивид, и цял един народ могат да бъдат истински щастливи – поради самите себе си, поради съдържателните си междучовешки отношения, поради простодушието на общуването, поради това, че поставят в ценностната си скала съчовека пред държавата, пред света и даже пред съкровения будизъм. Дори само обстоятелството, че не само в интимната сфера, а и официално, граждански, в годишните си правителствени отчети за просперитета си кралството съди не по брутния си вътрешен продукт, а по индекса на персоналното щастие, по щастливостта на населението, говори красноречив език. На нас, европейските рационалисти, подобно светоусещане може да ни се стори наивно – на мен ми се струва прозорливо. За мен няма съмнение, че народ като нашия, който основателно е считан за един от най-нещастните и обезверените под слънцето, може да научи много от Кралство Бутан и неговите свободолюбиви поданици.

Въпросът за съвместимостта и несъвместимостта на двете основни съставки на щастието – любовта и свободата – е ключов въпрос. След като Петьофи поставя любовта и свободата в опозиция една спрямо друга, значи според него те са несъвместими. На практика като че ли действително любовта и свободата са не съдружници на път към съвместното щастие на партньорите, а съперници на път към тяхното съвместно нещастие – любовта се реализира обикновено за сметка на свободата и обратното. Две равностойни блага, които като канибали се изяждат взаимно. Докато идеалът за щастие предполага съчетаването на любов и свобода, реалността ни кара да изберем или едното, или другото, а подобен избор е заявка за нещастие. Почти всяка интимна връзка се превръща в несвобода – колкото по-дълбоко интимна, толкова по-неумолимо заробваща. Като че ли базовата постановка на атеистичния екзистенциализъм от първата половина и средата на миналия век воглаве със Сартър „адът – това е другият” намира естественото си местожителство тъкмо във владенията на любовта.

Доколкото на мъжа е присъща преобладаващо полигамията, а на жената – преобладаващо моногамията, ограничаваният по-скоро е мъжът. Но тъй като по принцип и заробващият, и робът са еднакво подвластни на робството, спасение от неговите вериги няма за никого. Така, призвано да носи щастие, интимното съжителство се превръща в извор на нещастие. А става така, не защото любовта е злотворна и нетърпима към свободата, а защото понятието ни за любов е изкривено: съжителите лекомислено забравят елементарното обстоятелство, че да обичаш някого, значи не да ограничаваш и рушиш, а да съграждаш, да цениш, да браниш и да разширяваш онези фундаментални блага, които съставляват всяко конкретно, всяко персонално щастие. А на първо място между тях – и тук Петьофи е безусловно прав – е свободата. (Че първа стъпка към свободата е осъзнатото себеограничение, не ще и дума, но това е тема на друго, специализирано изследване. Тук само мимоходом ще отбележа, че далеч не всяка безграничност е свобода – така, както и далеч не всяко ограничение е робство. Става дума не за две антагонистични, а за две взаимозависими, органично свързани и диалектически преминаващи една в друга категории. Не трябва човек да е моралист и толстоист, за да знае, че свободата започва не с разюзденост, а с умереност – като любовта, и свободата е възможна само в определени и наложени от морала граници, колкото и широки да са те. Но, както споменах, не това е нашата тема в момента.) Любовта е творчески акт: обичайки, ние творим, сътворяваме, развиваме, усъвършенстваме и доусъвършенстваме – както света около себе си, така и, а това е несъмнено по-важно, себе си. А творчеството предполага свобода – има несвободни дейности, но несвободно творчество няма. Но след като любовта е творчество, а творчеството – свобода, защо, вместо да се припокриват взаимно, любовта и свободата трябва да бъдат взаимно противопоставяни? И кой ги противопоставя – природа, Бог, цивилизация или онези подмолни, онези неведоми бесове и демони, с които според Фройд и компания е заредено до пръсване подсъзнанието ни?

Да ти оспорва или отнеме едно висше благо като свободата може само човек, който те ненавижда или поне не те цени – не и обичащият човек. Само враг може да те лиши от свободата – не и приятел. Впрочем и най-могъщият ти враг може да ти отнеме свободата само тогава и само дотолкова, когато и доколкото ти му позволиш. Така че, погледнато екзистенциално, не външни сили и фактори – човекът сам е пълновластен едноличен господар и на робството, и на свободата си: и двете са въпрос преди всичко на себесъзнание.

„Любовта да се изучи се иска ум и сила,